Петстотинте милиона на Бегюм

Седма главаЦентралният блок

Един блестящ рапорт на доктор Ехтернах, главен лекар на сектора при шахтата „Албрехт“, беше установил, че смъртта на Карл Бауер с №41902, тринайсетгодишен, „трапьор“ в галерия 228, се дължеше на задушаване вследствие поглъщането на силна доза въгледвуокис от дихателните органи.

Друг не по-малко блестящ рапорт на инженера Маулесмюлхе изтъкваше, че е необходимо да се обхване в една система на проветряване зоната В на план XIV, от чиито галерии се процеждаше бавно и неусетно смъртоносен газ.

В края една бележка на същия служител посочваше на компетентната власт самоотвержеността на надзирателя Райер и на леяря от първи разред Йохан Шварц.

Девет-десет дни по-късно, когато дойде да вземе своя присъствен жетон от будката на вратаря, младият работник намери на гвоздея напечатана заповед на негово име:

„Лицето, именуемо Шварц, да се яви днес в десет часа в кабинета на главния директор. Централен блок, врата и път А. Облекло — официално.“

— Най-сетне! — помисли си Марсел. — Забавиха се, но склониха.

В своите разговори с другарите си и в неделните разходки около Щалщадт той беше се осведомил за общата организация на града, достатъчно, за да знае, че не всекиму се позволява да проникне в Централния блок. Истински легенди се носеха за това. Разправяха, че любопитните, които поискали да се вмъкнат в този запазен пояс, не са се явили вече; че работниците и чиновниците, преди да бъдат допуснати там, се подлагат на редица масонски церемонии, задължават се с най-тържествени клетви да не откриват нищо от онова, което става там, и безмилостно се наказват със смърт от таен съд, ако нарушават клетвата си… Подземна железница свързваше това светилище с пояса от укрепления… Нощни влакове довеждаха там непознати посетители… Там понякога ставаха върховни съвещания, на които тайнствени лица идваха и участвуваха в разискванията…

Без да вярва повече, отколкото трябваше, на всички тези разкази, Марсел знаеше, че те са народен израз на един напълно действителен факт: изключителната трудност да се проникне в Централното отделение. От всички познати нему работници — а той имаше приятели между миньорите, както и между въглищарите, между пречиствачите, както и между работниците при доменните пещи, между бригадирите и дърводелците, както и между ковачите — нито един не беше преминал порта А.

Затова с дълбоко любопитство и вътрешно задоволство той се яви там в определения час. Скоро можа да се увери, че мерките бяха най-строги.

Преди всичко Марсел беше очакван. Двама души, облечени в сиви униформи, със сабя на хълбока и револвер на пояса, се намираха в будката на вратаря. Тази будка, както стаичката на монахинята вратарка в един манастир, имаше две врати, едната навън, другата навътре, които не се отваряха никога едновременно.

След като пропускът му беше проверен и подпечатан, Марсел видя, без да се покаже изненадан, как двамата му униформени спътници извадиха бяла кърпа, с която му завързаха грижливо очите.

После, като го хванеха под мишница, те тръгнаха с него, без да продумат дума.

След две-три хиляди крачки, се изкачиха по една стълба, една врата се отвори и затвори и чак тогава позволиха на Марсел да свали превръзката си.

Той се намираше в една много проста зала, в която имаше няколко стола, черна табла и една широка дъска за чертежи, снабдена с всички необходими инструменти за чертане. Светлината идеше от високи прозорци с матови стъкла.

Почти тутакси двама души с университетска осанка влязоха в залата.

— Вие сте посочен като отличен работник — рече единият от тях. — Ще ви изпитаме и ще видим дали може да бъдете допуснат в отделението на моделите. Готов ли сте да отговаряте на нашите въпроси?

Марсел заяви скромно, че е готов за изпита.

Двамата екзаминатори му поставиха тогава последователно редица въпроси по химия, по геометрия и алгебра. Младият работник ги задоволи по всички въпроси с яснотата и точността на отговорите си.

Фигурите, които чертаеше с тебешир на таблата, бяха ясни, леки, изящни. Уравненията му се нижеха ситно и гъсто в еднакви редове като редиците на елитен полк. Едно от доказателствата му беше дори тъй забележително и тъй ново за съдниците му, че те изразиха пред него учудването си, като го попитаха къде го е научил.

— В Шафуз, моя роден край, в първоначалното училище.

— Изглеждате добър чертожник?

— Това е най-силната ми страна.

— Обучението в Швейцария е наистина забележително! — рече един от екзаминаторите на другия… — Ще ви оставим за два часа да направите този чертеж — подзе той, като даде на кандидата един доста сложен разрез на парна машина. — Ако се справите добре, ще бъдете приет с бележка: НАПЪЛНО ПОДГОТВЕН И ОТЛИЧЕН.

Марсел, останал сам, се залови за работата с жар. Когато съдниците му влязоха, след като беше изтекъл определеният срок, те се учудиха на чертежа му така, че прибавиха към обещаната бележка: НИЕ НЯМАМЕ ДРУГ ЧЕРТОЖНИК С ТАКЪВ ТАЛАНТ.

Сивите придружници поеха тогава отново младия работник и със същия церемониал, сиреч с вързани очи, го поведоха към кабинета на главния директор.

— Вие сте представен за едно от ателиетата по чертане в отделението за модели — му рече директорът. — Готов ли сте да се подчинявате на установените наредби?

— Аз не ги зная — рече Марсел, — но предполагам, че са приемливи.

— Ето ги: 1. Вие сте длъжен през цялото време на службата да останете в самото отделение. Можете да излезете само със специално позволение, и то в изключителни случаи; 2. Подчинен сте на военен режим и сте длъжен да се покорявате изцяло на вашите началници под страх от военно наказание. Затова пък сте причислен към подофицерите на действуващата армия и можете с редовно повишение да стигнете до най-високите чинове; 3. Задължавате се с клетва никога никому да не откривате онова, което виждате в отделението, където имате достъп; 4. Писмата, които пишете и получавате, ще минават под контрола на вашите по-горни началници и трябва да се ограничават с вашето семейство.

„Накъсо, аз съм в затвор“ — помисли си Марсел.

После отговори съвсем просто:

— Тези условия ми се струват справедливи и съм готов да им се подчинявам.

— Добре. Вдигнете ръка… Закълнете се… Вие сте назначен чертожник в 4-о ателие… Ще ви бъде определено жилище, а ще се храните тук в една първокласна лавка… Не носите ли нещата си със себе си?

— Не, господине. Не знаех какво искат от мене и затова ги оставих у хазяйката.

— Ще идат да ги вземат, защото вие не бива да излизате вече от отделението.

„Добре направих — помисли Марсел, — че пишех бележките си с шифрован език! Стигаше им само да ги намерят!…“

Преди да се свечери, Марсел се настани в хубава стаичка, на четвъртия етаж на една сграда, която гледаше към просторен двор, и можа да си състави идея за новия си живот.

Тукашният му живот, изглежда, нямаше да е толкова тъжен, колкото мислеше отначало. Другарите му — той се запозна с тях в ресторанта — бяха изобщо тихи и кротки като всички хора на труда. За да се поразвеселят малко, защото радостта липсваше в този механизиран живот, мнозина от тях бяха образували оркестър и свиреха всяка вечер доста хубава музика. Една библиотека, една читалня бяха за ума ценни източници от научно гледище през редките свободни часове. Специални курсове, водени от първостепенни преподаватели, бяха задължителни за всички служители, които освен това трябваше да държат изпити и чести конкурси. Но свободата и въздухът липсваха в тази тясна среда. Това беше пак колеж, само че с повече строгост и за хора вече подготвени. Околната атмосфера тежеше все така над тези умове, колкото и да бяха приучени към една желязна дисциплина.

Зимата мина в тези занимания, на които Марсел се отдаде телом и духом. Усърдието му, съвършенството на чертежите му, необикновеният напредък в обучението, отбелязани единодушно от всички учители и всички екзаминатори, му създадоха скоро относителна слава сред тези труженици. По общо признание той беше най-сръчният, най-даровитият, най-богатият откъм възможности чертожник. Имаше ли някаква мъчнотия, прибягваха до него. Началниците дори се обръщаха към неговия опит с уважение, което заслугите изтръгват винаги и от най-отявлената завист.

Но ако младият човек, идвайки в отделението за модели, мислеше да проникне в съкровените му тайни, той се лъжеше.

Животът му беше затворен в една желязна ограда от триста метра в диаметър, която заобикаляше участъка на Централния блок, към който той беше прикрепен. Умствено неговата дейност можеше и трябваше да се простира и в най-отдалечените клонове на металургичната промишленост. На практика тя беше ограничена с чертежите на парни машини. Той построяваше машини с всякакви размери и всякакви мощности, за всякакви видове индустрии и приложения, за военни кораби и за печатарски машини; но не излизаше от тази специалност. Разделението на труда, тласнато до последния му предел, го стягаше в своето менгеме.

След четиримесечен престой в сектор А Марсел не знаеше повече за цялостната работа в Стоманения град, отколкото преди да влезе в него. Беше събрал само някои общи сведения за организацията, от която — въпреки заслугите си — беше почти нищожно колелце. Той знаеше, че център на паяжината, която представляваше Щалщадт, беше Кулата на Бика, някакъв циклопичен строеж, който господствуваше над всички съседни сгради. Научи също, все тъй от легендарните разкази в лавката, че личното жилище на хер Шулце се намира в основата на тази кула и че прочутият таен кабинет заема центъра й. Добавяха, че тази сводеста зала, осигурена срещу всяка опасност от пожар и блиндирана отвътре, както е блиндиран един броненосец отвън, се затваря със система от стоманени врати с ключалки — картечници, достойни и за най-недоверчивата банка. Общо мнение беше обаче, че хер Шулце работи за създаването на един страшен боен снаряд с безпримерно действие, предназначен да осигури скоро на Германия световно господство.

За да проникне докрай в тайната, Марсел напразно беше прекарвал през ума си най-смели планове за щурмуване и измама. Трябваше да си признае, че в тези планове нямаше нищо осъществимо. Редиците от мрачни и грамадни зидове, осветени нощем от потоци светлина, вардени от изпитани часови, издигаха винаги непреодолимо препятствие срещу усилията му. Дори ако успееше да ги премине в една точка, какво щеше да види? Подробности, винаги подробности, никога цялото!

Все едно. Той се беше заклел да не отстъпва, той нямаше да отстъпи. Ако дотрябват десет години стаж, той ще чака десет години. Но ще удари часът, когато тази тайна ще стане негова! Трябва. Франсвил процъфтяваше тогава, той беше един щастлив град, чиито полезни учреждения облагодетелствуваха всички и всекиго, като показваха нов хоризонт, на изгубилите надежда народи. Марсел не се съмняваше, че пред този успех на латинската раса Шулце е решен повече от всякога да изпълни заплахите си. Самият Стоманен град и целите, които си бе поставил, бяха доказателство за това.

Така изтекоха много месеци.

Един ден през март Марсел за хиляден път поднови пред себе си тази Анибалова клетва, когато един от сивите му придружници му съобщи, че главният директор иска да говори с него.

— Получих от хер Шулце — каза му този висш служител — заповед да му изпратя нашия най-добър чертожник. Това сте вие. Благоволете да си стегнете багажа, за да минете във вътрешния кръг. Произведен сте в чин лейтенант.

По тоя начин тъкмо когато се беше почти отчаял, че ще успее, Марсел като логичен и естествен резултат от героичната си работа получаваше този толкова желан пропуск! Той така много се зарадва, че не можа да скрие това си чувство.

— Щастлив съм да ви съобщя тази добра новина — подзе директорът — и мога само да ви призова да постоянствувате в пътя, който следвате така смело. Блестящо бъдеще ви очаква. Вървете, господине!

Най-сетне след дълго изпитание Марсел виждаше целта, която бе се заклел да достигне!

За няколко минути той напъха в куфара си всички дрехи, последва сивите хора, премина най-сетне последния укрепен пояс, чийто единствен вход към пътя А можеше да остане забранен за него още дълго време.

Той беше в подножието на недостъпната Кула на Бика, чиято високомерна глава бе виждал само, загубена далеч в облаците.

Гледката, която се разкри пред него, безспорно го изуми. Нека си представим един човек, пренесен внезапно, без преход, от една европейска работилница, шумна и банална, в дъното на девствена гора в горещия пояс. Такава беше изненадата, която очакваше Марсел в центъра на Щалщадт.

Дори девствената гора печели много, когато човек я вижда през описанията на велики писатели, докато паркът на хер Шулце беше най-уредената от всички увеселителни градини. Стройни палми, гъсти бананови дървета, дебели кактуси образуваха нейните горички. Лиани оплитаха красиво крехки евкалипти, обличаха се със зелени гирлянди или провисваха като буйни коси. Най-невероятни тучни растения цъфтяха досами земята. До портокалите зрееха ананаси и индийски круши! Колибри и райски птици показваха на открито богатствата на своите пера. Най-сетне температурата беше също тъй тропична, както и растителността.

Марсел търсеше с очи оранжериите и отоплителните инсталации, които създаваха това чудо, и изумен, че вижда само синьото небе, остана омаян една минута.

После си спомни, че недалеч от това място имаше непрекъснато горяща каменовъглена мина, и разбра, че хер Шулце умело бе използувал тези съкровища от подземна топлина, за да си достави с металически тръби постоянната температура на един цветарник.

Но това обяснение, което умът на младия елзасец си даде, не попречи на очите му да бъдат ослепени и очаровани от зеленината на лъките и на неговите ноздри да вдъхват с възторг изпълващите въздуха аромати. След като беше прекарал шест месеца, без да види стръкче трева, той си възвръщаше изгубеното. Една алея, покрита с пясък, го поведе по незабележим наклон до хубаво мраморно стъпало, над което се издигаше величествена колонада. Зад нея се възправяше огромната маса на голяма четвъртита сграда, която служеше сякаш за пиедестал на Кулата на Бика. Под перистила Марсел забеляза седем-осем лакеи с червена ливрея и един портиер с трирога шапка и алебарда; между колоните съзря разкошни бронзови канделабри и когато изкачваше стъпалото, лек гърмол му откри, че подземна железница минава под краката му.

Марсел каза името си и беше веднага приет в един вестибюл, който представляваше истински музей от скулптури. Без да има време да се спира там, той премина един червен и златен салон, после един черен и златен салон и стигна до един жълт и златен салон, където слугата го остави да почака само пет минути. Най-сетне бе въведен в блестящ работен кабинет, целия в зелено и златно.

Лично хер Шулце, който пушеше дълга глинена лула до една халба бира, правеше сред този разкош впечатление на кално петно върху лъснат ботуш.

Без да стане, без дори да обърне глава, Кралят на стоманата рече студено и просто:

— Вие ли сте чертожникът?

— Да, господине.

— Видях вашите чертежи. Те са много добри. Но вие само парни машини ли знаете да правите?

— Никога не са ми искали друго.

— Познавате ли малко от малко балистика?

— Изучих я в някои изгубени часове и за собствено удоволствие.

Този отговор допадна на хер Шулце. Чак тогава той удостои с поглед работника си.

— И тъй, наемате ли се да начертаете едно оръдие с мене?… Ще видим как ще се справите с това!… О, ще трябва да се помъчите, докато заместите този глупак Зоне, който се уби тази сутрин, като боравеше с торбичка динамит!… Животното щеше насмалко да ни хвърли всички във въздуха!

Трябва да се признае, тази безочливост не изглеждаше много възмутителна в устата на хер Шулце.