Остров Тамбукту

III

Дневникът на великия мореплавател попадна в касетката на Смит. Наистина в нея той беше на по-сигурно място, отколкото в моя куфар, но ключовете от касетката бяха у Смит, а самата касетка - в неговата колиба. Това никак не ми харесваше.

На капитана имах безгранично доверие. Той беше честен човек и никога не би изиграл когото и да било. а най-малко другаря си. Но Смит беше друг човек. На него аз нямах доверие и често се питах: "Не направих ли фатална грешка, като се съгласих да му поверим дневника на Магелан. Няма ли да ни изиграе? Няма ли да обсеби дневника?" "Не - отговарях си аз. - Той би направил и това, но при други обстоятелства. Например, ако на острова дойде английски параход и плантаторът се почувствува по-силен от нас с капитана. Тогава той не би се поколебал да заяви, че дневникът е негова собственост. Свещена и неприкосновена собственост, би казал той". Но сега нямаше такава опасност. Докато сме само трима европейци на острова, Смит не би посмял да ни измами. Пък и безсмислено беше да го прави - тук дневникът нямаше никаква цена.

Но какво би станало, ако откажех да му дам дневника? О, тогава той щеше да се разлюти страшно и не би се поколебал да ни издаде на първожреца. Може би щеше да скрие участието на капитана, защото все пак Стерн беше англичанин. Той би стоварил всичката вина върху мен и тогава Арики не би се поколебал да поведе своята пияна шайка и да ме убие или жив да ме изгори в колибата, както спя...

Каквото и да мислех, аз стигах до едно и също заключение и си казвах: "Да, ти не можеше да постъпиш другояче. Ти не можеше да не се съгласиш дневникът на великия мореплавател да бъде заключен в касетката на Смит. Това беше неминуемо..."

Дълго лежах в тъмната колиба замислен. От поляната долитаха ударите на бурума и подвикванията на играчите. "Трябва да отида при тях", мислех си аз. Дългоочакваният празник настъпи, всички са доволни и весели, само аз лежа самотен и никой не забелязва моето отсъствие... дори и Зинга. Тя е много щастлива, а когато човек е щастлив, не забелязва мъката на другите. Сега Зинга играе около големия огън и си мисли: "Ще мине тая нощ. Ще мине още един ден и една нощ. На третия ден Андо ще стане син на нашето племе, а аз ще стана негова сахе. Хе-хо, хе-хо! Негова сахе... Ще копая в градините, ще нося таро и ямс, ще ги варя в голямото гърне, ще ядем в дървен онам... Хе-хо, хе-хо! В дървен онам..." Тъй или приблизително тъй мислеше Зинга и играеше, а аз лежах с отворени очи в тъмната колиба и мислех...

Някога и аз съм играл в моята страна - не около буен огън, не - в моята далечна страна така не играят. Някога и аз съм мечтал в моята страна - не за таро и ямс и не за дървени онами, не - в моята прекрасна страна за такива неща не мечтаят... Кръгла софричка, трикрако столче, глинена паница, дървена лъжица - това е повече от дървените онами. И закнижените прозорци на старата къща са по-добри от единствената врата на моята колиба - врата, която прилича на прозорец, - каменните плочи са по-солиден покрив от палмовите листа. И газената лампа е по-добра от светилото с мас от акула, и цървулите са за предпочитане пред босите крака. Но и тук, и там подът е от пръст, и тук, и там рогозките са си рогозки. Какво от това, че тук им казват сури, а там - рогозки? Че тук ги плетат от палмови листа, а там - от папур?

Но аз съм виждал и меки килими в чужди салони, и хубави дрехи на наконтени мъже, и копринени рокли на млади жени, а Зинга не е виждала такива неща; ял съм и хубави ястия - не от таро и ямс, а вкусни ястия, каквито Зинга не е хапвала и няма представа за тях. Но аз тъгувам не за хубави дрехи и не за вкусни ястия, а за кръглата софричка, за каменния покрив, за закнижените прозорци, за старата къща, строена от дядо ми още в турско време...

- Андо! Тук ли си, Андо?

- Да, тука съм!

- Какво правиш, Андо?

- Нищо. Лежа и мисля.

- Ела, Андо? Зинга пита за тебе. И тана Боамбо, и Гахар. Защо избяга от нас?

Гласът на Амбо. Дошъл да ме търси. Значи, те забелязали моето отсъствие. Значи, аз не съм сам. Значи, имам приятели, които ме обичат и мислят за мен. Амбо... Той пак ме вика. Не го виждам, защото черното му тяло се слива с тъмнината, но чувам гласа му и чувствувам неговата топлота.

- Защо избяга от нас? - пита топлият глас. - Да вървим. Андо! Зинга те търси, и Гахар, и набу... Да вървим!

Тръгваме. Ударите на бурума стават все по-силни:

"Дум-дум! Думба-дум! Хе-хо! Хе-хо!.."

Туземците играят. Пламъците стигат до звездите. Океанът блести. Наредени в кръг по двама, играчите едва-едва пристъпват напред, навеждат глави и пак ги изправят, а зъбите им блестят бели и равни.

"Дум-дум! Думба-дум! Хе-хо! Хе-хо!"

Гърнетата са в жарта. Много, много гърнета. Месото от диви свини е увряло. Жените го изваждат и го нареждат на листа от хлебно дърво. Бурумът и свирките замлъкват. Играчите се струпват около Боамбо. Главатарят вика и гласът му е тържествен:

- Арики, пуирара пуя!

Спомних си какво значи това: Арики - ръководител на церемонията през време на големия празник.

Първожрецът пристъпва важен. Неговите седем пояса блестят на кръста му, окичени с раковини. Те са съвсем нови. В косите му са набучени разноцветни пера от папагали. Лицето му е черно-черно, сякаш намазано със сажди. Той поема мълчаливо месото от ръцете на главатаря и се оттегля бавно. Не е пиян и може би затова чувствува своето достойнство.

- Андо, пакеги гена, лапао! - вика главатарят. Да, за тях аз все още съм бял човек от луната, лечител на всички болести. И затова получавам храната си трети поред след първожреца и главатаря. Поемам своя дял - голям къс месо, с което биха се нахранили пет души - и се оттеглям.

- Гахар, калиман биля! - вика главатарят.

Гахар е голям човек, важна личност. Той е мрачен. По-рано скубеше белите косми от главата си, за да прогони старостта, както казваше той, а сега, след смъртта на жена му, те растат на воля. Главата му сякаш е посипана със сняг. Той прилича на грохнал старец - прегърбен, с посърнало набръчкано лице, увехнал, тъжен...

Всеки получава своя дял от месото, сяда, където завърне, и яде. Месо от мадама - това не се случва всеки ден. Ловът на диви свини става веднъж в годината, когато високата трева аланг-аланг изсъхне. Тогава тя гори като барут.

Докато Боамбо привърши раздаването на месото, младежите се нахраниха и танците отново почнаха. Цяла нощ бумти бурумът и подвикванията на играчите се чуват далеч из тропическия лес:

"Дум-дум! Думба-дум! Хе-хо! Хе-хо!"