Петстотинте милиона на Бегюм

Седемнадесета главаОбяснение с пушечни изстрели

Двамата младежи ни най-малко не очакваха подобен въпрос. Те наистина бяха изненадани от него повече, отколкото биха били от пушечен изстрел.

От всички догадки, които Марсел си създаде за този заспал в летаргия град, единствената, която не му дойде на ум, беше тази: някой жив човек да иска от него сметка за посещението му. Неговата изненада, почти естествена, ако приемем, че Щалщадт беше напълно пуст, добиваше друг смисъл от мига, в който градът имаше още жители. Това, което при първия случай беше някакво археологическо изследване, ставаше във втория случай нападение с оръжие в ръка.

Всички тези мисли възникнаха в ума на Марсел с такава сила, че той на първо време онемя.

— Wer da? — повтори гласът с известно нетърпение. Нетърпението не беше очевидно съвсем неуместно. Да преодолееш различни пречки, за да стигнеш до тази врата, да изкатериш стени и да вдигаш във въздуха цели градски квартали и да не можеш да отговориш нищо, когато те попитат просто: кой върви там? — това беше все пак изумително.

Половин минута беше достатъчна на Марсел, за да разбере фалшивото си положение, и той веднага отговори на немски.

— Приятел или враг по ваша воля! — рече той. — Искам да говоря с хер Шулце.

Едва издума тези думи, и едно възклицание на изненада се чу през открехнатата врата:

— Ах!

И през отвора Марсел можа да съгледа късче червени бакенбарди, щръкнали мустаци и глупаво око, които позна веднага. Всичко това принадлежеше на Зигимер, някогашния му телохранител.

— Йохан Шварц! — извика гигантът изненадан и радостен. — Йохан Шварц!

Неочакваното връщане на неговия пленник изглежда го учуди почти толкова, колкото трябва да го бе учудило тайнственото му изчезване.

— Мога ли да говоря с хер Шулце! — повтори Марсел, като разбра, че няма да получи друг отговор след това възклицание. Зигимер завъртя глава.

— Няма заповед! — рече той — Не може се влезе тук без заповед!

— Можете ли поне да съобщите на хер Шулце, че съм тук и желая да поприказвам с него?

— Хер Шулце не тук! Хер Шулце заминал! — отговори гигантът с тъжен глас.

— Но къде е той? Кога ще се върне?

— Не знам! Забраната не отменена! Никой не може влезе без заповед!

Само тези отсечени фрази можа Марсел да изтръгне от Зигимер, който на всички въпроси противопостави животинско упорство.

Октав загуби най-сетне търпение.

— Защо искаме позволение да влезем? — рече той. — Много по-просто е да си го вземем!

И той се спусна към вратата и се опита да я насили. Но синджирът устоя и един тласък, много по-силен от неговия, скоро затвори крилото на вратата, след това двете й ключалки щракнаха една след друга.

— Трябва да са мнозина зад тази дъска! — извика Октав, почувствувал се доста унизен от този резултат.

Той долепи око до просвръдлената дупка и почти веднага нададе вик на учудване:

— Там има втори гигант!

— Арминиус ли? — попита Марсел.

И погледна на свой ред през просвръдлената дупка.

— Да! Арминиус е, другарят на Зигимер!

Изведнъж друг глас, сякаш дошъл от небето, накара Марсел да вдигне глава.

— Wer da! — попита гласът.

Този път беше гласът на Арминиус.

Главата на пазача се подаваше над билото на стената, което беше стигнал сигурно с помощта на някаква стълба.

— Хайде, вие знаете добре, Арминиус! — отговори Марсел. — Ще отворите ли, да или не?

Не беше довършил тези думи, когато дулото на една пушка се показа на билото на стената. Екна гърмеж и един куршум перна по полата шапката на Октав.

— Хубаво, ето ти сега отговора! — извика Марсел, който мушна фишек с динамит под вратата и я разби на парчета.

Щом бе пробита вратата, Марсел и Октав с карабини в ръцете и нож между зъбите се втурнаха в парка.

На напуканата от взрива врата, която те бяха прескочили, още стоеше изправена една стълба, а под нея се виждаха следи от кръв. Но ни Зигимер, ни Арминиус бяха там да бранят прохода.

Пред двамата нападатели се откриваха градините в пълния блясък на своята растителност. Октав беше омаян.

— Та това е великолепно!… — рече той. — Но внимание!… Нека се пръснем като стрелци!… Тези лапачи на кисело зеле може да са се притаили зад шубраките!

Октав и Марсел се разделиха и всеки поел една от страните на алеята, която се откриваше пред тях, напредваха предпазливо от дърво на дърво, от преграда на преграда, по правилата на най-елементарната индивидуална стратегия.

Предпазливостта беше разумна. Не направили и сто крачки, екна втори пушечен изстрел. Един куршум откърти кората на дървото, което Марсел беше изоставил само преди миг.

— Да няма глупости! Лягай по корем! — рече Октав полугласно. И като придружи с пример наставлението си, пропълзя по колена и лакти до трънливия храсталак, който ограждаше площадката, посред която се издигаше Кулата на Бика. Марсел, който не последва достатъчно бързо това предупреждение, бе посрещнат от трети изстрел и едва има време да легне зад стеблото на една палма, за да избегне четвъртия.

— За щастие тези говеда стрелят като новобранци! — извика Октав на другаря си, отделен от него на трийсетина крачки.

— Шт!… — отговори Марсел по-скоро с очи, отколкото с устни. — Виждаш ли пушека, който излиза от оня прозорец в приземния етаж?… Там са се скрили в засада разбойниците! Но аз ще им изиграя един номер!

За миг Марсел отчупи от храста доста дълъг прът; после свали куртката си, наметна я на тази тояга, сложи отгоре шапката си и по такъв начин направи едно чучело. Забоде го на мястото, което заемаше, така че да се виждат шапката и двата ръкава, и като пропълзя при Октав, му пошепна на ухото:

— Залисвай ги, като стреляш срещу прозореца ту от твоето място, ту от моето! А аз ще ги изненадам откъм тила!

И като остави Октав да стреля, Марсел се шмугна незабелязано в шубраците, заобикалящи площадката.

Мина четвърт час, през който бяха разменени безуспешно двайсетина изстрела.

Куртката и шапката на Марсел бяха буквално надупчени на решето; но самият той си беше здрав и читав. Що се отнася до кепенците на приземния етаж, карабината на Октав ги беше раздробила на парчета.

Изведнъж огънят спря и Октав чу ясно задавен вик:

— При мен!… Аз го държа!…

За половин минута само Октав напусна закритието си, втурна се на площадката и се изкачи с щурм на прозореца. След миг скочи в салона.

На килима, омотани като две змии, Марсел и Зигимер се бореха отчаяно. Изненадан от внезапното нападение на своя враг, който беше отворил неочаквано една вътрешна врата, гигантът не можа да употреби оръжието си. Но херкулесовата му сила правеше от него страшен враг и макар съборен на земята, той не губеше надежда да надвие. Марсел пък показваше забележителна сила и гъвкавост.

Борбата щеше да свърши неизбежно със смъртта на един от борците, ако намесата на Октав не дойде тъкмо навреме, за да донесе една по-малко трагична развръзка. Зигимер, хванат за двете ръце и обезоръжен, се видя свързан така, че не можеше да помръдне.

— А другият? — попита Октав.

Марсел показа в дъното на жилището едно канапе, на което Арминиус лежеше цял в кръв.

— Да не го е улучил куршум? — попита Октав.

— Да — отговори Марсел.

После се приближи до Арминиус.

— Умрял е — рече той.

— Бога ми, мръсникът си го е заслужил! — извика Октав.

— Ето ни господари на крепостта! — отговори Марсел. — Сега ще пристъпим към едно сериозно посещение, най-напред кабинета на хер Шулце!

От чакалнята, дето протече последното действие на обсадата, двамата младежи тръгнаха през върволица от помещения, които водеха към светилището на Краля на стоманата.

Октав се възхищаваше от великолепията, които виждаше.

Марсел се усмихваше, като го гледаше, и отваряше пред него една по една вратите, докато стигнаха най-сетне до зеления салон.

Той очакваше да намери там нещо ново, но зрелището, което се откри пред очите му, надмина всичките му очаквания. Човек би казал, че централното пощенско бюро на Ню Йорк или Париж, внезапно ограбено, е било разхвърляно безразборно в този салон. Запечатани писма и пликове се виждаха всякъде на писалището, по мебелите, на килима. Човек затъваше до коляно в това наводнение. Цялата финансова, промишлена и лична кореспонденция на хер Шулце, която се беше трупала от ден на ден във външната кутия на парка и Арминиус и Зигимер бяха редовно изваждали, се намираше там в кабинета на господаря.

Колко въпроси, мъки, мъчителни очаквания, горчилки, сълзи бяха затворени в тези неми пликове с адреса на хер Шулце! Колко милиони също, безспорно на книга, в чекове, в ордери и заповеди от всякакъв род!… Всичко това спеше там, сковано от отсъствието на единствената ръка, която би имала право да разпечата тези Крехки, но неприкосновени пликове.

— Сега — рече Марсел — ще трябва да намерим тайната врата на лабораторията!

И той почна да сваля всички книги от библиотеката. Напразно. Не успя да открие маскирания ход, който един ден беше преминал заедно с хер Шулце. Напразно разтърсваше една по една стените и взел от камината железен прът, ги изкърти една след друга! Напразно изследваше зида с надежда да чуе нейде някоя звънлива кухина! Скоро стана ясно, че хер Шулце, обезпокоен от това, че не той едничък знае тайната врата на своята лаборатория, беше я премахнал.

Но е бил сигурно принуден да отвори друга.

„Къде?… — се питаше Марсел. — Тя може да се намира само тук, защото тук Арминиус и Зигимер са донасяли писмата! Нали в тази зала хер Шулце е продължавал да живее след заминаването ми! Познавам доста добре навиците му и съм уверен, че като е зазидал стария вход, е пожелал да има друг на свое разположение, далеч от външни погледи! Дали няма да е някой отвор в пода под килима?“

Килимът не показа никаква следа от рязане. При все това го отковаха и го вдигнаха. Изследваха паркета лист по лист, дъска по дъска, но не съгледаха нищо подозрително.

— Защо мислиш, че отворът е в тази стая? — попита Октав.

— Аз съм дълбоко убеден в това! — отговори Марсел.

— Тогава остава да разгледам потона — рече Октав, като се покачи на един стол.

Намерението му беше да се покатери на канделабъра и да изпита дупката на централната розетка с приклада на пушката си.

Но преди да увисне на позлатения канделабър, Октав за своя безкрайна изненада видя, че канделабърът се навежда под ръката му. Потонът падна и откри една зинала дупка, от която лека стоманена стълба слезе автоматично досами паркета.

Това беше като покана да се качат.

— Хайде тогава! Ето на! — рече спокойно Марсел и се втурна веднага по стълбата, последван от своя другар.