Остров Тамбукту

II

На другия ден още в зори Боамбо раздели ловците на две групи и им каза да се пръснат във верига на няколко крачки един от друг. Двата края на веригите опряха в полите на двете планини, между които се намираше равнината. Когато всичко беше готово, Боамбо даде знак и двете редици тръгнаха със силни викове - едната към изток, другата към запад. Подплашени от ловците, дивите балийски говеда бантенг, които туземците наричаха кро-кро, бягаха от полето към планините, за да се укрият в гъстите гори, но там всяка пътека беше завардена от ловците, които ги посрещаха и ги убиваха с копията си.

Аз тръгнах с Боамбо на запад, но Амбо ме настигна запъхтян и ме покани да ида с него към изток.

Това ме учуди. Синът на главатаря досега явно избягваше да се среща с мене, ходеше на лов с капитана и не се сещаше да ме покани, а ето че сега изведнъж бе променил отношението си. Защо? Какво му е хрумнало? Аз отказах да отида с него, но той настояваше. Надолу по течението на реката имало повече кро-кро, отколкото срещу течението. А там, където Коломона се влива в океана, е селото Калио, където бяхме ходили веднъж с него. Там ще срещна пак своите познати, ще видя ренгати и Ладао...

Аз повторно отказах. Тогава Амбо се ядоса и гневно извика:

- Зная защо не искаш! Да-да, зная!

- Защо? - попитах го аз.

- Защото се страхуваш от мене! Той се държеше предизвикателно.

- Защо ще се страхувам? - погледнах го учудено.

- Така, страхуваш се. Арики казва истината - ти си страхливец.

Аз знаех, че Арики ме мразеше, но защо Амбо беше се поддал на неговите козни? Защо се държеше с мене като с враг? Помислих, че е дошло време да се обясним, и реших да отида с него.

Тръгнахме по пътеката край реката, между сенчестите дървета. Вървяхме мълчаливо - аз напред, Амбо няколко крачки след мен. Той не бързаше, изоставаше назад и аз трябваше да го чакам.

- Да вървим по-бързо, да настигнем ловците - напомних му аз.

Амбо не отговори. Той небрежно беше прехвърлил пушката си през рамо с дулото надолу - изглежда, че ловът не го интересуваше. А аз исках да убия по-много животни от всички ловци и да стана долахо - пръв ловец. Тогава всеки род на племето занго щеше да пожелае да ме осинови, защото всеки род се гордееше със своя долахо. Но ако се върнех от големия лов с празни ръце, щях да стана за смях на хората. Всеки щеше да се подиграва с мен: "Пакеги има уда, която пуска гръмотевици, а не уби нито едно кро-кро!" Може би тъкмо това искаше Амбо и затова не бързаше да настигнем ловците.

- Аз съм дошъл на лов, а не на разходка - казах аз и като ускорих крачките си, добавих: - Аз отивам при ловците, а ти прави каквото щеш.

- Чакай! - гневно извика Амбо. Обърнах се и видях, че той беше свалил пушката от рамото си. Очите му горяха.

- Какво искаш? - попитах го аз.

- Искам да ми кажеш всичко за дъщерята на Арики. Всичко - повтори той. - В гласа му звучеше дързост и заплаха.

- Какво значи "всичко"?

- Ти знаеш какво значи! - троснато каза Амбо. Неговият отговор ме накара да се замисля. Нима знае синът на вожда, че Канеамеа ми е показвала белите листа, които Арики старателно криеше от мен? Нима я е видял, когато дойде в колибата ми през оная бурна нощ? И нима той беше пратил стрелата, която се заби в стената точно над главата ми? Не може да бъде! Не-не, Амбо не беше способен на такава подлост.

- Добре, ще ти кажа всичко - казах аз. - Но преди това ти ми кажи, чия беше стрелата, която една нощ се заби в стената на моята колиба точно над главата ми?

Ние бяхме се изправили един срещу друг. Аз също бях свалил пушката от рамото си и я държах здраво в ръцете си.

- Стрелата беше моя - призна Амбо.

- Значи, ти искаше да ме убиеш?

- Ако исках да те убия, нямаше да пусна стрелата над главата ти.

- Тогава аз се наведох и стрелата прелетя над главата ми.

- Не ме разсмивай - мрачно каза Амбо. - Аз нарочно пуснах стрелата, когато ти се наведе.

- Защо?

- Защото исках да ти напомня, че съм добър стрелец. Ти беше забравил това.

- Можеш ли да убиеш приятеля си от засада? - попитах го аз.

- Не! Аз не съм пакеги. Аз съм син на племето занго - гордо отвърна Амбо.

- Да, аз не съм син на вашето племе. Аз съм пакеги. Но аз никого не съм убил досега, нито пък съм се опитвал да убия някого с кадити.

Амбо се намръщи.

- Разбирам - каза той смутено. - Аз исках да убия Арики. Но защо? Пак заради тебе!

Той беше прав и като нямаше какво да му възразя, казах меко:

- Защо спорим? Какво делим? С какво съм те обидил? Кажи!

Амбо заговори за оная бурна нощ и за Канеамеа. Той я видял, като влязла в моята колиба, и чакал скрит зад дърветата, докато излезе.

Канеамеа искала да му стане сахе, но аз съм я бил подмамил и тя се отказала от него. Аз съм искал тя да стане моя сахе, но Арики не бил съгласен. Да-да - Арики не бил съгласен и аз никога няма да стана първожрец. Никога!

- Арики ли ти каза това? - попитах го аз.

- Да, Арики. Той те мрази.

- Арики лъже. Никога не съм искал да стана даго на Канеамеа. Никога! - повторих, като повиших тон.

- Арики казва истината. Ти лъжеш. Ти искаш да станеш рапуо. Не-не! Това няма да го бъде!

Реших да прекратя тоя неприятен разговор и казах раздразнен:

- Какво искаш най-после? Кажи!

- Искам да оставиш Канеамеа на мира.

- Канеамеа? - пресилено се усмихнах аз. - Защо се грижиш за нея? Тя не е от твоя род. Ти нямаш право да я защищаваш.

Амбо отново се смути. Според обичаите на племето само член от рода на Канеамеа имаше право да ми търси сметка, ако аз наистина бях я обидил. А синът на главатаря не беше от нейния род. Освен това аз с нищо не бях обидил Канеамеа и не разбирах защо Амбо е повярвал на лъжите на Арики. Нима не знае той, че първожрецът е способен да скара и най-добрите приятели?

- Ти виждаш, че не си прав - казах аз по-меко. - Помисли добре и като свърши големият лов, пак ще поговорим.

- Сега ще говорим! - злобно процеди Амбо.

- Какво искаш най-после? - извиках ядосан.

- Само едно: да те убия!

- Е, добре! Ето ме! - Аз пристъпих към него. - Стреляй!

- Не - отстъпи той крачка назад. - Ще те убия като човек, а не като куче. Не искам да се бием с копия или със стрели, защото ти не можеш да си служиш с тях. Но затова пък стреляш добре с пушка. Защо мълчиш? Или се уплаши? О, Арики е прав! Ти си страхливец!

Почувствувах как гърлото ми пресъхна, кръвта нахлу в главата ми. Амбо наистина беше нетърпимо дързък.

- Кой ще стреля пръв? - попитах го аз.

- Както искаш. Решавай...

- Добре, аз ще стрелям пръв. Съгласен ли си? Или се отказваш?

Но Амбо не мислеше да се отказва. Той знаеше, че съм отличен стрелец, и все пак се съгласи аз да стрелям пръв. Това беше равносилно на самоубийство.

- Иди при онова дърво и се приготви - казах аз. - Ще броя до три и ще стрелям. Ако не те убия, ти ще броиш до три и ще стреляш.

Мислех, че в последния миг той ще се уплаши и ще се откаже от двубоя, но се излъгах. Амбо бързо отиде до дървото и дигна глава, сякаш искаше да каже: "Стреляй, омразен пакеги, не ме е страх от тебе!"

Аз насочих пушката си право към главата му.

- Едно!

Ръцете ми трепереха. Амбо мълчеше.

- Две!

Разстоянието между нас не беше голямо. Аз се прицелих. Оставаше да натисна спусъка и синът на главатаря щеше да падне мъртъв.

- Три! - извиках аз, дигнах пушката нагоре и стрелях във въздуха.

Почувствувах слабост, краката и ръцете ми трепереха от силното вълнение, което изпитвах. Подпрях се на пушката и казах:

- Сега редът е твой. Стреляй!

- Не! - извика Амбо. - Ти не стреля, както трябва. Ти се подиграваш с мене, но аз няма да те оставя! Сега ще се бием като ловци. Ще се скрием в гората на различни места и ще се дебнем. Всеки от нас ще стреля срещу другия, щом го открие. Ти можеш да стреляш пак във въздуха, но знай, че аз ще те убия, щом те открия. Пази се! Големият лов започва!

И той изчезна в гората, преди да се опомня. Аз стоях на едно място и не знаех какво да правя. Да се крием из гората и да се дебнем, както зверовете дебнат плячката си - това беше ужасно!

- Пази се! - чух гласа на Амбо. - Големият лов започва!

В същия миг се чу гърмеж, куршумът изсвири над главата ми и едно прекършено клонче падна в краката ми. Аз бързо припълзях до дънера на най-близкото дърво. Разбрах, че синът на главатаря не се шегуваше. Той беше залегнал в гъсталака и ме дебнеше. След малко отново се чу изстрел и куршумът се заби в дънера на дървото, зад което бях залегнал. Амбо стреляше точно там, където бях се скрил. Трябваше по-скоро да се махна от онова опасно място.

Запълзях през шумнатите храсти към друго дърво, сетне се преместих в един гъст храсталак и зачаках с притаен дъх. Наоколо беше тихо. Сърцето ми силно туптеше. Гърлото ми беше пресъхнало - чувствувах нетърпима жажда, но не можех да я утоля, макар че реката беше близо. Трябваше да се пазя. Амбо ме дебнеше и всяка моя непредпазливост можеше да ми струва живота.

Лежах в храстите и се ослушвах. Високо над мене, на един клон беше кацнал пъстър качулат папагал. Когато отново запълзях между храстите, папагалът се уплаши и хвръкна. Чу се гърмеж и куршумът изсъска над главата ми. Птицата беше ме издала и аз пак запълзях из гъсталака. Открих една падинка и залегнах в нея. Притаих се и зачаках неподвижно. След малко чух шум, който се приближаваше. Приготвих пушката си и застинах. Нима Амбо ще ме открие в тоя почти непроходим гъсталак? Отново запълзях и излязох на брега на реката. Тук поне Амбо не можеше да ме нападне откъм реката, а само откъм гората. Но все пак трябваше да бъда нащрек. През време на лов туземците се промъкваха през горските гъсталаци толкова тихо, че дори и преследваните животни не можеха да ги усетят. А както е известно, животните имат много по-остър слух от хората и по-силно развито обоняние.

Както се ослушвах, изведнъж чух гласа на Зинга, която ме викаше. След това чух и гласа на Канеамеа. Те сигурно търсеха мене и Амбо, но аз не смеех да се обадя, защото се страхувах да не ме открие синът на главатаря. И той сигурно чуваше гласовете на девойките, но мълчеше.

- Андо! Андо! - викаше ме Зинга. - Къде си, Андо?

Аз мълчах. След малко и Канеамеа извика:

- Амбо, къде си? Обади се, Амбо!

Дъщерята на първожреца и сестрата на Амбо ни търсеха. Те минаха съвсем близо до храстите, където бях се скрил, но не ме видяха. Тогава аз станах прав и те дойдоха при мене.

- Къде е Амбо? - попита ме Канеамеа. Тя беше разтревожена.

Аз мълчах. Двете девойки ме гледаха учудено.

- Тана Боамбо каза, че сте дошли насам. Чухме гърмежи!.. Къде е Амбо?

- Тук съм! - неочаквано се обади Амбо и се показа между храстите, само на десетина крачки от нас.

Изтръпнах, като го видях. Как е успял да се приближи толкова близо до мене, без да го усетя? Ако не бяха дошли сестра му и дъщерята на първожреца, той сигурно щеше да ме открие! Челото и гърдите му бяха покрити с едри капки пот. По всичко личеше, че и той беше преживял ужасни минути.

- Ела! - извика го Канеамеа. - Чуваш ли, Амбо? Ела тук!

Когато синът на главатаря дойде при нас, тя продължи:

- Ти се сърдиш, зная. И на мене, и на Андо. Но знай, че Андо не е виновен.

- Виновен е! - възрази Амбо, като гледаше мрачно пред себе си. - Арики всичко ми каза.

- А каза ли ти защо ходих в колибата на Андо в оная бурна нощ?

- Не ми каза. Той не знае, че си ходила.

- Знае! - натъртено каза Канеамеа. - Аз сама му казах. Но не му казах защо съм ходила. Не му казах, защото ме беше страх от него. Ако беше узнал истината, той щеше да убие и мен, и Андо. Но аз не му я казах. А на тебе ще я кажа, искаш ли? - Амбо мълчеше намръщен. - Искаш ли? - повтори Канеамеа. - В оная проклета нощ аз сама отидох в колибата на Андо и му занесох белите листа.

- Ти му занесе белите листа? - трепна Амбо.

- Да - кимна с глава Канеамеа. - Занесох му белите листа. Андо видя белите листа. Те му казаха всичко, което казват и на моя набу.

- О, ако узнае Арики! - възкликна Амбо. Канеамеа махна с ръка, сякаш искаше да го спре, и заговори бързо:

- Той няма да узнае. Ти няма да му кажеш, нали?

- Това ли е всичко? - попита Амбо с омекнал глас.

- Има още. Андо никога не е искал да стане мой даго. Веднъж набу много се разсърди на Андо. Той каза, че пак ще го хвърли в Голямата вода, и аз се уплаших. И казах на набу:

"Набу, белият човек не е лош. Той има нанай кобрай и всички хора го обичат. Ако кажеш на хората да хвърлят белия човек в Голямата вода, цялото племе ще те намрази". Набу се разсърди, скара ми се и се развика. Тогава аз му казах: "Набу, аз искам да стана сахе на белия човек". Набу пак се развика. Но после, като помисли, съгласи се и ме изпрати да извикам Андо у дома. Набу му предложи да стане мой даго. Каза му, че ще го направи наследник на седемте пояса на мъдростта и рапуо на племето, но Андо не се съгласи. Разбра ли?

- Разбрах.

- Андо не е виновен - продължи Канеамеа. - Ти не трябва да се сърдиш на Андо. Разбра ли?

- Разбрах.

- Ще ти кажа и друго - усмихна се Канеамеа. - На празника на Дао ще стана твоя сахе. Доволен ли си?

Лицето на Амбо изведнъж се проясни, очите му засвяткаха с радостен блясък. Той се мъчеше да се овладее, но никак не беше трудно да се забележи вълнението, което беше го обхванало.

- А сега стисни ръката на Андо - додаде Канеамеа. - Той не е виновен.

Амбо веднага ми подаде ръка, като се усмихна широко. И аз разбрах, че той не ме мразеше вече, че ме е обичал дори и когато искаше да ме убие.

- Сега разбрах всичко - каза той развълнуван. - Арики ме е излъгал. Той ми каза: "Андо иска да стане даго на Канеамеа и да получи седемте пояса на мъдростта и белите листа".

- Не, Амбо, това не е вярно - отрицателно поклати глава Канеамеа.

- Разбрах - каза Амбо. - Арики ме е излъгал. Той ми каза: "Убий Андо! Убий го!" И аз исках да го убия. Но сега разбрах всичко. Андо не е виновен.

Той млъкна. Види се, не искаше да говори повече пред Канеамеа за нейния нечестен баща.

- Да забравим лошото - казах му аз. - Нека си обещаем, че няма да слушаме вече Арики и нашето приятелство ще бъде горещо като слънцето и вечно като луната.

- Обещавам! - отново ми стисна ръката синът на главатаря и повтори: - Нашето приятелство ще бъде горещо като слънцето и вечно като луната.

Това беше клетва, която племето занго смяташе за свещена и никой никога не я нарушаваше.

След това ние се разделихме. Амбо и Канеамеа заминаха напред и скоро изчезнаха в гората, а ние със Зинга тръгнахме по друга пътека. Вървяхме мълчаливо през гъстата гора. Гласовете на ловците не се чуваха - те бяха заминали далеч напред. Наоколо царуваше пълна тишина. Нямаше гибони по дърветата, не се чуваха гласове на птици. Чаках Зинга да заговори първа, но тя мълчеше.

- Няма ли да ми кажеш нещо? - попитах я аз.

- Пази се от Арики - промълви Зинга.

Това предупреждение бях чувал много пъти и от нея, и от баща й, и от Амбо. То не беше ново за мен. Познавах много добре Арики и знаех, че той е способен на всякаква подлост.

- А за Канеамеа няма ли да ми кажеш нещо? - попитах я аз.

- Канеамеа е добра. Тя не е като баща си. Тя ти е обещала да ти покаже белите листа и дошла при тебе нощно време, когато е забранено да се влиза в чужди колиби. Тогава разбрала, че ти не искаш тя да стане твоя сахе. И си казала: "Пакеги не е за мен. Аз ще стана сахе на Амбо".

- Много добре - казах аз. - А ти ще станеш ли моя сахе?

Тя се усмихна и кимна с глава.

- Кога ще бъде големият празник? - попитах аз.

- След една луна - отговори Зинга. - Тогава нашето племе ще те осинови. Но сега ти трябва да убиеш повече кро-кро, да станеш долахо.

Тя беше права. Големият лов щеше да свърши още тази вечер, а аз не бях убил нито едно кро-кро.

Изведнъж Зинга ме улови за ръката и се спря.

- Виж - пошепна тя, като ми посочи едно говедо, което беше нагазило с предните си крака в реката и с дигната глава тревожно душеше въздуха. То приличаше на нашите говеда, с тъмносив косъм, с остри, извити напред рога, но с по-голям корем, който му придаваше по-тромав вид.

Аз се прицелих и гръмнах. Бедното животно! То трепна от неочаквания гърмеж, изправи се на задните си крака и с един скок се намери на брега, но предните му крака се подкосиха и то падна на земята. Когато го приближихме, добичето беше мъртво, но очите му бяха отворени - сякаш ме гледаше като живо и питаше: "Защо ме уби?"

Всеки ловец имаше свой отличителен знак, изрязан на копието и на стрелите му. По тоя знак туземците познаваха чия е стрелата или копието, които са убили животното. Аз нямах стрели и затова изрязах на една пръчка своя отличителен знак - две кръстосани чертички като знака за умножение X, - забих пръчката до главата на добичето и бързо се отдалечих.

Ние отново тръгнахме край брега, където гората беше най-гъста. Тук търсеха спасение дивите говеда, които бяха успели да се изплъзнат от копията и стрелите на ловците. След малко чухме шумолене, храстите се раздвижиха и на пътеката излезе един див бик. Щом ни видя, той се спря, дигна глава и ни загледа свирепо, след това запръхтя, наведе глава и тръгна към нас. Прицелих се и гръмнах. Бикът подскочи, изрева и се спусна към нас. Зинга изписка и се хвърли в реката. Аз едва успях да се притуля зад близкото дърво, и бикът префуча край мене, без да ме засегне с рогата си. След това се спря и се обърна. Беше само на десетина крачки от мене и аз виждах как ноздрите му трепереха и очите му горяха. Щом ме забеляза, той отново наведе глава, готов да хукне към мене. Прицелих се в челото му и гръмнах. Както тичаше срещу мене, краката на бика изведнъж се подкосиха и той падна само на три-четири крачки от дървото, зад което бях се притулил. Този път бях го улучил в главата, точно между рогата. Раната беше смъртоносна. Бикът зарита с крака, замята главата си, като пръхтеше силно, след това се отпусна и не помръдна вече.

Тогава разбрах колко опасен е ловът на диви говеда. За да убият едно кро-кро със своите стрели и копия, туземците трябваше да го обградят от няколко страни и да хвърлят копията и стрелите си отблизо. Ако не го убият при първото нападение, говедото освирепява и се впуща срещу нападателите. Щом говедото наближи някого, ловецът ляга на земята и то, уплашено от тази човешка хитрост, прескача ловеца и хуква подир друг ловец. През това време копията и стрелите летят от всички страни и се забиват в тялото му...

След ловците вървяха няколко туземци, които одираха убитите животни, нарязваха ги на големи късове и ги отнасяха в стана на ловците. Те запазваха стрелите и по тях пресмятаха кой колко животни е убил.

Късно през нощта всички ловци се събраха в стана. Боамбо съобщи резултатите от големия лов. Аз бях убил най-много животни - две кро-кро и една дива свиня - и вождът ме обяви за пръв ловец.

Така завърши големият лов.