Петстотинте милиона на Бегюм

Шеста главаШахтата „Албрехт“

Госпожа Бауер, добрата жена, която даде подслон на Марсел Брукман, швейцарка по произход, беше вдовица на миньор, убит преди четири години по време на едно от тези стихийни бедствия, които превръщат живота на въглекопача в денонощна битка. Заводът й отпускаше малка годишна пенсия от тридесет долара. Към нея тя прибавяше оскъдния приход от една мебелирана стая и надницата, която всяка неделя донасяше малкото й момче, Карл.

Макар и тринадесетгодишен, Карл беше нает в каменовъглената мина да затваря и отваря при преминаването на вагонетките с въглища онези врати, които карат въздушното течение да следва определена посока и служат за проветряване на галериите. И тъй като къщата, която майка му даваше под наем, се намираше много далеч от шахтата „Албрехт“ и той не можеше всяка вечер да се прибира дома, възложили му бяха още една малка нощна работа в дълбочината на мината. Той беше натоварен да варди и тимари шест коня в подземната конюшня през времето, когато конярят излизаше горе.

Така Карл прекарваше почти целия си живот на петстотин метра под земната повърхност. Денем дежуреше пред своята вентилационна врата, нощем спеше на сламата до конете. Само в неделя сутринта се връщаше на светлината и можеше да ползува няколко часа достоянието на всички хора: слънцето, синьото небе и майчината усмивка.

Както можем да си представим, след такава седмица, когато излизаше от шахтата, той, естествено, съвсем нямаше вид на младо „конте“. По-скоро напомняше джудже от някоя вълшебна приказка, коминочистач или негър папуас. Затова госпожа Бауер губеше обикновено цял час да го мие с голямо количество гореща вода и сапун. После му даваше да облече чист костюм от грубо зелено сукно, скроен от една вехта бащина дреха, която бе измъкнала от дъното на големия чамов скрин. И от този миг до вечерта не преставаше да се любува на момчето си, което й се струваше най-хубавото на света.

Очистен от наслоилия се по кожата му въглищен прах, Карл наистина не беше по-грозен от другите. Русите му копринени коси, сините му и нежни очи отиваха на извънредно бялата му кожа, но ръстът му беше много мъничък за неговата възраст. Този живот без слънце го правеше анемичен като маруля и вероятно, ако уредът на доктор Саразен за изброяване на кръвните телца се използуваше за кръвта на малкия миньор, той щеше да открие в нея съвсем недостатъчно количество от червенокръвни запаси.

По нрав Карл беше мълчаливо, флегматично, спокойно дете с малко от тази гордост, която чувството за непрестанна опасност, навикът към постоянен труд и задоволството от преодоляната мъчнотия дават на всички миньори без изключение.

Голямо блаженство беше за него да седне до майка си на четвъртитата маса в средата на ниската стая и да набожда на картон множеството ужасни насекоми, които донасяше от недрата на земята. Равномерната топла атмосфера на мините има своя особена фауна, слабо позната на естествениците, както влажните стени на въглищните пластове имат своя странна флора от зеленикави мъхове, от нийде неописани гъби и безформени снопчета. Тъкмо това беше забелязал инженер Маулесмюлхе, влюбен в ентомологията, и беше обещал по едно екю за всеки нов вид, от който Карл би могъл да му донесе мостра. Тази съблазнителна перспектива беше накарала най-напред момчето да изследва грижливо всички кътчета на каменовъглената мина и лека-полека беше направила от него колекционер. Ето защо то търсеше сега насекоми за своя собствена сметка. Впрочем в увлечението си то не се ограничаваше само с паяците и мокриците. Поддържаше в самотата си сърдечни отношения с два прилепа и един едър полски плъх. Дори ако можеше да му се вярва, тези три живинки бяха най-интелигентните и най-милите твари на света; по-одухотворени и от неговите коне с дълга свилена козина и лъскава задница, за които Карл говореше все пак с възторг.

Там беше преди всичко Блер Атол, старейшината на конюшнята, стар философ, слязъл преди шест години на петстотин метра под морското равнище и не видял никога оттогава дневна светлина. Сега беше почти ослепял. Но затова пък колко добре познаваше своя подземен лабиринт! Как само знаеше да завива надясно или наляво, теглейки своята вагонетка, без някога да сбърка ни крачка! Как навреме се спираше пред вентилационните врати и оставяше необходимото пространство, за да могат да се отворят! И как приятелски цвилеше сутрин и вечер, точно в минутата, когато се полагаше да му дадат ярма! Той е толкова добър, толкова гальовен, толкова нежен!

— Уверявам те, мамо, че той наистина ме целува, търкайки бузата си о моята, когато протегна глава до неговата — казваше Карл. — И това е много удобно, защото, знаеш ли, Блер Атол има едва ли не будилник в главата си! Без него нямаше да знаем през цялата седмица нощ ли е, или ден, вечер или сутрин!

Детето бъбреше, а госпожа Бауер го слушаше в прехлас. И тя също обичаше Блер Атол с цялата обич, която момчето й изпитваше към него, и не изпущаше никога случай да му изпрати бучка захар. Какво не би дала тя да отиде да види този стар служител, който още нейният мъж познаваше, и заедно с това да посети зловещото място, дето бяха намерили след експлозията трупа на бедния Бауер, почернял като мастило, овъглен от пламъка на метана… Но в мината не се пущат жени и тя трябваше да се задоволи с непрестанните описания, които правеше синът й за мината.

Ах, тя познаваше добре тази каменовъглена мина, тази голяма черна дупка, отгдето не се върна мъжът й! Колко пъти беше чакала пред тази зинала паст, широка петнадесет стъпки в диаметър, беше следяла с поглед по протежение на цялата зидана от камъни стена двойната дъбова клетка, с която се плъзгаше подемникът, окачен на своя кабел и увиснал на стоманени скрипци, беше ходила на високото горно скеле, в машинното парно отделение, в кабинета на маркировача, навсякъде! Колко пъти се беше гряла на вечно пламтящата жарава на този огромен железен кош, дето миньорите сушеха дрехите си, когато излизаха от бездната, и отдето нетърпеливите пушачи палеха лулата си! Колко познати й бяха грохотът и работата на тази врата на ада! Беше гледала не веднъж и дваж как откачват натоварените с въглища вагони, как ги прикачват, как сортират въглищата, как ги промиват, как работят машинистите, шофьорите, всички!

Не можеше само да види тя, макар да го виждаше все пак ясно с очите на сърцето си, какво става, когато подемникът потъва с човешкия грозд от работници и между тях с нейния мъж някога, а сега с единственото й дете!

Тя чуваше как гласовете и смеховете им се отдалечават в дълбочината, как отслабват, а после стихват. Мислено проследяваше тази клетка, която потъваше в тясното отвесно черво на пет-шестстотин метра — четири пъти колкото височината на голямата пирамида!… Тя я гледаше как най-сетне идва в края на всеки курс и как мъжете бързат да стъпят на земята!

Ето те се пръсват в подземния град, поемат един надясно, друг наляво, товарачите отиват при вагонетките си; забойчиците с железни кирки се отправят към въглищния пласт, който трябва да атакуват; насипвачите се заемат да заместят със здрави материали извадените въглищни богатства; крепачите укрепват с подпори неиззиданите галерии; кантонерите поправят пътищата и поставят релси; зидарите свързват сводове…

Една централна галерия, тръгнала от шахтата, достига като широк булевард до друга шахта на три или четири километра разстояние. От нея излизат под прав ъгъл второстепенни галерии, а успоредно с нея треторазредни галерии. Между тези пътища се издигат стени, прегради от въглища или от скала. Всичко тук е правилно, четвъртито, здраво, солидно, черно!…

И в този лабиринт от улици, колкото широки, толкова и дълги, цяла една армия от полуголи миньори се движи, разговаря, работи при светлината на ветроупорни лампи.

Ето какво си представяше често госпожа Бауер, когато седеше сама и замислена край огнището.

Сред тези кръстосани галерии тя виждаше главно една, която познаваше по-добре от останалите, чиято врата отваряше и затваряше нейният малък Карл.

С падането на вечерта дневната смяна излизаше горе, застъпена от нощната. Но нейното момче не заемаше място в клетката на подемника. То отиваше в конюшнята, намираше там своя мил Блер Атол, слагаше му дажбата от овес и сено; после изяждаше на свой ред оскъдната си студена вечеря, която му спускаха отгоре, играеше една минута с едрия плъх, замрял в краката му, и двата прилепа, които прехвръкваха тежко около него, и заспиваше на сламената постеля.

Колко добре знаеше всичко това госпожа Бауер и как само разбираше от половин дума всички подробности, които й съобщаваше Карл.

— Знаеш ли, мамо, какво ми каза вчера инженерът господин Маулесмюлхе? Каза, че ако отговоря добре на въпросите по аритметика, които ще ми постави през някой от близките дни, ще ме вземе да държа желязната ролетка, когато снима планове в мината със своя компас. Изглежда, че скоро ще пробият галерия, за да се съединят с шахтата „Вебер“, и ще падне доста работа, докато излязат точно на нея.

— Наистина ли — извика госпожа Бауер, очарована, — инженерът господин Маулесмюлхе ли каза това?

И тя си представяше как нейното момче държи ролетката опъната в галериите, докато инженерът с бележник в ръка отбелязва цифрите и, втренчил поглед в компаса, определя посоката на пробива.

— За жалост — подзе Карл — няма кой да ми обясни това, което не разбирам по аритметика, и много ме е страх, че няма да отговоря добре.

Тук Марсел, който мълчаливо слушаше край огъня в правото си на техен пансионер, се намеси в разговора и рече на детето:

— Ако ми посочиш кое те затруднява, ще мога може би да ти го обясня.

— Вие ли? — попита госпожа Бауер с известно недоверие.

— Несъмнено — отвърна Марсел. — Мислите ли, че нищо не уча на вечерните курсове, на които ходя редовно след вечеря? Преподавателят е много доволен от мене и казва, че бих могъл да подготвям ученици сам.

След тези доводи Марсел отиде да вземе от стаята си една тетрадка с бели листа, намести се до момчето, запита го какво му е трудно в задачата и му го обясни толкова добре, че Карл, учуден, не срещна по-нататък никакво затруднение.

От този ден госпожа Бауер почна да се отнася към своя пансионер с по-голямо уважение, а Марсел обикна своя малък другар.

Пък и той сам беше се показал примерен работник и не закъсня да бъде повишен най-напред във втори разред, а после в първи. Всяка сутрин в седем часа той беше пред портата О. Всяка вечер след вечеря отиваше на курса, воден от инженер Трубнер. Геометрия, алгебра, рисуване и чертане на машини — той пристъпваше към всичко с еднакво желание и успехите му бяха толкова бързи, че преподавателят му се учуди много. Два месеца след като влезе в завода Шулце, младият работник беше сочен като един от най-будните умове не само в сектор О, но и в целия Стоманен град. Един доклад от неговия непосредствен ръководител, изпратен в края на тримесечието, носеше следната официална оценка.

„Шварц (Йохан), 26-годишен, работник леяр от първи разред. Длъжен съм да посоча на централната администрация този човек като напълно «изключителен» в трояко отношение: с теоретическите си познания, с практическата си сръчност и с ярко изявения си изобретателен ум.“ Необходим беше при все това един необикновен случай, за да привлече окончателно върху Марсел вниманието на неговите ръководители. Този случай не закъсня да се яви, рано или късно, както става винаги: за съжаление той дойде при най-трагични обстоятелства. Една неделна утрин Марсел, зачуден доста от това, че бие десет часът, а малкият му приятел Карл го няма още, слезе да попита госпожа Бауер дали знае на какво се дължи това закъснение. Намери я много разтревожена. Карл трябвало да си дойде най-малко преди два часа. Видял безпокойството й, Марсел предложи да отиде за новини и тръгна към шахтата „Албрехт“.

По пътя срещна много миньори и не пропусна да ги попита дали са видели момчето; после, като получи отрицателен отговор и размени с тях онова „Глюкауф! — щастливо излизане“, с което се поздравяват немските въглекопачи, Марсел продължи пътя си.

Към единадесет часа той пристигна на шахтата „Албрехт“. Тя не беше шумна и оживена, както е през седмицата. Само някоя „шапкарка“ — така миньорите наричат на подбив сортировачките на въглища — разговаряше с маркьора, когото дългът задържаше пред зева на кладенеца и в този почивен ден.

— Видели ли сте да излиза малкият Карл Бауер, номер 41902? — попита Марсел този служител.

Човекът погледна списъка и поклати глава.

— Има ли мината и друг изход?

— Не, този е единствен — отговори маркьорът. — Прокарваната галерия, която трябва на север да излезе на повърхността, не е още довършена.

— В такъв случай момчето е долу?

— Несъмнено, и това е наистина странно, тъй като е неделя и само петимата нарочни пазачи трябва да останат там.

— Мога ли да сляза, за да се осведомя?…

— Само с разрешение.

— Може да се е случило някакво нещастие — рече тогава „шапкарката“.

— Нещастни случаи са невъзможни в неделя.

— Но най-сетне — подзе Марсел — аз трябва да зная какво се е случило с това дете.

— Обърнете се към надзирателя на машината в това бюро… ако го намерите.

Надзирателят, в празничен неделен костюм с твърда като тенекия яка на ризата, висеше за щастие още над сметките си. Като разумен и разбран човек, той сподели веднага безпокойството на Марсел.

— Ей сега ще отидем да видим какво има — рече той.

И като даде заповед на дежурния механик да бъде готов да спуска кабела, той се приготви да слезе в мината с младия работник.

— Нямате ли апарати Галибер? — попита Марсел. — Те могат да потрябват…

— Имате право. Никога не се знае какво става на дъното на дупката.

Надзирателят измъкна от един шкаф два цинковани резервоара, прилични на гюмовете, които продавачите на кокосово питие носят в Париж на гърба си. Това са съдове със сгъстен въздух, които свързва с устните каучукова тръба, чийто рогов мундщук се слага между зъбите. Пълнят ги със специално духало и са направени така, че да се изпразват напълно. Стиснал носа си с дървена щипка, човек може така, снабден със запас от въздух, да проникне безнаказано в най-задушната атмосфера.

Като привършиха подготовката, надзирателят и Марсел се вкопчиха за подемника, кабелът се размота по скрибците и спускането започна. Осветени от две малки електрически лампи, двамата разговаряха, потъвайки в земните недра.

— Вие не сте човек от този участък, а не ви мига окото — говореше надзирателят. — Виждал съм малко хора, които се решават да слизат, или да стоят клекнали като зайци в клетката на подемника.

— Наистина ли? — рече Марсел. — На мене не ми става нищо. Вярно е, че съм слизал само два-три пъти в каменовъглени мини.

Скоро стигнаха дъното на шахтата. Един пазач, който се намираше на последната площадка, изобщо не беше виждал малкия Карл.

Запътиха се към конюшнята. Конете бяха сами и изглежда здравата се отегчаваха. Поне такова заключение можеше да се извади от цвиленето, с което Блер Атол посрещна тези три човешки фигури… На един гвоздей висеше платнената чанта на Карл, а в едно кътче до конското чесало лежеше учебникът по аритметика.

Марсел забеляза веднага, че фенерът на момчето не бе на мястото си — ново доказателство, че то трябва да е в мината.

— Сигурно е станало някакво срутване — рече надзирателят, — но това е малко вероятно! Какво би могъл да прави той в разработваните галерии в неделно време?

— О, може би е отишъл да търси насекоми, преди да е излязъл — отговори пазачът. — Това е истинска страст у него.

Момчето от конюшнята, което пристигна точно тогава, потвърди това предположение. То беше видяло Карл да тръгва с фенера си преди седем часа.

Не оставаше значи друго, освен да предприемат грижливо претърсване. Извикаха със свирка останалите пазачи, разпределиха си работата по един голям план на мината и всеки, въоръжен с лампа, почна да изследва галериите от втори и трети разред, които им бяха възложени.

За два часа всички участъци от каменовъглената мина бяха прегледани и седмината мъже се събраха отново на площадката. Никъде нямаше ни най-малка следа от срутване, но никъде нямаше ни най-малка следа и от Карл. Надзирателят, навярно подтикван от обадилия се у него глас, беше склонен да приеме, че детето сигурно е минало незабелязано и се намира, дума да не става, в къщи, но Марсел, убеден в противоположното, настоя да се направят нови претърсвания.

— Какво е това? — рече той, като посочи на плана един отбелязан с пунктир участък, който сред определеността на съседните напомняше някоя от тези „неизвестни земи“, които географите означават по границите на арктическите континенти.

— Това е зона, временно изоставена поради стесняването на разкопавания пласт — отвърна надзирателят.

— Как, има изоставена зона?… Тогава точно там трябва да търсим! — подзе Марсел с авторитет, на който другите се подчиниха.

Скоро стигнаха до отвора на галериите, които, ако се съдеше по лепкавите и мухлясали стени, навярно са били изоставени от доста години. Известно време те вървяха по тях, без да открият нищо подозрително, когато Марсел изведнъж ги спря и им рече:

— Не се ли чувствувате някак отмалели и не усещате ли болки в главата?

— Виж ти! Наистина! — отвърнаха спътниците му.

— Що се отнася до мен — подзе Марсел, — от един миг насам се чувствувам позашеметен. Сигурно тук има въгледвуокис!… Ще ми позволите ли да запаля една клечка? — попита той надзирателя.

— Запалете, моето момче, не се стеснявайте.

Марсел извади от джоба си кутийка кибрит, драсна една клечка и като се наведе, приближи малкия пламък до земята. Той скоро угасна.

— Бях сигурен — рече той. — Газът като по-тежък от въздуха остава досами земята… Тук не бива да стоите — говоря за тези, които нямат апарата Галибер. Ако желаете, майсторе, да продължим сами претърсването.

Съгласиха се да направят така. Марсел и надзирателят, захапали мундщука на цилиндъра с въздух, сложиха щипките на ноздрите си и навлязоха в следващите една след друга стари галерии.

Петнадесет минути по-късно те излязоха отново, за да напълнят с пресен въздух резервоарите, после, като свършиха тази работа, продължиха по-нататък.

Когато подновиха въздуха за трети път, усилията им най-сетне се увенчаха с успех. Малка белезникава светлинка, една светлинка от електрическа лампа, се показа далеч в тъмното. Те се затекоха към нея.

В подножието на влажната стена лежеше неподвижен и вече изстинал клетият малък Карл. Сините му устни, наляното с кръв лице, спрелият пулс свидетелствуваха заедно с положението на тялото за онова, което беше станало.

Той бе поискал да вземе нещо от земята, беше се навел и се беше буквално удавил във въгледвуокисния газ.

Всички усилия да го върнат към живот бяха напразни. Смъртта беше настъпила преди четири или пет часа. На следната вечер в новите гробища на Щалщадт се прибави още един малък гроб и клетата госпожа Бауер изгуби своето дете, както бе изгубила преди това и съпруга си.