Остров Тамбукту

Втора глава. Любопитството на Гахар. Привидно примирие с първожреца. Крокодил в малкия залив. Тревогите на Боамбо. Арики отново на сцената. Крокодилът иска жертва. Съветите на Смит. Бандата на първожреца. Тревогите на Зинга. Как може да се убие крокодил само с един нож

I

След смъртта на жена си Гахар още по-силно се привърза към двете си внучета и само вечер се разделяше с тях, когато отиваше да спи в своята колиба. Често ги водеше в малкия залив, където децата се къпеха и играеха, а той ги наблюдаваше от брега замислен и тъжен. Тъй като заливът беше и мое любимо място, ние често се срещахме там със стареца и дълго приказвахме за живота и за смъртта.

Една сутрин той ме завари тъкмо когато бях се изкъпал вече и се готвех да си отивам, преди слънцето да напече силно.

- Ела, ела! - каза Гахар и седна под сянката на едно вековно дърво.

Беше настъпило времето на прилива, водата заливаше част от пясъчния бряг и се плискаше близо до краката ни. Гахар заговори за голямото земетресение, което преди много години разрушило всички колиби на острова. Планината се покрила с дим, който изригвал от вулкана, придошла огромна вълна, висока колкото дървото, под което бяхме седнали, и заляла брега. Много хора загинали - едни се удавили, други били намерени в съборените колиби мъртви. Тогава Гахар бил на десетина години. Той помнеше силния тътнеж, черния дим и червените пламъци, които изригвали от огромното гърло на вулкана. Цялата планина се тресяла много силно, земята подскачала и подхвърляла хората като перушинки нагоре, след това те падали осакатени и умирали, затиснати от съборените дървета, а земята продължавала да се тресе... И аз разбрах защо хората се страхуваха толкова много от земетресение и защо Арики ме питаше често дали мога да докарам арамру.

Двете внучета на стария Гахар си играеха в топлата вода. По-голямото момче, Акгахар, беше нагазило до пояс и търсеше риба, за да я намуши на тънкото си копие, а по-малкото му братче, легнало по гръб на самия бряг, цапуркаше с крака из водата.

Слънцето току-що беше се показало на хоризонта. От океана лъхаше приятна прохлада и свежест. По чистото синьо небе нямаше нито едно облаче. Из въздуха се стрелкаха малки и големи птици. Високият връх на планината се възвишаваше на далечния хоризонт като огромна пирамида. Той беше тих и спокоен: угасналият вулкан не изригваше дим и пламъци, както преди много години. Яркозелените листа на крайбрежните палми, увиснали тежко и неподвижно, не потрепваха. Тропическият лес тънеше в тишина и спокойствие.

Изведнъж малкият Акгахар нададе радостен вик. Обърнахме се към него и видяхме в ръката му доста голяма риба, която се мяташе и напразно се мъчеше да се изплъзне - момчето здраво я държеше и не я изпущаше. Лъскавите люспи на рибата святкаха на слънцето като сребро. Момчето бутна рибата в торбичката, която висеше на рамото му, и продължи своя лов. То се взираше във водата малко наведено напред и когато забележеше някоя риба, стрелваше към нея острото си копие с назъбен като трион връх. Веднъж прободена, рибата не можеше да се изплъзне от острите зъби на копието. Но за да прободеш риба с такова копие, се иска голяма сръчност и точен удар, защото рибата плува много бързо и не в права посока. Туземците още от малки се учеха да ловят риба по този начин и само след дългогодишни старания ставаха добри риболовци.

Над нас прелетя малко ято папагали. Гахар ги проследи с поглед и когато птиците се притулиха зад върховете на високите дървета, той ме попита:

- Кажи, Андо, можеш ли да летиш като тия птици?

- Не мога - отвърнах аз малко отегчен, защото много пъти бях слушал същия въпрос.

- А как дойдохте тук от луната? - попита ме старецът. По блясъка на очите му и по напрежението, с което очакваше моя отговор, разбрах, че този въпрос го интересува най-много. Имаше ли смисъл да го лъжа? Аз и друг път бях му казвал, че не сме дошли от Луната, но Гахар не ми вярваше. Той смяташе, че само на "бялата" луна могат да се раждат бели хора. Така мислеха всички туземци, макар да им обяснявах настойчиво, че страната на пакегите не е на Луната, а на Земята.

- А далеч ли е страната на пакегите? - попита ме Гахар.

- Да, доста е далече - усмихнах се аз. - Тя е зад голямата вода. Там има голяма земя, по-голяма от вашия остров. Там е моята страна.

- А какво има в твоята страна?

- Бели хора като мен.

- А реки има ли?

- Има по-големи от Коломона.

- А планини има ли?

- И планини има, по-високи от вашите.

- А дървета?

- И дървета има, и треви, и цветя, и птици - всичко има.

- Значи, и твоята страна е хубава?

- Много е хубава, Гахар.

- А защо дойде при нас?

Ето един въпрос, на който мъчно можех да отговоря. Мъчно, защото Гахар не би ме разбрал. Все пак аз му обясних защо съм избягал от своята страна и как съм попаднал на техния остров. Той ме гледаше право в очите и кимаше с глава. А когато свърших, каза:

- Разбрах, всичко разбрах. Ти си нарушил обичая на вашето племе и то те е прогонило. И у нас има такива обичаи. Когато някой се провини тежко, племето го изгонва и никой не му дава подслон. Виновникът се скита сам из горите, храни се с диви плодове и ако си направи някъде колиба, хората я събарят, щом я открият.

Обясних му, че не аз, а други хора са нарушили обичая на нашето племе, но те излезли по-силни от нас и затова аз съм прогоненият, а не те. Гахар не можеше да проумее това, пък и аз нямах никаква възможност да му обясня борбата на народа в моята родина, защото в езика на племето не съществуваха думи като "фашизъм" и "класова борба". Тогава Гахар каза:

- А слабият пакеги с бялата коса разправя, че сте дошли от Луната...

И по-рано бях забелязал, че туземците не можеха да изговарят правилно имената на Смит и Стерн. На Смит казваха ту Шамит ту Симит, а най-често "слабия пакеги с бялата коса", докато на Стерн казваха "пълния пакеги с бялата коса". Само моето име изговаряха лесно - след като от Антон станах Андо, то приличаше на техните имена.

- Кой лъже? - отново ме попита Гахар. - Слабият пакеги с бялата коса или ти?

- А ти как мислиш, Гахар? - на свой ред го попитах. - Погледни ме в очите и кажи.

Той наистина ме погледна и рече:

- Шамит лъже. Шамит не е добър човек. Шамит дава на Арики малоу. Арики пие малоу и заспива. Всеки ден, всяка вечер...

Малоу - така наричаше Гахар коняка на Смит.

И капитанът беше ми казал веднъж, че Смит често черпел първожреца с коняк. Самият Смит изпивал по една-две чашки, а първожрецът не знаел мярка, пиел много, пеел песни и играел, след това падал в безсъзнание и цяла нощ хъркал като заклан.

Аз не бях против пиянството на първожреца. Какво ми вреди? Алкохолът ще го направи безволев, ще разсипе стария му организъм, а може и съвсем да го погуби. Толкова по-добре! Племето ще се отърве от един опасен човек. Но целта на Смит беше друга. Той просто искаше да спечели приятелството на първожреца и не жалеше коняка. Аз дори подозирах, че Смит крои някакви планове и иска да ги постигне чрез първожреца. Но дали ще се задоволи само с него? Няма ли да почне да черпи и другите туземци, за да ги спечели на своя страна? "Не, това няма да се случи" - помислих си аз. - Смит едва ли има толкова много коняк, та да устройва оргии. Пък и не е толкова глупав да не знае, че приятелството на Арики струва повече от приятелството на десетина други туземци. Попитах Гахар какво говори Арики за мене. - За тебе ли? Нищо. Нито добро, нито лошо. Това беше вярно. Откак Смит и Стерн отидоха да живеят в махалата на първожреца, последният престана да се занимава с мене. Разбира се, и аз избягвах да се срещам с него и гледах колкото се може по-рядко да се мяркам пред очите му. За нищо не го търсех и той не ме търсеше. Това приличаше на негласно примирие между двама противници, които са премерили силите си и не желаят повече да се срещат.

Аз мислех, че след многобройните си безуспешни опити да ми напакости първожрецът е съзнал безсилието си. Най-напред се опита да настрои против мене цялото племе, но никой не се хвана на неговата стръв. След това дойде интригата с Амбо и Канеамеа. Първожрецът искаше да използува обичта на младия момък към дъщеря му и да го накара да ме убие, но самата Канеамеа въстана против злокобния си баща и враждата на Амбо към мен се разсея като дим. Нашето приятелство със сина на главатаря стана още по-сърдечно. Арики загуби и това сражение. Какво още можеше да направи той? Да накара туземците да ме хвърлят в океана с камък, вързан на краката? Той не можеше да направи това, защото туземците не биха го послушали. Оставаше му само едно: да се помири и да се преструва, че не забелязва моето съществувание. Все пак аз добре познавах първожреца и смятах, че негласното примирие между нас няма да трае дълго време. Рано или късно затаената омраза на Арики ще избухне с нова сила, стига да направя нещо, което не е по волята му. И тъкмо затова смятах, че неговото пиянство е в моя полза: колкото по-често се напива, толкова по-рядко ще се сеща за мен.

Така мислех аз, но скоро се убедих, че съм се лъгал...