Остров Тамбукту

II

Старият испански географ не лъжеше - туземците наистина бяха мирни и гостоприемни хора. Някои от тях имаха по-тъмна кожа, изпъкнали скули, дебели устни, много гъсти вежди и сплескани носове, но имаше и такива с по-светла шоколадова кожа, с правилни черти на лицето, с прави носове и с не толкова дебели устни като на другите цветнокожи. Нямаше никакво съмнение, че техните далечни прадеди са били бели хора. Това ме караше да мисля, че някога част от Магелановите моряци наистина са отказали да се завърнат в своята родина и са останали на остров Тамбукту. Техните деца са били мулати, а внуците и правнуците им са създали смесени поколения, които все пак се различават от коренните туземци.

Боамбо беше тана - пръв главатар на племето занго. Когато оздравя, Боамбо ме заведе в една празна колиба близо до брега на океана, потънала в зеленината на палмови, пъпешови и хлебни дървета, и ми каза:

- Това е нашата либата орованда. Сега тя става твой дом. Живей за радост на нашето племе.

Тогава още не знаех обичаите на племето и схванах думите на главатаря буквално: живей и нашето племе ще се радва, че ще те вижда всеки ден, и ще ти казва тауо ала - приятна почивка. - или тауо дола - приятен лов. Много по-късно разбрах, истинския смисъл на това, което ми каза Боамбо:

живей така, че твоят живот да бъде полезен на племето и радостта ти да бъде радост на цялото племе.

Колибата, в която ме заведе Боамбо, беше по-голяма от колибите на другите туземци, но приличаше на тях. Покривът й беше висок и остър и се спускаше чак до земята. Той беше направен от дълги, прави и доста дебели греди, по които бяха наредени стъбла от бамбук, Привързани с лиани. Беше покрит с рогозки, изплетени от палмови листа, а върху рогозките имаше дебел пласт пак от палмови листа, обърнати с дължината си надолу, за да се оттича водата през време на дъжд. Изобщо покривът беше много здрав и не пропущаше вода. Той се опираше на дебели колове, набити в земята, високи около един метър. По тия колове бяха наредени едно до друго разцепени бамбукови стъбла - това бяха стените на колибата. Вратата беше тясна, поставена високо като прозорец.

Покъщнината в колибата беше бедна и доста оскъдна. Край едната стена имаше дълъг нар от бамбук и няколко дървени възглавници, а край другата стена - лавица пак от бамбук. Върху лавицата бяха наредени дървени блюда, гърнета и черупки от кокосови орехи, които служеха вместо паници и канчета. Над нара бяха закачени едно копие, лък и торбичка със стрели. По средата на пода беше изкопана малка яма; за огнище. Около ямата имаше три камъка, на които поставяха гърнетата, когато варяха обед. Половината от пода беше покрита с рогозки, изплетени от палмови листа. От средната греда висеше кошница, изплетена от жилави пръчки. В нея имаше банани и други плодове. На задната стена бяха закачени няколко кучешки и свински черепа. Това показваше, че хората, които са живели тук преди мен, са изяли няколко кучета и свини. За моя радост човешки черепи нямаше.

Таванът беше направен също от бамбук, както и нарът. За него водеше стълба от лиани. Той беше здрав и там можеше да се спи. На предната стена, над вратата, под самия покрив, имаше врата-прозорец, през който се излизаше на малка веранда от бамбук, подпряна отвън с два стълба.

Пред колибата беше поставен още един нар от бамбук. Такива нарове имаше пред всички колиби. На тях туземците се събираха на приказка, хранеха се, а понякога почиваха през деня. И тук, близо до нара, имаше огнище и два-три плоски камъка, на които човек можеше да счупи кокосов орех или нещо друго. Това беше всичко.

Над огнището в колибата нямаше комин. Пушекът, на кълба се извиваше под потона и излизаше през вратата или през пролуките на стените.

Дойдоха Амбо и Зинга и казаха на баща си, че някой го вика в селото. Боамбо си отиде, а ние с момъка и девойката се изкачихме на втория кат и излязохме на верандата, която заплашително се огъваше и скърцаше под краката ни. Но все пак тя беше доста здрава и можеше да удържи поне още трима души. Оттук през клоните на дърветата се виждаше заливът, част от потъналия в зеленина бряг и Скалата на ветровете, а на север се простираше безкрайният океан, който сега блестеше на слънцето величествен и спокоен. Над водата излитаха като стрели хвърчащи риби, описваха доста големи дъги и отново потъваха във водата. С тия прелитания те сигурно се спасяваха от акулите и другите хищни риби, които ги преследваха.

- Мараро! - каза Зинга, като гледаше краткия полет на хвърчащите риби. (Преди да излети, хвърчащата риба развива под водата голяма скорост благодарение на винтообразните движения на опашната си перка. След това излиза на повърхността, като продължава да увеличава скоростта на движението си. Едва тогава с удар на опашната перка летящата риба се откъсва от водата и започва да "лети" със своите широки и дълги гръдни перки. Това е планиращ полет, тъй като тя не маха перките си, както птиците махат крилете си. При срещуположен вятър дължината на пролетяното пространство се увеличава поради увеличената подемна способност на въздушното течение. По време на летенето рибите могат да изменят направлението си, ако на пътя си срещнат препятствие. Летящата риба може да пролети разстояние до 150 метра, като се издига на височина над водата от пет до десет метра. Продължителността на летенето е 18 секунди. Летящите риби излитат от водата най-често, когато ги преследва някой хищник, но затова пък често стават жертва на морските птици, които ги ловят във въздуха).

Но мен повече ме интересуваха хората, отколкото рибите.

Попитах Амбо и Зинга колко жители има цялото племе, но те не можеха да ми кажат. Поисках да узная колко жители има само тяхното село - но те и това не можаха да ми кажат, защото не знаеха да броят повече от десет. Тогава ги попитах в колко села живее племето занго. Амбо показа петте пръста на дясната си ръка и каза:

- Леон ба.

- А колко махали има вашето село? Амбо показа трите си пръста:

- Дар.

- А колко колиби има във всяка махала?

Амбо се замисли, после показа пръстите и на двете си ръце:

- Леон-до.

Значи, в трите махали на селото имаше около тридесет колиби. Ако във всяка колиба живееха средно по четирима или петима души, ще рече, че цялото село има от сто и двадесет до сто и петдесет жители, а петте села - от шестстотин до осемстотин. Отново попитах Амбо дали племето бома има повече жители от племето занго. И Амбо, и Зинга отрицателно поклатиха глави. Не, племето бома било малко. То било наполовина по-малобройно от племето занго.

- Защо племето занго и племето бома враждуват? - полюбопитствувах аз.

. - Бома уин уин - отвърна Амбо.

- Защо да е лошо? Какво ви е направило?

- Биляр бома прави уин кобрай - отговори Амбо. И той, и Зинга ми обясниха, че ако някой от племето занго остави някъде недоизядена храна или плод и ги намери някой от племето бома, той може да му направи "уин кобрай" - магия, от която човекът от племето занго ще се разболее, а може и да умре. Помъчих се да ги убедя, че това не е вярно, че хората от племето бома са също тъй добри, както и хората от племето занго, но Амбо и Зинга клатеха глави и повтаряха това, което бяха чули от другите: - Биляр бома уин уин.

- А Арики?

- Арики уин уин - тихо пошепна Зинга.

- А защо се съгласи да живея в тази колиба?

- О, ти спаси Боамбо от смърт - извика Зинга.

- Арики се страхува от тебе - каза Амбо.

- Защо?

- Защото си лапао. Защото имаш пушка, която прави гръмотевици. Защото можеш да запалиш водата и да изгориш морето.

- Да изгоря морето? - учудих се аз. Амбо кимна с глава:

- Да. Веднъж ти запали вода у дома...

- Кога съм запалил вода?

- Когато змията беше ухапала нашия набу. Тогава ти наля вода в една бяла черупка и я запали. Арики видя и много се уплаши.

Спомних си, че тогава запалих в една чинийка спирт, за да обгоря иглата на спринцовката. Арики и всички други помислили, че това е вода, и решили, че мога да запаля водата в океана...

Слязохме в колибата. Зинга се залови да чисти с мидена черупка таро и ямс, а ние с Амбо отидохме за вода. Аз напълних една тръстикова "бутилка" със студена вода от малката рекичка, която протичаше наблизо, а Амбо напълни друга тръстика с вода от океана. Когато се върнахме в колибата, Зинга беше изчистила тарото и ямса и ги сложи в едно гърне. Амбо наля в гърнето сладка вода, наля малко и от солената и го постави на трите камъка над огъня, а Зинга наряза листа от батати и млади филизи от захарна тръстика, сложи ги в гърнето и го покри с черупка от кокосов орех.

Слънцето беше се спуснало над залива. Горещината почна да намалява. Из гората се чуваха гласовете на птичките, крещяха папагали. Дойде Гахар, донесе ми един едър кокосов орех и ми каза, че довечера отива да лови риба.

- Може ли да дойда и аз? - попитах. Гахар кимна с глава:

- Щом залезе слънцето, ела при лодките. Седнахме на нара. Гахар мълчаливо ме поглеждаше, сякаш искаше да ми каже нещо.

- Кажи, кажи - насърчих го аз. - Какво има?

Той ми каза, че в едно съседно село умряла някаква жена, и ме попита дали мога да я съживя. Веднъж бях му казал, че не мога да съживявам умрели хора, но, види се, той не беше повярвал.

- Андо може да събуди умрял човек, но не иска - упрекна ме той.

Какво да му кажа? Как да го убедя, че смъртта е такъв съдия, чиято присъда никой не може да отмени? Все едно, той не ми вярваше. Според него белият човек от луната всичко може. Щом може да запали водата в океана и да прави гръмотевица, защо да не може да съживи и умрял човек? Нали тана Боамбо щеше да умре, а белият човек го спаси...

Като видя гърнето на огъня, в което се вареше нашата вечеря, Гахар извади от торбичката, която носеше провесена на рамото си, малка тръстика и изсипа от нея в гърнето много едри, бели, тлъсти червеи. Тия червеи той беше ги събирал по сухите дървета из гората. Амбо и Зинга бяха във възторг. Да, да, сега яденето щеше да бъде много тлъсто! Те поканиха и Гахар да вечеря с нас и всички насядахме около огъня.

Зинга сипа от яденето в три онама и ги сложи пред нас - тримата мъже, - а за себе си сипа в една кокосова черупка. Попитах я защо не яде в онам. Тя се засмя и каза, че ще яде в онам, когато стане моя сахе. Младите момичета ядели само в черупки от кокосови орехи.

В моето дървено блюдо освен таро и ямс имаше десетина тлъсти червеи. Зинга беше се погрижила в моята паница да попадне повече от тоя "деликатес". Гахар и Амбо изядоха най-напред червеите, като мляскаха доволни и облизваха пръстите си, сякаш бяха бъркали в гърне с мед. Може би тлъстите червеи наистина бяха вкусни, но аз ги гледах с отвращение. И все пак трябваше да ги изям, за да не обидя своите приятели. Изгълтах ги цели и не можах да разбера вкуса им...

Щом се мръкна, отидохме в залива. Там заварихме много туземци, които с дружни усилия смъкваха лодките от брега във водата под светлината на запалени факли от високата трева аланг-аланг, вързана на снопчета. Около лодките се въртяха и момчета на десет-дванадесет години. Те взеха от бащите си запалените факли и първи наскачаха в лодките. Аз седнах в лодката на Гахар заедно с неговия син и с малкия му десетгодишен внук Акгахар. Изглежда, че момчето беше кръстено на дядо си, само че за разлика от стария Гахар към името на внука беше прибавена думата "ак" - малък. Акгахар осветяваше водата с горящата факла. Когато тя почваше да угасва, той я размахваше над главата си и тя отново се разгаряше. Привлечени от светлината, рибите се стрелкаха край лодката, а Гахар и неговият син ги дебнеха с копията. Щом се мернеше някоя по-голяма риба, те я пробождаха с копието и я хвърляха в дъното на лодката. И аз се опитах с едно копие но не улучих нито една риба. Туземците, още от малки се учеха да убиват риби с копия и след няколкогодишна практика ставаха добри рибари.