Остров Тамбукту

IV

Всичко беше ясно. Докато капитанът смяташе, че ще подмами племето с преговори, аз му бях нужен и той ме третираше като "съюзник". След като разбра, че преговорите са безполезни и аз не съм му нужен вече, той ме направи свой пленник и ме изпрати в кухнята на "почетна" работа, както и Стерн.

Със Стерн чистехме и режехме лук и картофи, миехме казаните, чиниите, тенджерите, тиганите и чашите, изхвърляхме помията, метяхме и миехме пода, от сутрин до вечер не се спирахме. Но работата не ни тежеше толкова, колкото грубите обноски на старшия готвач Ясуда. Веднъж той ни ругаеше, дето сме нарязали картофите на едри късове, друг път, дето сме ги нарязали ситно. Следобед, когато почиваше, той ни заставяше да дежурим до леглото му и да го пазим от мухите. Той ни третираше също тъй, както някога китайските мандарини са третирали своите роби.

Стерн и по-рано не обичаше корабните готвачи и не ги смяташе за истински моряци, а сега към Ясуда изпитваше двойна омраза. Защото Ясуда беше не само готвач, но и наш мъчител. Но Стерн беше закалил волята си в много морски бури и мълчаливо, със стиснати зъби понасяше грубостите на готвача. Веднъж той ми каза: - Ако всички японци са като тоя гад и като капитан Сигемицу, японската нация трябва да бъде изтрита от лицето на земята.

- Нацията не е виновна, Стерн - отвърнах аз. - Японците са добър народ.

- Ти си идеалист - упрекна ме Стерн. - Прекалено много вярваш в доброто и в хората.

- Аз вярвам в народа.

- А нима Ясуда и другите като него не са народът?

- Не, те са мърша в стадото...

- Тогава в японското стадо има прекалено много мърша - каза Стерн.

Той не скриваше омразата си към японците и минаваше край тях, без да ги поздрави, а когато получаваше ритник от някой офицер или подофицер, задето не му свалил шапка, Стерн дори не се обръщаше да погледне злодея.

Той ми каза, че видял Зинга само веднъж, когато я докарали на подводницата, и нищо не знаеше за нейната участ. Предполагаше да е затворена в кабината на капитана, но аз знаех, че тя не беше там. "Къде е Зинга и как да й помогна? - питах се аз. - Поне да можех да я видя, да поговоря с нея, да я успокоя!"...

Веднъж, когато пренасях от склада тежък сандък с макарони, срещнах Смит в тесния коридор на подводницата, който водеше за кухнята. Той беше много отслабнал. Лицето му беше бледо, посърнало, с хлътнали бузи, брадясало, очите му горяха като от треска, ризата му беше скъсана и от раменете му висяха парцали, а късите му гащета бяха покрити с петна от червена и синя боя - види се, бяха го карали да боядисва нещо на подводницата.

- И вас ли сполетя нашата участ? - изненада се той, като ме видя с товар на гърба. - Нали бяхте съюзник на тия свини?

- Победителите нямат нужда от съюзници - отвърнах аз.

- Лошо, много лошо! - въздъхна Смит. - Ако тия разбойници завладеят Азия, а Хитлер - Европа, тежко и горко на Азия и на Европа.

- Европа не свършва до Ламанш, нито до Сталинград - успокоих го аз, - а Азия не е от Шанхай до Кантон, нито дори до Тамбукту. Германците са бити при Москва и Ленинград...

- Истина ли? Кой ти каза?

- Капитанът на подводницата.

- Нима той ви призна това?

- Той призна, че Москва и Ленинград са в руски ръце.

- О, аз ще се моля ден и нощ на руския бог! - възкликна Смит. - Заради тоя Сигемицу намразих всички японци!

- Защо не го подкупите? - попитах аз.

- Ас какво? Касетката със скъпоценностите остана в пепелището на колибата.

Казват, че нещастието сближава хората. Много право! Ето ние със Смит си съчувствувахме и не таяхме вече никаква омраза един към друг. Нещо повече, той дори почна да се моли на руския бог.

В другия край на коридора се мярна ординарецът на капитана и изчезна някъде. Трябваше да се разделим със Смит.

- Знаете ли къде е Зинга? - попитах го аз тихо.

- В арестантската кабина под това стълбище. Първата врата надясно...

Той ми посочи вратата и отмина. Отнесох сандъка в кухнята, измъкнах се, без да ме забележи готвачът, и забързах към стълбището. Там нямаше никого. Отворих "шпионката" на арестантската кабина и погледнах вътре. Да, Зинга беше тук. Тя седеше свита в ъгъла и мълчаливо наблюдаваше "шпионката".

- Зинга! - тихо пошепнах аз. Тя скочи и изтича до вратата.

- Андо, ти ли си? Спаси ме, Андо! Спаси ме!

- Ще се опитам...

- Аз ще умра тук, Андо!

- Потърпи още малко. Тази нощ ще се опитам да отворя вратата...

Чух стъпки над главата си - някой слизаше по желязното стълбище.

- Нощес пак ще дойда - казах аз и бързо се отдалечих от килията.

Смит ме чакаше в края на коридора.

- Какво искат от момичето? - възмущаваше се той. - Защо са го докарали тук? Това не са хора - не!

- Откога променихте мнението си? - попитах го аз. По-рано вие предпочитахте пленничеството пред свободата, която имахте на острова.

- Не ми напомняйте това, сър... Аз не познавах японците.

От кухнята долетя кресливият глас на готвача и Смит забърза нататък.

Малко по-късно ординарецът на Сигемицу изтича в кухнята запъхтян и почна да бърбори нещо на японски, като ме гледаше стреснато. Той изговори само една дума на разбран език - капитане - и тя беше достатъчна да разбера, че капитанът ме вика. Тръгнах след пъргавия и спретнат ординарец и си мислех: "Защо ме вика капитан Сигемицу? За какво съм му потрябвал? За нови преговори с туземците и дума не можеше да става. Тогава - защо? Може би е решил да освободи Зинга, за да спечели сърцето на нейния баща? Не, това не може да бъде. На капитан Сигемицу бе нужен самият главатар или главата му, а не сърцето и приятелството му".

Ординарецът почука на вратата на кабината. Капитанът отвори и ме посрещна ухилен.

- Чия е тая касетка? - попита ме той. Едва тогава забелязах на пода касетката на Смит - опушена и обгорена от огъня, но напълно здрава.

- Моите войници я намерили в едно пепелище в селото. Ваша ли е?

- Не.

- А чия е? - втренчи се в мене капитанът. - Може би е на Смит?

- Не зная.

Капитанът изпрати ординареца за Смит. След малко той дойде бледен, отслабнал, изнемощял...

- Ваша ли е? - попита го капитанът и му посочи касетката.

Смит трепна и пребледня още повече.

- Ясно! - каза Сигемицу. - Дайте ми ключа!

Смит помълча малко, след това заяви рязко:

- Няма да ви го дам!

Капитанът извика ординареца и го накара да пребърка джобовете на плантатора. След малко той подаде на капитана ключето от касетката.

- О'кей! - радостно извика капитанът и ни каза да си отиваме.

- Тоя мародер ме ограби посред бял ден! - възмущаваше се Смит, когато отивахме към кухнята. - Това не е офицер! Тоя капитан е истинско чудовище!