Петстотинте милиона на Бегюм

Единадесета главаОбед у доктор Саразен

На 13 септември — няколко часа само преди определения от хер Шулце момент за разрушаването на Франсвил — ни управителят, ни някой от жителите подозираше страшната опасност, която ги заплашваше.

Беше седем часът вечерта.

Потънал в гъсти горички от олеандри и тамарини, градът се простираше прелестен в подножието на Столовите планини и излагаше мраморните си кейове на късните тихоокеански вълни, които ги милваха безшумно. Улиците, грижливо полени, освежени от морския ветрец, радваха очите със своята засмяна и оживена гледка. Дърветата, които хвърляха сенките си по тях, шумоляха тихо. Ливадите зеленееха. Цветята в лехите, разтворили венчета, издъхваха едновременно уханията си. Същите се усмихваха, спокойни и спретнати в своята белота. Въздухът беше марен, небето, синьо като морето, блещукаше в дъното на дългите булеварди.

Един пристигащ в града пътник би останал смаян от здравия изглед на жителите и оживлението по улиците. Тъкмо затваряха академиите по живопис, музика и скулптура и библиотеката, съсредоточени в един и същ квартал, дето бяха уредени на малобройни секции прекрасни публични курсове — нещо, което позволяваше на всеки ученик да усвои напълно урока. Тълпата, излязла от тези заведения, задръсти за няколко минути улиците; но никакъв нетърпелив ропот, никакъв вик не се чу. Всичко показваше спокойствие и задоволство.

Не в центъра на града, а на брега на Тихия океан беше изградило жилището си семейство Саразен. Там — защото тази къща бе една от първите — докторът бе дошъл да се настани окончателно с жена си и дъщеря си Жана.

Октав, станал неочаквано милионер, пожела да остане в Париж, но той нямаше при себе си вече Марсел за наставник.

Двамата приятели не бяха се виждали от времето, когато живееха заедно на улица Роа дьо Сисил. Откак докторът се пресели с жена си и дъщеря си на брега на Орегон, Октав остана господар на себе си. Животът го увлече далеч от училището, дето баща му искаше той да продължи обучението си, и Октав пропадна на последния изпит, на който приятелят му беше излязъл пръв.

Дотогава Марсел бе компас за клетия Октав, неспособен да се справя сам. Когато младият елзасец си замина, приятелят му от детските години малко по малко почна, дето има една дума, да води в Париж живот на широка нога. Тази дума в нашия случай е още по-вярна, защото голяма част от живота му преминаваше върху високата капра на един огромен коуч4 с четири коня, който сновеше непрекъснато между авеню Марини, дето Октав бе наел апартамент, и разните хиподруми в предградията. Октав Саразен, който до преди три месеца едва можеше да се държи на седлото върху конете от манежа, наемани на час, беше станал неочаквано дълбоко сведущ в тайните на ездаческото изкуство. Ерудицията си той бе получил от един английски грум5, когото беше взел на служба при себе си и който го превъзхождаше изцяло с широтата на специалните си познания.

Времето му сутрин беше погълнато от шивачите, сарачите и обущарите. Вечерите си прекарваше в малките театри и в салоните на един съвсем нов клуб, който току-що беше открит на ъгъла на улица Тронше. Октав го беше избрал, защото хората в него отдаваха на парите му почит, каквато заслугите му сами не намираха другаде. Това общество му се струваше идеал за добри обноски. Странно нещо — списъкът с разкошна рамка, сложен в чакалнята, се състоеше само от чуждестранни имена. Титлите изобилствуваха и човек можеше да си помисли, поне като ги чете, че се намира във вестибюла на някоя хералдична колегия. Но ако проникнеше по-нататък, човек би помислил, че се е озовал в някоя жива етнологична изложба. Всички големи носове и всички жлъчни цветове на лицето от двата свята сякаш си бяха дали среща там. Тези космополити бяха впрочем великолепно облечени, макар един подчертан вкус към белезникавите платове да издаваше вечния стремеж на жълтите и черни раси към цвета на „бледите лица“.

Сред тези двуръки Октав Саразен изглеждаше като млад бог. Повтаряха думите му, носеха същите връзки като него, възприемаха съжденията му като догма. А той, опиянен от този тамян, не забелязваше, че губи редовно всичките си пари на бакара и в надбягванията. Може би някои членове на клуба мислеха, че поради източния си произход имат права върху наследството на Бегюм. Във всеки случай те умееха да го прибират в джобовете си бавно, но непрекъснато.

В това ново съществование връзките между Октав и Марсел Брукман скоро се разслабиха. От време на време само двамата другари разменяха по някое писмо. Какво общо можеше да има между суровия работник, зает единствено да издигне ума си на една по-висока степен на култура и сила, и красивия момък, възгордян от голямото си богатство, чийто ум беше изпълнен с истории от клуба и конюшнята?

Читателят знае как Марсел напусна Париж, отначало за да следи машинациите на хер Шулце, който беше току-що основал Щалщадт, съперник на Франсвил, върху същия независим терен на Съединените щати, после, за да постъпи на служба при Краля на стоманата.

Две години Октав води този безполезен и разсипнически живот. Накрая отегчението от тези празни занимания го обхвана и един хубав ден, след като беше изял няколко милиона, замина при баща си. Това го спаси от заплашващото го разорение, повече нравствено, отколкото физическо. Сега той живееше вече във Франсвил в дома на доктора.

Сестра му Жана, ако се съди поне по външността й, беше тогава очарователна деветнадесетгодишна девойка, която през тези четири години на престой в новото си отечество беше прибавила към всичките си френски прелести и всички американски качества. Майка й понякога казваше, че преди да почне да общува с нея постоянно, не е подозирала очарованието на това пълно задушевно общуване.

Що се отнася до госпожа Саразен, и тя след връщането на блудния син, на първородното си чедо, най-голямото дете на надеждите си, беше също напълно щастлива, защото помагаше на добрите дела, които мъжът й можеше да прави и правеше благодарение на огромното си богатство.

Тази вечер доктор Саразен беше поканил на трапезата си двама от най-близките си приятели — полковник Хендън, ветеран от Междуособната война, който беше оставил едната си ръка в Питсбург и едното си ухо в Севън Оукс, но играеше не по-зле от всеки друг на шахмат, а освен него и господин Ленц, главен директор на образованието в новия град.

Разговорът се въртеше около плановете за управление, на града, около постигнатите вече резултати във всевъзможните обществени учреждения, институти, болници, взаимоспомагателни каси.

По програмата на доктора господин Ленц беше основал много първоначални училища, в които грижите на учителя бяха насочени да развиват ума на детето, като го подложат на умствена гимнастика съобразно с естествения развой на способностите му. Научаваха го да обикне науката, преди да се тъпче с нея, като избягва онова знание, което по думите на Монтен „плава по повърхността на мозъка“, не прониква в разбирането, не прави детето ни по-мъдро, ни по-добро. По-късно добре подготвеният ум ще може сам да избере пътя си и да го следва плодотворно.

Грижите за хигиената бяха на първо място, в това толкова добре организирано възпитание. Защото човекът, който е тяло и дух, трябва да си осигури еднакво тези свои двама слуги; ако единият липсва, той ще страда, а духът сам скоро би изнемогнал.

По това време Франсвил беше достигнал най-високо стъпало на благоденствие не само материално, но и духовно. Там в конгресите се събираха най-именитите учени от двата свята. Привлечени от славата на този град, в него се стичаха художници, живописци, скулптори. Под ръководството на тези учители се учеха младите франсвилци и обещаваха един ден да прославят този кът от американската земя. Имаме прочее всички основания да мислим, че тази нова Атина, френска по произход, ще стане скоро първият от градовете.

Трябва да кажем също, че военното обучение на учениците се извършваше в гимназиите успоредно с гражданското им възпитание. Излезли от тях, младите хора боравеха с оръжието и наедно с това познаваха първите начала по стратегия и тактика.

Затова полковник Хендън, когато заговориха по този въпрос, заяви, че е очарован от всичките си новобранци.

— Те са — рече той — свикнали вече с усилените походи, с умората, с телесните упражнения. Нашата войска се състои от всички граждани и в деня, когато това потрябва, те ще се окажат закалени и дисциплинирани войници.

Франсвил поддържаше най-добри отношения с всички съседни държави, защото беше използувал всеки случай да им направи услуги; но неблагодарността е толкова голяма там, дето се засяга интересът, че докторът и приятелите му помнеха добре максимата: „Помогни си, за да ти помогне бог!“, и разчитаха само на себе си.

Вечерята беше към края си: десертът беше вече изяден и според господствуващия англосаксонски обичай, дамите напуснаха трапезата.

Доктор Саразен, Октав, полковник Хендън и господин Ленц продължаваха започнатия разговор и зачекнаха висшите въпроси на политическата икономия, когато един прислужник влезе и предаде на доктора вестника му.

Това беше „Ню Йорк Херълд“. Този достопочтен вестник се беше показвал винаги крайно благосклонен към основаването, а после развитието на Франсвил и първенците на града бяха свикнали да търсят в колоните му възможните промени на общественото мнение в Съединените щати спрямо тях. Това селище от щастливи, свободни и независими граждани на тази малка неутрална територия беше предизвикало завист у мнозина и ако франсвилците имаха в Америка съмишленици, които да ги защищават, намираха се и врагове да ги нападат. Във всеки случай „Ню Йорк Херълд“ беше в тяхна защита и не преставаше да проявява към тях признаци на възхищение и уважение.

Като продължаваше разговора, доктор Саразен скъса лентата, с която беше превързан вестникът, и хвърли неволно поглед върху уводната статия.

Какво беше изумлението му от следните няколко реда, които прочете, отпърво тихо, после гласно, за най-голяма изненада и дълбоко възмущение на приятелите си:

„Ню Йорк, 8 септември. Едно грубо посегателство срещу правата на хората се готви да се изпълни скоро. Научаваме от сигурен източник, че страхотни въоръжения се извършват в Щалщадт с цел да се нападне и разруши Франсвил, френски по произход град. Не знаем дали Съединените щати ще могат и ще трябва да се намесят в тази борба, която ще избухне отново между латинската и саксонската раса, но ние заклеймяваме пред честните хора тази омразна употреба на сила. Нека Франсвил не губи нито час в приготовленията си за отбрана… и т.н.“