Остров Тамбукту

IV

На другия ден Зинга дойде в моята колиба разплакана, седна на нара и закри лицето си с ръце.

- Какво има? - попитах я разтревожен. - Какво се е случило?

- Уин-уин! Много лошо!

- Но какво? Кажи!

- О, Андо! - възкликна тя, като хълцаше.

- Да не би да е умрял някой?

- Не, Андо! Още по-лошо!

- Да не би крокодилът да е изял някого?

- Не, Андо! Още по-лошо!

- Какво тогава? Кажи!

Тя ме хвана за ръката и извика през сълзи:

- Бягай, Андо! Бягай далеч оттук!

- Защо?

- Арики иска да те върже и да те хвърли на крокодила! Бягай, Андо! Сега ще дойдат...

- Кой ще дойде? - скочих аз изтръпнал.

- Арики и неговите хора. Те са у дома. Арики каза:

"Крокодилът иска жертва. Ще вържем Андо и ще го дадем на крокодила. Тогава той сам ще отиде в Голямата вода". А набу каза: "Не! Андо е добър човек, не съм съгласен". А другите се развикаха: "Андо е лош човек! Ще го хвърлим на крокодила!" Бягай, Андо! Бягай, докато не са дошли!

- Много ли са? - попитах я аз. - Колко са хората, които са послушали Арики? Пет души? Десет?

- Може би пет, може би десет - неопределено каза Зинга. - Много са. О, Андо! Бягай, Андо!..

Тя отново ме хвана за ръката и ме потегли към вратата, но аз останах на мястото си.

Значи, този път Арики не е сам. Той е успял да уговори десетина туземци и да ги поведе против мен. Какво да правя?

Да избягам - това беше най-лесното. Ще взема пушката и чантата с лекарствата, ще отида в Калио и ще остана там, докато мине бурята. Главатарят на Калио беше мой приятел, той би ме настанил в някоя колиба и аз бих живял там не по-лошо, отколкото в Букту. А може да отида и в друго село - в Зарум, в Хойда или в Балда - и там жителите щяха да ме приемат като желан гост. Те знаеха, че лекувам хората от различни болести, и с радост биха ми дали подслон. Но аз никак не бях сигурен, че дългата ръка на Арики няма да ме стигне и там. В тия села имаше таути - жреци, - подчинени на първожреца. Ако той им каже да ме хванат и да ме върнат в Букту, те едва ли биха посмели да прекършат волята му. Какво да правя тогава? Да избягам при племето бома? Не, и при него не можех да отида. То отдавна ме смяташе за свой враг, защото го напуснах и останах да живея при племето занго. Оставаше ми само едно: да избягам в джунглата и да се укривам там, както някога, когато за пръв път излязохме на острова. Ще си направя малка колиба в някой притулен кът и ще живея усамотено, докато Арики умре, а след това ще се върна в Букту и никой нищо няма да ми каже. Но аз отхвърлих и тази мисъл. Да избягам - това значи да се призная за виновен. Тогава Арики би казал на туземците: "Аз исках да хвърлим Андо на крокодила, но вие не ме послушахте. Ето, той избяга, а крокодилът иска жертва. Идете търсете Андо и го доведете жив или мъртъв!" И никак не бих се учудил, ако цялото племе се дигне като един човек и тръгне да ме търси из горите. Тогава отново ще трябва да се крия от хората като подгонен див звяр...

Зинга пак ме потегли за ръката:

- О, Андо! Бягай по-скоро, Андо! В същия миг отвън се чуха много гласове и на вратата се показаха няколко рошави глави.

- Тука е! - извика някой.

- Да излезе! Да излезе! - развикаха се няколко гласа наведнъж.

Десетина туземци се трупаха пред вратата на моята колиба. Всеки от тях държеше копие и го размахваше заплашително. На слънцето блесна острието на една брадва. Тя сигурно беше на Арики, защото той единствен от туземците имаше брадва. Аз бях му я дал някога, за да се съгласи да остави Смит свободно да живее на острова.

- Излез! Излез! - отново закрещяха диваците. - Ще те вържем и ще те хвърлим на крокодила! Излез!

Лицата им бяха изкривени от злоба, очите - страшни и зли. В рошавите им коси стърчаха птичи пера, зъбите им святкаха.

- Назад! - извиках аз и като грабнах пушката, която висеше закачена на стената, застанах по средата на колибата. - Никой да не смее да прескочи прага на колибата ми! Чувате ли!

Диваците се развикаха още по-силно, като размахваха дългите си копия, а първожрецът почна да сече с брадвата нара пред колибата. Зинга се сви в ъгъла и ми извика:

- Пази се, Андо! Ще те убият, Андо!

Пушката беше пълна. В нея имаше осем патрона - за по-малко от една минута можех да убия осем души. Но аз не исках да проливам кръв. Все още се надявах, че в последния миг диваците ще се опомнят. Но те продължаваха да размахват копията си и да викат: - Излез, страхливецо! Излез!

След като насече на парчета нара пред вратата, Арики почна да сече стълба, който подпираше стряхата. Наоколо захвърчаха ситни трески.

- Дайте главните! - чух неговия глас. - Запалете колибата! Нека изгори жив!

Наистина аз видях през отвора на вратата как някой тръгна към колибата със запалена главня - само да я допре до покрива от сухи палмови листа, и той ще лумне. Зинга изписка силно. Трябваше да защищавам не само себе си, но и нея. Ако запалят колибата, и тя ще изгори заедно с мен...

Дигнах пушката и гръмнах във въздуха. В същия миг гласовете замлъкнаха, ударите по стената на колибата спряха и аз чух тропота на босите крака на диваците, които избягаха към селото. Погледнах през вратата - нямаше никого. Нарът от бамбук пред колибата беше изпотрошен на парчета. До вратата лежеше дълго копие с пречупен връх. Подпорният стълб бе отсечен почти наполовина и едва се държеше. До него димеше недогоряла главня.

- Да вървим! - казах аз на Зинга и излязох от колибата.

Тръгнахме към селото. Когато стигнахме на мегдана, видях пред колибата на главатаря същите диваци, които бяха ме нападнали. Те едва се държаха на краката си, клатушкаха се и крещяха диво, сякаш се надвикваха. По всичко личеше, бяха пияни. Кой ги е напоил? И защо? За да ме убият? Щом се появих с пушката, диваците се разбягаха и се скриха в гората.

Заварих в колибата главатаря и първожреца. Те бяха седнали на нара и приказваха нещо оживено, а малко по-настрана Гахар мълчаливо ги слушаше. Щом влязох, те млъкнаха. Мислех, че Арики ще се изплаши поне от пушката ми, но той не мръдна от мястото си и не ме погледна. От устата му лъхаше миризма на коняк. Лицето му беше намръщено и студено. Нещо отблъскващо имаше и в цялата му мършава фигура с черна набръчкана кожа, и в острия му зъл поглед, който те пронизва и те кара да потръпваш.

- Защо искаше да ме убиеш? - извиках му аз. - Защо искаше жив да ме изгориш?

- Защото ти си виновен за бедата, която сполетя племето - мрачно отвърна първожрецът. - Крокодилът иска жертва...

- Ти знаеш ли езика на крокодилите? - попитах го аз. Арики сърдито ме стрелна с поглед.

- Не!

- Откъде знаеш тогава, че крокодилът иска жертва?

- "Белите листа" ми казаха.

- Глупости! И аз имам "бели листа". Те ми казаха, че Арики лъже.

- Ти нямаш "бели листа"! - извика Арики възбуден. - Ти лъжеш!

- Добре! Почакай ме тук и ще видиш, че не лъжа.

Излязох бързо, изтичах до моята колиба, взех една от книгите, които бях донесъл от яхтата, и отново се върнах в колибата на главатаря.

- Ето! - обърнах се към първожреца и му показах книгата. - Виждаш ли? И аз имам "бели листа".

Това направи много силно впечатление и на Арики, и на Боамбо, и на Гахар. Първожрецът мълчеше, сякаш беше онемял. Той просто не знаеше какво да каже. Аз разгръщах листата на книгата пред носа му и той нито за миг не се съмняваше, че това са също такива "бели листа" като неговите.

Първожрецът беше смутен, но скоро се опомни и каза:

- Твоите листа са направени от пакегите и не казват истината.

- И твоите са направени от пакеги - казах аз.

- Не! - възрази Арики. - Моите листа са от Дао и затова казват истината. Аз ги имах, преди пакегите да дойдат на нашия остров.

"Този човек е като котка, никога не пада по гърба си" - помислих си аз. Дори и сега, след като успях да всея смут в душата му, той не отстъпи, а настояваше на своето. Андо пакеги гена трябва да бъде хвърлен на крокодила...

Като видях, че няма да изляза наглава с него, реших се на една рискована постъпка.

- Добре, съгласен съм - казах аз.

- Какво? - сепна се Боамбо. - Какво си съгласен?

- Съгласен съм да бъда принесен в жертва на крокодила. Нали това искаш? - обърнах се към Арики.

- Да!

- Добре, аз сам ще отида при крокодила. Първожрецът оживено попита:

- А пушката ще вземеш ли?

- Няма да я взема, успокой се. Но ще се защищавам, казвам ти го открито. Или крокодилът ще ме изяде, или аз ще го убия.

- С голи ръце ли? - попита ме Боамбо разтревожен.

- Не, с нож. Какво ще кажеш? - отново се обърнах към първожреца.

- Нана, тъй да бъде! - кимна с глава той. Попитах го кой е дал малоу на хората, които искаха да ме убият.

- Шамит - отвърна първожрецът.