Обичай ме страстно

16

В първите дни след заминаването на Джес Ариел се движеше като в мъгла. Усещаше се празна, лишена от всякакви чувства. Джес беше катализаторът, който придаваше смисъл на живота й. Разбира се, тя имаше и ранчото, никой не можеше да промени това, но някак си всичко изглеждаше лишено от блясък и перспективи, за разлика от дните, когато Джес беше тук и осветяваше дните и нощите й. След като той замина, тя започна отново да го мрази и обича едновременно, също както някога. Беше заминал по своя собствена воля, нищо не можеше да промени този факт, но защо й трябваше да бъде толкова ужасно упорита и да му казва, че не иска повече да го вижда?

Тя наистина разбираше ненавистта му към убиеца на брат му, но това не й помагаше да приеме факта, че той беше решил да я напусне заради него. Джес я обичаше, но имаше нещо друго, което желаеше повече от нея. Отмъщение. Беше говорил за душевно спокойствие и гордост, но Ариел също си имаше гордост. И душевно спокойствие за нея означаваше да има Джес до себе си като свой съпруг. Не разбираше ли той колко много имаше тя нужда от него… колко много го обичаше? Не разбираше ли, че тя не беше искала да изрича онези гневни думи, които му бе хвърлила в лицето, преди да замине?

— Сеньорита, мрачните мисли няма да го върнат.

Розали стоеше тихо на прага на дневната, където Ариел ос взираше унило в пламъците, които танцуваха в камината.

— Не искам да се връща — заяви разгорещено Ариел. — Джес си тръгна по своя воля, след като го молих да остане. Знам, че не го одобряваш, Розали, но аз го обичах. И мислех, че и той ме обича.

— Мисля, че сеньор Джес ще ти бъде прекрасен съпруг — каза икономката. — Това, което ме смущаваше, беше, че не го направи. Болеше ме, като виждах как се възползва от тебе, но не можех да намеря друга причина защо се колебае да се ожени за тебе.

— Други неща са по-важни за него — натърти с горчивина Ариел. — Ръководи го жаждата за отмъщение.

— Отмъщението е властно нещо, Ариел. Може би трябва да ми обясниш. Тогава много въпроси ще ми се изяснят.

— Има много неща за Джес, които не мога да ти кажа — отвърна Ариел. — Първата ни среща беше доста бурна, а дните след това няма как да се нарекат спокойни. Казах ти, че той ме сметна за Тили Каулс, издирвана от закона. Но не ти казах, че Джес е ловец на глави. Две години подред е търсил мъж на име Барт Дилън, партньора на Тили, който най-хладнокръвно застрелял брат му. Джес се заклел да предаде този човек на правосъдието.

— Две години е много време. Човек може лесно да се вманиачи — забеляза мъдро Розали.

— Точно това е станало с него — въздъхна Ариел. — Джес се е вманиачил да намери убиеца на брат си. Джъд е бил единственият му роднина. Още от самото начало знаех, че не бива да се увличам по човек, който е толкова упорит, че не знае кога да отстъпи, но любовта не познава граници. Отначало мразех Джес Уайлдър. После омразата ми се насочи в друга посока. И Джес се чувстваше по този начин; така бяхме привлечени един към друг, че не можехме да понесем да сме разделени или да държим чувствата си под контрол.

— Ако сеньор Джес е бил толкова завладян от мисълта за Дилън, защо дойде в ранчото? — запита Розали.

— Дилън избяга оттатък границата и Джес реши да го изчака, докато се върне.

— Значи този Дилън пак е в Тексас и сеньор Джес е заминал, за да спази клетвата, която е дал пред брат си.

— Точно така — каза мрачно Ариел.

— Но той ще се върне, Ариел, сигурна съм. Нали ти каза, че ще се върне?

— Да — призна Ариел, — но аз му казах, че вече не искам да го виждам. Бях наранена и натъжена от мисълта, че той може толкова лесно да ме остави след… след всичко, което сме били един за друг. Казах му, че говоря напълно сериозно. Но сега, когато гневът ми отмина, разбирам, че съм говорила прибързано, под влияние на силни чувства. Искам Джес да се върне, Розали.

— Той ще се върне, сеньорита, ще се върне — успокои я Розали с такава увереност, каквато Ариел би си пожелала в този момент. — Не трябва да изпадаш в униние. Преди Бък да умре, аз му обещах, че ще се грижа за дъщеря му, ако тя дойде в Тексас, и смятам да спазя обещанието си.

Ариел отново усети нотката на нежност в гласа на мексиканката, когато произнесе името на баща й. Този път реши да задоволи любопитството си.

— Сигурно много си била привързана към баща ми — каза тя, вперила зелените си очи в лицето на Розали.

На лицето на Розали се изписа замечтано изражение.

— Десет години бях с него. Обичах го — изрече тя простичко.

— И аз така си помислих — отвърна Ариел. — Десет години е много време; защо не се оженихте? Татко не изпитваше ли същите чувства към тебе?

— Бък беше почтен човек — каза Розали. — Обичаше ме толкова, колкото и аз него, но не можехме да се оженим. — Тя спря, сякаш й беше трудно да се изрази точно. — Бях вече омъжена.

— Какво? Имала си съпруг? Не… не разбирам.

— Малко хора биха разбрали, затова държахме връзката си в тайна. Бък не би направил нещо, с което да ме изложи.

— Къде е сега съпругът ти?

— Не знам. На петнайсет години бях млада и глупава, той ме омагьоса с буйния си нрав и красивото си лице. Избягах с него въпреки съпротивата на родителите ми. После се оженихме. Едва след няколко седмици разбрах, че е разбойник и бяга от закона. Ограбваше банки, дилижанси, влакове, дори убиваше — каза Розали с далечен глас. — Когато започнах да се оплаквам, той ме наби. И след като заплаши, че ще ме сподели със своите приятели разбойници, аз станах мека и покорна и повече не посмях да се оплаквам.

Сълзи бликнаха в очите на Ариел, сълзи от състрадание към безпомощното петнадесетгодишно момиче, малтретирано от съпруга си.

— Защо не го напусна?

— Къде можех да отида? Не можех да се върна при родителите си, те вече се бяха отказали от мене. След като десет години живях в ужас, ден за ден, без да знам дали законът ще ни хване, съпругът ми се отегчи от мене. Изостави ме в Уейко. И повече не го видях.

— Какво направи после?

— Работех, Ариел, всякаква работа, от която да спечеля малко пари, за да ям и да имам покрив над главата си. Не се гордея с някои от нещата, които съм вършила — каза тя, — но оцелях. Тогава срещнах Бък. Най-прекрасният мъж, когото някога съм познавала. Майка ти се беше развела с него и той беше самотен. Няма да ти кажа как или къде се запознахме, но той ми предложи работа като икономка. Аз приех на драго сърце. Влюбихме се един в друг.

— Защо не се разведе, за да се омъжиш за баща ми?

— Свещеник ме беше оженил; католиците не се развеждат.

— Значи с баща ми станахте любовници.

— Не се срамувам от това — заяви гордо Розали.

— Нито пък аз — каза Ариел и я прегърна — Нищо друго няма значение, само това, че си дала на баща ми щастието, което му е липсвало. Нямам право да те съдя, когато ние с Джес… — Гласът й секна, не можеше да даде определено име на връзката си с него. Но знаеше, че Розали я е разбрала. — Радвам се, че ми каза за тебе и татко, Розали. Олекна ми, като разбрах, че си е имал някого през всичките тези години, когато е бил лишен от семейство. Надявам се, че се е погрижил за тебе в завещанието си. Ако не, аз…

— Бък беше щедър — прекъсна я Розали. — Остави ми достатъчно, за да живея добре до края на дните си. Останах тук, защото това е единственият дом, който съм имала в продължение на много години, и исках да се запозная с дъщеря му.

Радвам се, че остана — изрече искрено Ариел.

След този разговор между Ариел и Розали се установи нова близост, но това ни най-малко не смекчаваше самотата на Ариел и копнежа й по Джес. Изтече една седмица от заминаването му, когато един ден адвокатът Бърнс дойде съвсем ненадейно.

— Господин Бърнс, колко се радвам, че ви виждам — посрещна го приветливо Ариел. — Тъкмо се готвех след един-два дни да дойда в града да ви посетя. Трябва ми финансов съвет. Надявам се да мога да купя чистокръвни коне, за да заменя онези, които изгоряха в пожара, и исках да знам дали мога да си позволя тази покупка, както и да построя наново конюшнята.

— Ще имате достатъчно пари и за двете неща, скъпа — усмихна се Бърнс. — Всички тези инциденти, от които пострадахте, са наистина достойни за съжаление, но след като мъжът, който ги предизвика, е мъртъв, сигурен съм, че нищо непредвидено няма да се случи. Колко жалко, че той умря, преди да разберем защо е постъпил така.

Целият град беше разбрал за катастрофалните случки в ранчото „Лийланд“. Трудно беше да се запази в тайна подобно нещо. Когато работниците отидеха в града в събота вечер, разговаряха помежду си за събитията във фермите, където работеха. Скоро това престана да бъде тайна.

— Всичко вече отмина — каза Ариел с по-голяма увереност, отколкото чувстваше. — Явно този човек не е бил с всичкия си.

— Да, но има и още нещо, за което искам да поговоря с вас. Отнася се до Кърк Уолтърс.

Ариел стисна устни. Кърк Уолтърс беше последният човек, за когото би искала да говори. И каза това на Бърнс.

— Не знам какво се е случило между двама ви, скъпа, но той искрено се разкайва. Помоли ме да дойда тук и да говоря от негово име. Съжалявам и ви моли за прошка. Иска отново да бъдете приятели.

— Това е невъзможно — отвърна студено Ариел. — Не искам да имам нищо общо с Кърк Уолтърс или с приятелството му.

След като Джес замина, Кърк се беше опитал да се види с Ариел, но работниците, спазвайки получените заповеди, го бяха отпратили обратно още щом стъпи на територията на ранчото „Лийланд“. Кърк побесня и потърси помощта на адвоката, за да усмири гнева на Ариел.

— Кърк ви беше добър приятел. Не позволявайте на едно дребно недоразумение да застава помежду ви.

— Дребно недоразумение ли! — изфуча Ариел. — Така ли му казва той? Този човек се опита да ме изнасили!

— Аз… не, не мога да повярвам — заекна Бърнс, не искайки да приеме, че Кърк Уолтърс може да се опита да направи такова грозно нещо. — Може би съдите твърде прибързано и би трябвало да помислите над това, в което току-що обвинихте Уолтърс.

— Знам какво говоря, господин Бърнс — беше непреклонният отговор на Ариел. Нима Кърк е заблудил всички, запита се тя. Нима никой от познатите му не знае какъв е той всъщност? — Моля ви, кажете от мое име на господин Уолтърс, че отказвам да се срещна с него или да му позволя достъп до земята си. Има ли нещо друго, което бихте искали да обсъдим?

Джейсън Бърнс си тръгна след малко. Не знаеше дали да вярва на Ариел, но отдавна познаваше Кърк Уолтърс. Наистина, този човек можеше да бъде корав и безскрупулен, но адвокатът никога не беше чувал той да е злоупотребил с жена.

Тази година зимата беше мека. В края на ноември дойде кратък период на големи студове и снеговалежи, а след това в началото на декември времето се затопли. Всички в ранчото „Лийланд“ се зарадваха с изключение на собственичката. Ариел като че ли не можеше да се отърве от ужасното униние, в което беше изпаднала след заминаването на Джес. Апетитът й намаля, стройната й фигура направо измършавя. Въпреки упреците на Розали и изкусителните ястия на масата й Ариел не проявяваше особено желание да се храни. Дори самата миризма на храната, която Розали се опитваше да я накара да изяде, предизвикваше пристъпи на повдигане у нея.

Когато времето се задържа топло, тя започна да излиза всеки ден на езда, надявайки се да разсее копнежа си по Джес из обширните акри на имението си. Но дори ранчото и всичко, което беше постигнала дотук, не можеше да я развесели. Розали беше извън себе си от притеснение и наистина се страхуваше за здравето на Ариел. Един ден се случи нещо, което повдигна угасналия и дух. Не само я извади от необичайната й мрачност, но и я вбеси — достатъчно, за да се бори за това, което й принадлежеше.

Адвокатът Бърнс отново посети Ариел. Този път не беше сам.

Бърнс пристигна пред къщата на Ариел в закрит екипаж. Това само по себе си беше достатъчно, защото той обикновено идваше на кон. Ариел изтича на предната врата, за да го посрещне. Загледа любопитно, когато той се обърна, за да помогне на някого да слезе от каретата. Долови раздвижване на поли и разбра, че това е жена. С изключение на Розали и Труди Ариел не познаваше други жени в Тексас. Беше изолирана тук, а и много заета с ранчото, за да поддържа приятелство с жени.

Лицето на жената беше скрито от огромно боне и едва когато застана пред Ариел и вдигна глава, Ариел я позна. Цветът се оттегли от лицето й и тя ахна невярващо. Все едно гледаше някоя своя сестра. Жената беше дребна, също като нея, с тъмна коса и зелени очи. Но приликата свършваше дотук. Тя беше малко по-възрастна от Ариел и около устата и покрай очите личаха фини бръчици, които намекваха за живот, доста по-различен от онзи, който Ариел беше водила през своите двадесет години.

Това лице й беше много добре познато.

Ариел знаеше коя е тази жена.

— Това беше Тили Каулс.

— Какво прави тя тук? — хлъцна Ариел, задавена от гняв и смущение.

— Може ли да влезем? — запита Бърнс, изучавайки внимателно реакцията на Ариел.

Без да чака отговор, той влезе в къщата. Тили Каулс го последва, минавайки край Ариел с израз на върховно презрение.

— Значи това е жената, която се представя за мене? — изрече високомерно Тили. — Не знам как сте могли да се оставите да ви излъже тази измамница; тя изобщо не изглежда като мене.

— Още не сме установили дали тя е измамница, госпожице… Лийланд — намеси се Бърнс. — За по-удобно ще кажа, че ще се обръщам към вас с „госпожица Лийланд“, а към… към другата дама с „Ариел“. — Той се извърна към Ариел. — Вие като че ли познавате тази жена.

Вцепенена в неверие, Ариел каза:

— Разбира се, че я познавам, тя е Тили Каулс. Но това, което не мога да си представя, е защо сте я довели тук. Законът я издирва.

— Тя твърди, че е Ариел Лийланд.

— Аз съм Ариел Лийланд — изрече Тили напълно сериозно. Ако Ариел не знаеше каква е истината, би се заклела, че тази жена е наистина Ариел Лийланд, толкова убедително изглеждаше.

— Нищо не разбирам — каза Ариел, потръпвайки от шока. — Някой ще ми обясни ли?

— Моля ви, седнете и двете — предложи Бърнс. Самият той реши да остане прав. — Това може да отнеме известно време.

— Кое ще отнеме известно време? — запита Ариел.

— Да разберем коя от вас е Ариел Лийланд.

Аз съм Ариел Лийланд — настоя гневно Ариел. И посочи към Тили. — Тази жена е измамница. Какво ви е прихванало да вярвате на подобна очевидна лъжа? Нима Тили Каулс някак ви е подвела да повярвате, че тя е аз?

— Не знам дали „подвела“ е точната дума — каза Бърнс, объркан от този неочакван обрат. — Госпожица Лийланд — и той кимна към Тили, — дойде при мене с редовни документи, писма и лични вещи на лице на име Ариел Лийланд, докато вие дойдохте с празни ръце. Глупаво повярвах на думата ви, че наистина сте Ариел Лийланд, без да потърся съответни доказателства.

— Казах ви, всичките ми вещи и пари бяха откраднати — настоя Ариел, молейки се дано това е лош сън и да се събуди много скоро.

— Тя лъже — изсъска Тили.

— Това трябва да се установи — беше отговорът на Бърнс.

— Как ще обясните факта, че знам всичко за ранчото и Бък Лийланд? — запита Ариел.

— Лесно е — намеси се Тили. — Чули сте това, което казах, докато говорех с шерифа в дилижанса. Разказах му за ранчото, за баща си, дори споменах името на адвокат Бърнс в разговора. Беше дълго, тягостно пътуване и разговорът беше единственото средство да прогоня скуката. Но явно съм говорила повече, отколкото е трябвало. Нямах представа, че ти ще избягаш и ще обърнеш всичко казано от мене в своя полза.

— Не виждате ли, че тя лъже? — обърна се Ариел към Бърнс. — В историята й има много празноти. Например, къде е била през всичкото това време? Аз съм тук в ранчото вече над четири месеца.

— Тя вече ми даде задоволително обяснение, но нека сама да ви каже — каза Бърнс.

Ариел метна унищожителен поглед към Тили.

— Нямам търпение да чуя какво ще каже Тили.

Тили не се смути.

— На драго сърце ще разкажа отново историята си. Защо не, всичко е вярно. Всички знаем, че дилижансът се преобърна, затова ще пропусна тази част. Тили Каулс изпадна в безсъзнание при инцидента, също както и аз. Когато се свестих, чух Барт Дилън да говори с разбойниците, които преследваха екипажа. Явно всичко е било планирано. Това бяха приятели на Дилън и имаха намерение да го освободят.

— Кой уби шерифа? — запита Ариел.

— Един от разбойниците, не знам точно кой — сви рамене Тили, пронизвайки Ариел с убийствен поглед. — Може ли да продължа?

Ариел почервеня, но не каза нищо повече.

— Моля, продължете — подкани я Бърнс.

— Когато разбойниците видяха, че съм още жива, започнаха да говорят какво да правят с мене. Дилън предложи да ме задържат за откуп. Беше чул разговора ми с шерифа и знаеше, че имам пари и имоти. Решиха да ме вземат със себе си.

— Защо са оставили Тили? — запита Ариел, намирайки съчинената история за невероятно правдоподобна… и невероятно измислена.

— Доколкото разбрах, Дилън се беше уморил от тебе — каза Тили. — Каза, че си станала много властна и си започнала да му пречиш. Остави те просто защото вече не го беше грижа какво ще стане с тебе.

— Аз не съм Тили Каулс! — изкрещя Ариел, отвратена от тази глупава интрига. Обърна се към Бърнс. — Не виждате ли, че тя си измисля?

Бърнс погледна объркано към Ариел.

— Точно сега цялата тази ситуация ми се струва невероятна.

— Продължавай с историята си — изсъска Ариел.

— Та, както казах, разбойниците ме взеха със себе си, като мислеха да искат откуп за мене. Но те са глупаци; успях да им избягам след три дни, докато спяха. Беше тъмно и нямах кон, но се скрих в хралупата на едно дърво и изчаках цял ден, докато се откажат да ме търсят. После тръгнах, без да знам накъде. Паднах в един ров и си счупих крака. Не знам колко съм лежала там, преди да успея да изпълзя. Можех да умра, но имах късмет. Припаднах до един кладенец и ме намери един каубой, който търсел изгубени животни. Бълнувах от болка и изтощение и дълго време не знаех коя съм или как съм стигнала до ранчото, където лекуваха раните ми. Фермерът и жена му бяха много мили с мене. Дълго боледувах, но оздравях и дойдох тук.

— С всичките си пари и документи — отбеляза Ариел сухо.

— Разбира се. Бях се подсигурила, бях ги зашила в корсета си — обясни нехайно Тили. — Ако не ми вярвате, трябва да се свържете с фермера, който би даде подслон. Казва се Ал Лийч, собственик на ранчото „Съркъл“, на север от форт Уърт.

Думите на Тили звучаха толкова правдоподобно, че Ариел не можеше да повярва, че това се случва. Историята й можеше до голяма степен да бъде проверена и ако издържеше на проверката, тогава какво щеше да стане с нея? Единствените хора, които със сигурност можеха да я идентифицират, бяха много далече, в Сейнт Луи. Тя бе повярвала, че цялата тази противна история с идентификацията е останала далече зад гърба й, но грешеше… о, колко грешеше!

— Естествено, разбирате, че трябва да проверя историята ви, преди да взема решение — обърна се Бърнс към Тили.

— Най-добре ще се осведомите, ако телеграфирате на майка ми — каза Ариел. — Тя и вторият ми баща са единствените, които могат със сигурност да идентифицират Ариел Лийланд.

— Ще им телеграфирам незабавно за помощ по този въпрос.

— Искате ли нещо освежително, сеньорита?

Розали беше застанала на вратата, не знаейки дали е уместно да влезе. Разговорът изглеждаше толкова напрегнат, че събуди любопитството й.

— А, Розали — каза Бърнс, — заповядай, влез. — Бърнс добре познаваше икономката и поради това, че Бък изрично се беше погрижил за нея в завещанието си, той знаеше за специалните отношения между нея и работодателя й. — Виждала ли си Ариел Лийланд, преди тя да дойде тук в ранчото?

— Не, сеньор, но Бък постоянно говореше за дъщеря си.

— Лошо — въздъхна разочарован Бърнс.

— Проблем ли има, сеньор?

— Много сериозен проблем, Розали. Като че ли имаме още една Ариел Лийланд.

— Не, сеньор — усмихна се Розали и махна към Ариел. — Има само една Ариел Лийланд.

— Тя е заблудила всички — отбеляза Тили с ехиден тон. — Аз съм Ариел Лийланд. Другата жена е измамница. Казва се Тили Каулс и законът я издирва.

Розали изфуча гневно.

— Знам коя от двете ви е Ариел Лийланд и това не сте вие.

Думите й извикаха благодарна усмивка на устните на Ариел.

— Откъде си толкова сигурна, Розали? — запита заинтригуван Бърнс.

Розали се насочи към масата, на която стоеше снимката на Ариел като дете. Взе я и я пъхна под носа на адвоката.

— Това е Ариел Лийланд. Изглежда точно като жената, която опознах и обикнах в изминалите месеци.

Бърнс внимателно заразглежда снимката, но тя не му говореше нищо. Можеше да е или едната жена, или другата… а можеше и да не е никоя от двете. Поклати глава, по-объркан отпреди.

— Съжалявам, Розали, трябва да подкрепя жената, която има всичките необходими документи и писма, писани от Бък Лийланд.

Ариел не можеше да повярва на ушите си. Бърнс със сигурност не можеше да повярва на жена, чийто живот се състоеше от вършене на престъпления и бягане от закона.

— Трябват ви повече доказателства, господин Бърнс. — Никой нямаше да й отнеме земята, особено пък Тили Каулс. — Ако смятате, че ще си тръгна просто така и ще предам всичко на тази… тази престъпна кучка, ужасно се лъжете.

Бърнс изглеждаше шокиран.

— Разбира се, не. Преди да направя нещо или да се отнеса до закона, ще проверя внимателно историята на госпожица Лийланд. Ще се свържа с майката на Ариел и втория й баща и ще намеря положителен начин да я идентифицирам. Междувременно, ще наредя банковата сметка да се замрази, за да не може никой да има достъп до нея, докато не взема решение.

Тили изглеждаше смутена, но не възрази.

— Нямам търпение всичко това да се уреди.

— И аз — отсече Ариел. — Междувременно, не искам тази жена в къщата си. Настанете я някъде в града, но не очаквайте да я пусна тук, докато чакате известия.

— Може би ще бъде по-добре госпожица Лийланд да остане в града — каза замислено Бърнс. — На детектива ще му трябват две или три седмици, докато намери Ал Лийч и се върне със сведенията. Може би дотогава майката на Ариел ще ни осветли по въпроса относно идентификацията на дъщеря й. Да тръгваме ли, госпожице Лийланд?

— Нямам какво друго да кажа на тази жена — заяви Тили и се изправи.

Бърнс се обърна към Ариел и я погледна извинително.

— Трябва да разберете моята дилема и да не мислите лошо за мене, задето искам да съм абсолютно сигурен, че не съм предал имота на Бък не на когото трябва. Ще си извадя заключение едва когато всички факти бъдат проверени.

— Запазете си извиненията за деня, когато дойдете и ми кажете, че съжалявате даже задето сте си помислили, че не съм Ариел Лийланд — каза Ариел, все още ядосана.

— Ако се стигне дотам, ще бъда първият, който ще каже, че е сбъркал.

Ариел застана на вратата, все още бясна, докато Бърнс и Тили се отдалечаваха с екипажа си. Цялата тази работа беше толкова нескопосно скърпена лъжа, че й се искаше да се смее и да плаче едновременно. Какво смяташе да постигне Тили с представянето си за нея, запита се Ариел. Парите в банковата сметка за момента бяха недостъпни и за двете им и истината сигурно щеше да излезе наяве някой ден. Тогава изведнъж намери отговора. Ако Тили е прочела писмата й, сигурно е разбрала, че има купувач за ранчото. Естествено, Тили щеше да продаде ранчото и да изчезне с парите, преди някой да се досети какво става.

— Ела вътре, сеньорита — подкани я Розали, въведе я в къщата и затвори вратата. — Нещата ще се оправят, ще видиш. Тази жена е лъжкиня, всички го виждат.

— Всички, само не и Джейсън Бърнс — изрече с горчивина Ариел. — Ами ако тя убеди господин Бърнс, че е истинската? Какво ще стане?

— Това няма да се случи, Ариел, повярвай ми.

— Моля се да си права, Розали.

На следващия ден Ариел събра работниците, които бяха останали в ранчото, и им разказа какво се е случило. Предпочиташе сама да им го каже, вместо да чуят неверни клюки в града. Както предположи, те бяха шокирани и ядосани. Нищо и никой не можеше да ги убеди, че тя не е Ариел Лийланд. Ариел оценяваше лоялността им, но това с нищо не намаляваше страховете й.

— Само кажете, госпожо, и ще изпъдим тая измамница от града — предложи Пайк. — Ако Джес беше тук, щеше да сложи край на тия глупости.

Това накара Ариел да се почувства още по-зле. Джес още от самото начало се беше съмнявал в нея. Дори сега можеше да застане на страната на Тили, след като беше дошла с напълно редовни документи. Но като знаеше, че работниците и Розали я подкрепят, тя се чувстваше доста по-уверена. Само да не й беше толкова лошо през повечето време. Ариел нямаше представа какво й е и дори мислеше да отиде на лекар при следващото си посещение в града. Това обаче трябваше да почака, докато се оправи неразборията с Тили Каулс.

Повече от седмица Ариел не чу нищо повече по този въпрос. Когато Розали отиваше в града за покупки, тя отказваше да я придружи, извинявайки се с многото работа, която имаше да върши. Но това не можеше да заблуди икономката. Тя ужасно се тревожеше за Ариел. Виждаше я как едва-едва поглъща някоя и друга хапка, а през нощта понякога я чуваше да плаче. Розали знаеше, че сълзите на Ариел не са предизвикани само от неприятностите с Тили Каулс. О, не, по-скоро бяха свързани с Джес Уайлдър. Ако този упорит мъж се върнеше, половината от проблемите на Ариел щяха да се решат.

Приблизително по същото време, когато Розали влизаше с каручката в града, Тили Каулс го напускаше с нает кон от противоположната му страна. След повече от час бърза езда тя спря, когато стигна до огромна скала, за която предварително беше решила, че ще се използва като място за тайни срещи. Мъжът, с когото трябваше да се срещне, вече беше там.

— Време беше да дойдеш — изръмжа той. — Направи ли всичко, както го планирахме?

— Получи се идеално — обяви оживено Тили. — Адвокатът ми е в кърпа вързан. Дори хората в греда мислят, че съм Ариел Лийланд. Всички вярват в това, с изключение на оная мексиканка, икономката, но няма защо да се тревожим за нея. Дори намерих един човек, който иска да купи ранчото „Лийланд“. Казва се Кърк Уолтърс. Прав беше, Барт, чудесна работа свършихме.

— Така си и знаех — ухили се Барт Дилън. — Като видях документите, които открадна от Ариел Лийланд, и колко много си приличате, всичко се намести.

— Винаги съм казвала, че ти сече пипето, Барт.

— Опразни ли сметката в банката? — запита нетърпеливо Барт.

Тили се намръщи.

— Появи се пречка, за която не бях помислила. Адвокатът е голям хитрец. Нареди сметката да се замрази, докато не реши коя от двете е Тили Каулс. Ще провери историята ми при фермера и ще прати телеграма до майката на Ариел.

Тази новина не се отрази добре на Дилън.

— Фермерът ще каже това, което и ти — каза той, — но не съм толкова сигурен за майката.

— Ще отнесем парите далеч оттук, преди някой от Сейнт Луи да се появи — каза Тили. — Този Уолтърс ужасно много иска ранчото и е готов да сключи сделка, ако се съглася да му го продам. Нещо се е налютил на Ариел и му е изгодно да смята, че тя е измамница.

— Имаш повече акъл, отколкото предполагах, Тили — излая Дилън. — Ще държим връзка. Пускам си брада, за да не ме познаят в града. След няколко дни ще се отбия в хотела при тебе да видя как напредваш с тоя Уолтърс.

Възбудени от постигнатото и замаяни от сладкия вкус на победата, те се зацелуваха яростно. След малко се свлякоха на земята и започнаха да се любят лудо, разпалвайки страстта си с мисълта за предстоящия успех.