Обичай ме страстно

2

Ариел се раздвижи и се събуди. Ръцете на Джес инстинктивно я притиснаха и тя усети как мускулите му се напрягат. Непривично за обикновената му лека и уверена стойка на седлото, сега тялото му се беше вдървило, а сетивата бяха нащрек и неспокойни.

— Какво има? — запита Ариел стресната.

— Стреля се — измърмори заплашително Джес.

Сега тя чу със собствените си уши — насеченият ритъм на изстрелите отекваше в напечените от слънцето хълмове и се губеше някъде в равнината.

— Какво означава това?

С изключение на днешния ден Ариел почти нямаше представа за насилието, с което се бяха прочули Тексас и Западът изобщо. Бяха я предупредили за индианците и разбойниците, бродещи из самотните тексаски равнини, и когато тръгна на път, тя живееше в непрекъснат страх да не срещне някои от тях.

— Не знам, но ми се струва, че скоро ще разберем — намръщи се Джес. — Станцията на дилижансите е наблизо… изстрелите май идват точно оттам.

След двадесет минути те наближиха станцията. Той навлезе там предпазливо, стиснал пистолета. Нищо не помръдваше, само из двора се носеха листа, лениво подмятани от вятъра. Вниманието на Джес се насочи към корала и от устата му се изтръгна дълга поредица ругатни. Портата му зееше отворена — вътре нямаше нито едно животно.

— Нападение — изръмжа Джес. — Отвели са всички коне. Надявам се поне да са оставили семейство Бартоус живи.

— Бартоус?

— Семейството, което обслужва пътуващите с дилижансите „Бътърфийлд“. Олга готви и чисти стаите, а Джо се грижи за животните и при нужда поправя колите. Добри хора са, познавам ги.

Точно в този момент въпросната двойка излезе от станцията. И двамата държаха пушки.

— Слава богу, че нищо ви няма — каза Джес. — Какво стана?

— Индианци — отвърна кисело Джо. — Откраднаха ни животните. Скоро ще дойде друг дилижанс и ще трябват коне за смяна. — Очите му се спряха на Ариел. — Коя е тази женичка, Джес?

— Тили Каулс. Пътуваше в дилижанса за форт Уърт.

— Нещо случило ли се е с дилижанса, Джес? — запита Олга.

През последните две години Джес добре бе опознал семейство Бартоус. Преследвайки разбойниците, той неведнъж бе прекосил Тексас надлъж и нашир. Познаваше почти всички станции на дилижансите.

— Здрасти, Олга — приветства я той, сваляйки шапка, и изтри с ръкав лицето си. — Дилижансът Тексаркана — Форт Уърт преживя инцидент. Кочияшът е мъртъв, пазачът също.

— Ами другите пътници? — запита Джо, загрижен.

Малко под четиридесетгодишен, Джо беше висок и кокалест мъж, учудващо силен за мършавата си фигура. Обветреното му лице го правеше да изглежда като човек, прекарал почти целия си съзнателен живот на открито, при всякакви атмосферни условия.

— Не съм сигурен. Нищо не разбирам от историята на Тили. Но съм сигурен, че един от пътниците е мъртъв, защото го погребах.

— Вие сте една малка късметлийка, госпожице Каулс — каза Джо, обръщайки се към Ариел.

— Името ми е Ариел. Ариел Лийланд — поправи го тя.

Олга погледна озадачено от Джес към Ариел. Джес изсумтя, но не каза нищо.

— Влизайте вътре. Ще ви спретна нещо за ядене. Бас държа, че сте гладни — каза накрая Олга, решавайки, че ще научи истината, когато му дойде времето.

Джес слезе от коня и свали Ариел на земята.

— Върви с Олга — каза той. — Аз идвам след малко. Ще поговоря с Джо.

Ариел последва високата, кокалеста жена. Олга беше също толкова слаба, колко и мъжът й. Кестенявата коса и кафявите очи смекчаваха суровостта на чертите й.

— Мога ли да помогна? — запита Ариел.

— Не, почини си, скъпа. Свикнала съм да готвя. Защо не ми кажеш какво се е случило в дилижанса.

Ариел обясни, доколкото можа. Всичко беше станало така бързо, че тя не беше сигурна какво го е предизвикало.

— Какво стана с разбойниците?

— Не… не знам. Нямаше ги, когато се свестих. Радвам се, че сте успели да прогоните индианците — каза тя накрая.

— Само добитъка искаха тия крадливи псета — изсумтя презрително Олга. — Бяха към половин дузина, нападнаха и изчезнаха светкавично.

— Често ли се случва? — ококори се ужасена Ариел.

— Доста често — отвърна Олга.

— О, божичко! — възкликна Ариел. Насилвайки се да не мисли повече за нападенията на индианците, тя запита: — Има ли тук къде да се измия?

Нямаше търпение да се отърве от потта, праха и мръсотията.

— Отвън има кладенец и кофа, налей си вода. И клозетът е там, ако имаш нужда. Докато свършиш, вечерята ще е готова.

Ариел остана доста време навън, след като мина през клозета и порядъчно се освежи със студената вода от кладенеца. Искаше й се да свали всичките си дрехи и да се потопи в гореща вана, но наистина за това не можеше и дума да става. Тексас не можеше да се сравнява със Сейнт Луи. Тя изведнъж осъзна, че Джес е влязъл в станцията с Джо и е оставил коня си спънат съвсем наблизо. Никой не я гледаше, така че никой нямаше как да й попречи да се качи на седлото и да избяга от този луд, който я мислеше за убийца и ограбвачка на банки.

Ариел се приближи предпазливо до мястото, където едрият кон дъвчеше сеното, осигурено му от Джо. Изгледа го подозрително. Конят беше доста висок, също като собственика си. Как, по дяволите, успяваше да се качва на него без чужда помощ? Изобретателна, както винаги, Ариел бързо намери решение на проблема. Забеляза кофа с юда до купчината сено, явно оставена за коня. Ритна я с енергичен жест, изля юдата, обърна кофата и я използва като подложка, за да се качи на широкия гръб на коня.

Дотук добре, помисли тя, дишайки едва-едва, когато сграбчи юздите и полека плесна шията на коня. Нямаше представа къде ще отиде, само да се спаси от това непоносимо положение. Щеше да тръгне към форт Уърт и да телеграфира на майка си, за да потвърди самоличността й. Тъй като индианското нападение беше оставило станцията без никакви коне, Джес нямаше как да тръгне да я преследва. Поне нещо щеше да стане по нейному, помисли тя малко по-самоуверено, пришпорвайки коня с пети. Щеше да се почувства в безопасност едва когато се отдалечеше на доста голямо разстояние от Джес Уайлдър.

Конят препусна в галоп, дългите му крака уверено я носеха над изгорялата от слънцето земя. Ариел отметна глава и се разсмя; Удоволствието, че е надхитрила Джес Уайлдър, разливаше приятната си сладост по езика й. Изведнъж едно остро изсвирване се вплете в тропота на копитата и конят реагира така бързо, че хвана Ариел неподготвена. Животното замръзна на място, но тя, понесена от инерцията, продължи движението напред и право над главата му, тупна на земята и се изтъркаля като парцалена кукла, преди да спре. Над нея се спусна мрак, който погълна всичко.

— Не ми изглежда на убийца и разбойничка.

— Външността лъже, Олга. Тили и любовникът й са ограбили повече банки, отколкото някога си посещавала.

— Защо казва, че името й е Ариел Лийланд? — Състрадание изпълваше кафявите очи на Олга, когато погледна към дребната млада жена, простряна на леглото.

— Измислено име — отвърна Джес. — Повярвай ми, Олга, както и да се казва, тя е разбойничка.

Олга поклати глава с жест на съмнение.

— Не ми изглежда възможно.

— Кога ще се свести? — запита Джес.

— Трябва скоро да се събуди. Не намерих никакви счупени кости… само здравата се е ударила.

— Много съм ти задължен, Олга. Върши си твоите работи, аз ще се погрижа за Ариел.

Поради някаква необяснима причина Джес предпочиташе да мисли за Тили като за Ариел. Това име някак си и подхождаше.

— Вечерята скоро ще е на масата, ела, когато си готов. — След още един бърз поглед към Ариел Олга се обърна и излезе от стаята, затваряйки тихо вратата зад себе си.

— Не съм разбойничка.

Ариел отдавна беше будна и чу по-голямата част от разговора между Джес и Олга. Всяка кост в тялото я болеше; а освен това беше по-разярена и от внезапно полята с вода кокошка. Джес Уайлдър беше абсолютно луд.

— Какво стана? — запита тя и изстена, когато се опита да се надигне.

— Стана това, че се опита да ми откраднеш коня — беше киселият отговор на Джес. Погледът му блуждаеше навсякъде, само и само да не се спира на гърдите на Ариел, които така неустоимо издуваха корсажа й. — Боец е трениран да се подчинява на заповедите ми. Само един мой сигнал е достатъчен, за да го накара да спре. Устните му се извиха в подобие на усмивка.

— Можеше да умра — нападна го Ариел, святкайки гневно със зелените си очи.

— Откъде да знам, че ще излетиш над главата му? Трябваше да се държиш.

— Копеле — измърмори мрачно Ариел, не можейки да възпре думата да не се изтъркули от устата й.

Сребристите очи на Джес блеснаха закачливо.

— Внимавай, Тили, пак си показваш рогцата. Ариел Лийланд не би говорила с такъв език.

— Един джентълмен не би се отнесъл с дама така, както ти се отнасяш с мене — възрази разгорещено Ариел.

— Кой е казал, че съм джентълмен? Може някога да съм бил, но опитът ме е научил да потискам нежната си природа.

— Нежна природа ли? — изсумтя презрително Ариел. — В тебе няма и капчица нежност!

— Сега, като свършихме с ругаенето, да вървим да хапнем. Можеш ли сама?

— Разбира се. По-силна съм, отколкото си мислиш.

Джес я изгледа със съмнение. Виждаше му се достатъчно крехка, за да я пречупи на две само с една от големите си ръце. Чертите й бяха нежни и привлекателни и ако не внимаваше, лесно можеше да се поддаде на магията й. Слава на бога, че я знаеше каква е.

Ариел спусна крака на пода и направи една колеблива стъпка, залитна и се свлече със спираловидно движение. Джес, макар да беше доста едър, се спусна мигновено и я подхвана, преди да беше докоснала пода.

— Глупаче такова, защо не каза, че ти трябва помощ?

— Не… не мислех, че трябва. Не и от тебе, във всеки случай. Можеш да ме оставиш долу. Сигурна съм, че мога да се справя.

Въпреки твърдата си решимост Джес усети ръцете си да се стягат около крехката й фигурка. Топлата, ароматна плът и облакът черна коса ухаеха разкошно, сякаш наоколо се разнасяше миризма на прясно откъснати виолетки. Червените й устни бяха изкушаващо полуотворени, очите й бяха бистри като безценни изумруди.

— Пуснете ме, господин Уайлдър.

Тялото на Ариел трепереше от чувства, които не можеше да определи. Тя буквално се отърси от него. Никога не беше усещала такива всепоглъщащи чувства. Никога преди докосването на мъж не беше карало сетивата й буквално да настръхват. Какъв мъж беше този Джес Уайлдър?

Джес изглеждаше като омаян, гледайки втренчено влажните, полуразтворени устни на Ариел. Те го привличаха непобедимо, изкушаваха го отвъд всякакви граници, дразнеха го с дръзкия си чар. Каквото и да говореха за Джес Уайлдър, той си беше естествен човек от плът и кръв със също такива естествени човешки нужди.

Ариел разбра, че Джес ще я целуне, но беше твърде късно, за да протестира. Задърпа се, но устните му се впиха в нейните с такава сила, така настоятелно, че тя неволно им се подчини. Но в мига, когато успя да си поеме дъх, юмруците й заблъскаха по гърдите му с възмущение и гняв.

Целувката като че ли продължи цяла вечност, помисли Ариел, усещайки се като пленена в ръцете му. Езикът му настоятелно изследваше мекия ръб на устните й, а после се пъхваше вътре, щом тя ахнеше в смаян протест. Ариел никога не беше усещала нещо толкова опустошаващо или невероятно сексуално. Въпреки шока тя все пак успя да се откъсне от него.

— Как смееш! Какво си мислиш, че правиш?

— Проклет да съм, ако знам — каза тихо Джес, пускайки я на земята. — По-добре да вървим да вечеряме, преди да съм направил нещо, за което ще съжалявам.

Вечерята, макар и прекрасна, беше цяло мъчение за Ариел. През цялото време Олга и Джо се взираха в нея, сякаш очакваха да извади някой пистолет изпод дрехите си и да вземе да ги избие, докато се хранят. Междувременно Джес поглъщаше храната си с такова явно удоволствие, че чак й стана лошо. След вечерята той я съпроводи до стаята, без дори да поиска позволение.

— Сега какво? — запита Ариел, слагайки ръце на кръста.

— Боец има нужда от почивка, затова ще тръгнем за форт Уърт на разсъмване. Наспи се, защото ни чака дълъг път.

— Ами индианците?

— Да се надяваме, че са взели каквото са искали и са си отишли.

С небрежно безразличие Джес седна на леглото и започна да разкопчава ризата си.

— Какво правиш? — запита Ариел с треперещ от безпокойство глас.

— На какво ти прилича? Приготвям се да си легна.

— Не и в тази стая.

— Виж, Тил… ъ-ъ… Ариел, просто легни и заспивай. Няма да те изпусна от поглед. Струваш хиляда долара жива или мъртва и никак не ме е грижа точно как ще те заведа там. След този номер, който ми разигра днес с Боец, очаквам всичко от тебе.

Никога досега Джес не беше наранявал жена, но предпочете да не разкрива това пред Ариел. Може би, помисли си, ако тя реши, че той е в състояние да й направи нещо, само и само да спечели наградата, ще стои мирна.

Ариел не знаеше какво да мисли. Беше чувала, че ловците на глави са закоравели, хладнокръвни и порочни мъже. Чудовищното му твърдение, че тя е убила брат му, го правеше още по-опасен. Рано или късно щеше да научи истината за нея, но дотогава тя не можеше да си позволи грешна стъпка. И нейното време щеше да дойде, помисли Ариел с блажено доволство, а когато дойдеше, тя щеше да направи така, че Джес Уайлдър да съжали, задето е попаднал на пътя на Ариел Лийланд.

— Ще спя на стола — каза тя, дръпвайки едно одеяло от леглото.

— Не се тревожи — каза Джес, леко развеселен. — Много съм уморен, за да те уважа както трябва. Не ми се ще да правиш неблагоприятни сравнения с Барт Дилън. — Свали ботушите си, сложи пистолетите под възглавницата и се изтегна на леглото. — Спя леко — предупреди я, обърна се и затвори очи.

След минути по равномерното му дишане тя разбра, че вече е заспал.

Ариел остана седнала на стола, докато главата й не започна да клюма и тя внезапно усети, че се свлича настрани.

Мърморейки думи, които една дама не би трябвало да знае, камо ли да изрича, тя стана и предпазливо се приближи към леглото. Джес не помръдна. Тя внимателно приседна на ръба, но единствената му реакция беше леко изпухтяване. Ариел си пое дъх на пресекулки, държейки се колкото може по-близо до ръба. Ужасните събития от деня изплуваха в паметта й и бавно се разнесоха, докато потъваше във вълните на съня.

Някъде посред нощ тя потърси топлината на огромното тяло на Джес. Още сънен, той обви ръце около нея и я притегли към себе си. Събуди се преди зазоряване, стреснат, че намира Ариел свита до него, че една от големите му длани е обгърнала удивително заоблената й гърда. Няколко дълги минути той не помръдна. Глупава усмивка се разля по лицето му, докато вкусваше усещането за мека, податлива плът, изпълваща шепата му. Потърка леко нос във врата й, мирисът на виолетки го подлудяваше. На лицето му се изписа замислено изражение. Беше два пъти по-едър от Ариел, можеше да я събуди и да се зарови дълбоко в нея, преди тя да разбере какво става. Жена като нея сигурно беше имала повече мъже, отколкото можеше да преброи.

Ухили се блажено, представяйки си какво ли ще бъде да се люби с такова съвършено създание. Не да го направи набързо, а да я обладае с бавна и нежна страст. Господи, да не е полудял, укори се Джес. Трябва да си е загубил ума, щом иска жена като Тили Каулс. Бавно дръпна ръка от мекото възвишение на гърдата й и полека се измъкна от леглото.

Ариел се събуди, когато Джес вече опасваше колана с пистолетите. Тя се прозя, изтръгвайки се бавно от прегръдките на един великолепен сън. Тиха усмивка повдигна ъгълчетата на устните й и тя се обърна настрана, за да продължи съня си. Но не можа. Измърмори недоволно, когато Джес се пресегна и я обърна.

— Смъквай си сладкото задниче от леглото, Тили, време е да тръгваме.

— Ариел.

Джес не изглеждаше в настроение.

— Хайде, Ариел, нямаме време за губене.

Макар че беше много рано, Олга и Джо вече приготвяха закуската. За съжаление на Ариел Олга избягваше погледа й. Ужасно беше да си помисли, че Джес я е убедил, че тя е някаква разбойничка. След закуската Олга приготви пакет с храна за из път и плахо предложи на Ариел едно одеяло. Джес си имаше одеяло.

— Ще се отбия в станцията във форт Уърт да съобщя за нападението — каза той, натоварвайки Ариел на седлото пред себе си. — Сигурно ще изпратят нови коне, защото другият дилижанс трябва да мине съвсем скоро.

— Защо не останете да изчакате другия дилижанс и да пътувате удобно до Форт Уърт? — предложи Джо.

— Много ти благодаря, Джо, но колкото по-скоро се отърва от това създание, толкова по-добре. Барт Дилън все още се разхожда свободно и имам намерение да го открия. Животът ми не ми принадлежи, докато не го тикна зад решетките.

Пътуването беше мъчително. Язденето на задницата на коня все пак беше доста по-удобно, отколкото да подскача на седлото пред Джес Уайлдър. Пот се търкаляше по гърба на Ариел и мокреше подмишниците й. Бонето не я защитаваше кой знае колко от убийствените лъчи на безмилостното юлско слънце. Джес спря само веднъж за кратка почивка на обед, после отново потеглиха. Караше коня нарочно бавно, за да не го уморява, защото носеше двоен товар. За Ариел обаче това беше ужасно бавно.

Не можеше да понася начина, по който тялото й реагираше на докосването до твърдите бедра на Джес, ненавиждаше тръпките, които я караха съвсем ясно да усеща мощното му тяло, притиснато така плътно до нейното. А най-вече не можеше да понася самодоволната му усмивка, когато усетеше, че тя се мъчи да направи така, че телата им да не се докосват. Когато усети, че се унася в сън, тя веднага се стресна, а доволният смях на Джес мина покрай ушите й.

— Отпусни се, Ариел, много има да яздим, докато стигнем Форт Уърт. И на мене не ми харесва това, но индианското нападение над станцията не ни остави избор. Ако се държиш прилично, ще стигнем Форт Уърт след няколко дни и ще се отървем един от друг.

— Нямам търпение — беше резкият отговор на Ариел.

Първата вечер спряха да лагеруват край тесен поток, в чието корито все още течеше някаква вода. Смрачаваше се и Джес се погрижи за Боец, докато Ариел, приближила се до потока, се загледа мечтателно в плитката вода. Внезапно решила, тя се обърна към него.

— Искам да се изкъпя.

Джес я изгледа, после погледна водата и сви рамене.

— Давай.

— Искам… искам да се изкъпя насаме.

— Няма начин, жено. Ако искаш да се къпеш, няма да те спирам, но не очаквай да те оставя сама. Не мога да си те представя да готвиш нещо на лагерен огън, затова ако искаш да ядеш, май ще трябва аз да сготвя.

Лицето на Ариел стана тъмнопурпурно.

— Защо трябва да си такъв непоносим! Няма да се къпя и ти да ме гледаш. Ще промениш ли решението си, ако обещая да не бягам?

— Тц.

— Господин Уайлдър, моля!

— Може и само Джес. Откъде да знам, че мога да ти вярвам? Дотук не се показа особено достойна за доверие.

— Имаш думата ми. А и къде да отида? Не бих посмяла пак да взема коня ти.

Джес се направи, че размишлява над думите й, но всъщност вече беше решил да удовлетвори молбата й. Макар че не можеше никак, ама никак да си представи защо жена като Тили Ариел Каулс ще се срамува от нещо. Накрая все пак реши, че и закоравелите престъпнички от време на време имат нужда от уединение.

— Хайде, върви се къпи, Ариел — даде позволението си Джес. — Струва ми се, че и аз ще имам нужда от баня. Не знам кога пак ще намерим поток с вода.

Мислейки, че той има намерение да се къпе заедно с нея, Ариел отвори уста, за да протестира, но Джес я изпревари.

— Ти се къпи тук, а аз ще ида по-надолу зад оня завой. В дисагите има сапун. Давам ти петнайсет минути.

— Благодаря — каза Ариел с тихо достойнство.

Джес я изгледа с озадачено изражение, набръчкат въпросително челото си. После рязко се обърна и се отдалечи, изчезвайки след малко зад завоя. Когато се скри от погледа й, Ариел започна да действа. Намери сапуна, извади чистите си дрехи, бързо се съблече и нагази до средата на плиткия поток. Изми и изплакна косата си, после насапуниса тялото си и накрая се изплиска добре с чиста вода.

Докато се бършеше със свалените дрехи, тя реши да ги изпере. Но първо облече чиста долна риза и кюлоти. Запретна ризата до над коленете и я затъкна на кръста. Реши, че има достатъчно време и започна да пере. Излезе след малко, понесла изпраните дрехи, от които капеше вода, и шокирана разбра, че Джес я наблюдава. Сребристият му поглед я обгръщаше от глава до пети.

Джес никога не беше виждал по-смайваща гледка от Ариел, излизаща от потока, с голи от коленете надолу крака, с риза, изкусително лепнеща по мокрото й тяло. Беше дребна, но гърдите й бяха пълни и женствени, зърната стърчаха под тънката материя. Плътта й беше бяла и гладка като слонова кост. Джес усети слабините му да се издуват и мислено се изруга заради липсата на самообладание. Никак не му харесваше това, че е така привлечен от тази малка дива котка, но никакво самобичувате не можеше да обезсили този факт. Желаеше я. Исусе Христе, колко я желаеше! Желаеше убийцата на брат си! И макар че умът му я отхвърляше, краката непреодолимо го водеха към нея.

Ариел замръзна. Колко време беше стоял Джес там? Защо не го е чула да се връща?

— Стой си на мястото — предупреди го тя. — Не се приближавай. Каза петнайсет минути, защо не си държиш на думата?

— Напротив — каза Джес нетърпеливо. — Върнах се преди секунди. Ти беше така заета да си переш дрехите, че не ме чу. Не съм искал да те стряскам, затова стоях тихо.

— Правдоподобна история — изсумтя Ариел.

— Ще излизаш ли оттам? Колкото и да ми харесва да те гледам така, мисля, че трябва да хапнем и да подремнем.

— Обърни се.

С едно движение Ариел освободи полите на ризата си и тя се спусна надолу, прикривайки краката й.

Без да обръща внимание на молбата й, Джес се спря на брега на потока, наведе се и взе чистите дрехи от мястото, където тя ги беше оставила. Разгъна роклята и протегна напред ръце с дръзко пламъче в очите.

Ариел не беше глупава. Много добре разбираше как изглежда сега, застанала с тази прозрачна риза, плътно прилепнала към мокрото й тяло. Зелените й очи искряха гневно и тя изскърца със зъби в нямо отчаяние.

— Сатанинско изчадие!

Вдигнала предизвикателно брадичка, Ариел беше решена да се държи на положение. Проклета да бъде, ако позволи на Джес

Уайлдър да я накара да направи или да каже нещо, за което по-късно ще съжалява. Този дългуч скоро щеше да научи истината за нея и тогава тя щеше да се смее последна. Само трябваше да си даде достатъчно време, да стиска зъби и да оцелява. Стига само този ловец на глави да не й повлияе по странен начин. Ариел въздъхна, излизайки от потока.

Джес нямаше представа какво го беше накарало така открито да предизвика Ариел. В обикновени обстоятелства не постъпваше така. Обикновено подхождаше към работата си сериозно, но поради някаква неясна причина тази малка дива котка го караше да забрави, че е издирвана убийца и ограбвачка на банки.

Сребристите му очи се присвиха в желание, докато наблюдаваше как Ариел върви към него. Сега беше толкова близо, че той можеше да види как вената на шията й пулсира в несдържана ярост. Беше толкова сърдита, че Джес осъзна, че ако имаше под ръка оръжие, щеше да го застреля и нямаше да изпита и най-малкото угризение. Тя посегна да вземе роклята си от него, но не премери добре разстоянието, спъна се и попадна право в ръцете му. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, налагаше се да признае, че би искал тя да бъде точно там — още от момента, когато я видя за първи път.

По лицето на Ариел се четеше оскърбено смайване. Как, по дяволите, се беше озовала в прегръдките на мъж, когото ненавиждаше? Тя потръпна и шокирана откри, че не е от отвращение. Сребристият поглед на Джес се забиваше в зелените и очи с едва доловимо загатване за сдържана агресия. Достатъчно, за да уплаши всяка добре възпитана, образована млада дама. Какво възнамеряваше да прави с нея? Каквато и да беше, тя щеше да се бори с него със зъби и нокти.

Джес прокле демона, който го обсебваше, когато нещо в него го накара да плени устата й. Отначало горещият връх на езика му само флиртуваше с вътрешността на долната й устна, преди да се вмъкне в сладката пещера на устата й. Дори само това беше достатъчно, за да вбеси Ариел, но когато Джес обгърна в шепа меката закръгленост на гърдата й, тя изригна в дива ярост.

Как смееше той да я докосва по такъв неприличен начин? Това, което правеше с езика си, беше… беше… Господи, толкова й харесваше… не можеше да мисли… Мислите й се изпариха. Допирът му я възбуждаше… унизително. Устните му я затваряха в един свят, който се побираше само във властната мощ на твърдото му тяло и обгръщащите я ръце. Настоятелното притискане на слабините му към мекото й възвишение внесе капчица здрав разум в лудо въртящия се неин свят. Ариел беше твърде много дама, за да се държи като курва. Това само щеше да затвърди ниското мнение на Джес за нея. Не беше глупава. Майка й беше говорила насаме за мъжете и какво очакват те от жените. Особено от жените с по-свободно държание.

Джес беше толкова пленен от мига и от замайващата си страст, че не усети как Ариел се вцепенява. Изрева яростно, когато тя захапа езика му, и я пусна така рязко, че тя залитна и едва не падна, но успя да се задържи права.

— Проклета малка дива котка!

Той изплю кръв и Ариел си позволи да се усмихне самодоволно.

— Заслужи си го — каза тя със сладък глас. — Следващия път си дръж ръцете по-далече от мене.

Със смайваща увереност грабна роклята си от мястото, където беше паднала, и се отдалечи.

— Може да съм ти пленничка, но никога няма да бъда твоята… твоята… мадама!

Джес се разрази в неспирен поток от проклятия. Ариел го беше ухапала доста силно, за да потече кръв. За щастие това рязко го освести. Какво, по дяволите, го беше прихванало?

— Единственото, което искам от тебе, е наградата за залавянето ти — викна той след отдалечаващия се неин гръб. — Ако искаш да се държа прилично, престани да ме предизвикваш.

Ариел разумно си премълча, макар че вътрешно кипна от гняв и обида… но и известно удовлетворение, че е поставила на мястото му този арогантен ловец на глави.