Петстотинте милиона на Бегюм

Втора главаДвама другари

Синът на доктора, Октав Саразен, не беше човек, когото можем да наречем мързеливец. Той не беше ни глупав, ни много умен, ни хубав, ни грозен, ни висок, ни нисък, ни мургав, ни рус. Беше кестеняв и във всичко роден представител на средния тип човек. В колежа обикновено получаваше една втора награда и две-три насърчения. На зрелостния изпит беше получил бележка „удовлетворителен“. Пропадна първия път на конкурса във Висшето средно училище, но беше приет при второто състезание 127-и по ред. Беше нерешителен човек, един от тези умове, които се задоволяват с непълно знание, живеят винаги с приблизителното и преминават през живота като лунни светлини. Този вид хора са в ръцете на съдбата като тапа на гребена на една вълна. Според това, дали вятърът духа от север, или от юг, те се носят към екватора или към полюса. Тяхното поприще зависи от случая. Ако доктор Саразен не хранеше някакви илюзии за характера на сина си, може би щеше да се поколебае, преди да му напише познатото ни писмо; но малко бащинско заслепение е позволено и на най-добрите хора.

За Октав беше щастие, че в началото на обучението си попадна под властта на една енергична натура, чието малко деспотично, но благотворно влияние му се беше силно наложило. В лицея „Шарлеман“, където го беше изпратил баща му да завърши образованието си, Октав беше завързал тясно приятелство с един от своите другари, един елзасец. Марсел Брукман, който, една година по-млад от него, скоро му се наложи с физическата си, умствена и нравствена сила.

Марсел Брукман, останал сирак на дванадесет години, беше наследил малка рента, която му стигаше само да плаща обучението си в колежа. Ако не беше Октав, който го водеше през ваканциите при родителите си, той никога не би излязъл вън от стените на лицея.

Така семейството на доктор Саразен стана скоро семейство и на младия елзасец. Чувствителен, въпреки привидната си сдържаност, той разбра, че през целия си живот трябва да бъде предан на тези хора, които му бяха наместо баща и майка. И беше съвсем естествено да обожава доктор Саразен, жена му и милата им и вече сериозна дъщеричка, които му бяха отворили сърцето. Но своята признателност той доказваше с дела, а не с думи. Наистина беше си поставил приятната задача да направи от Жана, която обичаше учението, девойка с откровен характер, с твърд и разсъдлив дух, а от Октав — син, достоен за баща си. Октав, трябва да кажем, правеше тази задача на младия човек по-трудна, отколкото сестра му, която за своята възраст превъзхождаше брат си. Но Марсел беше се зарекъл да постигне своята двойна цел.

Защото Марсел Брукман беше един от тези храбри и съобразителни борци, които Елзас праща всяка година на голямата парижка арена. Още като дете той се отличаваше с якостта и гъвкавостта на мускулите си, както и с будния си ум. Беше, вътрешно целият воля и смелост, така както външно бе изсечен под прави ъгли. Още от колежа го измъчваше една непреодолима нужда да бъде отличен във всичко — на успоредката, както и с топката, във физкултурния салон, както в химическата лаборатория. Ако изпуснеше някоя награда за своята годишна жътва, смяташе годината за изгубена. На двадесет години той имаше снажно, тясно в таза и силно, пълно с живот тяло, представляваше една органична машина с максимално напрежение и производителност. Одухотворената му глава спираше погледа на внимателните хора. Влязъл втори по ред във Висшето средищно училище същата година, в която постъпи и Октав, той беше решил да излезе първи.

Тъкмо на неговата настойчива и стигаща за двама енергия Октав дължеше приемането си. В продължение на цяла година Марсел го беше покровителствувал, беше го карал да работи и с голямо усилие беше го довел до успех. Той изпитваше към тази слаба и неустойчива натура приятелско съчувствие, каквото един лъв изпитва може би към някое кученце. Харесваше му да укрепва с излишъка на своя сок това анемично растение и да го оплодотворява до себе си.

Войната от 1870 година изненада двамата приятели в момента, когато вземаха изпитите си. Още на другия ден след свършването на конкурса Марсел, обзет от патриотична болка, изострена от нашествието, което заплашваше Страсбург и Елзас, постъпи в 31-ия пехотен стрелкови баталион. Октав последва тутакси неговия пример. Двамата рамо до рамо участвуваха в тежките обсадни сражения при подстъпите на Париж. Марсел получи в Шампини куршум в дясната ръка, а в Бузенвал — пагон на лявата ръка. Октав нямаше ни нашивка, ни рана. Да си кажем правичката, не по негова вина, тъй като следваше навсякъде приятеля си под огъня. Той беше не повече от шест метра зад него. Но тъкмо тези шест метра бяха всичко.

След възстановяването на мира и възобновяването на всекидневната работа двамата студенти живееха заедно в две съседни стаи на един скромен хотел близо до училището. Злочестините на Франция, отделянето на Елзас и Лотарингия бяха придали на характера на Марсел мъжествена зрелост.

— Задача на френската младеж е — казваше той — да поправи грешките на бащите си, а тази задача може да се постигне само с труд.

Станал още в пет часа, той будеше и Октав. Отвеждаше го на лекции и на излизане не го изпускаше ни крачка далеч от себе си. Връщаха се, за да се отдадат на работа и я прекъсваха само сегиз-тогиз, колкото да изпушат една лула и да изпият чаша кафе. Лягаха си в десет часа със задоволено, ако не радостно сърце и с пълна глава. От време на време — партия билярд, някой добре подбран спектакъл, още по-рядко някой концерт в Консерваторията, яздене до Вериерската гора, разходка в гората, два пъти седмично състезание по бокс или фехтовка. Такива бяха почивките им. Октав проявяваше понякога стремеж към бунт и хвърляше завистлив поглед към някои не дотам препоръчителни развлечения. Казваше, че ще отиде да види Аристид Льору, който „караше правото си“ в пивницата „Сен Мишел“ Но Марсел се надсмиваше така жестоко над тези приумици, че най-често Октав отстъпваше.

На двайсет и девети октомври 1871 година, към седем часа вечерта, двамата приятели бяха седнали по навик един до друг на една маса под абажура на лампата. Марсел, треперейки от любопитство, беше потънал телом и духом в една задача по дескриптивна геометрия във връзка с дялането на камъните. Октав с някакво набожно старание се занимаваше с приготвянето на литър кафе, което смяташе за съжаление по-важно. Това беше едно от редките неща, в които той си въобразяваше, че се отличава, може би. защото чрез тях намираше всекидневно повод да се измъкне за няколко минути от ужасното задължение да стъкмява уравнения, с които Марсел, струваше му се, малко злоупотребява. Той прецеждаше капка по капка врящата вода през дебел пласт от мока на прах и това спокойно щастие изглежда, му беше достатъчно. Но усърдието на Марсел му тежеше като съвест и той изпитваше непреодолима потребност да го смущава с бъбренето си.

— Добре ще е да си купим кафеник с филтър — рече той изведнъж. — Тази старомодна цедка вече не отговаря на сегашната култура.

— Купи кафеник с филтър! С него няма да губиш може би по цял час всяка вечер в кухнята — отговори Марсел и се залови пак със задачата: „Един свод има за вътрешна повърхнина елипсоид с три неравни оси. Нека ABCE е началната елипса, която включва най-голямата ос OA=a и средната ос OB=b, докато най-малката ос (O, O’, C’) е вертикална и равна на c, което прави свода твърде нисък…“

В този момент на вратата се почука.

— Писмо за г. Октав Саразен — рече прислужникът на хотела. Можем да си представим колко охотно младият студент прие това щастливо развлечение.

— От баща ми е — рече Октав. — Познавам почерка… Ето какво се казва послание — добави той, като претегли на ръка няколко пъти плика.

И Марсел знаеше, че докторът е в Англия. Минаването му през Париж преди осем дни беше дори ознаменувано с някаква Сарданапалова вечеря, дадена на двамата другари в един ресторант на Пале Роял, прочут едно време, днес остарял, но който доктор Саразен продължаваше да смята за последна дума на парижката изисканост.

— Ще ми кажеш дали баща ти пише за своя конгрес по хигиена — рече Марсел. — Идеята му да отиде там беше отлична, френските учени са твърде склонни да се изолират.

И Марсел се залови пак със задачата: „… Външната повърхност на свода се образува от един елипсоид, подобен на първия, с център под O’ по вертикалата OO’. След като означим фокусите E1, E2, E3 на трите основни елипси, прекарваме спомагателната елипса и хипербола, чиито общи оси…“

Един вик на Октав го накара да повдигне глава.

— Какво има? — попита той, обезпокоен, като видя приятеля си съвсем побледнял.

— Чети! — рече другият, поразен от току-що прочетеното известие.

Марсел взе писмото, прочете го до края, препрочете го, хвърли поглед върху приложените печатни документи и рече:

— Интересно!

После натъпка лулата си и я запали старателно… Октав чакаше напрегнато какво ще каже.

— Вярваш ли, че това е истина? — извика му той със задавен глас.

— Истина ли?… Очевидно. Баща ти има много здрав усет и научен ум, за да може да приеме лекомислено подобно съобщение. Впрочем доказателствата са тук и всичко всъщност е съвсем просто.

Тъй като лулата беше запалена, Марсел се залови отново да работи; Октав остана с отпуснати ръце. Неспособен дори да довърши кафето си, още по-малко да свърже логично мислите си. Ала той чувствуваше нужда да говори, за да се увери, че не сънува.

— Но… ако е истина, това е съвсем изумително!… Та, знаеш ли, половин милиард е огромно богатство?

Марсел повдигна глава и се съгласи:

— Огромно е тъкмо подходящата дума. Такова богатство може би няма изобщо във Франция. А в Съединените щати могат да се посочат само неколцина, едва пет-шест в Англия, всичко петнадесет-двадесет в света.

— И титла на всичко отгоре! — подзе Октав. — Титла на баронет! Не че някога съм ламтял да имам титла, но след като тя идва сама, може да се каже, че все пак така е по-елегантно, отколкото да се наричаш само Саразен.

Марсел пусна струйка дим и не пророни дума. Тази струйка дим казваше ясно: „пуф!… пуф!“

— Разбира се — продължи Октав, — никога не съм искал, както много хора, да прикача една частица към името си или да си измисля някое картонено имение! Но да притежаваш истинска, неподправена титла, прилично вписана в „Списъка на лордовете“ на Великобритания и Ирландия, естествено, без объркването, каквото виждаме често…

Лулата продължаваше да издава звука: „пуф!… пуф!“

— Драги мой. напразно говориш и пухкаш — подзе Октав убедено, — „кръвта е нещо“, както казват англичаните.

Той спря изведнъж пред насмешливия поглед на Марсел и се върна към милионите.

— Спомняш ли си — подзе той, — че Бином, нашият професор по математика, всяка година в първия си урок за числата повтаряше, че половин милиард е твърде значително число, за да може човешкият разум да има точна представа за него, ако няма на свое разположение средствата на графичното изображение… Даваш ли си сметка, че ако внасяш по един франк всяка минута, необходими ще са ти повече от хиляда години, за да изплатиш тази сума. Ах, наистина… странно е да си помислиш, че си наследник на половин милиард франка!

— Половин милиард франка! — провикна се Марсел, стреснат по-скоро от думата, отколкото от самите милиони. — Знаете ли какво бихте могли най-хубаво да направите с тях? Да ги дадете на Франция, за да си плати контрибуциите. Ще са необходими поне десет пъти по толкова!…

— Гледай само да не внушиш подобна мисъл на баща ми!… — извика Октав с изплашен глас. — Той е способен да я възприеме. Още отсега го виждам да обмисля по своему някакъв план!… Да вложи най-сетне сумата за сметка на държавата все пак е приемливо, но да запази поне рентата!

— Хайде, ти, без да подозираш, си създаден да бъдеш капиталист — подзе Марсел. — Нещо ми подсказва, клети ми Октав, че би било по-добре за тебе, ако не за баща ти, един справедлив и трезво мислещ ум, да се намали това голямо наследство до по-скромни размери. Бих предпочел да имаш двадесет и пет хиляди лири рента заедно с прекрасната си сестричка, отколкото тази златна планина!

И той пак се залови за работа.

Колкото до Октав, той не бе в състояние да прави нищо и се замята така из стаята, че приятелят му, излязъл от търпение, най-сетне му рече:

— По-добре ще направиш, ако идеш да се поразходиш на чист въздух. Очевидно не си годен за нищо тази вечер.

— Прав си — отвърна Октав, като се залови с радост за това полупозволение да се откаже от всякаква работа.

И грабнал шапката си, той се спусна презглава по стълбите и се озова на улицата. Не извървял и десет крачки, спря се под един уличен фенер да препрочете писмото на баща си. Чувствуваше нужда да се увери отново, че наистина е буден.

„Половин милиард!… Половин милиард!… — повтаряше си той. — Това прави най-малко двадесет и пет милиона рента!… Дори баща ми да ми дава за издръжка само по един на година, половина, четвъртина от един милион, пак ще бъда много щастлив! С пари се правят толкова неща. Сигурен съм, че ще съумея добре да ги използувам! Нали не съм глупав? Приеха ме в Централното висше училище!… А сега имам и титла!… Ще знам как да я нося!“

Вървейки, той се оглеждаше в огледалата на един магазин.

„Ще имам разкошен дом, коне!… Ще има и един за Марсел. От мига, в който ще бъда богат, ясно е, че и той ще бъде богат. Колко навреме идва това все пак!… Половин милиард!… Баронет!… Странно, но сега, когато това е станало, струва ми се, че съм го чакал! Нещо ми подсказваше, че няма вечно да се трепя над книгите и чертежите!… Все пак това е великолепен сън!“

Като прехвърляше през ума си тези мисли, Октав вървеше под аркадите на улица Риволи. Той стигна на Шанзелизе, свърна по улица Роял, излезе на булеварда. Някога гледаше равнодушно великолепните стоки по витрините като дребни и чужди на живота му неща. Сега се спря пред тях и помисли с буен изблик на радост, че всички тези съкровища могат да бъдат негови, щом пожелае.

„За мене — рече си той — предачите на Холандия въртят вретената, тъкачите от Елбьоф тъкат най-меките си платове, часовникарите майсторят хронометрите си, полиелеят на операта излива своите водопади от светлина, цигулките скърцат и певците пресипват!

За мене се дресират чистокръвни коне в манежите и светва Английското кафене!… Париж е мой!… Всичко е мое!… Няма ли да пътувам? Няма ли някога да посетя баронското си владение в Индия?… Някой ден ще мога да си купя пагода с будистките жреци и идолите от слонова кост напанагон!… Ще притежавам слонове!… Ще ходя на лов за тигри!… А красивите оръжия!… А хубавата ладия!… Ладия ли? Ех, не, хубава и удобна яхта с парна машина, за да се возя където си поискам, да се спирам и да тръгвам отново, когато ми скимне!… Казах парна машина, дойде ми наум, че трябва да съобщя новината на мама. Ами ако тръгна за Дуе!… Училището… Ох, ох, училището! Мога да мина и без него!… Ами Марсел! Трябва да го предупредя. Ей сега ще му изпратя телеграма. Той ще разбере, че при такива обстоятелства аз бързам да видя майка си и сестра си!“

Октав влезе в телеграфното бюро, предупреди приятеля си, че тръгва и ще се върне след два дни. После повика един фиакър и каза да го закарат на Северната гара.

Щом се настани във вагона, той отново се отдаде на мечтата си. Призори в два часа Октав шумно биеше нощния звънец на вратата на родителската си къща и хвърляше в тревога мирния квартал.

— Кой ли е болен? — се питаха клюкарките от един прозорец на друг.

— Докторът не е в града! — извика старата слугиня от своето прозорче на последния етаж.

— Аз съм — Октав!… Слез да отвориш, Франсина!

След като постоя така десет минути, Октав успя да проникне в къщата. Майка му и сестра му Жана, слезли набързо по пеньоари, чакаха да им се обясни това посещение.

Писмото на доктора, което прочетоха на висок глас, скоро осветли загадката.

Госпожа Саразен стоя един миг смаяна. Плачейки от радост, тя целуна сина си и дъщеря си. Струваше й се, че светът ще е сега техен и че нещастието не ще дръзне да нападне никога млади хора, които притежават стотици милиони. Ала жените свикват по-скоро от мъжете с големите превратности на съдбата. Госпожа Саразен препрочете писмото на мъжа си, каза си, че най-сетне нему се пада да реши нейната съдба и съдбата на децата, и спокойствието отново се въдвори в сърцето й. Колкото до Жана, тя беше щастлива от радостта на майка си и на брат си, но нейното въображение на тринадесетгодишно момиче не мечтаеше за по-голямо щастие от тази скромна къщичка, дето животът й течеше кротко между уроците на учителите и милувките на родителите й. Тя не разбираше с какво няколко пачки банкноти могат да променят съществуването й и тези изгледи не я смутиха нито за миг.

Госпожа Саразен, омъжила се много млада за човек, изцяло погълнат от мълчаливите си занимания на истински учен, уважаваше увлечението на мъжа си, когото обичаше нежно, без да го разбира все пак добре. Като не можеше да сподели радостите, които научната работа даваше на доктор Саразен, тя се чувствуваше понякога малко самотна до този ревностен труженик, а по-късно съсредоточи всичките си надежди в двете си деца. Тя винаги мечтаеше блестящо бъдеще за тях, като се мъчеше да си представи кое ще бъде по-щастливо. Не се съмняваше, че на Октав е отредено славно бъдеще. Откак беше влязъл във Висшето средищно училище, тази скромна и полезна академия за млади инженери се бе превърнала за нея в някакъв разсадник на знаменити хора. Единственото й безпокойство беше да не би скромното им състояние да попречи или да затрудни славното поприще на сина й и да навреди по-късно на задомяването на дъщеря й. Сега, от писмото на своя съпруг тя разбра, че страховете не бяха вече основателни. Ето защо радостта й беше пълна.

Майката и синът прекараха голяма част от нощта да приказват и да кроят планове, докато Жана, доволна от настоящето, без никаква грижа за бъдещето, заспа в едно кресло.

Когато отиваше да си почине малко, госпожа Саразен рече на сина си:

— Ти нищо не ми каза за Марсел. Не му ли съобщи за писмото на баща си? Какво каза той?

— О! — отговори Октав. — Ти познаваш Марсел. Той е повече от мъдрец, той е стоик. Мисля, че се уплаши за нас от грамадните размери на наследството. Казвам за нас; обаче безпокойството му не се отнася до баща ми, в чийто здрав усет и научен ум той е, както каза, сигурен. Но, разбира се, не скри, че би предпочел едно скромно наследство от двадесет и пет хиляди лири рента за тебе, майко, също за Жана и особено за мене.

— Марсел може би не греши — отговори госпожа Саразен, като гледаше сина си. — Едно неочаквано богатство може да се превърне в голяма опасност за известни характери.

Жана се беше събудила. Тя чу последните думи на майка си:

— Нали знаеш, мамо — каза й тя, като си търкаше очите и се запътваше към стаичката си. — нали знаеш, ти ми каза веднъж, че Марсел е винаги прав! Аз вярвам на всичко, което казва нашият приятел Марсел.

И като целуна майка си, Жана се прибра в стаичката си.