Остров Тамбукту

Седма глава. В селото на племето бома. Не съм желан гост. Нощен празник. Моят календар. Приятелят ми Лахо. Каша от кокосови орехи

I

Туземците всеки ден идваха по два и по три пъти при извора за вода и разговорът помежду ни започваше с думи, жестове и мимики. След това напълваха бамбуковите си съдове и си отиваха мълчаливо, без да кажат нито дума на прощаване, без да се ръкуват. Нима се страхуваха да се докоснат до мен? Учудваше ме и това, че те нито веднъж не ме поканиха в селото си, нито пък идваха в моята колиба.

Така мина един месец.

Веднъж туземците не дойдоха при извора два дена подред. Помислих, че се е случило нещо с тях, и на третия ден сутринта реших да ги потърся в селото им.

Слънцето още не беше се издигнало високо на небосклона, а горещината стана почти непоносима за човек като мен, който е живял в умерения климат на Европа. Особено остро почувствувах горещината, когато излязох от гората и тръгнах по пътеката край оградите на градините, където наблизо нямаше високи дървета. Разликата между температурата на сянка в гората и на открито място под слънцето беше доста чувствителна. Цяло щастие беше за мене, че си бях направил шапка от широки палмови листа. Без тая импровизирана шапка сигурно бих получил слънчев удар. Туземците ходеха без шапки, но косите им бяха доста дълги и образуваха на главите им нещо подобно на рунтав калпак, който ги предпазваше от слънцето. И все пак те бяха почти голи, как издържаха на горещото слънце? Особено жените, които работеха в градините по цял ден.

Пътеката ме заведе право в селото. И тук колибите бяха наредени в полукръг около малък мегдан като колибите, които бях видял в селото на брега на океана. Същите островърхи покриви, спуснати до земята, същите тесни врати, през които възрастен човек можеше да излезе само наведен. И тук вратите бяха поставени високо и приличаха на прозорци и те бяха направени от бамбукови пръти или от рогозки.

Пред колибите горяха огньове. Край тях бяха насядали мъже, жени и деца На огньовете имаше гърнета. Близо до пътеката, където се спрях една черна свиня с малки прасенца ядеше някакви кори от плодове. Две кучета с къси крака и с клепнали уши душеха корите. Една жена им изсипваше от гърне някакви остатъци от храна.

Кучетата първи ме усетиха и заръмжаха тревожно. Жената, която беше с гръб към мене, се обърна и като ме видя, изтърва гърнето на земята и то се разби. Силен писък се изтръгна от устата й. Тя постоя миг, като ме гледаше с широко отворени очи после хукна с писъци и изчезна в гората. Всички туземци - мъже, жени и деца - наскачаха и като ме видяха, със страшни викове и крясъци се разбягаха. Дори и кучетата, и свинята с малките прасенца изтичаха след тях. На мегдана не остана жива душа...

Същото нещо се случи, когато влязохме с капитана и готвача Грей в селото на брега. И там всички се разбягаха, а после ни заобиколиха и ни подкараха към колибата, където ни затвориха. Като си спомних това, аз бързо напуснах селото по същата пътека, по която бях дошъл...

На другия ден Лахо и други двама туземци ми донесоха ядене при извора и седнаха малко настрана от мене. И двамата дълго мълчаха, после Лахо заговори нещо, като си помагаше с движение на ръцете. По-скоро от движенията, отколкото от думите му разбрах, че ако отида пак в селото - той показваше по посока на селото, - ще бъда убит с копие - сега той насочи копието към гърдите си. Аз го гледах и се усмихвах. Но моето спокойствие не се хареса на Лахо и той повторно почна да ми обяснява, че ако отида още веднъж в селото, ще ме убият. Сега той насочи копието не към себе си, а към мене и няколко пъти направи движение с ръка, сякаш го забива в гърдите ми.

Ясно беше, че те не искаха да ходя в селото им, но защо ме хранеха? Може би тъкмо за да не ходя в градините и в селото и да не плаша жените и децата им... Нима толкова бях страшен?

Техният страх окончателно ме убеди, че тия хора никога не са виждали бял човек.

Една вечер, когато пълната луна изгряваше, откъм селото се чуха силни викове. Аз бях седнал пред колибата до огъня. Виковете се повториха, след това се чуха силни удари на барабан и пискливи звуци, каквито бях чувал в селото на морския бряг, в тъмната колиба, когато бяхме затворени с капитан Стерн и готвача Грей. Тия звуци ми напомниха страшното премеждие, което бях преживял. И аз си мислех: кой ли е жертвата? И дали изобщо има жертва, или диваците просто се веселят?

Без да мисля много, тръгнах към селото. Беше много тъмно и аз предпазливо вървях по пътеката през гората. Когато наближих селото, видях между дърветата червеникави отблясъци от голям огън, който гореше по средата на селския мегдан. Около огъня се мяркаха тъмните фигури на туземците, чуваха се пискливи звуци от кокосови свирки и удари по дървено корито. "Кой ли е жертвата?" - отново помислих аз, като се промъквах все по-близо и по-близо към осветения мегдан. След това се покачих на едно кичесто дърво, немного високо, но с гъсти клони, откъдето виждах всичко, което ставаше в селището.

Огънят беше много буен, фигурите и лицата на хората се виждаха ясно. Те играеха. Един туземец удряше с две бамбукови пръчки по голямо корито-барабан, пет-шест души свиреха с кокосови орехи, които издаваха къси, но пискливи звукове, други надуваха свирки от бамбук, дълги най-малко два метра. Те просто крещяха в кухите бамбукови стъбла и гласовете им ечаха като ерихонски тръби. Тази смесица от звукове не се подчиняваше на някаква стройна мелодия - всеки свирач надуваше своя инструмент, както му хрумнеше, и се стараеше да заглуши другите. Само ударите на барабана бяха в такт, по който туземците играеха.

Играчите бяха мъже и жени, наредени в кръг по двама, след това се нареждаха един след друг - тогава кръгът ставаше двойно по-голям. Те пристъпваха в такт с ударите на барабана, като прегъваха леко краката си в коленете, и само понякога се навеждаха малко напред, поклащаха глави и викаха силно и проточено:

- Хе-хо! Хе-хо! Бозам-бо! Бозам-бо!

Някои от мъжете бяха окачили на раменете си малки дървени барабани С изпънати кожи. Те удряха по тях с длани, но тия барабани издаваха слаби звуци в сравнение с голямото дървено корито. Понякога играчите се застояваха на едно място, пристъпваха от крак на крак и пееха. Тогава големият барабан и свирките замлъкваха.

Лицата на мъжете бяха боядисани с черна и бяла боя. Под плетените гривни на ръцете и краката им бяха пъхнати зелени вейки. По шиите на жените и мъжете висяха гердани от мидени черупки и от зъбите на разни животни.

Постоянно прииждаха все нови и нови туземци - мъже и жени, - може би от близките села. Целият мегдан се изпълни с хора. Аз слязох от дървото и бързо се отдалечих, защото се страхувах да не ме забележат.

На другия ден никой не дойде при извора. Вечерта си легнах гладен. Едва на втората сутрин Лахо дойде много рано с още един туземец. Той беше нисък, но широкоплещест здравеняк. Донесоха ми печена риба и печени питки от плодове на хлебно дърво. Лицата им бяха намазани с бяла и черна боя. Лахо беше окачил всичките си украшения: зелени клончета и цветя, затъкнати под гривните на ръцете и краката, гердани от кучешки и свински зъби, големи обици от мидени черупки. А през пробитата си носна преградка Лахо беше пропъхнал тънка и дълга колкото молив кост, нашарена с чертички. Това беше най-красивата премяна, в каквато можеха да се нагиздят туземците. В тая премяна Лахо изглеждаше внушителен, дори страшен. Той сочеше с ръка селото, като говореше нещо възбудено, после почна да пее и да играе. Песента, която изпя Лахо, имаше еднообразна мелодия, само от няколко тона, а гласните на края на думите той удължаваше и се получаваше нещо като: Арамаха-а-а, оринхо-о-о.

Уда-а-а-а, гот Андо-о-о...

Аз не знаех значението на първите две думи - "арама-ха" и "оринхо", но "уда" и "гом" ми бяха известни вече и се учудих, че Лахо със стрелите и копията вплита в песните си и моето име.