Похищението

9.

Петък, 20 април

Както обикновено Адам провери електронната си поща рано. Имаше съобщение от Гари от предната вечер. Беше пристигнало в имейла му в два и половина през нощта британско време и тонът му беше безцеремонен: „Адам, трябва да говорим. Звънни ми на мобилния след пет сутринта, източно време. Ще съм станал.“

Адам имаше да свърши някои неща, преди да му се обади. След като разбра, че за връщането им в Америка не може да става и дума, майка му беше успяла да уреди да приемат Чарли и Ейми в местното основно училище, в което Адам беше учил някога — „Фил и Джим“, както го наричаха обикновено, а в действителност „Сейнт Филип и Сейнт Джеймс“. Бяха започнали в началото на седмицата. Както винаги паралелките бяха запълнени, обаче главната преподавателка по английски, жена с превъзходното име Кели Брейн, беше член на читателската група на Гуен и беше използвала връзките си, за да запишат децата. Адам възнамеряваше да замине за Близкия изток, след като ги настани. Колкото и заповедни имейли да му изпратеше Гари, все още нямаше почти никакви признаци, че провежданото от Управлението издирване на жена му става по-ефективно.

Той знаеше, че ще му е трудно да остави Чарли и Ейми, особено ако, както се надяваше, ще пътува до Газа сам. Как щеше да оправдае отсъствието си и факта, че най-вероятно ще се изложи на опасност? Преди две вечери Ейми му помогна да вземе решение, когато приседна на леглото й.

— Тате? Скоро ли ще заминеш да потърсиш мама в Израел?

— Да. Така поне смятам. — Тогава тя сякаш прочете мислите му: въпросът сериозно го измъчваше.

— Помниш ли онази жена, с която се срещнахме в Александрия? Ти каза, че тя има приятели, които ще ти помогнат. Трябва да ги накараш да ти помогнат, тате. Мама е сама. Тя има нужда от теб.

Вече се очертаваше нов семеен режим. Всяка сутрин Адам събуждаше децата, приготвяше закуска и опаковаше обяда им, после в хубавото пролетно време поемаха заедно по богатите викториански улици на Северен Оксфорд към училището. След това Адам понякога се отбиваше в местната спортна зала, но нямаше много за вършене, преди децата да се приберат. Затова дълго размишляваше. След три седмици и половина без жена си Адам беше схванал нещо съществено: че каквито и проблеми да имаха, тя ужасно много му липсваше.

Отчасти нуждата му беше чисто физическа. Може и да не беше откликнал на авансите на Рони, но те го възбуждаха и заспеше ли, нерядко се събуждаше от силно еротични сънища. А след тях нахлуваше тревогата. Не беше само страх, че може никога да не си я върне. Той не беше сигурен какви ще бъдат отношенията им, ако успееше да си я върне.

Скандалите, разстроили живота им през последните месеци, бяха почти еднакви. Обикновено започваха, когато Адам изразяваше опасенията си относно Газа, и двамата повишаваха тон, щом той изтъкнеше, че не разполагат с достатъчно благонадеждна детегледачка, за да може той да си върши работата и в отсъствието на Морган. Нейният отговор в основни линии винаги беше един и същ: уверенията му през годините, че иска да подкрепя кариерата й, били лъжа; той винаги поставял себе си и собствените си нужди на първо място, затова сега, независимо дали му харесвало, бил негов ред.

Адам знаеше, че тя има основание. Преди да се премести в „Спинкс Макартър“, когато му се налагаше да отсъства седмици наред, за да изрови нови доказателства, които да използва при обжалването на някоя смъртна присъда, той бе приемал за даденост, че Морган ще се справи сама: в крайна сметка тя работеше на бюро и на редовно работно време. В самото начало, когато тя забременя, Адам предложи да поеме грижата за бебето, а тя да продължи да работи на терен. Обаче и двамата знаеха, че предложението му не е сериозно. През всичките тези години Морган се бе чувствала възпрепятствана и едва напоследък започваше да реализира възможностите си. Той, от друга страна, се справяше изключително добре като pro bono защитник на човешките права във водеща адвокатска кантора във Вашингтон и това всъщност беше неговата сбъдната мечта.

Обаче напрежението помежду им не беше следствие единствено от обичайните договорки за устройване на деловия живот и на бита, характерни за всяко семейство с двама работещи родители. Както се беше досетил баща му по време на разговора им в градината, в основата на всичко стоеше друг, по-мащабен проблем, който нито един от двамата не се чувстваше способен да обсъжда: убеждението на Адам, че ако Морган е вярна на принципите си, никога не би започнала работа в ЦРУ и със сигурност би трябвало да напусне сега. След пролетта на 2004 година, когато в публичното пространство започнаха да изтичат подробности за тъмната страна на терористичните нападения, капка по капка отрова, у Адам се оформи подозрението, че съпругата му може да е играла ключова роля за подкрепата на операции, които са едновременно незаконни и неописуеми. Тя никога не говореше откровено за работата си и това можеше да се очаква. Обаче категоричният й отказ да обсъжда с него която и да било страна на дейността си и да му даде дори смътна представа за характера на настоящата си мисия, го накара да се страхува от най-лошото. Вече й нямаше доверие, че ще постъпи правилно. Ако му беше изневерила с друг мъж, сигурно щеше да го заболи повече, но щеше да го преодолее по-лесно. Обаче ако страховете му се окажеха основателни и тя наистина беше изменила на ценностите, които той смяташе, че винаги са споделяли, Адам смяташе, че бракът им ще бъде обречен.

Най-неприятната им кавга се състоя на масата в кухнята три вечери преди заминаването й. След обичайното покачване на напрежението Морган заяви, че е изморена и иска да се наспи. Обаче Адам продължи настъпателно, настоя да довършат започнатото, защото няма да намери спокойствие, преди да се изяснят.

Тя изгуби търпение:

— Не мислиш ли, че и бездруго се чувствам достатъчно зле, загдето оставям теб и децата? — попита тя.

— Защо само влошаваш нещата? Или толкова искаш да ме разстроиш, че да не мога да спя, въпреки че ме чака много работа, преди да замина, а после — и едно дълго и изморително пътуване? Всички тези приказки за личната ми безопасност са пълни глупости. Единствената причина да продължаваш да обсъждаш връщането ми към работа на терен е нуждата ти да контролираш взаимоотношенията ни и да се разпореждаш. Всъщност не става дума за моята работа, нито дори за безопасността ми, а за това, че няма да бъда тук непрекъснато да обслужвам твоя живот и твоята кариера. — Накрая тя изрече нещо, вероятно за да му затвори устата, което много го обиди: — Адам, променил си се. Струва ми се, че не те обичам вече.

През десетте минути, докато се приготвяха да си лягат, Морган се опита да го убеди, че не е говорила сериозно, а само е търсела начин да го накара да замълчи. Обаче не се любиха през останалите нощи, а последната сутрин, докато таксито за летището я чакаше отпред, двамата се сбогуваха набързо, а тя отново спомена случилото се:

— Адам, за онова, което казах тогава. Знаеш, че не говорех сериозно. Бях ядосана. Исках само да те разбудя от самодоволството ти, от факта, че ме приемаш за даденост. Ще се върна след десет дни и нещата ще се променят. Ще се справим. Много те обичам.

Тогава, преди отвличането й, Адам не беше сигурен дали е истина. Сега знаеше само, че отчаяно копнее да е така.

Десет часът. Адам се беше прибрал преди половин час. Време беше да се обади на Гари. В кухнята на родителите си набра номера на агента и злобничко се зарадва на факта, че той се позабави да вдигне, а когато го стори, звучеше сънливо.

— Обажда се Адам Купър. Помоли да се обадя.

Гари бързо се разсъни:

— А, да, аз… Адам. Така. Нещо против да ми обясниш какво става, по дяволите?

— Моля? Както те предупредих, доведох децата в Англия. Установяваме се.

— Нямах предвид това. Причината за имейла ми е, че снощи някакъв журналист от Сан Антонио звъннал на пиара на ЦРУ и попитал вярно ли е, че наша служителка на име Морган Купър е била отвлечена в ивицата Газа. Да имаш представа защо се е случило това?

Адам се разтревожи:

— Репортер ли? Не разбирам. Не съм казал нито думичка на никого. Нали точно затова пристигнахме в Англия — за да не допуснем новината да се разчуе.

— Но познаваш някого в Сан Антонио. Сигурен ли си, че не си казал нищо, което да е дало възможност на тази жена да събере две и две и да получи… щях да кажа пет, но, разбира се, всъщност е четири.

— Шери? Тъщата ми? Тя е последният човек, на когото бих се доверил, ако не искам новината да се разчуе навсякъде.

— Да, това го разбирам. Как е научила според теб?

Адам нямаше представа.

— Възможно ли е Морган да й е казала нещо? Само че Шери дори не знае, че тя работи за Управлението, още по-малко пък подробности за мисиите й. Изпратих й имейл, че Морган е на делово пътуване, но само толкова. Повярвай ми, не познавам никакви журналисти в Тексас. Но ти сигурно ще успееш да овладееш разпространението на новината. Твоят пиар не може ли да убеди репортера, че това са глупости?

— Вече го направихме. Никога не сме имали политика да потвърждаваме или да отричаме имената на агентите си, така че освен ако няма невероятен вътрешен източник, той няма да може да пусне историята. Обаче ще ни е от полза, ако успееш да накараш Шерел Ашфийлд да си държи устата затворена.

— Ще направя каквото мога — каза Адам. — А междувременно, ако си приключил с обвиненията, че дрънкам пред човек, с когото не съм говорил от месеци, може ли да ми кажеш нещо? Скоро ли ще намерите жена ми?

Отсреща настана дълго мълчание. Адам чу как Гари се прозя.

— Мога да ти наговоря глупости — рече агентът накрая, — да ти пробутам нещо, което ще подхрани у теб напразни надежди. Обаче в момента не разполагаме с нищо. Мога само да повторя, каквото вече съм ти казвал — правим всичко по силите си.

Ако на света имаше човек, с когото Адам би могъл да очаква да не се разбира, това беше бащата на Морган, Робърт Лий Ашфийлд. Първо, той дълги години беше служил в морската пехота, откъдето се беше пенсионирал като полковник, след като беше участвал с почести във всяка по-голяма военна операция от Виетнам до „Пустинна буря“. Освен това беше председател на подразделението на Националната асоциация по огнестрелните оръжия в щата Ню Мексико, където в момента ръководеше и много успешен бизнес за селскостопански семена. И на последно място, заради непоклатимите му консервативни убеждения.

Обаче всъщност в мига, в който Морган ги запозна преди петнайсет години, двамата веднага си допаднаха. И двамата харесваха спортовете на открито. През онова първо лято, след като Морган завърши Харвард, двамата ходеха заедно на дълги походи в планината край дома на Роб в Таос. Адам заведе бъдещия си тъст на скално катерене, а Роб го научи да стреля с пистолет и с пушка на стрелбището близо до ранчото си — занимание, в което Адам демонстрира неподозирани способности. Колкото и да се различаваха мненията им, двамата бяха почтени хора и взаимно уважаваха това свое качество. На Адам много му се искаше да се довери на Роб, но преди разговора си с Гари се беше въздържал. Сега подозираше, че той вероятно е единственият човек, способен да накара Шери да си държи езика зад зъбите.

Открай време се чудеше как изобщо двамата се бяха събрали и още повече — как изобщо бяха живели заедно петнайсет години. Изобщо не биха се срещнали, ако Роб не беше изгубил част от десния си крак в клането в Ке Сан: беше прекарал известно време в Тексаския университет в Остин, за да се възстанови. Когато погледите им се срещнали сред човешките останки от купон на дружеството „Капа Капа Гама“, Шерел вече завършвала — недоволна и изпълнена с копнеж душа, понесена във вихъра на сексуалните, политическите и психеделичните вълнения, разтърсващи Америка, докато старши лейтенант Ашфийлд служел на родината си в Азия. Той харесвал църквите, оръжията и Джони Кеш. Шерел предпочитала картите Таро, „Велвет Ъндърграунд“ и марихуаната. Обаче някак се озовали в леглото и когато се оказало, че тя е забравила да си вземе хапчето и забременяла с Морган, той без никакво колебание й предложил живота на военна съпруга и майка.

Според Адам най-доброто, което може да се каже по въпроса, е следното: последвалият ад бил и за двамата. Но веднъж успокоени от балсама на развода, двамата бяха съумели да изградят отношенията си върху основата на своята споделена всеотдайност към дъщеря си.

Веднага щом прецени, че е уместно, Адам позвъни на Роб в Таос — там беше шест часът сутринта. Обади се сънлив женски глас — приятелката на Роб, Кейти.

— Той не е тук, захарче. Замина снощи да се види с Шери в Сан Антонио. Тя се обади и каза, че имала да му съобщава нещо важно за Морган. Звучеше сериозно. Ще ми кажеш ли какво става?

— Не мога. Още не. Кога очакваш да се прибере?

— По дяволите, колко е часът? — Пауза, през която Кейти вероятно погледна часовника на нощното шкафче. — Замина в шест. Зависи дали е спирал през нощта. Тръгна с пикапа. Ако не е спирал — а нали го знаеш какъв е, сигурно не е, — трябва да е пристигнал преди около час.

По дяволите! Значи Роб нямаше да научи новината от Адам.

— Благодаря, Кейти. Извинявай, че те обезпокоих. Пази се.

Представи си как Роб пристига в къщата на Шери на Аламо Хайтс: емоционалния поток от думи, с който тя го залива, след като го е настанила сред индийските си копринени покривки и завеси, несъмнено представяйки Адам като злодей. Един бог знае какво и как е дочула, обаче той трябваше да я изпревари в така създалото се положение.

Беше закъснял. Мобилният му телефон иззвъня. Погледна дисплея. Номерът започваше с 575 — кодът на Таос, Ню Мексико. Обаче гласът отсреща не беше на Роб, а на Шерел. Явно се обаждаше от телефона на бившия си съпруг.

Отначало говореше относително спокойно.

— Адам — поде тя, — наложи се да почакам да пристигне Роб, защото нямам номера на мобилния ти. И очевидно не мога да те намеря у дома. Искаш ли да знаеш как го разбрах?

— Как, Шери? Много съжалявам, че не те държах в течение, но нека ти обясня…

Тя изглежда не го чу.

— Ето какво, Адам. За мен е очевидно, че ме отбягваш. Нещо повече, има сериозен проблем, за който не ми съобщаваш. Имам право да знам тези неща — в случай че си забравил, аз съм майката на Морган. Получих имейла ти и се замислих. После се качих на самолета и отидох във Вашингтон. Взех ранния полет вчера сутринта и се върнах вечерта. Пътувах със самолет, с метрото и с такси до къщата ви и я заварих празна, освен това ми се стори, че ще отсъствате не само следобед, а седмици наред. Седнах на верандата и се зачудих какво да правя, после си спомних за приятелката ви, онази симпатична мила вдовица Рони. Спомних си как се стига до къщата й, а таксиметровият шофьор ми беше дал визитка, така че му звъннах и той ме откара. Така… Допускаш ли какво ми каза тя?

— Не — отговори Адам уморено. — Но по-добре ми кажи.

— Покани ме вътре, направи кафе и веднага си пролича, че е ядосана. Каза, че Морган не се е върнала от деловото си пътуване и още я няма. Каза също, че ти е помагала по всякакъв начин с децата, а ти си се изпарил, без да й кажеш нито дума, само си й изпратил имейл, че заминаваш за Англия. Най-накрая научих истината и, кълна се, едва не припаднах. Тя ми каза, че дъщеря ми е в Газа. — Шери явно се мъчеше да овладее риданието си. — Газа! Какво си въобразяват тези от Държавния департамент, как така ще изпращат там жена? Ами ти? Как можа да я пуснеш?

— Не съм я пуснал, както се изразяваш — кротко възрази Адам. — Нямах голям избор. Тя е зрял човек, Шери. Не бях доволен, но решението си е нейно.

— Преди да се кача на самолета, се обадих на Роб и на Гери, един тип, с когото излизах и който пише за „Тексас Мънтли“. Разказах му какво се е случило и той отговори, че според него става дума за ЦРУ. Затова се обади на пиарите на ЦРУ, уж че пише някаква статия, и ги попита дали е вярно, че Морган е отвлечена. Нищо не му казали, Адам. Обаче ти ще ми кажеш. Имам права.

— Съжалявам, Шери. Знам, че трябваше да говоря с теб, но имах причини, много основателни причини да не го направя. Чувствам се зле и съзнавам, че сигурно си бясна, но ме изслушай…

— Да те изслушам ли? Дъщеря ми е изчезнала от близо месец, а вместо да ми съобщиш какво се случва, ти ме отсвирваш с един имейл, а после прелиташ океана с внуците ми. Ако не беше Рони, сигурно щях да отида в полицията и да им съобщя, че дъщеря ми е погребана в градината ви. Нали не се опитваш да ме убедиш, че това е нормално?

— Не, Шери, не е нормално. Изобщо не е нормално. Но ако нямаш нищо против, дай да поговоря с Роб.

Разнесоха се приглушени звуци явно от напрегнато обсъждане между Роб и Шери. Накрая той чу гласа на тъста си:

— Здравей, Адам. Как си?

— Можеше да е и по-зле.

— Какво да направя, приятел?

— Ами, първо, би ли се опитал да успокоиш малко Шери?

— Разбрано. Но какво става? Знаеш, че ти пазя гърба, но трябва да ми дадеш някаква информация. — Адам долови как гласът му пресеква дрезгаво. — Как да помогна на момиченцето си? Какво мога да направя?

— Роб, съжалявам, че не ви казах за всичко това. Бог ми е свидетел, че ми се искаше. Виж, не мога да говоря много по телефона, но има причина да съм толкова сдържан. Колегите на Морган ясно ми дадоха да разбера, че публичността несъмнено ще застраши безопасността й, и продължават да ми повтарят, че най-много се страхуват от изтичането на информация. Изглежда, смятат, че ако кажа на някого, дори на хора, на които имам доверие, вероятността да се случи нещо лошо расте. Както и да е, това е причината да не ви се обадя. Затова изпратих имейл на Шери, затова доведох децата в Англия.

— Мамка му! Каквото и да се случи, най-добре е вече да споделяме помежду си.

— Знам.

— Е, какви са ти плановете? Просто ще стоиш в Англия и ще чакаш Управлението да предприеме нещо ли?

— Не. Заминавам за Израел. И ако успея, за Газа. Ако Управлението не успее да я намери, може би аз ще успея.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Боже, трябва ми малко време да асимилирам всичко. Направо не ми се мисли какво преживява Морган, никак не ми е лесно, но ако спипаме тези копелета… — Гласът на Роб заглъхна, после продължи: — Не забравяй, че познавам много хора със сериозни връзки. Не е нужно да ти го казвам направо, ти ме разбираш, но ако ти трябва помощ, ми се обади. По всяко време, денем или нощем.

Много по-късно, малко преди полунощ, Адам получи имейл от Имад. „Утре трябва отново да се срещнем — извинете, че в събота — гласеше имейлът. — На същото място по същото време. Имам новини и човек за връзка. Опитайте да си резервирате полет в началото на следващата седмица.“