Петстотинте милиона на Бегюм

Пета главаСтоманеният град

Местата и времената се промениха. От пет години наследството на Бегюм е в ръцете на двамата му наследници и действието сега се развива в Съединените щати, на юг от Орегон, на десет левги от Тихоокеанското крайбрежие. На това крайбрежие се простира една все още не добре ограничена между двете съседни държави област, която представлява един вид Американска Швейцария.

И тя наистина напомня Швейцария, ако се гледа само повърхността й: стръмни чукари се издигат към небето, дълбоки долини прорязват дългите планински вериги, всички местности изглеждат от птичи поглед величествени и диви.

Но тази мнима Швейцария не е както Европейска Швейцария, отдадена на мирния труд на овчаря, екскурзовода и хотелиера. Тя е само алпийски декор, кора от скали, пръст и вековни борове върху маса от желязна руда и въглища.

Ако туристът, спрял всред тези самоти, се заслуша в шумовете на природата, той няма да чуе, както по пътеките на Оберланда, хармоничния ромон на живота, примесен с дълбоката тишина на планината. Но ще долови далече глухите удари на големите механични чукове и ще усети под нозете си приглушените тътнежи на взривовете. Ще помисли, че някой подрежда почвата както кулисите на театър, че тези гигантски скали кънтят кухо и могат всеки миг да се провалят в тайнствени дълбочини. Пътищата, настлани с пепел и въглища, се вият по планинските склонове. Под снопчетата жълта трева купчинки сгурия блещукат с всички цветове на дъгата като разгневени очи. Тук-там някоя стара изоставена миньорска шахта, изровена от дъждовете, обрасла с къпини, е зинала широко гърло, пропаст, подобна на кратер от угаснал вулкан. Въздухът е наситен с дим и тегне като тъмно наметало върху земята. Ни една птица не го прекосява, дори насекомите сякаш го избягват и откак се помнят, хората не са виждали тук пеперуди.

Измамна Швейцария! На нейната северна граница, там, дето предпланините се сливат с равнината, се разстила между две вериги сухи хълмове местност, която до 1871 година наричаха „Червената пустиня“ зарад цвета на пръстта, пропита обилно с железен окис, а сега наричат „Щалфилд“ — „Стоманено поле“.

Нека си представим едно плато от пет-шест квадратни левги с песъчлива почва, осеяна с чакъл, сухо и тъжно като коритото на някогашно вътрешно море. Природата не се е погрижила никак да развесели тази пустош, да й даде живот и движение; но човекът отведнъж е разгърнал тук безподобна енергия и сила.

За пет години върху голата и каменлива равнина възникнаха осемнадесет работнически селища с еднакви сиви дървени къщички, докарани готови от Чикаго, и с многобройно население от хора на тежкия труд.

В средата на тези поселища, в самото подножие на Коулс Бътс, неизчерпаеми планини от каменни въглища, се издига тъмна, огромна, чудновата маса, едно множество от равномерни постройки със симетрични прозорци и червени покриви, завършващи с гора от цилиндрични комини, които бълват с хиляди гърла непрекъснати потоци от пушек. От тях небето е забулено като с черен воал, по който от време на време пробягват червени светкавици. Вятърът носи далечен грохот, напомнящ гръмотевица или силен прибой, но по-равномерен и по-глух.

Тази маса е Щалщадт, Стоманеният град, немският град, лично владение на хер Шулце, бивш професор по химия в Йена, станал благодарение на Бегюм най-големият производител на желязо и по-точно най-големият фабрикант на оръдия от двата свята.

Той действително излива оръдия от всякакви форми и калибри, с гладки или нарязани дула, с подвижни или закрепени затвори, за Русия и за Турция, за Румъния и за Япония, за Италия и за Китай, но най-вече за Германия.

Благодарение на могъществото на един огромен капитал от земята изскочи като с магическа пръчка едно чудовищно предприятие, истински град, който е същевременно образцов завод. Трийсет хиляди работници, повечето германци, надойдоха тук и изградиха предградията. За няколко месеца техният труд даде произведения от такова високо качество, че им спечели световна известност.

Професор Шулце извлича желязната руда и въглищата от собствените си мини. На място ги превръща в лята стомана. На място произвежда оръдия.

Той успява да осъществи нещо, което никой от конкурентите му не постига. Във Франция добиват стоманени балванки от по четиридесет хиляди килограма. В Англия произведоха оръдия от сто тона ковано желязо. В Есен господин Круп смогна да излее стоманени блокове от петстотин хиляди килограма. Хер Шулце не знае граници: поискайте му оръдие от колкото си щете тона и от каквато си щете мощност, той ще ви достави това оръдие, блестящо като нова паричка, в уговорените срокове.

Ама ще ви накара и да го платите! Изглежда, че двеста и петдесетте милиона от 1871 година само са му отворили апетита.

При производството на оръдия, както и при всички други неща, човек е могъщ, когато може това, което другите не могат. И не е нужно да казваме, че оръдията на хер Шулце не само достигат небивали размери, но и, ако се износват, никога не се пукат. Стоманата от Щалщадт, изглежда, притежава особени качества. По този въпрос се носят легенди за загадъчни сплави, за химически тайни. Но поне едно е сигурно: никой не е постигнал разгадката й.

Сигурно е също, че в Щалщадт пазят ревниво тази тайна.

В този далечен край на Северна Америка, обкръжен от пущинаци, откъснат от света чрез планинска верига, разположен на петстотин мили далеч и от най-близките незначителни човешки селища, напразно бихме търсили каквато и да е следа от онази свобода, залегнала в основите на могъщите Съединени щати.

Дошли до самите стени на Щалщадт, не се опитвайте да минете през някоя от тежките порти, които прекъсват на места линията от ровове и укрепления. Заповядано е най-строго да не ви пускат. Трябва да отседнете в някое от предградията. Вие ще можете да влезете в Стоманения град само ако имате магическата формула, парола или поне позволително, надлежно подпечатано, подписано и парафирано.

Младият работник, който една октомврийска сутрин пристигна в Щалщадт, навярно притежаваше такова позволително, защото след като остави в хана изтърканото си кожено куфарче, се отправи пешком към най-близката порта на селището.

Беше едър здравеняк, със стройно телосложение, облечен небрежно, както американските пионери, с широка куртка, вълнена риза без яка и раирани панталони, втикнати в големи ботуши. Беше нахлупил ниско над лицето си широкопола плъстена шапка, сякаш за да скрие по-добре натъпканата с въглищен прах кожа, и вървеше с гъвкава походка, като си подсвиркваше нещо в кестенявата си брада.

Щом стигна до гишето, младежът подаде на коменданта на караула един напечатан лист и бе пуснат начаса.

— Заповедта ви носи адреса на майстора надзирател Зелигман, сектор К, улица IX, цех 743 — рече подофицерът. — Ще тръгнете по околовръстния път, ще вървите надясно до граничния стълб К и ще се представите на вратаря… Нали знаете правилника? Ще бъдете изгонен, ако влезете в някой друг сектор освен във вашия — добави той, когато новодошлият се отдалечаваше.

Младият работник тръгна натам, където му бяха посочили, и пое по околовръстния път. Надясно имаше ров, по ръба на който сновяха часови. Наляво между широкия кръгообразен път и множеството сгради се виждаше най-напред двойната линия на една околовръстна железница, сетне се издигаше втора стена, подобна на външната стена. Това даваше очертанието на Стоманения град.

Това очертание представляваше окръжност, чиито сектори, разделени на участъци от една укрепена линия, бяха напълно независими един от друг, макар и заградени от обща стена и общ ров.

Като стигна скоро до граничния стълб К на края на пътя, срещу една монументална порта, над която се четеше същата изваяна от камъка буква, младият работник се представи на вратаря.

Този път вместо войник пред него стоеше инвалид с дървен крак и окичени с медали гърди.

Инвалидът прегледа листа, сложи ново клеймо и рече:

— Карай направо. Деветата улица наляво.

Младежът премина тази втора укрепена линия и най-сетне се озова в сектора К. Пътят, който започваше от вратата, беше ос на този сектор. От двете страни под прав ъгъл се редяха еднакви постройки.

Шумът от машините тук беше оглушителен. Сивите сгради с хиляди прозорци приличаха по-скоро на диви чудовища, отколкото на бездейни вещи. Но новодошлият беше навярно обръгнал на тази гледка, защото не й обърна ни най-малко внимание.

След пет минути той намери улица IX, цех 743 и влязъл в малка канцелария, пълна с картони и регистри, се представи на майстора надзирател Зелигман.

Майсторът взе листа, подпечатан с всички заверки, провери го и като премести поглед върху младия работник, запита:

— Като подлинговчик ли сте нает? Изглеждате много млад.

— Възрастта няма значение — отговори младежът. — Скоро ще стана на двадесет и шест години и съм подлинговчик от седем месеца… Ако искате, мога да ви покажа удостоверения, въз основа на които бях нает в Ню Йорк от началник кадрите.

Младият човек говореше немски свободно, но с лек акцент, който изглежда събуди недоверие у майстора надзирател.

— Да не сте елзасец? — попита го той.

— Не, швейцарец съм… от Шафуз. Ето вижте документите ми, те са редовни.

Той извади от кожения си портфейл и показа на майстора паспорт, работническа книжка и свидетелства.

— Хубаво. Сега сте приет и аз само ще ви посоча мястото — подзе Зелигман, успокоен от официалните документи.

Той вписа в един регистър името Йохан Шварц, което взе от молбата за постъпване на работа, връчи на младия човек синя карта с името му под номер 57 938 и добави:

— Всяка сутрин в седем часа ще идвате пред портата К да представяте тази карта, която ще ви позволи да минете през външния пояс, да вземете от полицата на будката присъствения жетон с регистрирания ви номер и ще ми го показвате на връщане. В седем часа вечерта, на излизане, го пускате в кутията на вратата на цеха, отворена само по това време.

— Познавам системата… Може ли човек да живее в укрепения пояс? — запита Шварц.

— Не. Трябва да си намерите жилище навън, но може да се храните в стола на цеха на много достъпна цена. Заплатата ви е един долар на ден като начинаещ. Всеки три месеца тя ще се увеличава с двадесет на сто. Изгонването от работа е единственото наказание. При всяко нарушение на правилника то се налага от мене като първа инстанция, а при обжалване — от инженера. От днес ли ще почнете?

— Защо не?

— Ще имате един полуден — забеляза майсторът надзирател, като поведе Шварц към една вътрешна галерия.

Двамата тръгнаха по широк коридор, пресякоха един двор и влязоха в просторна зала, която по размерите си и по лекото си скеле напомняше перон на първокласна гара. Като я измери с поглед, Шварц не можа да не изпита професионално възхищение.

Отстрани на дългата зала два реда огромни цилиндрични колони, с диаметъра и височината на колоните на черквата „Свети Петър“ в Рим, се издигаха от пода до стъкления свод, през който излизаха навън. Това бяха комините на също такъв брой пещи за пудлинговане, които бяха иззидани в основите й. Имаше по петдесет на всеки ред.

В единия край пристигаха час по час влакове, натоварени с чугунени балванки за захранване на пещите. На другия край влаковете с празните вагони вземаха и отнасяха чугуна, превърнат в стомана.

Целта на пудлуването е тъкмо това преобразуване. Бригади от полуголи циклопи, въоръжени с дълги железни куки, извършваха усърдно тази преработка.

Чугунените балванки, хвърлени в пещта с шлаков кожух, най-напред се подлагат на висока температура. За да се получи желязо, започват да бъркат чугуна, щом се превърне в каша. А за да се получи стомана, този железен карбид, толкова сходен и все пак толкова различен по качествата си от сходния нему метал, необходимо е чугунът да стане течен и затова в пещите да се поддържа по-висока температура. Тогава подлинговчикът с края на куката си бърка и преобръща сред пламъка металната каша, след това тъкмо когато тя достигне при сливането си с шлаката известна степен на якост, я разделя на четири топки или шупливи „крици“, които подава една по една на помощник-ковачите.

Тази обработка се извършва в средата на залата. Срещу всяка пещ се намира по един голям механичен чук, привеждан в движение от парата на вертикален котел, поставен в самия комин. Този механичен чук се управлява от работник ковач. Покрит от глава до пети с ламаринени надлакътници и ботуши, този рицар на производството хваща с дългите си клещи нажежената до бяло „крица“ и я подлага на чука. Под тежестта и ударите на тази огромна маса от крицата се изцеждат като от сюнгер всички нечисти вещества сред дъжд от искри и кални пръски.

Рицарят, облечен в броня, я предава на помощниците да я сложат пак в пещта и след като се нагорещи, да я изчукат отново.

В тази огромна чудовищна ковачница цареше непрестанно движение, плющяха водопади от безконечни ремъци, глухи удари се издигаха над непрестанното бръмчене, излитаха фойерверки от червени люспи, ослепителни сияния от нажежените до бяло пещи. Сред този грохот и тези гневни избухвания на покорената материя човек изглеждаше почти дете.

А какви корави момци бяха тези пудлинговчици! Да месиш с ръка при адска горещина двестакилограмово метално тесто, да стоиш часове наред с очи втренчени в нажеженото желязо, което свети ослепително, е страхотно изпитание и човек се изхабява вътре в десет години.

Шварц, сякаш за да покаже на майстора надзирател, че може да го понесе, свали куртката и вълнената си риза и изпъчил атлетическа снага с очертани по нея мускули, сграбчи от ръцете на един пудлинговчик желязна кука и почна да работи.

Като виждаше колко умело се справя той с работата, майсторът надзирател скоро го остави и се прибра в службата си.

Младият работник продължи да пудлингова блокове чугун, докато удари звънецът за вечеря. Но било защото вложи много усърдие в работата, било защото беше пропуснал сутринта да приеме силна храна, необходима при такова изразходване на физическа енергия, той скоро се умори и прималя. И прималя до такава степен, че бригадирът забеляза това.

— Вие, момче, не сте за пудлинговане — му рече той — и ще направите добре да поискате веднага да ви пратят на друг участък, после няма да се съгласят.

Шварц възрази. Та това е само временна умора! Той ще може да пудлингова като всеки друг!…

Въпреки това бригадирът доложи и младежът бе повикан начаса при главния инженер.

Тази особа прегледа документите му, поклати глава и го запита инквизиторски:

— Били ли сте наистина пудлинговчик в Бруклин?

Шварц наведе смутено очи.

— Виждам, че трябва да си призная — рече той. — Работех при леенето и надявайки се да си увелича заплатата, Поисках да опитам пудлинговането!

— Всички сте такива! — отвърна инженерът, като сви рамене. — На двадесет и пет години искате да знаете това, което един тридесет и пет годишен мъж прави по изключение!… Поне добър леяр ли сте?

— От два месеца имам първи разред.

— По-добре щяхте да сторите, ако бяхте останали! Тук вие ще почнете от трети. А ще се смятате за щастлив, ако ви помогна да смените сектора!

Инженерът написа няколко думи на един пропуск, изпрати телеграма и рече:

— Върнете жетона си, излезте от отделението и вървете направо в сектор О, в бюрото на главния инженер. Той е предупреден.

В сектор О Шварц се сблъска със същите формалности, на които се беше натъкнал на вратата на сектора К. Тук, както сутринта, той беше разпитан, приет, изпратен при началник цеха, който го въведе в една леярна. Ала тук работата бе по-спокойна и по-равномерна.

— Това е малка галерия за отливане на оръдия калибър 42 — рече му майсторът надзирател. — Само работници от първи разред се допускат в леярните на големите оръдия.

„Малката“ галерия беше при все това сто и петдесет метра дълга и шестдесет и пет метра широка. По преценка на Шварц в нея се нагорещяваха най-малко шестстотин пота, поставени по четири, по осем или по дванадесет, според размерите си, в страничните пещи.

Калъпите, в които се изливаше стопената стомана, бяха наредени по оста на галерията в дъното на минаващ по средата ров. От всяка страна на рова се движеше по релси подемен кран, който, въртейки се накъдето го насочат, работеше там, дето трябваше да се преместят тези огромни тежести. Както в залите за пудлинговане, от единия край внасяха по железопътна линия блокове стопена стомана, а от другия отнасяха оръдията, извадени от калъпа.

До всеки калъп един въоръжен с железен прът мъж следеше температурата при топенето в потите.

Технологията, която Шварц беше видял да се прилага другаде, тук беше доведена до съвършенство.

Когато дойдеше време за изливане, един звънец даваше сигнал на всички леяри. Тозчас еднакви по ръст работници, понесли на раменете си желязна хоризонтална пръчка, идваха с равна и отмерена крачка и заставаха по двама пред всяка пещ.

Един бригадир със свирка и хронометър със секундарник в ръка отиваше при калъпа на подходящо място, близо до всички горящи пещи. Излизащи от всяка страна улеи от огнеупорната пръст, покрита отгоре с ламарина, се събираха, спускайки се полегато надолу, в едно фуниеобразно корито, поставено точно над калъпа. Командуващият свирваше. Начаса потата, извадена от огъня с клещи, се окачваше на железния прът на двамата работници, спрели пред първата пещ. Тогава свирката заизвиваше низ от сменящи се звукове и двамата мъже, вървейки в такт, изпразваха съдържанието. на своята пота в съответния улей. После хвърляха в една вана празния горящ съд.

Без прекъсване, на точни отмерени интервали, така че изливането да се извършва абсолютно равномерно и постоянно, бригадите от другите пещи действуваха последователно по същия начин.

Точността беше толкова голяма, че за една десета част от секундата при последното движение и последната пота биваше изпразнена и хвърлена във ваната. Тази съвършена дейност, изглежда, се дължеше по-скоро на някакъв сляп механизъм, отколкото на съгласуването на сто човешки воли. Всъщност непреклонната дисциплина, силата на навика и могъществото на музикалния такт създаваха това чудо.

Шварц, изглежда, познаваше това зрелище. Скоро го придадоха към един едър като него работник, изпитаха годността му при незначително изливане и го признаха за твърде опитен в занаята. В края на работния ден бригадирът дори му обеща да го повиши скоро.

В седем часа вечерта, едва излязъл от сектора О и от външния пояс, той отиде да си вземе куфара от хана. След това тръгна по един от периферните пътища и като стигна скоро до едно населено място, което беше забелязал сутринта, намери лесно ергенска квартира при една добра жена, която „приемаше на пансион“.

Но след вечерята не видяха този млад работник да отива в някоя пивница. Той се затвори в стаята си, извади от джоба си отломъка стомана, взет навярно от цеха за пудлинговане, и глинения отломък от пота, прибран от сектор О, после ги разгледа особено внимателно при светлината на димящата лампа.

След това взе от куфара си дебела тетрадка с картонени корици, прелисти изпълнените с бележки, формули и изчисления страници и написа на чист френски език, но за повече предпазливост с шифър, който той едничък разчиташе, следното:

„Десети ноември. Щалщадт. Няма нищо необикновено в метода на пудлинговането, ако не се смята, разбира се, изборът на двете различни и относително ниски температури при първото нагряване и подгряването по правилата на Чернов. Що се отнася до изливането, то се извършва по метода на Круп, но с наистина великолепна равномерност на движенията. В тази точност при манипулациите е голямата сила на немците. Тя иде от вроденото музикално чувство на германската раса. Никога англичаните няма да достигнат това съвършенство. Липсва им ухо, ако не дисциплина. Французите, тези първи танцьори в света, могат лесно да я постигнат. Следователно дотук нищо загадъчно в така забележителните успехи на това производство. Мострите от руда, които събрах в планината, са твърде сходни с нашите добри железни руди. Образците от каменни въглища са, естествено, много по-добри, с изключителни металургични качества, но без нищо извън нормата. Несъмнено производството Шулце полага особени грижи да отстрани от първичните материали всякаква чужда смес и ги използува само в абсолютно чисто състояние. Но и това лесно може да се получи. И така, за да имаме всички елементи на задачата, остава ни само да определим състава на огнеупорната пръст, от която са направени потите и леярските улеи. Ако постигнем това и дисциплинираме достатъчно нашите леярски бригади, не виждам защо да не можем да направим онова, което се прави тук! При това аз съм видял само два сектора, а има най-малко двадесет и четири извън централния орган, отдела за планове и модели, тайния кабинет! Какво ли кроят в тази пещера? От какво само не трябва да се опасяват нашите приятели след заплахите, които хер Шулце отправи при получаване на наследството?“

След тези въпросителни Шварц, каталясал от работния ден, се съблече, мушна се в едно малко легло, толкова неудобно, колкото може да бъде едно немско легло — а това значи много, — запали лулата си и запуши, като се зачете в една стара книга. Но мисълта му беше другаде. От устните му излизаха равномерно една след друга тънки струйки ароматен дим и се чуваше:

— Пуф!… Пуф!… Пуф!… Пуф!…

Най-сетне той остави книгата и се замисли дълго, сякаш погълнат от решението на някаква мъчна задача.

— Ех! — провикна се той най-сетне. — Дори и дяволът да се намеси, ще открия тайната на хер Шулце и какво крои той срещу Франсвил?

Шварц заспа, произнасяйки името на доктор Саразен, но в съня на устните му дойде името на малкото момиче Жана. Споменът за момичето беше останал непокътнат, макар Жана, откак я бе видял за последен път, да беше станала вече млада госпожица. Това явление лесно се обяснява с простите закони на асоциацията на представите: представата за доктора беше свързана с представата за неговата дъщеря с асоциация по сходство. Затова, когато Шварц или по-скоро Марсел Брукман се събуди с името на Жана в съзнанието си, той не се учуди от това, а видя в този факт ново доказателство за психологическите принципи на Стюарт Мил.