Похищението

5.

Четвъртък, 5 април 2007 година

Тя знаеше, че сигурно още е много рано, защото макар в килията й да не проникваше естествена светлина, се чуваха звуците от света навън и тя бе доловила фаджр, призива за молитва преди зазоряване. Бяха минали осем дни, а филмът продължаваше да се върти в главата й понякога забързано, друг път на забавен каданс. И всеки път щом започнеше, й идеше да спре прожекционния апарат, но колкото и да опитваше, не можеше.

Винаги започваше съвсем спокойно, със спомени за Акрам: за сърдечното му присъствие, за пристрастеността му към египетските цигари, за свръхестественото му умение да преодолява многобройните пречки по пътищата в Газа. Но после бързо се израждаше: тялото му на площадката пред апартамента с назъбената и окървавена рана, която завинаги унищожи усмивката му. Халил и Омар, проснати безжизнени на стълбите. И после миговете — общо не повече от броени секунди — на нейното отвличане и на осакатяването на Абдел Насър. Тъмночервената му кръв, неочаквано гъста и лепкава, когато потече по плочките на пода. Последният удар с приклада на пушката, заглушил ужасяващите му викове. И собственото й задушливо и отвратително пътуване, завързана и със запушена уста в багажника на черния мерцедес, където я държаха дълго след смрачаване и я принудиха да се облекчи в бельото си. И всеки път шествието от образи приключваше с пауза, по време на която тя се бореше да възпре повторното му нахлуване в съзнанието й. Понякога успяваше да мисли за Чарли и за Ейми в продължение на доста минути, достатъчно дълго, за да си ги представи живо и да се надява, че този път страховитият филм няма да се върне. Но той винаги започваше отново. Пак онази вътрешна прожекция, срещу която тя явно беше безсилна.

Мускулите я боляха, след като нощи наред бе спала на тънката пластмасова постелка на пода. Днес обаче се почувства различно, усети позната болка в корема.

— Мили боже! — възкликна тя гласно. — Цикълът ми.

Морган все още почти нямаше представа кой я е отвлякъл и къде се намира. Стаята й, по-точно килията й, беше по-малка от два метра и половина на два метра и половина. Сигурно беше някакъв склад или килер. Преди да отиде до тоалетна всяка сутрин, трябваше да изчака идването на единствената жена, която я охраняваше. Тя й завързваше очите и я придружаваше в сградата. Морган усети, че коридорите са тесни, а стените — тънки, и подозираше, че е дълбоко във вътрешността на бежанските лагери в Газа, които представляваха претъпкани от хора лабиринти от бетонни бараки, построени след Израелско-арабската война от 1948 година, като всяка кутийка беше разделена от съседната с тясна уличка без настилка.

След като я отвлякоха, я возиха в мерцедеса с вързани ръце и крака повече от половин час. Следователно се намираше някъде в Джабалия, огромния лагер до град Газа. Обаче като нищо можеше да е и на километри на юг, в Рафия или в Хан Юнис. В най-добрия случай можеше да се надява днес надзирателката, трийсет и няколко годишна, която беше чула да наричат Зейнаб, да пристигне навреме и Морган да не изцапа оранжевия си гащеризон като на затворниците в Гуантанамо. Все някак щеше да й обясни, че се нуждае от санитарни материали.

Най-сетне Морган чу призива на мюезина: изглежда наближаваше пет сутринта. Само още два-три часа преди идването на Зейнаб. Как така в курса „Оцеляване, отбягване, съпротива, бягство“ не бяха разгледали въпроса с менструацията й? Отговорът беше очевиден: защото курсът беше създаден от мъже. Мислите й се насочиха към фермата и далечната есен на 1993 година. Инструкторът й по програмата беше ветеран от спецчастите във Виетнам, известен с измамно милия прякор Бъд, който не криеше убеждението си, че Управлението не бива да наема жени. Управлението не биваше дори да изпраща жени на местата, където смятаха, че ще се нуждаят от неговите умения.

— Бъд, ти си копеле — каза си Морган. — И защо, по дяволите, не ни показа как да си направим тампон от парче пластмасова постелка?

Въпреки всичко успя да се засмее.

Бъд още в началото на курса предупреждаваше учениците си, че ги очаква едно от най-стресиращите преживявания през живота, и след като минаха през инсценировки на отвличане, лишаване от храна и сън, след като бяха подложени на безмилостен разпит и лежаха вързани часове наред в неудобни пози, които спираха кръвоснабдяването и предизвикваха в мускулите усещането, че са нападнати от жилещи мравки, Морган и останалите се съгласиха с това. Обаче колкото и да беше трудно, беше само тренировка.

— Мога да се справя — заяви тя на стените на килията си. — Аз съм професионалист.

Известни й бяха психологически изследвания, които показват, че хората, подготвени да прекарат известно време като заложници и научени да разпознават свързаните с това опасности, обикновено се справят по-добре и впоследствие се възстановяват по-бързо. Обаче тя всеки ден усещаше как към нея приближава черен и мъчителен ужас, как под краката й се ширва бездънно езеро от страх.

Най-лошите мигове настъпваха, когато картините в съзнанието й спираха да се нижат и тя се замисляше за децата. Една нощ се събуди в килията си от сън, в който Адам казваше на Чарли и на Ейми, че майка им е мъртва. Дори след като реши, че се е разсънила напълно, сънят продължи, зловещата сцена все още се разиграваше и участниците в нея скърбяха, колкото и да се опитваше да ги увери, че не е мъртва. Виждаше сълзите и чуваше риданията им, обаче не можеше да направи нищо, за да ги спре. Най-сетне наистина се събуди и отначало не се осмели да приеме облекчението, да не би не то, а кошмарът да се окаже истински. Никакъв курс на ЦРУ не би могъл да я подготви как да се справя с такива видения. Трябваше просто да се мъчи да ги прогонва.

Явно се беше поунесла, защото крушката на тавана светеше и Зейнаб я разтърсваше. Както винаги беше облечена с дълга дреха и иранско манто, жилетка, която прикриваше всякакви женствени очертания, а главата й беше увита с шал.

— Тоалетна сега. Тръгвай. Къпане. Чисти дрехи.

Държеше старателно сгънати дрехи на купчинка: нова оранжева фланелка, оранжев гащеризон и оранжеви мъжки боксерки. Похитителите й бяха проявили впечатляващо внимание към подробностите и я бяха снабдили дори с оранжеви джапанки. Морган носеше предишните си дрехи вече три дни. Потръпна, като си спомни, че преди това беше прекарала почти три дни и нощи със собствената си риза и панталони, опръскани с кръвта на Абдел Насър.

— Моля те, трябват ми превръзки — примоли се Морган. — Онова време от месеца ми е.

Жената я гледаше неразбиращо.

— Време? Сутрин е. Ти се мие.

Морган се помъчи да изобрази състоянието си, като притисна корема си, преви се и се смръщи.

— Ти болна? Няма доктор. Днес няма доктор.

— В цикъл съм! Трябват ми превръзки! — не се сдържа и повиши тон Морган. Отново прибягна до жестове, посочи към слабините си и се помъчи да покаже, че между краката й се стича течност. Бореше се със сълзите: — Няма смисъл да ми даваш проклетия гащеризон, ако не ми намериш превръзки!

Очите на Зейнаб светнаха разбиращо.

— А! Котекс! Ялла. Когато ти се върне, аз дам.

Морган се остави да й вържат очите и протегна ръце за белезниците. Отново се остави покорно Зейнаб да я отведе към мръсната баня. Арабката й подаде кърпа и сапун, свали белезниците, натика я вътре и заключи вратата.

— Десет минути — отсече. — Ти има десет минути. Мий се.

Вътре имаше пластмасов стол. Морган се съблече и преметна униформата си на стола. Набързо използва тоалетната, после застана под душа. Водата беше хладка, но за кратичкото скъпоценно време тя можеше да опита да отмие затруднението си.

До края на деня, както и предишните дни, не се случи нищо. Нямаше нищо за гледане, нищо за четене, Морган можеше само да рови храната в подносите, които Зейнаб й носеше два пъти дневно, и когато арабката й позволеше — да ходи до тоалетната. Нямаше с кого да говори — когато не се грижеше за нуждите на пленницата, тъмничарката й беше някъде другаде, отвъд заключената врата на килията. Морган знаеше, че непрекъснато има и други хора. Понякога Зейнаб не пристягаше превръзката й за очи и тя зърваше широк мъжки гръб в коридора. Чуваше трополенето на ботушите им, а понякога — и гласовете им, докато спорят на арабски. Обаче нито един от тях не я заговори дори по време на отвличането.

Килията беше твърде тясна, за да се разхожда, а понеже се опасяваше, че я наблюдават, Морган се стесняваше да прави физически упражнения. Затова седеше с кръстосани крака на голия под, сред голите стени с олющена светлозелена боя или лежеше на пластмасовата постелка, използвайки единственото одеяло като възглавница. Понякога си тананикаше тихичко, припомняйки си песни от летните лагери в далечното си детство или традиционните кънтри и уестърн мелодии, любими на баща й. Искаше й се да бе учила поезия, но не беше. Затова изпадаше в унес, мислеше за децата и за брака си, разсъждаваше кои може да са похитителите й и какви са шансовете да я освободят.

Преди години Морган беше чела разказа на Брайън Кийнан за петте години, които прекарал като заложник в Бейрут. Беше озаглавил книгата си „Жестока люлка“ и това леко я озадачи. Сега обаче разбираше какво е имал предвид. Точно като него и тя се чувстваше смутена и безпомощна като бебе, а гледките и звуците в ограничения й свят бяха странни като усещанията, нахлуващи в съзнанието на новородено. Морган си спомни, че в Америка, в невъзможно далечния си живот, тя се оплакваше от усещането, че не контролира съдбата си и че обстоятелствата — децата и бракът й с вманиачен адвокат работохолик — са я подчинили на желанията и нуждите на други хора. Колко странно й се струваше сега. Тук нямаше контрол над нищо. Ако Зейнаб решеше да се отнася жестоко към нея, тя не би могла да направи нищо, ако се държеше любезно, това щеше да е благодат. Трябваше някак да я накара да говори. Само че единственото, което можеше да очаква в момента, беше вечерта, когато Зейнаб идваше да угаси лампата, чийто ключ се намираше отвъд заключената врата. И ако Морган имаше късмет, умората от многочасовото бездействие щеше да бъде достатъчна, за да заспи.

Някъде след втория призив за молитва тя се замисли за Адам и за неговото изпитание, при това с непривична нежност. Сигурно вече бе разбрал, че нещо адски много се е объркало. Дали от Управлението се бяха свързали с него? Почти беше сигурна. Несъмнено Гари и някой от синеоките му помощници скоро щяха да се срещнат с него и да се държат с престорена безгрижна самоувереност, уж знаят как да я спасят. Обаче опитът да го успокоят щеше да се основава на лъжи, както и голяма част от професионалната им двойственост. И те като нея не знаеха кои са похитителите й. Какво ли беше казал Адам на децата? Как се бе справил с отдавна чаканото разглеждане пред Върховния съд?

Усети, че започва да се откъсва от това място, сякаш съзнанието й е напуснало тялото и тя се рее на воля. Това видение бе толкова реално, сякаш халюцинираше. Отново си беше у дома, подът трепереше от тежките стъпки на Адам, който слизаше по стълбите. Усети мириса на потта му, когато той се върна от крос, и чу плавния му английски — една от няколкото причини Морган да реши още от пръв поглед, че със сигурност ще види отново този малко непохватен английски младеж.

Седмица след като за пръв път пиха кафе на Харвард Скуеър, се озоваха в леглото — нощ на откровение. В мига, в който Адам Купър стана неин любовник, непохватността му се стопи.

— Значи не се е случвало досега? — попита той, когато тя се съвзе, влажна и грейнала, след първия път, когато той я доведе до няколко последователни оргазма. — С нито едно от момчетата, които си познавала в Тексас?

— Не — измърка Морган. — Нито веднъж.

Надали на света имаше друг човек, с чието тяло нейното да е толкова съвместимо. Колко печално, че двамата се бяха отчуждили във всяко друго отношение.

Морган забеляза, че Зейнаб понякога почти не схваща какво се опитва да й каже затворничката, а друг път бързо се ориентира. Морган действаше предпазливо, но миговете на разговорливост на Зейнаб въпреки това й носеха облекчение.

— Ти има деца? — попита арабката, застанала на прага с поднос храна.

— Да, имам две. И те се нуждаят от мен.

— Как се казват?

— Ейми и Чарли — отговори Морган. — Ейми и Чарли. — Гласът й пресекна. — Тя е на десет. Той е на осем. Добри деца са и знам, че им липсвам. Ти също ли имаш деца?

Жената подмина въпроса й и попита:

— Момчето или момичето харесва повече?

— И двете. Обичам ги. Трябва скоро да ги видя. Може ли да им се обадя? — попита с надежда. — Кога приятелите ти ще ме пуснат?

— Може би няма да ги видиш скоро. Според мен не е възможно. И обаждане не е възможно. Нали знаеш, бащите на много арабски деца в Гуантанамо. Отдавна не виждали. Не говори по телефон. Може и за теб дълго време. А в Газа много деца не виждали майка си, понеже тя умряла, израелците убили. — Остави подноса. — Сега ти яде. Защо оставила деца и дошла в Палестина? Това не твоя война.

Морган се помъчи да се овладее. Защо наистина беше зарязала Ейми и Чарли, за да дойде на това място и да изпълнява мисия, която почти не разбираше? И защо толкова години, докато бе живяла удобно в Бетезда, всъщност беше копняла отново да се изложи на опасност? Не биваше да допуска Зейнаб да разбере, че е напипала чувствителна струна. „Стегни се“, нареди си мислено с британската фраза на майката на Адам. Докосна лицето си. Слава богу, очите й все още бяха сухи.

— Знаеш защо съм тук — каза и се опита да се усмихне. — Тук съм, за да разследвам случаи на погазване на човешките права. Хората в Газа са ми приятели и аз се опитвам да им помогна.

— Приятели ли? Твоят приятел е Абдел Насър. Той е предател. Не помага на никого, само на израелците. Защо ти е приятел?

Разговорът заприличваше на разпит.

— Той познава много хора. Работим заедно.

Зейнаб вирна глава и цъкна с език — проява на презрително недоверие. Излезе и заключи вратата.

Останала отново сама, Морган си припомни запознанството на Адам с Гари Търмънд. Адам сигурно не го помнеше. Клетият скъп Адам не беше добър физиономист — още една причина, ако такава изобщо беше нужна, защо от него не би излязъл добър разузнавач. Обаче двамата с Гари се запознаха след програмата „Оцеляване, отбягване, съпротива, бягство“, когато повечето курсисти заедно с преподавателите бяха отишли в една мрачна таверна близо до фермата. Дори бяха провели кратък разговор за ползата от смъртното наказание, след който нито един от двамата не остана доволен от мнението на другия.

Гари, по онова време доста по-слаб, стоеше на бара и пиеше бира от бутилката, докато Бъд и другите инструктори му докладваха как са се справили курсистите.

— В онзи ден реших, че двамата с теб сме създадени един за друг — каза й месеци по-късно Гари. — Твърдяха, че умееш да си държиш езика зад зъбите, нищо че толкова ти се иска да спиш с оня ляв адвокат.

Морган беше разпределена да работи с Гари няколко седмици след програмата.

— Обикновено най-трудно е да направиш прикритието си достоверно — обясни й той. — При теб то се налага от само себе си. Отсега нататък човешките права няма да бъдат само академично упражнение. Това ти е работата.

Отделът за демокрация, човешки права и труд на Държавния департамент провеждаше разследвания, пускаше доклади и изпращаше служители да дават показания на изслушвания пред Конгреса. Само че за разлика от по-голямата част от многобройните му служители секцията на Морган изцяло беше креатура на ЦРУ. И се състоеше само от четирима човека — Морган, Гари, Юджин и колежката й от Тел Авив Алиша Филипс, ведра жена от Милуоки със свежо лице.

Гари беше техен водач и главен постови, ветеран в тиловите операции от Войната в Залива през 1991 година и антисъветския джихад в Афганистан. Той стоеше предимно в Съединените щати, но Морган, Юджин и Алиша прекарваха месеци на Балканите и живееха в апартамент в Сараево. Възползвайки се от прикритието си, те не след дълго създадоха завидна мрежа от контакти сред мюсюлманите, жертви на сръбската агресия. Гари беше убеден, че случващото се в бивша Югославия — появата на ново поколение млади мюсюлмански бойци, много от които ветерани от Афганистан — е началото на явление, което един ден ще застраши Америка. За Морган събирането на разузнавателни данни за жестокостите само по себе си беше благородна цел и тя искаше то да повлияе на американската политика. За Гари това бяха чисто и просто „щуротии“, както се изрази веднъж по време на едно от кратките си посещения.

— На всяка цена запомни нещо — каза й той. — Прикритието ти е едно, а мисията ти е съвсем друго. Не забравяй какво всъщност искаме да узнаем — кои са мюсюлманите, които постоянно участват в сраженията, без да имат видима връзка с Босна и Херцеговина. Откъде идват тези негодници? Мисията ти е да научиш. Откъде се въоръжават? Кой е водачът им? Ясно ли е?

— Да, сър, ясно е.

Скоро след този разговор Морган успя да се внедри в клетка на сформиращата се Армия за освобождение на Косово, уж за да документира първите признаци, заплашващи да се превърнат в последната и най-зловеща вълна на етническо прочистване. В продължение на три партизански седмици тя споделяше лагерите им, походите им, укритията им и постоянната опасност да бъдат открити от Югославската армия или от нередовните сръбски патрули. Партизаните от АОК я смятаха за една от тях и й показаха нов смел контрабанден маршрут, линия за снабдяване с оръжия и амуниции, закупени от корумпирани хора в Югославската национална армия в базите в Черна гора. Маршрутът минаваше по мрежа от пътеки в гористите планини до каньона на река Тара.

Когато се върна в Сараево, Морган ликуваше. Беше изпълнила всичко, което искаше Гари, че и повече: сред другарите й в АОК имаше неколцина ветерани от войната в Афганистан, дошли от държави като Судан и Сирия, които изглежда бяха станали ислямистки наемници, отдадени на несекващ джихад. Победоносното й усещане обаче трая само няколко часа. В деня на завръщането си в апартамента в Сараево Алиша беше улучена от снайпер на площада, докато отиваше да купи храна и сливова ракия за празничната вечеря. Морган и Юджин видяха всичко от апартамента: озадачено полуизвърнатата й глава, когато чу изстрела, а после и кървавото цвете, разцъфнало на блузата й, докато падаше. Хукнаха по стълбите и се помъчиха да спрат кръвта, а тя изстена, когато коленичиха до нея. Успя да изрече само: „Съжалявам, че провалих празненството.“ Вечерта Алиша вече се лекуваше в американска военна болница във Франкфурт, обаче един куршум беше заседнал в гръбнака й и оттогава тя беше в инвалидна количка. На следващото лято Морган я посети в „Сейнт Пол“. Алиша й разказа как годеникът й решил, че не може да живее с инвалид, но родителите й бяха помогнали да преустрои апартамента си. Беше се върнала в университета и пишеше докторат за най-ефективните начини за защита на човешките права на Балканите.

Менюто беше същото като предния и по-предния ден: хумус, ориз, боб и малко твърди зеленчуци, а също триъгълно парче баклава, които Морган изяде с половин литър вода. Капачката на бутилката не беше запечатана — можеше само да се надява, че водата не е от чешмата. Ако извадеше късмет, Зейнаб щеше да се появи още веднъж преди мръкнало, за да й донесе още една превръзка и да я заведе до тоалетната. Призивът за вечерна молитва се разнесе и отмина.

Минаха часове, после вратата отново беше отключена. Този път Зейнаб не беше сама — с нея имаше мъж, чието лице беше увито с червена куфия. Носеха евтин латексов матрак и масленозелен чаршаф. Внесоха матрака в килията и го оставиха на пода.

— Сега спи по-добре — каза Зейнаб. — Това легло.

Мъжът си тръгна, а Зейнаб отново завърза очите й и я поведе към тоалетната. Прояви щедрост — даде на Морган не една, а две чисти превръзки, а също и найлонов плик, ако й се наложи да смени превръзката си през нощта. Не след дълго жената отново изчезна и я остави сама в килията. Вратата беше заключена, а единствената светлина проникваше като тънка линия под вратата. Всъщност матракът не й помогна. Беше й още по-трудно да заспи, сякаш затворничеството й беше станало нещо установено, съвсем не временно. Другите хора от Запада, отвлечени в Газа, биваха освобождавани след по-малко от седмица. А днес приключваше шестият й ден и някак не й се струваше вероятно да я освободят.

Докато се мяташе и въртеше неспокойно, долови откъм улицата гърмежи, каквито не беше чувала от деня на отвличането си — високочестотни оръжия. Предположи, че сблъсъците между ХАМАС и ФАТАХ са се възобновили. Напомнянето за тях й подейства някак успокоително, защото изпълнената с насилие нестабилна политическа ситуация в Газа означаваше, че и нейното положение сигурно ще се промени.

Днес се бе справила добре. Известно време беше удържала поредицата от образи, но с наближаването на нощта те се върнаха. Морган отново видя кръвта, чу ударите и виковете на Абдел Насър, усети пристягането на вързаните си китки и глезени в багажника на мерцедеса. Когато сънят най-накрая я споходи, тя се утеши с мисълта, че след като е преживяла всичко това наистина, трябва да престане да се плаши от кошмари.