Похищението

10.

Сряда, 25 април 2007 година

Адам беше провел проучването си главно разпитвайки жена си на масата в кухнята и така беше узнал, че Юджин Огъст Мичъл III може да бъде описан с понятието „ЦРУ аристокрация“. Дядо му Юджин Мичъл I беше служил в предшественика на Управлението от времето на Втората световна война — Бюро за стратегически операции, и беше един от първите служители на новото Управление. Синът му, бащата на Юджин, беше починал млад от хеморагична треска, с която се бе заразил по време на продоволствена мисия за антикомунистическите бунтовници в Африка. Но макар трите поколения да бяха учили в Йейл и първите двама да се радваха на почит като дръзки авантюристи, бледият и дългурест Юджин III беше по-скоро неумел в общуването бюрократ. Когато Адам се запозна с него, преди да се оженят с Морган, думата „смотаняк“ не се използваше често, но в противен случай би била подходящо определение за Мичъл. Той сякаш притежаваше обезпокоителната дарба да говори неуместни неща. Доколкото знаеше Адам, Мичъл не беше гей, обаче не се беше женил, нито имаше сериозна приятелка.

Адам пристигна с късния нощен полет, взе такси от летището и се настани в същия хотел, в който беше отседнала и Морган предния месец. Успя да поспи няколко часа, след това се изкъпа, закуси и позвъни в кабинета на Мичъл в посолството. Не го беше предупредил, че пристига. Помощничката му, която се представи като Кристъл, веднага го свърза:

— Адам! В Израел ли си, или се обаждаш от Америка? Сигурно не, защото там още е посред нощ.

Адам допускаше, че той се опитва да създаде у него впечатлението, че никой не го следи.

— В Тел Авив съм. Току-що пристигам. Отседнах в хотела на Морган — „Синема“. Може ли да се срещнем?

— Вземи си душ и поспи, ако имаш нужда.

— Вече го направих.

— В такъв случай ще се видим в дванайсет. Ела в посолството и попитай за мен. Носи си паспорта. В случай че не знаеш, официалната ми длъжност е директор по регионалните въпроси. Не съм точно под прикритие, но безличната длъжност ми помага да не привличам излишно внимание.

Когато пристигна за срещата, Адам се изненада колко по-възрастен изглежда Юджин. Освен това явно се беше намазал обилно със слънцезащитен крем с висок фактор, от който по бузите и брадичката му бяха останали бели линии. Той въведе Адам в спретнатия си прохладен кабинет.

— Няма да те питам как си, знам, че преживяваш истински ад — каза Юджин. — С всички ни е така. Обаче за теб и децата сигурно е още по-зле.

Адам само кимна, все още леко замаян от пътуването и от неочаквано силния блясък на средиземноморското слънце.

— Първо ми трябва паспортът ти, за да направим копие — каза Юджин. Взе паспорта му и по интеркома помоли Кристъл да дойде да го вземе. — Неведоми са пътищата на съдбата. Помниш ли кога се запознахме? В „Шенандо Тавърн“ — ти беше начинаещ адвокат с радикални убеждения, а аз бях неопитен агент. Допускам, че напрежението помежду ни беше неизбежно. Вероятно е било малко преди сватбата ви и аз се чудех само как левичар като теб е успял да свали праволинейна мадама като Морган Ашфийлд. Боже, беше страхотна! И сигурно още е, дори след като е родила децата. — Юджин явно осъзна, че този разговор не прави благоприятно впечатление на съпруга на изчезналата му колежка. — Шегувам се. Извинявай. Може би шегата ми не беше съвсем уместна.

— Да, Юджин, май не беше. Е, относно местоположението на Морган. Какво са предприели? Не получавам никакви новини от Гари и от Майк. Сигурен съм, знаеш, че се срещнах с тях във Вашингтон, след като ти ми се обади онзи ден сутринта.

— Скоро ще имаш възможност да обсъдиш всичко с тях. В момента пътуват насам. Не се тревожи. Въпросът стигна до Националния съвет по сигурността и президентът ясно даде да се разбере, че очаква резултати. Майк и Гари са хората, които ще ги постигнат.

Адам впери поглед в него.

— Обаче още не са ги постигнали, нали? Изобщо знаете ли нещо — например кой я е похитил?

— Ами не. Поне доскоро. Обаче вчера се случи нещо. Малко след обяд на рецепцията в посолството беше доставен пакет. Не беше адресиран конкретно до никого, пишеше само „Относно Морган Купър“. За щастие някой от охраната долу проявил присъствие на духа и ми го изпратил. Разбира се, имаме охранителни камери във фоайето и отпред, на улицата, и вече сме изпратили снимка на куриера на нашите израелски приятели. Обаче засега няма резултат. Във всеки случай куриерът е бил дегизиран. Изглеждаше като ортодоксален евреин, с букли, брада и с черна шапка с широка периферия. Мога да се обзаложа, че истинската му външност изобщо не е такава. По пакета нямаше отпечатъци и макар да го изследваме за ДНК, надали ще открием нещо. Вътре имаше диск с видеозапис.

— И на този запис… е Морган? — колебливо попита Адам.

— Да.

— Тя добре ли е?

— Признавам, че не изглежда в най-добрата си форма. Но доколкото можем да преценим, не е пострадала сериозно.

— Но как пакетът е напуснал Газа? Доколкото знам, мерките за сигурност спрямо напускащите Ерес са много строги. Израелците не биха пуснали домашен видеозапис, без да проверят какво е съдържанието му.

Изглежда, същият въпрос занимаваше Юджин.

— Не знам. Възможно е материалът да е прекаран тайно, но не в този вид. Възможно е да е изпратен по електронен път. Или да е изнесен контрабандно през тунелите в Египет и после някой да го е доставил тук. По самия диск няма никакви следи.

— Може ли да го видя?

— Не може да видиш самия диск, защото той вече пътува с дипломатическа поща за Америка. Нашите лаборатории там ще ни дадат повече сведения. Но съм копирал съдържанието в компютъра си. — Той завъртя монитора така, че да го вижда Адам, и кликна с мишката.

Докато наблюдаваше как съпругата му предава скованото си съобщение, Адам усещаше вторачения поглед на Юджин върху себе си. Обаче в края на видеото само попита:

— Може ли да го видя пак?

Юджин му го пусна. Адам оглеждаше екрана и се мъчеше да запамети всяка подробност.

— Тя изглежда зле — заяви, след като изгледа материала за втори път. — Бих казал, че е много далеч от най-добрата си форма. — Трудно му беше да говори.

— Да, струва ми се.

— Отслабнала е. Изпита е и изтощена. Обаче косата й изглежда мокра, като че ли и дрехите й бяха мокри. Вир-вода е. Защо според теб?

— Не знам. Може да е просто пот. Сам ще се убедиш, че тук е доста горещо, а имам усещането, че записът е направен в помещение, където надали има климатик.

— Пълни глупости, и ти го знаеш, Юджин. Изтезавали са я. Давили са я. И е облечена с оранжев гащеризон. Надали е съвпадение, нали?

— Спокойно! — възкликна агентът. — Няма как да си сигурен, нито пък аз. И не бързай да яхваш извисените си принципи, защото няма да имаме голяма полза от това, ясно? За твое сведение, почти никой от хилядите служители в Управлението не е имал нищо общо с този вид изтезания. Разбра ли? Аз не водя разпити, аз съм началник на местното бюро и правя всичко по силите си да помогна на съпругата ти. Така че дай по-спокойно.

Гневът на Адам утихна.

— Този надпис зад нея. Какво означава? Не знам арабски.

— Според нас е името на групировката, която я е похитила — „Джанбия ал-Ислам“. Появиха се на сцената наскоро, но доколкото ни е известно, са салафити, свързани с „Ал-Кайда“. Джанбия е вид извит нож, подобен на кама — в Йемен е много популярен. Според мен името може да се преведе като „кинжали на исляма“. Според един палестински вестник групировката току-що е извършила бомбени атентати в супермаркет и в интернет кафене в Газа.

— След като палестински вестник споменава групировката, би трябвало ХАМАС да знаят за нея. Опитахте ли да се свържете с техните служители по сигурността? Не е ли най-вероятно да получим помощ от тях?

Юджин се подразни:

— Не разговаряме с ХАМАС. Защо да го правим, за бога? Работим с Палестинската автономия, президента Абас и неговата партия ФАТАХ. Всекидневно поддържаме връзка с ръководството.

— Е, досега не са допринесли с нищо съществено, нали? Защо да не работим и с ХАМАС?

— ХАМАС е терористична организация, чиято мисия е да унищожи Израел. Според нас не е в интерес на САЩ те да смятат, че им дължим услуга.

— Разбирам. Какво да кажа на близките на Морган? Да им кажа ли, че съм гледал това видео? Ами израелците? Ще искат ли да се срещнат с мен?

— Не, остави израелците на нас. А що се отнася до това видео, да, кажи на семейството, стига да са дискретни. Виж, доколкото ми е известно, този материал ще бъде водеща новина на „Ал-Джазира“. Но още не е излъчен и според нашата преценка най-вероятно няма да бъде излъчен. Моля се на Бог да е така. Ако светът научи, че Морган работи за Управлението, може да се окаже невъзможно да договорим освобождаването й. Похитителите й вероятно ще бъдат принудени да я убият.

Морган преброи три благоприятни обстоятелства. Първо, още беше жива и доколкото й беше известно — Абдел Насър също. Второ, след принудителното си признание тя беше на светло дори когато токът спираше, защото й бяха дали стояща лампа с батерии. Виждаше усойната и мръсна стая, превърнала се в неин дом. И последно, край с Еминем. Освен това и Зейнаб беше тук — ако изобщо я бяха лишили от присъствието на младата жена по време на тъмния период. Отначало, след като Морган се върна от онзи ужасен разпит с гащеризон, подгизнал от вода, урина и кърваво повърнато, с пламнало гърло и дробове, Зейнаб се държа почти грижовно, цъкаше и ахкаше разтревожено, когато я заведе да се изкъпе и й даде чисти дрехи. Но после дните се сляха, точеха се бавно като преди и Зейнаб влезе в предишния си образ.

— Днес май ще видиш мъжете — оповести тя и остави поредния поднос с отвратителна храна. — Кажи истината, иначе знаеш какво ще стане: край с Абдел Насър — плъзна тя пръст напряко на шията си.

Морган продължаваше да се измъчва от почти непоносимо отегчение и както и преди, понякога часове наред се откъсваше и търсеше убежище в ярки мечти. Водеше Чарли и Ейми на училище, помагаше им с домашните и организираше развлечения и семейни излети: все неща, мислеше си печално тя, които не бе правила достатъчно в предишния си живот. Но най-сетне си имаше и истинско, реално занимание. Една сутрин Зейнаб й донесе портокал. С огромно старание Морган изработи от кората шахматни фигури: половината бяха очертани върху оранжевата страна, а останалите — върху бялата мека вътрешност на кората. Сетне с нокти издраска дъска върху мръсния под и часове наред си поставяше предизвикателства, разиграваше обичайни и редки партии, които помнеше от участието си в отбора по шахмат в прогимназията.

Оранжевите тъкмо бяха предприели атака по левия фланг, когато пазачите на Сал се върнаха и макар отново да я оковаха, този път не й сложиха качулка. Докато вървяха по боядисания в тъмносиньо коридор, Морган мислено си отбелязваше подробностите. На седем крачки от килията й вдясно имаше врата, а след още седем крачки имаше и врата отляво. Следваше ляв завой под прав ъгъл, а шест крачки по-нататък беше вратата на стаята за разпити. Помнеше, че слезе по стълби в нощта, когато пристигна. Леката влага и липсата на прозорци потвърждаваха, че най-вероятно се намира в подземие. Дали стълбите не бяха зад някоя от тези врати? Може би щеше да има възможност да го установи.

Този път Сал се държеше вежливо.

— Моля, седнете, госпожо Купър. Допускам, че няма да вършите глупости, затова ще свалим оковите.

— Той махна с ръка и веригите незабавно бяха свалени.

— Няма да се срещаме всеки ден, но известно време ще се виждаме доста често. Сигурно сте имали предостатъчно време да размишлявате над случилото се миналата седмица и се надявам повече да не се налага да повтаряме тези неприятни действия. Удобно ли ви е?

Морган седна на твърдия дървен стол и раздвижи крайниците си.

— Върши работа. Но ми дайте малко вода, ако обичате.

Сал каза нещо на арабски и един от пазачите излезе от стаята и се върна с бутилка от половин литър.

— Виждате ли? — каза той. — Отсега нататък с ваша помощ ще съм доброто ченге, както казвате вие. С вас ще постигнем разбирателство и в резултат срещите ни ще бъдат много по-ефективни. Както пише в американския военен наръчник за водене на разпити, „използването на сила е лош метод, тъй като дава неблагонадеждни резултати“. Затова, хайде да проведем един приятен разговор, но този път ще ми кажете истината.

Разбира се, Морган беше обмисляла стратегия за поведението си по време на разпита. Издигането й в йерархията на централното управление на ЦРУ бе свързано с тайни, които тя в никакъв случай не биваше да издава, включително подробности за агентите, работили на места като Афганистан и Пакистан под прикритие, както и за операции, довели до смъртта на „много ценни обекти“. Освен това знаеше много за комуникациите и компютърните системи в Управлението.

Парадоксално, но стратегията й с цел оцеляване беше да говори, защото откритото отрицание щеше да отведе нея и Абдел Насър в гроба — както току-що й беше напомнила Зейнаб, ако не кажеше истината, „знаеш какво ще стане“. Следователно не можеше да оттегли изключително важното си признание, че работи за Управлението, пък и бездруго нямаше да й повярват. Вместо да лъже, тя беше решила да им сервира малки дози истина. Дни наред беше отсявала нещата, които знае, в различни категории, мъчеше се да определи какво би заинтересувало Сал и колегите му и колко да съобщи, без да нанася сериозна вреда. Планираше да разкрие информацията възможно най-бавно, като накрая се впусне в многословни и украсени подробности с надеждата, че ако говори достатъчно дълго, някой ще намери къщата и ще я спаси.

— Разбира се, когато започнем, аз ще задавам въпросите — каза Сал. — Днес обаче ще уточним основните правила. Ако искате да попитате нещо, давайте.

— Колко време възнамерявате да ме държите затворена? Несъмнено разбирате, че това не може да продължи дълго.

— Госпожо Купър — уморено поде той, — да не започваме тази тема. Само от вас зависи кога и как ще завърши всичко. Нещо друго?

Тя се замисли за убийствената жестокост на Карим и за копнежа, който беше доловила в погледа му, докато той се канеше да пререже гърлото на Абдел Насър.

— Само едно. Вие и Карим. Мъжът, който ме познава от Косово. Не виждам много общо помежду ви.

— Грешите, госпожо Купър. Родителите ни са живели в различни страни. Аз разполагах с много по-добри материални условия и възможности за образование. Но и двамата сме посветили живота си на тази борба, която според нас може да се окаже ал-Малхама, великата и окончателна битка между мюсюлмани и християни, предсказана от Пророка Мохамед, мир на праха му. В сравнение с Карим аз съм обикновен пехотинец, негов слуга. Положил съм пред него баят, клетва за вярност, и той може да направи с мен каквото пожелае. Карим е моят водач, моят емир.

След като излезе от кабинета на Юджин, в главата на Адам цареше пълен хаос. Пред него беше успял да овладее чувствата си, но когато се озова в огрения от слънцето Тел Авив, пороят им го заля. Изпитваше облекчение, защото най-сетне имаше доказателство, че тя е жива — или поне е била жива при заснемането на видеото. Обаче на връщане към хотела пред погледа му непрекъснато беше ужасното състояние, в което беше видял Морган. Разумът неизменно му подсказваше, че тя най-вероятно ще бъде изтезавана. Емоционално обаче се беше вкопчил в надеждата Морган все още да бъде в относително добра форма, а похитителите й да целят само символично внушение, а след като го постигнат, да я освободят невредима. Беше се уверил, че действителността е много по-лоша от опасенията му. Гласът й, толкова ясен и мелодичен, на записа звучеше много дрезгаво, сякаш дори говоренето й причиняваше физическа болка. Освен това Морган имаше вид на болна. Очите й бяха лишени от прозрачност и от обичайния си живец. И онова силно и страховито потреперване по средата на изявлението й. Какво й бяха сторили тези копелета? На записа нямаше дата — откога се случваше всичко? Дали продължаваха да я изтезават? И каква беше тази неясна групировка „Джанбия ал-Ислам“? Адам беше проучил в интернет многобройните разновидности на екстремизма в Газа, но тази групировка не се споменаваше никъде.

Щом се прибра в стаята си, се обади на Роб и му разказа всичко.

— Ще говоря с приятели — заяви полковникът с леден тон. — Не можем да допуснем да й се случва това, без някой да понесе последиците.

Адам не го попита кои са въпросните приятели. Вероятно подслушваха мобилния и стационарния му телефон.

— Внимавай какво ще кажеш на Шери.

— Не се тревожи, ще внимавам.

След това Адам се почувства изцеден. Не беше мигнал през петте часа на седалката си в икономичната класа на полета на „Бритиш Еъруейз“ и щом се отпусна на леглото, потъна в безпаметен сън. Когато се събуди, вече беше тъмно. Почти беше време за срещите му. На втората им среща в Лондон Имад му беше дал точни инструкции и той ги изпълни.

Облече си черна фланелка, черни джинси и маратонки и тръгна по крайморския булевард. Запъти се по пясъка към един от баровете на плажа, където се настани на шезлонг в черния левантински мрак, а на пластмасовата масичка до него имаше свещ с потрепващо пламъче. Поръча си сода и отпи от нея, докато очите му привикнат с мрака. Когато дойде, единствените клиенти бяха двама американски туристи, които обсъждаха на висок глас планираното си за следващия ден пътуване до Витлеем, но скоро се присъединиха и други хора: двама млади влюбени, които изглеждаха напълно погълнати един от друг, и мъж на средна възраст с панталон в цвят каки и обикновена фланелка. Адам допи содата си, изправи се и се запъти към брега. След малко забеляза, че влюбените също са станали. Дали го следяха? Той ускори ход и се отдалечи от водата, запъти се обратно към пътя. Когато стигна, мъжът с фланелката вече беше там и пушеше цигара, облегнат на паркиран мерцедес.

Имад го беше предупредил, че сигурно ще го следят, но Адам не очакваше да бъде толкова явно. Махна на такси и помоли да го откарат на няколко пресечки до хотела. Малко преди да пристигнат, Адам се приведе и каза на шофьора, че е променил намерението си и би желал да тръгнат в противоположната посока, към битпазара в Яфа. Там слезе, подмина няколко модерни ресторанта и навлезе в пазара между празните навеси, където на следващата сутрин щяха да се появят сергиите. Улицата беше почти пуста. Най-накрая забеляза триетажна отоманска сграда с олющена жълта гипсова мазилка. Мъж с бейзболна шапка на нюйоркските „Янки“ се навърташе в началото на една пресечка и махна на Адам.

— Ти ли си Купър? — попита той.

Адам кимна и го последва в тесния проход. Той водеше към площад, на който ги чакаше друго такси. Адам се качи на задната седалка. Мъжът беше шофьорът. Колата потегли и Адам инстинктивно наведе глава към коленете си. Случаен наблюдател не би го познал лесно.

Адам установи, че излизат от града и са се запътили към Лод, промишлено градче близо до летището. Спряха пред висок бетонен жилищен блок. Шофьорът набра код, за да влязат във фоайето, и повика асансьора. Задържа вратата, за да влезе Адам, после се пресегна покрай него и натисна копчето за седмия етаж.

— Ялла6. Довиждане, господине — каза.

Когато вратите на асансьора се отвориха, Адам се озова срещу гладко избръснат мъж с жълтеникава кожа на трийсет и няколко години, облечен с джинси и бяла риза с къс ръкав. Изглеждаше като търговски представител в извънработно време.

— Добре дошли — поздрави мъжът. Вратата от отсрещната страна на площадката вече беше отворена и двамата влязоха в чист апартамент. Адам се настани в кожено кресло, а мъжът включи айпод към колонките и пусна музика на Рахманинов. — В случай че някой се опитва да подслушва — поясни. — Наричайте ме Башир. Иска ми се да можех да ви предложа чай или кафе, но апартаментът не е мой и изглежда няма нищо. Как пътувахте?

— Добре, благодаря.

— За пръв път ли сте в Палестина?

— Да.

— Липсва ли ви съпругата ви?

— Да.

— А децата? Добре ли са?

— Доколкото е възможно. Родителите ми се грижат добре за тях.

— Имате късмет. Така. Мисля, че сутринта сте ходили в американското посолство. Казаха ли ви нещо?

Само за миг Адам се запита какво би казал Юджин, ако знаеше, че той се кани да издаде съдържанието на разговора им на представител на нелегалното движение ХАМАС в Израел. Мисълта не го забави много.

— Показаха ми видео, изпратено от похитителите. Изглежда са я изтезавали, давили са я, а на видеото тя признава, че е агент на ЦРУ.

— Това вярно ли е?

Адам не отговори.

— От мълчанието ви съдя, че е вярно — подсвирна Башир. — Знайте, че поемам огромен риск само като се съгласявам да се срещна с вас. Ако от „Шин Бет“ узнаят с кого съм свързан, моментално ще ме затворят. А вие, Адам Купър, ме молите да помогна за освобождаването на американска шпионка. Да знаете, че ако беше друг на ваше място, щях да откажа дори да разговарям с него.

— Нямам думи да изразя признателността си.

— Да, сигурно нямате. — Гневно проблеснаха очите на Башир. — Знаете ли какво се случва в Газа? ХАМАС предложи на Израел примирие. Оспорвахме миналогодишните избори и спечелихме. Но когато се опитахме да сформираме правителство, чуждестранната помощ за заплатите на тези хора беше спряна. Израел се оплаква, че от Газа били изстрелвани ракети, но повечето падат в пусти полета. Въпреки това израелците решават да отвръщат на нападенията. Изпращат танкове и самолети и избиват хора. Не се борим само с външните си врагове. Принудени сме да се браним и от въоръжени бандити на ФАТАХ, със сътрудници на Израел и с приятели на Америка. Блокират пътища, арестуват момчета на път за училище или за университета и ги изтезават. Дори да не ги убиват, намираме ги с простреляни колене. А ЦРУ е част от този хаос.

— Но аз не съм виновен, съпругата ми също — възрази Адам. — Както и да е, от видеото става ясно, че групировката, отвлякла съпругата ми, се нарича „Джанбия ал-Ислам“. Чували ли сте за тях?

Башир се замисли.

— Да. Знаем кои са тези хора. Привърженици на Бен Ладен и на „Ал-Кайда“. Ще се постарая да разпространя тази информация. Важна е и ще я използваме.

— Искам лично да отида. Може ли да ме свържете с някого в Газа? С кого да вляза в контакт?

— Според мен не бива да се опитвате да влизате в Газа. Положението е много опасно, толкова опасно, че не можем да ви обещаем закрила. Децата ви вече са изгубили майка си. Какво ще правят, ако изгубят и вас?

— Не мога да бездействам. Трябва да опитам.

Башир се изправи.

— Време е да вървя. Почакайте десет минути, после тръгнете и вие. Отвън ще видите шофьор, който ще ви откара до хотела ви. — Мъжът извади лист хартия от джоба си, надраска нещо и го подаде на Адам. — Това е номерът на човек в Газа. Казва се Кадер. Не му звънете извън Газа. Запомнете номера и изхвърлете листчето в тоалетната.

На излизане от сградата Адам се отчая с бързината, с която се спускаше асансьорът. Беше пропътувал осем хиляди километра и физически се намираше много по-близо до жена си. Обаче изглежда му предстоеше още дълъг път, а единственото, което знаеше със сигурност, беше фактът, че нищо от живота му досега не го беше подготвило за такова пътуване.