Петстотинте милиона на Бегюм

Девета глава„Р. Р. С.“

Положението наистина беше извънредно тежко. Какво можеше да стори Марсел, който в тези преброени сега за него часове виждаше може би как идва със залеза на слънцето последната му нощ.

Той не спа нито миг — не от страх, че няма да се събуди вече, както беше казал хер Шулце, а защото мисълта му под впечатлението за неизбежната катастрофа не смогваше да се откъсне от Франсвил.

„Какво да направя? — повтаряше си той. — Да разруша това оръдие… Да вдигна във въздуха кулата, на която то е монтирано? А как ще мога да направя това? Да избягам? Да избягам, когато тези двама гиганти вардят стаята ми! И после, дори ако успея преди 13 септември да напусна Щалщадт, как ще попреча на това?… Но може би ако не мога да спася нашия скъп град, ще мога поне да спася жителите му, да изтичам при тях, да им извикам: «Бягайте! Бягайте веднага! Застрашени сте да загинете от огън и желязо! Бягайте всички!»“

После мислите на Марсел се устремиха в друга посока.

„Този мръсен Шулце! — мислеше той. — Дори да допуснем, че е преувеличил разрушителното действие на своя снаряд и да не може да обхване с неугасимия си огън целия град, сигурно е, че може отведнъж да опожари значителна част от него! Той е измислил ужасен снаряд и въпреки разстоянието между двата града този страхотен топ ще може да изпрати до него своя снаряд! Една първоначална скорост, двайсет пъти по-голяма от постигнатата досега скорост! Нещо около две хиляди метра, две и половина левги в секунда! Но това е почти третината от скоростта, с която земята се движи по орбитата си! Та възможно ли е това?… Да, да!… Ако оръдието му не се пръсне при първия гърмеж!… А то няма да се пръсне, защото е направено от метал, чиято устойчивост е почти безкрайна! Мръсникът знае много точно положението на Франсвил! Без да излезе от леговището си, той ще прицели оръдието си с математическа точност, и, както казва сам, мината ще падне в самия център на града! Как да предупредя злочестите жители!“

Марсел не беше склопил очи, когато денят изгря. Той стана тогава от леглото, на което напразно бе лежал през цялото това трескаво безсъние.

„Хайде — каза си той — ще остане за следната нощ! Този палач, който иска да ми спести страданията, чака навярно сънят, надвил безпокойството, да ме обори! И тогава!… Но каква ли смърт ми готви? Смята ли да ме умъртви с циановодороден газ, докато спя? Ще вкара ли в стаята ми въглероден двуокис, който има в неограничено количество? Няма ли да употреби, по-скоро същия газ в течно състояние, какъвто слага в стъклените си снаряди и чието внезапно превръщане в газообразно състояние ще предизвика сто градуса студ! И на другата сутрин на мястото ми, на мястото на това яко, добре сложено, изпълнено с живот тяло ще намерят някоя изсъхнала, заледена, вкоравена мумия!… Ах, мерзавецът! Хубаво, нека сърцето ми изсъхне, ако трябва, нека животът ми замръзне в непоносимата температура, само приятелите ми, д-р Саразен, семейството му, Жана, моята малка Жана да се спасят! А затова трябва да избягам… Така значи, ще избягам!“

Изрекъл последната дума, Марсел инстинктивно, макар и да се смяташе затворен в стаята си, сложи ръка върху ключалката на вратата.

За безкрайна негова изненада вратата се отвори и той можа да слезе, както обикновено, в градината, дето беше свикнал да се разхожда.

„Ах — възкликна той, — аз съм затворен в Централния блок, а не в стаята си! Това е вече нещо!“

Само че щом излезе, Марсел видя, че, макар и привидно свободен, не може да направи крачка, без да бъде съпроводен от двете лица, които се обаждаха на историческите или по-скоро праисторическите имена Арминиус и Зигимер.

Той неведнъж се беше питал, когато ги срещаше на пътя си, каква длъжност изпълняват тези два колоса със сиви плащове, с вратове на бик, с херкулесови мишци, с червени лица, обрасли с барачести мустаци и гъсти като храсти бакенбарди.

Сега знаеше тяхната служба. Те бяха изпълнители на върховните заръки на хер Шулце и временно негови телохранители.

Двамата гиганти не го изпускаха от очи, спяха пред вратата на стаята му, тръгваха подире му, ако излезеше в парка. Те бяха затъкнати с револвери и ками и това страшно въоръжение, прибавено към униформата им, подчертаваше още повече този надзор.

А бяха неми като риби. Марсел поиска с дипломатична цел да завърже разговор с тях, но получи в отговор само свирепи погледи. Дори когато им предложи чаша бира, това предложение, което той основателно смяташе за неотразимо, остана безплодно. След петнадесет часа наблюдение той откри у тях само един порок — един-единствен — лулата, която те си позволяваха да запушат, когато вървяха по петите му. Можеше ли Марсел да използува този единствен порок за своето спасение? Той не знаеше, не можеше още да си представи, но беше се заклел пред себе си да избяга и не биваше да пренебрегне никое средство, което можеше да улесни бягството му.

А трябваше да се бърза. Само че как да стане това?

Марсел беше сигурен, че при най-малкия знак на бунт или на бягство ще получи два куршума в главата. Дори и да не го улучеха, той се намираше в самия център на една тройна укрепена линия, обкръжена от три реда часови.

Според обичая си някогашният ученик на Средищното училище си постави задачата като математик.

„И тъй имаме един човек, наблюдаван от безсъвестни нехранимайковци, всеки от които е по-силен от него и освен това въоръжен до зъби. Пита се най-напред как този човек ще се изплъзне от бдителността на своите пазачи. Ако това се постигне, остава да излезе от тази крепост, чиито изходи са строго наблюдавани…“

Марсел прехвърли през ума си сто пъти този двоен въпрос и сто пъти се натъкна на една невъзможност.

Най-сетне дали крайно тежкото положение не пришпори неговата изобретателност? Случаят ли единствен му помогна да намери изхода? Трудно би било да се каже.

Но случи се така, че на другия ден, докато Марсел се разхождаше в парка, очите му се спряха на края на една леха върху някакъв храст, чийто вид го порази.

Беше едно жалко тревисто растение, с редуващи се овални, остри и Двойни листа, с червени едри цветове във форма на еднолистни камбанки, със закрепена по средата дръжчица.

Марсел, който беше изучавал ботаниката само като любител, си спомни, че този храст принадлежи по характерните си черти към рода на беладоната. Във всеки случай откъсна едно дребно листче и го сдъвка леко, продължавайки разходката си.

Не беше се излъгал. По натежаването на крайниците си, придружено с леко гадене, той скоро разбра, че има в ръцете си естествена лаборатория за беладона, тоест най-силния от наркотиците.

Като продължаваше да се скита, стигна до изкуственото езерце, което се простираше в южната част на парка. В един от краищата му се спущаше водопад, раболепно копие на водопада в Боа дьо Булон.

„Къде ли изтича водата от този водопад?“ — запита се Марсел.

Най-напред в коритото на една рекичка, която, след като опишеше дванайсетина извивки, изчезваше на границата на парка.

Навярно там се намира някой савак и по всичко изглежда, реката изтича, изпълвайки го, през един от подземните канали, които напояват равнината извън Щалщадт.

Марсел се досети, че там има изходна врата. Това не е, очевидно, голяма пътна врата, но все пак врата.

„Ами ако каналът е преграден с желязна решетка! — възрази му гласът на благоразумието.

— Който не рискува, не печели! Пилата не е измислена, за да я яде ръжда, а има прекрасни пили в лабораторията!“ — отвърна друг ироничен глас, който диктува смелите решения.

За две минути решението на Марсел беше взето. Дойде му наум една идея — това, което се нарича идея! — може би неосъществима, но която той щеше да се опита да осъществи, ако смъртта преди това не го изненада.

Тогава той се върна непринудено към храста с червените цветове, откъсна от него два-три листа, така че пазачите му да могат без друго да го видят.

После, щом си влезе в стаята, почна, все тъй явно, да суши тези листа на огъня, стри ги между дланите и ги смеси с тютюна си.

През следващите шест дни Марсел за своя безкрайна изненада се събуждаше жив всяка сутрин. Възможно ли беше Хер Шулце, когото не виждаше вече и не срещаше никога през време на разходките си, да се е отказал от намерението си да се отърве от него? Несъмнено не, както не се беше отказал от намерението да разруши града на доктор Саразен.

Марсел се възползува от позволението да продължи да живее и всеки ден подновяваше тактиката си. Той гледаше, разбира се, да не пуши беладона и за тази цел имаше два пакета тютюн: единия за лично ползуване, другия — за всекидневната си манипулация. Целта му беше чисто и просто да събуди любопитството на Арминиус и Зигимер. Като закоравели пушачи, тези животни скоро щяха да забележат храста, от който той береше листата, щяха да поискат да му подражават и да опитат вкуса, който този примес дава на тютюна.

Сметката му излезе вярна и предвиденият резултат настъпи, така да се каже, от само себе си.

На шестия ден — беше в навечерието на съдбоносния 13 септември — Марсел, като погледна зад себе си с крайчеца на окото, без да издава намерението си, видя със задоволство как пазачите му се запасяват със зелени листа.

Един час по-късно той се увери, че ги сушеха на огъня, стриваха ги между грубите си мазолести длани, смесваха ги с тютюна си. Те като че си облизваха предварително устните!

Възнамеряваше ли Марсел само да приспи Арминиус и Зигимер? Не. Не стигаше само да се изплъзне от тяхната бдителност. Той трябваше и да намери възможност да мине по канала през водната маса, която се разливаше в него, дори ако този канал беше много километри дълъг. А Марсел бе измислил средството. Наистина вероятността да загине беше девет на десет, но той беше отдавна решил да пожертвува живота си, и без това вече обречен.

Вечерта настъпи, а заедно с нея и часът за вечеря, после часът на последната разходка. Тримата неразделни поеха към парка.

Без да се колебае, без да губи ни минута, Марсел се запъти решително към издигнатата в една горичка сграда, дето се помещаваше работилницата с моделите. Избра една отдалечена пейка, натъпка лулата си и запуши.

Тозчаз Арминиус и Зигимер се наместиха на съседната пейка и засмукаха дълбоко приготвените си лули.

Действието на наркотика се прояви скоро.

Не минаха и пет минути, двамата тромави тевтонци почнаха да се прозяват и да се протягат хубавичко като мечки в клетка. Мъгла забули очите им; ушите им бръмчаха, лицата им от ясночервени, станаха вишневочервени; ръцете им се отпуснаха неподвижни; главите им се отметнаха върху облегалото на пейката.

Лулите се търкулнаха на земята.

Най-сетне двете звучни хъркания се смесиха ритмично с чуруликането на птиците, които вечното лято задържаше в парка на Щалщадт.

Марсел чакаше само този миг. И ние разбираме с какво нетърпение, тъй като следната вечер, в единадесет часа и четиринадесет, Франсвил, обречен на гибел от хер Шулце, щеше да престане да съществува.

Марсел се втурна в работилницата с моделите. Тази просторна зала представляваше цял музей. Макети на хидравлични машини, локомотиви, парни машини, локомобили, помпи, турбини, пробивни машини, морски машини, корабни корпуси — там имаше няколко милиона шедьоври. Това бяха дървени модели на всичко, което беше произвел заводът на Шулце от основаването си, и трябва да се предполага, че образци от оръдия, торпили и снаряди не липсваха между тях.

Нощта беше тъмна и значи благоприятна за смелия план, който младият елзасец възнамеряваше да изпълни. Той искаше да подготви своя съкровен план за бягство и в същото време да унищожи музея с моделите на Щалщадт. Ах, да можеше да разруши заедно с подземието и оръдието, което се намираше в него, огромната и неразрушима Кула на Бика! Ала не биваше да мисли за това.

Първата грижа на Марсел беше да вземе от полицата с инструменти една стоманена ножовка, с която можеше да се реже желязо, и да я мушне в джоба си. После извади клечка кибрит от кутията, драсна я, без да се поколебае нито миг, и поднесе пламъка в един кът на залата, дето бяха натрупани чертежи и леки, направени от чам модели.

После излезе.

След миг избухна пожар, подхранван от всички тези лесно запалими материали, и от прозорците на залата изхвръкнаха буйни пламъци. Тутакси заби камбаната за тревога, електрически ток приведе в движение електрическите звънци в разните възли на Щалщадт и пожарникарите с помпи се стекоха отвред.

В същия миг се появи хер Шулце, който с присъствието си искаше да насърчи всички.

За няколко минути парните котли бяха сложени под налягане и мощните помпи заработиха бързо-бързо. Те разляха потоп от вода върху стените и дори покривите на музея с модели. Но огънят, по-силен от водата, която, така да се рече, се изпаряваше при допира си с него, вместо да го угаси, нападна в скоро време всички части на сградата едновременно. За пет минути той се разгоря така силно, че трябваше да се откажат от всяка надежда да го овладеят. Зрелището на пожара беше величествено и страшно.

Сгушен в един кът, Марсел не губеше от поглед хер Шулце, който тласкаше хората си като при щурма на някои град. Огънят вършеше работата си и без него. Музеят с моделите беше уединен в парка и сега беше сигурно, че ще изгори напълно.

В този миг хер Шулце, виждайки, че не може да се запази нищо от сградата, извика с гръмък глас:

— Давам десет хиляди долара на този, който спаси модел №3175 под централната витрина!

Този модел беше тъкмо образецът на прочутото усъвършенствувано от Шулце оръдие, по-ценно за него от кой и да е друг предмет в музея.

Но за да се спаси този модел, човек трябваше да се хвърли под огнения дъжд, през изпълнения с черен пушек въздух, който не можеше да се диша. Вероятността да остане там беше девет на десет! Затова въпреки примамката на десетте хиляди долара, никой не се отзова на повика на хер Шулце.

Един човек излезе пред хер Шулце тогава.

Беше Марсел.

— Аз ще отида! — рече той.

— Вие! — извика хер Шулце.

— Аз!

— Това, знаете, че няма да ви спаси от смъртната присъда, произнесена над вас!

— Нямам желание да се изплъзна от нея, а да изтръгна от разрушение този ценен модел!

— Върви тогава — отговори хер Шулце — и аз ти се заклевам, че ако успееш, десетте хиляди долара ще бъдат предадени непременно на твоите наследници.

— Разчитам на това — отговори Марсел.

Бяха донесли много от апаратите Галибер, винаги готови в случай на пожар, които позволяваха да се проникне в места, където не може да се диша. Марсел ги беше вече изпробвал, когато се опита да изтръгне от смъртта малкия Карл, детето на госпожа Бауер.

Сложиха веднага на гърба му един от тези апарати, напълнен с въздух, под налягане от няколко атмосфери. Стиснал с щипката носа си, захапал отвора на маркуча, той се хвърли в пушека.

„Най-сетне! — рече си той. — Имам в резервоара въздух за четвърт час!… С божия помощ дано ми стигне!“

Както читателят Предполага, Марсел не мислеше ни най-малко да спасява образеца на оръдието Шулце. Той премина с опасност за живота си само изпълнената с пушек зала под порой от нажежени главни и овъглени греди, които по едно чудо не го засегнаха, и в мига, когато покривът рухна сред фойерверк от искри, развени от вятъра чак до облаците, се измъкна през противоположната врата, която водеше в парка.

Да изтича към рекичката, да се спусне по брега до непознатия савак, който щеше да го изведе вън от Щалщадт, да се гмурне в него без колебание — това беше за Марсел работа за няколко секунди.

Бързото течение го тласна тогава в една водна маса, седем-осем стъпки дълбока. Не беше нужно да се ориентира, защото течението го водеше като нишката на Ариадна. Той забеляза почти веднага, че е навлязъл в тесен канал, приличащ на черво, който прелялата река изпълваше цял.

„Колко ли е дълга тази тръба — запита се Марсел. — Цялата работа е там! Ако не я измина за четвърт час, въздухът ще се свърши и аз съм загубен!“

Марсел беше запазил цялото си хладнокръвие. От десет минути течението го влечеше така, когато той се сблъска с едно препятствие. Желязна решетка, закрепена на панти, затваряше канала. „Трябваше да очаквам това!“ — рече си просто Марсел. И без да губи нито секунда, извади от джоба си ножовката и започна да реже езичето досам гнездото на бравата.

След пет минути работа той все още не беше отсякъл езичето. Решетката оставаше все тъй затворена. Марсел вече дишаше с голяма мъка. Оределият в резервоара въздух идваше в недостатъчно количество. Ушите му бръмчеха, очите му кръвясаха, кръв нахлу в главата му, той се задушаваше и можеше да се сгромоляса всяка минута. Ала той упорствуваше, задържаше дишането си, за да изразходва колкото може по-малко кислород, който дробовете му не бяха способни да извлекат от тази среда!… Но езичето се държеше още, макар и дълбоко подрязано!

В този миг ножовката се изплъзна от ръцете му.

„Не може бог да иска да ме погуби!“ — помисли той. И разтърси с две ръце решетката с онази сила, която върховният инстинкт за самосъхранение дава.

Решетката се отвори. Езичето беше се счупило и течението отнесе злочестия Марсел, който почти задушен, вдишваше с мъка последните молекули въздух от резервоара!

На другия ден, когато хората на хер Шулце проникнаха в унищожената изцяло от пожара сграда, те не намериха нито между останките, нито в топлите купища пепел някаква следа от човешко същество. Беше несъмнено, че смелият работник е станал жертва на своята самоотверженост. Това не учуди хората, които го познаваха от работилниците на завода.

Скъпоценният модел не можа следователно да бъде спасен, но човекът, който знаеше тайните на Краля на стоманата, беше мъртъв.

„Бог ми е свидетел, че исках да го избавя от страдания, — рече си благодушно хер Шулце. — Във всеки случай спестих десетте хиляди долара!“

И това беше цялата надгробна реч над младия елзасец!