Остров Тамбукту

III

Вечерта ренгати ме покани в своята колиба. Когато влязохме, той повтори думите, които ми беше казал вече преди обяд и които всички стопани казват на своя гост:

- Моята колиба е твоя и всичко в нея е твое.

- Имам си всичко, каквото ми трябва - отвърнах аз на гостоприемния стопанин и добавих това, което всички казваха в такива случаи: "Охао калио лао дагота" - птичето на щастието пее на рамото ми.

Вечеряхме с варена кокошка и таро в големи онами, ядохме каша, салата от младите издънки на захарната тръстика в черупки от кокосови орехи и пихме малоу. След вечерята седнахме на нара да изпушим по една лула, докато младата домакиня прибираше съдовете.

- Преди много луни Ладао стана моя сахе - каза ренгати, като изпущаше дим през нос и примигваше от светлината на огъня. - Много луни минаха, а нямаме деца. Мъка, голяма мъка! Два пъти бях пръв ловец - два пъти убивах най-много кро-кро през време на големия лов. Избраха ме за ренгати. Но Дао ме наказа и сега всичко ми горчи: и тарото, и бананите, и сладката тръстика... Ладао пита: "Кой е виновен? Кого е наказал Дао - Ладао или ренгати?" Аз не зная какво да й отговоря...

Пламъкът осветяваше помрачнялото му лице, грамадната сянка на едрата му снага трептеше по стената като жива.

- Защо мислиш, че Дао е виновен? - попитах го аз. - Дао е направен от дърво. Може ли дърво да наказва хората? Може ли да прави добро или зло?

- Не зная - тежко въздъхна ренгати. - Нашите хора казват, че Дао наказва едни да нямат деца, а на други праща смърт от кадити. Какво да правя? Хората от моя род казват Ладао да иде в друг род и като роди дете, пак да се върне при мен. Така казват хората от моя род, защото такъв е обичаят. Но аз не искам Ладао да напусне моята колиба. Без нея тя ще опустее...

- А Ладао иска ли да напусне твоята колиба? - попитах го аз.

Ренгати не отговори. Ладао се обади:

- Аз трябва да изпълня обичая на племето. Трябва да ида в друг род. Ако откажа, всички ще ме намразят. И ренгати ще стане за смях - кимна тя с глава към мъжа си, - и хората ще си изберат друг ренгати. Такъв е обичаят.

Тя нареждаше върху лавицата от бамбук измитите онами и черупки от кокосови орехи, в които бяхме се хранили. Сетне сбута главните в огъня и пламък освети стройната й снага. Мургавата кожа на лицето й изглеждаше още по-тъмна в мрачината, белите й зъби лъщяха в усмивка, която никак не изглеждаше весела, а дългите й черни мигли придаваха още по-строг и тъжен израз на лицето й.

Като изпушихме лулите си, ренгати стана и пак повтори:

- Моята колиба е твоя и всичко в нея е твое. Тауо ала - приятна почивка.

Той излезе. Ладао стоеше права до нара и тъжно се усмихваше. Белите й зъби блестяха в полумрака на колибата.

Огънят догаряше.

- Къде отиде ренгати? - попитах аз.

- Да спи - отвърна Ладао.

- Защо вън?

- Не разбираш ли? - усмихна се тя, като скръсти ръце на гърдите си. - Ти си наш гост и всичко в тая колиба е твое. Такъв е обичаят на нашето племе.

Аз казах, че зачитам обичая на тяхното племе, но аз съм пакеги, а обичаите на пакегите са други.

- Защо говориш за обичаите на пакегите? - упрекна ме Ладао. - Ти живееш на нашия остров...

- Тук е много задушно - казах аз, - ще ида да спя вън на хладина.

- Вън? - сепна се Ладао. - Ти не искаш да спиш в нашата колиба? А какво ще кажат утре хората? Гостът не спал в колибата на ренгати. Гостът за нищо не зачита ренгати!

Ладао млъкна. Огънят догаряше. Слаба светлина трептеше със златисти отблясъци по тъжното й лице.

- Добре - казах аз. - Тъй да бъде. А сега трябва да спя. Уморен съм. Много горещо беше времето днес...

- Нощта е дълга, ще се наспиш - тихо промълви Ладао. Тъмното петно на нейната сянка се движеше по стената като жив призрак. През вратата струеше прохладния нощен въздух, наситен с аромата на зрели плодове.

Ладао мълчаливо запали една лула и ми я донесе. След това седна на нара. Огънят угасна. Нощта нахълта в колибата и всичко потъна в непрогледен мрак. Гласът на Ладао звънеше като самотна птичка в гората.

- Тежко е на ренгати, тежко е на Ладао. Хората казват: "Ладао трябва да иде в друг род". "Трябва" - казва ренгати. "Трябва" - отговаря Ладао. Но аз не искам да ида в друг род. Какво да правя? Днес ренгати ми каза: "Сега ще дойде белият човек. Ще бъде наш гост. Искам да го направя хеноула - какво ще кажеш?" "Нана" - съгласих се аз. Ти дойде... Защо мълчиш?

Погледнах към тъмния ъгъл, откъдето идваше тъжният глас на Ладао. Стори ми се, че нейната тънка фигура се раздвижи и тръгна към мене. Смукнах дим, лулата за миг светна и пак угасна.

- Защо мълчиш? - повтори тя. - Утре хората ще ме попитат: "Пакеги, стана ли хеноула на ренгати?" Аз ще кажа: "Не, пакеги отказа да стане хеноула на ренгати".

Мъка и отчаяние звучаха в гласа й.

- Какво значи хеноула? - попитах я аз.

- Не разбираш ли? Хеноула, значи побратим.

Спомних си случая с капитан Джонсон на Соломоновите острови. Може би и оня главатар на племето е искал капитанът да му стане хеноула, но той отказал и нанесъл смъртна обида на главатаря. Да повторя ли и аз неговата неблагоразумна постъпка?

Неочаквано ренгати запя и прекъсна мислите ми. Гласът му беше тих и тъжен. Стори ми се, че плаче.

- Защо плаче ренгати? - попитах аз разтревожен.

- Той не плаче - тихо отговори Ладао. - Той пее...

- А защо гласът му е тъжен?

- Ренгати моли Дао да ни подари дете...