Остров Тамбукту

III

Работата на Смит се уреди: Арики и Боамбо му разрешиха да живее в моята колиба. Разбира се, за Стерн не ставаше дума - той имаше същите права като жител на острова, каквито имах и аз. Оставаше да решим какво да правим с имуществото на Смит.

А какво ли нямаше в яхтата на плантатора! Десет бойни и три ловджийски пушки, сандъци с патрони, консерви, чували с брашно и ориз, сандъци с макарони и захар, каси с испански и френски вина, коняк, ром, вермут и много други питиета, чиито названия аз дори не знаех; два големи гардероба с горни и долни дрехи, одеяла и чаршафи, мебели, библиотека, прибори за хранене, съдове за готвене, дърводелски и ковашки сечива - чукове, длета, бургии, секачи, пили, триони, пелки и какво ли не... Капитанът предложи по-голямата част от сечивата да предадем на племето, а за себе си да оставим мебелите, приборите за ядене, съдовете за готвене, одеялата, чаршафите, дрехите, разбира се, и пушките. Но Смит не се съгласи да дели с когото и да било своето имущество. Той заяви, че само той има право да се разпорежда със своята собственост.

- Всичко е мое, сър! - повтори Смит няколко пъти.

- Наше, сър! - поправи го Стерн.

- Нищо подобно, Стерн! - трепна Смит и загледа капитана с пепелявите си очи. - Винаги е било мое и си остава мое. Аз ще реша какво да дам на племето. Ще дам нещо и на вас, разбира се...

- Не, сър! - кипна Стерн и удари с юмрук по масата. - Ние не сме просяци. Тук всички сме равни и всичко ще делим по братски.

Смит избърса запотената си шия.

- Как така равни, Стерн? Не забравяй, че аз съм господарят, а вие сте мои служители...

- Бяхме! - прекъсна го капитанът. - Но сега сме равни. Сега аз съм толкова ваш служител, колкото и вие - мой. И ви моля да ми говорите на "ви". Ясно ли е?

Реших да прекратя тая неуместна свада.

- Напразно спорите - казах аз. - Всичко в яхтата не е нито на мистър Смит, нито на нас тримата. То е на племето.

- Вие се шегувате, сър! - враждебно ме изгледа Смит, като смачка мократа си кърпичка и я пъхна в джоба на панталона си.

- Говоря съвсем сериозно, сър. Частната собственост на острова е крайно ограничена. Тук всеки има копие, лък, стрели, две-три рогозки, два-три онама, две-три делви - това е частна собственост. Всичко останало - земята, горите, дивечът в тях, рибата в океана - е обществено притежание.

Смит ме гледаше тъй, сякаш бях му казал, че на острова върлува чума. Как е възможно? Значи, той няма да може да ходи на лов за дивеч? Но това е неговият любим спорт!

Обясних му, че тук ловът не е спорт, а начин за прехрана. Разбира се, всеки може да убие дива кокошка или някаква друга птица, всеки може да си хване риба в океана, но в лова на дивите говеда кро-кро и на диви свини участвува цялото село, а понякога и цялото племе, и то само в определени месеци в годината.

- А какво правят с убитите животни? - попита Смит.

- Устройват си празник и ги изяждат. Туземците не могат да държат запаси от риба и месо, защото бързо се развалят. Те още не са се научили да добиват морска сол и затова си служат с морска вода.

- А нима главатарят и първожрецът нямат свои плантации? - полюбопитствува Смит.

- Нямат. Нали ви казах, земята е колективна собственост.

- Но... това е комунизъм, сър! - трепна Смит.

- Не е комунизъм, успокойте се. Остатък от първобитен комунизъм.

- Не по врат, а по шия! - възкликна Смит. После, като помисли, той попита: - Кажете ми искрено, тук хората са лентяи, нали?

- Не съм забелязал такова нещо - отговорих аз. - Жените, та дори и децата работят в градините, а мъжете ходят на лов за дивеч или за риба.

- Но ако някой не иска да копае? Ако предпочита да лежи под сенките? Защото под това горещо слънце копанта не е много приятна работа, нали така?

Обясних му, че ако някой се откаже да работи, племето сигурно ще го лиши от правото да получи таро и ямс от градините или месо от убития дивеч.

- Но аз мога сам да си уловя риба в океана или в някоя река, нали? - продължаваше да ме обсипва с въпроси плантаторът. - Можете, разбира се. Дори ще се принудите, защото гладът ще ви застави. Защо тогава да не отидете заедно с всички туземци на лов за риба? Това е много по-приятно, уверявам ви. Аз ходих няколко пъти и не улових нито една риба, но въпреки това туземците ми даваха моя дял. Нали помните, няколко пъти донасях на яхтата прясна риба.

- Помня - кимна с глава Смит.

- Когато научите езика на туземците, сами ще пожелаете да работите заедно с тях, вместо да се измъчвате сам...

- Въпросът е за принципа, сър. Колективната собственост подрязва крилете на частната инициатива и създава лентяи. Човечеството е излязло от първобитното си състояние след появата на частната собственост. Без частната собственост човечеството и досега би си служило с лъка и стрелата, както тия диваци. Частната собственост поражда частната инициатива, а частната инициатива увеличава частната собственост. От векове тия две неща вървят ръка за ръка и движат човешкия прогрес. Така е, сър...

Горкият Смит! Той искаше да ме учуди със своите знания, без да подозира колко погрешни бяха те. Трябваше още в самото начало да изтъкна неговите заблуждения, още повече че Стерн, макар да не се месеше в нашия спор, слушаше внимателно и чакаше да чуе какво ще възразя на Смит.

- Далеч не е така, сър. Като поживеете на острова, ще се убедите, че колективната собственост и колективният труд не пречат на частната инициатива. Напротив, частната инициатива повече разперва крилете си, когато другите й помагат. Например тук ловците изрязват на копията и стрелите си своя отличителен белег, за да се знае кой е убил всяко едно животно през време на големия лов. А когато животното е ударено от няколко копия, смята се, че то е убито от този, чието копие е попаднало в сърцето на животното или най-близо до сърцето. И той получава похвала.

- Само похвала ли? - попита Смит.

- Да, само похвала. Похвалата за проявена сръчност е най-голямата награда за един ловец.

- Лично аз бих предпочел по-голямо парче месо - усмихна се плантаторът.

- Не се съмнявам. Но туземците имат друго разбиране. А колкото за частната собственост - продължих аз, - вие се заблуждавате. Частната собственост е последица от разделението на труда, а не от личната инициатива.

- Какво значи разделение на труда? - попита Смит.

- Когато се появили различните занаяти, появило се и разделението на труда. Тук например жените от крайбрежните селища умеят да правят гърнета, а племето бома не умее. То получава от някое приятелско крайбрежно село гърнета, в които си вари храната, а дава за тях кенгарови орехи. Така крайбрежните жители постепенно превръщат правенето на гърнета в занаят. Ако работата стигне дотам, че едни хора почнат да правят само гърнета и с това да се изхранват, като получават за своите гърнета необходимите продукти - ето ви разделение на труда в зародишна форма. И между племето занго се забелязва известно разделение на труда: жените плетат мрежи или работят в градините, а мъжете ходят на лов за риба или за дивеч. Жените донасят от градините ямс и таро и приготвят яденето, а мъжете носят вода - ето ви още един начин на разделение на труда в зародишна форма.

- Но това няма да върви все така - уверено каза Смит. - Когато се появят различните занаяти и се натрупа по-голяма частна собственост, туземците ще се простят с колективната собственост, нали така?

Смит чакаше с нетърпение да чуе моя отговор. Аз му казах:

- Да не пророкуваме за далечното бъдеще. Нека разберем първо настоящето, за да не изпаднем утре в смешно положение. Право ли казвам, Стерн? - обърнах се аз към капитана.

- Да, Стерн, и аз бих искал да чуя вашето мнение - обърна се и Смит към капитана. - Лично вие какво бихте предпочели - похвала за убитата свиня или по-големичък свински бут?

- И едното, и другото, сър - усмихна се Стерн.

- Да си призная, аз предпочитам свинския бут - заяви Смит.

- Не се съмнявам - обърнах се аз към Смит, като угасих пурата си, чийто лютив дим ме задавяше. - Мисля, че инженерът, който е строил яхтата ви и на когото дължите сега живота си, ще бъде много по-доволен, ако вместо благодарствена телеграма му изпратите една по-внушителна сума. Но вие ще предпочетете телеграмата, нали?

- Не се отклонявайте - намръщи се плантаторът. - Думата е за диваците. Ако те са доволни от живота си, толкова по-зле за тях.

А защо да не са доволни? - попитах го аз. - Те нямат грижата за утрешния ден. Гладът никога не ги заплашва, защото земята е плодородна, а самият принцип на разпределение осигурява на всеки еднакво благополучие. Тук не вилнее страшният бич на експлоатацията, която е хвърлила в мизерия по-голямата част от човечеството. Това е голямо преимущество за племето. Прибавете към това неговите скромни нужди от храна и облекло и вие ще разберете защо тези хора толкова много обичат да се веселят. Често на селския мегдан, около буен огън, ще видите много мъже и жени да играят под звуците на бурума и на свирки от бамбук и кокосови орехи. Ако не са тия веселби и забави, хората биха страдали от безделие и скука.

- Ето на, виждате ли! - възкликна Смит и очите му светнаха. - Тази система на разпределение, както и липсата на частна собственост, прави хората лентяи. Видяхте ли с какво учудване разглеждаше главатарят моя кибрит когато запалих пурата му? С тази своя система племето никога няма да стигне до подобно изобретение. Хората работят само два-три дена в седмицата, а през другото време хайлазуват. Може ли да става дума за напредък? Не, тия хора никога няма да достигнат културата на цивилизованите народи. Но ако всеки един се трудеше за своя лична полза, тогава напредъкът щеше да бъде осигурен.

- Ето че пак се заблуждавате - възразих аз. - Изоставането на племето от постиженията на цивилизованите народи не се дължи на липсата на частна собственост, а на това, че туземците живеят откъснати от останалия свят и не могат да се поучат от опита на напредналите народи. Материалната и духовната култура е създадена с общите усилия на цялото човечество чрез обмяна на опита. Исторически погледнато, културата е верига, чието начало се губи в древността и преминава през всички народи и племена, каквито са съществували на земното кълбо. Древните араби бяха поети и астрономи, древните египтяни бяха математици и инженери, а древните гърци създадоха философията на Хераклит, Аристотел, Платон и Сократ, Илиадата и Одисеята на Омир, трагедиите на Есхил и комедиите на Аристофан, от които ренесансът черпеше знания за борбата си против схоластиката. Още през петнадесетия век Леонардо да Винчи, когото ние познаваме само като велик художник, направи първия чертеж на самолет, а един крепостен ковач от времето на Иван Грозни полетя от една висока камбанария в Русия с крила, които сам беше си направил. За тая си дързост той беше наречен брат на дявола. Без тия и много други опити днес нямаше да има самолети. И книгопечатането е съществувало много години преди Гутенберг да открие подвижните букви. Така че материалната и духовната култура е създадена с усилията на цялото човечество още от времето на предисторическия период до днес. Ако племето занго не беше изключено от този поток поради природни причини, и то щеше да стои сега на същото културно равнище, на което се намират другите народи.

- Й щеше да има оная система на управление, която някои презрително наричат капиталистическа, нали така? - В гласа на Смит прозвуча ирония. - Признайте поне веднъж, че съм прав - провикна се той ухилен.

- То щеше да мине през всички етапи на развитието, през които е минало цялото човечество - отговорих аз.

- Дивачество, варварство, цивилизация, нали така? По-точно: родово общество, робовладелческо общество, феодализъм и... Кажете вие последната дума, сър - подкани ме Смит, като се усмихна иронично. - Кажете я, не се стеснявайте. Кой строй замени феодалния?

- Капиталистическият.

- Браво! А ще отречете ли, че капиталистическият строй дойде като историческа необходимост?

- Признавам. И ще падне пак по същата историческа необходимост.

- Мислите ли?

- Твърдо съм убеден.

- Вие сте шегобиец, сър - кисело се усмихна плантаторът. - Я по-добре ми кажете, как туземците заключват вратите на колибите си?

- Никак - отговорих аз.

- Какво? - сепна се Смит и изплашено ме погледна. - Нима нито една врата не се заключва тук? А строги ли са законите за кражба?

- Тук няма закони за кражба.

- Няма закони за кражба?! Боже мой! Значи, всеки нехранимайко може да ме срещне на пътя и да ми съблече дрехите от гърба, без да бъде наказан?

- Вие сами ще си съблечете дрехите и ще тръгнете по гащета като мене, защото горещината е ужасна - пошегувах се аз.

- Не се подигравайте, сър! - провикна се плантаторът. - Това не е разрешение на въпроса. Кой ще ме пази от крадците, щом няма закон, който да ги наказва?

- Тук няма крадци и затова няма закони против крадци. Но ако все пак се намери човек, който да ви открадне нещо, единственото наказание, което може да му се наложи, е да ви върне откраднатото. Крадецът няма да получи никакво друго наказание освен неприятното чувство, което подобно деяние ще възбуди между племето.

Смит се намръщи.

- Такова лекомислено отнасяне към кражбата не предвещава нищо добро - каза той. - От опит зная, че племената от тропическите острови са крадливи хора.

- Станали са такива, сър, но след поробването им от колониалните завоеватели. Преди това те са били честни и простосърдечни люде, каквито са сега жителите на Тамбукту. Ако племето занго бъде поробено от някоя капиталистическа държава, и то ще приеме лошите черти на своите завоеватели, щом му бъдат отнети средствата за съществуване...

- На въпроса, сър! - провикна се Смит и нервно изтърси пепелта от пурата си. - Липсата на наказание засилва апетита на крадците. Можете ли да твърдите, че това не е вярно?

- Да, това е вярно за общество с вълчи нрави и апетити, но не и за Тамбукту. Тук всеки работи, за да яде, и яде, за да работи. Частната собственост е крайно ограничена и затова...

- Чии са рогозките във вашата колиба? - прекъсна ме Смит.

- Мои. Всичко в моята колиба е моя собственост.

- Прекрасно! Защо тогава всичко в моята яхта да не е мое?

- Слушайте добре, сър, за да не повтарям. Ако аз имам две рогозки и едната ми е излишна и ако някой ми я поиска назаем, което значи да му я подаря, аз съм длъжен да му я дам. Но никой няма да влезе в колибата ми да краде в мое отсъствие.

- Не се знае - възрази плантаторът. - И в Англия има селяни, които никога не заключват жилищата си, и въпреки това кражбите съществуват.

- Такива селяни има навсякъде по света, но това не говори за липса на кражби, а за нещо съвсем друго.

- Мога ли да зная за какво говори?

- Говори, че много битови, морални и правни норми и обичаи често пъти съществуват много векове след изчезването на обществено-икономическите условия, които са ги породили.

Това показва също така, че английският и българският, и всеки друг народ по земята е минал по същия път на развитие, по който върви сега племето занго.

Стерн, който досега слушаше мълчаливо, изведнъж се обърна към нас и каза:

- Оставете тия отвлечени спорове, моля. Те не решават нашия въпрос. Сега за нас е важно само това, което се яде и което се пие. Важни са чувалите с брашното и ориза. Да, сър, аз съм материалист. Моята философия е проста. Това маса ли е? Маса. Нужна ли ни е тя? Нужна ни е. Това стол ли е? Стол. Трябва ли ни? Трябва ни. Дайте да видим какво да правим с тая маса и с тоя стол.

Така Стерн ни върна към първия въпрос, с който бяхме почнали: какво да правим с имуществото на Смит? И тримата бяхме съгласни с едно; в яхтата не бива да оставим нищо. Досега туземците не смееха да се приближат до яхтата, но след посещението на Боамбо и Арики всеки час можеха да нахълтат и други гости. Туземците бяха любопитни хора. Те сигурно щяха да дойдат да видят чудесата в голямата лодка и никой не би могъл да ги убеди, че всички тия "чудеса" принадлежат на Смит. Всеки от тях щеше да си вземе каквото му хареса, без да го гризе съвестта, че е посегнал на чужда собственост. И всичко щеше да иде по вятъра.

- Ние ще живеем във вашата колиба, нали така? - попита Смит. - Значи, всичко трябва да откараме там, а след това ще решим какво да правим.