Похищението

19.

Понеделник, 25 юни 2007 година

Не се налагаше Адам да бъде убеждаван да следва инструкциите на Бен-Меир. След като се нахраниха, той се върна пеша до хотела по безгрижните улици на Тел Авив и се изкуши дали да не звънне на децата: сигурно ще отсъства няколко дни и ако нещо се обърка, поне ще са го чули да ги уверява в обичта си. Обаче знаеше, че комуникациите почти сигурно се следят, затова изпрати само кратък имейл на родителите си, в който им написа, че възнамерява през следващите няколко дни да отиде в американското посолство и след това да реши какво да прави.

За своя изненада спа относително добре, после стана в пет, излезе от хотелската стая с лека раничка и каза на сънливата рецепционистка, че излиза да се поразходи. Доколкото можеше да прецени, никой не го следеше, но въпреки това взе някои основни предпазни мерки и пое към стоянката на такситата на брега по сложен маршрут. Купи си кафе и сладкиш от денонощна будка, после събуди заспалия шофьор. На излизане от града улиците още бяха пусти и в седем и петнайсет Адам вече беше на празния паркинг на Ерес. Униформен служител от израелската армия, който го наблюдаваше да пристига, му махна през вратата от бронирано стъкло на терминала и я отключи.

— Господин Купър?

— Да. — В просторния салон нямаше други хора. Човекът прегледа паспорта му и отключи вратата на една от кабинките с няколко ключа, провесени на верижка. Намери тампон за печати, подпечата го, върна паспорта на Адам и му посочи вратата към Газа.

— Охранителните камери ще бъдат изключени за по-малко от пет минути. Не се обръщайте.

След броени минути Адам вече беше в двора и чакаше до плъзгащата се електрическа врата на отбранителната ограда. Тя се отвори и той премина. В този ранен час от отсрещната страна нямаше никого — нямаше и следа от обичайните шумни шофьори и прегладнелите носачи. Тръгна сам по тротоара и по песъчливата пустош отвъд. Накрая стигна до дървената барака, в която се помещаваше граничният контрол на Палестина. Малка група въоръжени военни от ХАМАС, облечени със сини униформи, стояха отстрани, а един от колегите им отключваше портата. Докато Адам приближаваше, един от тях пое към него с насочено оръжие.

— Амрики? Сахафи? Журналист? — попита.

— Да, имам американски паспорт — отговори Адам. Мъжът му кимна към бараката, където наскоро отпечатан надпис предупреждаваше, че откритият в багажа алкохол ще бъде изливан. Високо горе Адам разпозна бръмченето на невидим израелски безпилотен самолет.

— Подранихте — каза военният от ХАМАС. — Границата е затворена. Защо идвате по това време?

— Имам уговорка — отговори Адам, пренебрегвайки въпроса му. — Моля ви, трябва да се обадя на приятеля си Кадер Абу Фарес.

Войникът от ХАМАС попита впечатлен:

— Познавате доктор Кадер? Имате ли телефонния му номер?

Адам усети лека паника, когато осъзна, че има само номера, който му даде Башир преди седмици по време на злополучната им среща в Лод. За щастие още го помнеше. Бръкна да извади телефона си, но пазачът му подаде своя.

— Заповядайте. Опитайте да се свържете.

Адам набра цифрите и Кадер вдигна почти веднага. Веднага щом Адам се представи, той поде:

— Адам! Хабиби! Добре дошъл отново в Газа! Почакай десет минути. Ще ти изпратя шофьор. Голям късмет е, че идваш днес. Чудесно време за посещение.

След по-малко от двайсет минути черен джип с матови стъкла се зададе откъм пътя към тях с висока скорост. Спря до бараката. Отвътре излезе още един мъж със синя униформа, отвори задната врата и покани Адам да се качи.

Всички следи от анархистичния хаос по време на предишното му посещение бяха изчезнали. Нямаше блокади по пътищата и въпреки конските каруци и триколесните мотори сутрешното движение беше спокойно. Отстрани на пътя имаше сергии, на които се продаваха прашни плодове и зеленчуци, и хлебарници с наредили се хора. Подминаха колона от ученички със спретнати тъмносини униформи и бели шалове. След малко джипът мина през портата на ограден със зид жилищен комплекс. Спря пред входа на триетажна сграда с широка покрита веранда с обрасъл с бугенвилии портик. Табела го осведомяваше, че е влязъл в Организацията за превенция и сигурност на Палестинската автономия. Той си помисли, че надписът не е актуален, защото всички членове на организацията в Газа бяха мъртви, в затвора или у дома, след като новите управници на Газа ги бяха разстреляли или бяха иззели оръжието им. Кадер, облечен във вездесъщата синя униформа, стоеше на прага, за да го посрещне. Прегърна го сърдечно, след като Адам излезе от колата.

— Заповядай. Да отидем в кабинета ми. Имам новини.

Качиха се по светло мраморно стълбище и завиха наляво по някакъв коридор. Усещаше се оживление: по коридора сновяха служители, влизаха и излизаха от кабинетите, някои бяха с униформи, други — с изгладени панталони и елегантни ризи с дълги ръкави. Повечето носеха папки. Към края на коридора Кадер отвори вратата на някакво преддверие и кимна на Адам да мине пред него. Спря да размени няколко думи с асистентката си — млада жена със сива рокля с дълги ръкави и кърпа на главата, после въведе посетителя в просторен кабинет с климатик, бюро от твърда дървесина, нов компютър и карта в голям мащаб на Газа, закачена на стената. Две черни кожени канапета и едно кресло бяха разположени край ниската масичка.

— Кафе или чай?

Адам помоли за ментов чай.

Кадер се разпореди на асистентката си през отворената врата.

— Хубав кабинет — отбеляза Адам.

— Мисля, че го дължим на щедростта на данъкоплатците от Европейския съюз. Така че, благодаря на Бога за тях и за това, че си тук.

Докато чакаха чая, Кадер попита как са децата и как се справя Адам. Щом им поднесоха напитките, той стана и затвори вратата.

— Ялла. Така. — Вдигна поглед към Адам, впери в него тъмнокафявите си очи и се усмихна победоносно. — Нашите служители от разузнаването бяха доста заети. След като възстановихме реда, проверихме много следи, много източници на информация. Влиянието на престъпните колаборационисти на ционистите, които контролираха страната, е прекратено. Хората отново се чувстват в безопасност и ни вярват. Затова с радост ни дават сведения. По тази причина вече знаем много повече за „Джанбия ал-Ислам“. Знаем името на лидера им. Казва се Карим Муслех. Много опасен човек, сражавал се е в Афганистан, на Балканите и в Чечения. Както вече ти казах, той е такфири: убеден е, че хората, които не са съгласни с него, не са мюсюлмани и трябва да бъдат убити. Знаем и кой е заместникът му — палестинец от Йордания. Казва се Абу Мустафа. И тук идва добрата новина. Знаем къде държат жена ти. Дано да си готов, защото планираме да я освободим скоро. Довечера.

Първият звук, който Морган чува през стената, е нещо средно между стенание и пъшкане, като че ли скитащ домашен любимец е получил неочакван и жесток удар. Тънката мазилка почти не заглушава онова, което се случва впоследствие: думкане по пода, стъпките на някой, който опитва, но не успява да избяга от нападателя си, тракането на бравата, която се оказва заключена и поредица от викове — отначало от гняв, а впоследствие със сигурност от болка. Разнася се стенание и гласът на Зейнаб, който крещи на арабски. Морган отново долавя думата харам. Събарят стол или нещо друго, отеква шумна вибрация, която разтърсва и пода на нейната стая, а после горе пада още нещо — този път тупването е по-меко, тупване на човешко тяло. Чува се гърлен мъжки глас, а собственикът му звучи все по-задъхан, гласът е на човек, който не се поддържа във форма, а разчита само на тежестта си. Сигурно е Акил. Морган разпознава още няколко думи: шармута, арабската дума за „кучка“, изсъскана с ужасяваща злоба, а също бинт химар, „магарешка щерка“. Следва нещо още по-лошо — този път мъжът нарича Зейнаб кус уммик, „п… ти майчина“ — фраза, която е табу в арабския, както и на английски, и накрая изграчва заповед: кул айри, „лапни го“.

Последното предизвиква измъчен протест. Морган чува още един удар и после пронизителен писък. До този момент звуците, които стигат до нея през преградата от мазилка, която я отделя от Зейнаб и Акил, са лишени от повторяемост. Били са звуци на нападение. Сега обаче добиват ритъм. Мъжът престава да говори и сумтенето му става по-дълбоко. Освен физическо усилие то издава и удоволствие, ликуващо лигавене — на мъжа определено му е приятно. Морган си го представя как се поти, противния му дъх и жълтите му зъби в лицето на Зейнаб, и цялата се разтреперва, когато чува как писъците на момичето стават все по-пронизителни и по-отчаяни.

Тя пищи с целия въздух на дробовете си — безплътен ритмичен вой, в най-високото възможно горно до и сто такта в минута, алегро фортисимо, мелодия на отчаянието и болката. Кръвта нахлува в главата на Морган. Не може просто да седи и да слуша как изнасилват Зейнаб. На всяка цена трябва да прекрати това.

Започва да блъска и да рита по заключената врата и не се замисля за личната си безопасност и евентуалните последици. Нека съседите да я чуят, че крещи на английски — от това по-зле няма накъде.

— Пуснете ме, негодници! Пуснете ме, казвам ви! Твърдите, че сте мюсюлмани, а позволявате това копеле да насилва жена. Престанете, престанете, престанете веднага! Това е харам. Пуснете ме!

Нищо не се случва и писъците на Зейнаб продължават, по-тревожни от всякога. Акил звучи близо до кулминацията и Морган насочва вниманието си към стената. Грабва един стол и започва да удря по нея с надеждата да я разруши. Вижда първите отчупили се късчета и продължава да блъска с удвоени сили — допуска, че ще пробие отвор след по-малко от минута. След още няколко удара усеща как стената поддава. Замахва със стола отново и отново и за миг спира да си поеме дъх. Писъците на Зейнаб са престанали. После вратата рязко се отваря и някой я удря по главата с приклада на пушка. Мракът я поглъща мигновено.

Когато се свестява, лежи на пода, а ръцете й се вързани стегнато пред нея. Пронизва я срам, когато усеща, че се е подмокрила: краката й са мокри, носи се острият мирис на урина. Карим се е надвесил над нея. В едната си ръка държи пистолет, а в другата бяла таблетка.

— Седни — нарежда й.

Тя се подчинява и с мъка опитва да се надигне.

— Сега ме чуй. Пет пари не давам дали ще умреш. Обаче за мен е опасно да вдигаш шум. Изпий това, иначе ще те убия. Ще заспиш.

Тя взема хапчето от него. Поне не е пак инжекция. Колебае се дали да не се престори, че го изпива, но след като й подава шише с вода, Карим първо я наблюдава, докато отпива, после насила отваря челюстта й и оглежда устата й отвътре. Излиза и заключва вратата. Минутите се нижат и тя отново изпада в безсъзнание.

Когато най-сетне се свестява, се чувства изтощена и дезориентирана. Няма ток и светлината навън почти е изчезнала. Обаче в сумрака различава тежка картечница с лента от патрони върху черен триножник, която са домъкнали в стаята и са поставили до прозореца. Главата й пулсира — съчетание от обезводняването и от последиците от удара. Болката в слепоочието й е остра и когато раздвижва челюст, неволно надава вик — само дано черепът й не е пукнат. Поглежда към ъгъла и се оказва, че не е сама. Абу Мустафа я наблюдава как постепенно се свестява, а бялото на очите му изглежда като две сияйни орбити. Той прекосява стаята към нея почти безшумно.

— Добре ли си? — пита тихо.

— Какво те интересува, по дяволите? — Тя усеща как ръцете й се свиват спазматично. — Не можеш ли поне да ми развържеш ръцете? Тези пластмасови белезници са много стегнати, прекъсват кръвообращението ми. И да ми дадеш малко вода?

— Съжалявам. Наистина съжалявам за случилото се — прошепва той. — Трябва да знаеш какво мисля. Признай, че не съм варварин. Акил е звяр и ме отвращава. — Той се смръщва, помага й да седне, развива капачката на шише с вода и го поднася към устните й. Тя отпива жадно. Той й подава ръка и тя залитайки отива да седне на канапето. — Съжалявам, но не мога да те развържа. Карим ще се върне. Акил е отвън. Но, Морган, моля те, трябва да поговорим. Нямаме много време.

През целия следобед и до късно вечерта Адам чака в щаба на Кадер предимно сам в някаква чакалня. Телевизорът, поставен високо на стената, предава „Ал-Джазира“ на арабски, а от време на време асистентката на Кадер му носи чай. Няма нищо за четене, затова само се притеснява. В шест часа двама мъже с униформи, които почти не говорят английски, го повеждат по коридора към спартанска столова, където хапват хумус, ситно нарязана салата, студени плоски питки и пилешко. След това Адам се връща в общата стая, където подремва на канапето. Към девет часа Кадер се връща. Носи карта и други документи. Сяда и разгръща картата на ниска масичка.

— Извинявай, че се наложи да стоиш сам толкова дълго — казва той, — но съм сигурен, че разбираш. Планираме операцията си. Иншаллах, само след няколко часа ще празнуваме тук успеха си заедно с жена ти.

— Иншаллах. Е, кажи ми, какво планираме?

— Ние ли? Не може да дойдеш с нас. Може да стане опасно. Трябва да чакаш тук.

— Не — категорично и настойчиво заяви Адам. — Нищо подобно няма да направя, Кадер. Стигнал съм дотук и не смятам да се откажа. Освен това, ако съм с вас, когато ме види, Морган ще разбере, че това е спасителна операция, а не пореден опит за похищение. Присъствието ми наистина ще помогне. Кой знае? Може би тя ще има възможност да избяга — усмихва се той. — Освен това след последната ни среща се поупражнявах да стрелям. Дай ми оръжие, Кадер, знам как да го използвам.

Другият мъж не успява да овладее усмивката си, стисва ръката му според палестинската традиция с кръстосани китки — жест на солидарност.

— Добре, хабиби. Идваш с нас. Добре дошъл.

— Е, какъв е планът?

— Скоро заминаваме на юг, първо към Хан Юнис, където ще организирам брифинг, после към Рафа, където държат жена ти — сочи по картата Кадер. — Тя е в бежанския лагер Йебна, в един жилищен блок. Намира се в южния край, точно до Стената и до границата с Египет. — Той разгръща схема в по-едър мащаб. — Стената е тук, а сградата е тук — на по-малко от двеста метра от границата. Когато заемем позиция, ще се виждат къщите в египетската Рафа, от другата страна на Стената. А от страната на Газа, между Стената и жилищния блок, има открита площ. — Ето тук, точно по средата на откритата площ, има малка барака. Построена е над входа на един от тунелите под Стената. Отдолу има вертикална шахта с лебедка, за да може контрабандистите да качват стоките си. Ще го подсигурим, преди да нахлуем. Не можем да поемем риска да дадем на похитителите шанс да преместят Морган в Египет, защото там не можем да действаме — египетската армия не е в приятелски отношения с ХАМАС. Мисля, че е най-добре да ни чакаш там с няколко от моите хора. Ще виждаш какво се случва, а когато е безопасно, можеш да влезеш.

— Добре, щом настояваш.

— Според нас имат най-малко десет човека в жилищния блок, може би повече. Не знам откъде идват, но през последните няколко дни са се увеличили — подкрепления. Сигурно са пристигнали през тунелите. Имат тежка картечница, РПГ, гранати и калашници. Обаче похитителите няма да ни очакват. Нападаме утре сутринта. Сигурно ще имат наблюдателен пост, но по това време само той ще е буден. Иншаллах, когато се събудят останалите и осъзнаят, че нямат шанс, ще се предадат.

— Наистина ли мислиш, че е възможно? Няма ли да се съпротивляват? Няма ли да искат да станат шахиди?

Кадер свива рамене.

— Ако искат да умрат, ние сме готови да им помогнем.

— Е, как ще се получи? Не може просто да нахлуете.

— Ще се разделим на три групи. Първата ще образува кордон около сградата. Така ще им попречим да избягат. Втората група ще използва стълба, за да преодолее това разстояние — посочва той на картата — от покрива на съседната сграда. Ще преминат и ще се спуснат в апартамента на похитителите от покрива. Има стълбище и Морган е на последния етаж. Третата група ще се качи по стълбите отдолу. Съседният апартамент на този, който използват похитителите, е празен, но вратата между двата е заключена. Хората ни ще разбият вратата в момента, когато другите се спускат от покрива.

Адам изсвири тихо.

— А какво ще стане с Морган? Ще има много дим и ще бъде тъмно. Сигурни ли сте, че няма да я убият?

— Ще направим всичко по силите си и ще се уповаваме на Бога. Нямаме друг избор. — Кадер сваля пистолет от колана си и го подава на Адам. — Твърдиш, че умееш да стреляш, но не си опитен в битка, затова ще ти дам само един пълнител. За всеки случай.

Толкова е тъмно, че Морган различава само силуети. Абу Мустафа вади от джоба си малка ниска свещ, слага я на масата и я запалва. Светлината й е слаба, но тя поне вижда лицето му. Все още е на канапето — той седи на стол срещу нея, а пламъкът на свещта хвърля треперливи сенки.

— Преди да продължиш, искам да разбера какво се е случило със Зейнаб — прошепва тя.

— Жива е, надявам се да се оправи.

— Как така се надяваш да се оправи? — отново повишава глас заедно с надигащия се гняв. — Полудя ли? Беше изнасилена! Прегледа ли я лекар? Какво друго й направи онова копеле?

Абу Мустафа изглежда безсилен, а в очите му се чете поражение.

— Карим я изпрати да си ходи. Тя замина за Хан Юнис. Иншаллах, близките й ще се погрижат за нея.

— Искаш да кажеш, че е заминала при родителите си? Какво ще им каже, по дяволите? Не разбирам. Защо Карим я е изпратил да си ходи? Тя със сигурност ще издаде къде се намираме.

Абу Мустафа докосва рамото й, но тя рязко се отдръпва от него и неволно потръпва.

— Моля те, не се гнуси от мен — казва той. — Не съм като Акил и Карим. Освен това, колкото и да си гневна, не бива да повишаваш тон. Трябва да ти кажа някои неща, но ако ни прекъснат, няма да бъде възможно. Затова ме чуй. Зейнаб вече е издала къде се намираме. Няма никакво значение, че сме я пуснали. Точно защото ни е издала, Карим нареди на Акил да я накаже.

— Как го е направила? — пита Морган. — Защо?

— Когато излязла да купи храна, отишла в къщата на свой братовчед, който е член на ХАМАС, и разказала всичко. Карим обаче си има своя мрежа — хора от рода му, доверени хора. Един човек от племето на Карим е служител в мухабарат9 на ХАМАС. Той съобщил на Карим. Не знам как. Казал му, че Зейнаб го е предала и че скоро, вероятно тази нощ, сградата ще бъде нападната.

За миг Морган остава безмълвна, онемяла от вина и от угризения. Тя насърчи Зейнаб да издаде тайната на Карим, тя е виновна за болката и унижението й. Усеща сълзите да парят в очите й.

— Тогава защо не я уби?

— Наби я, както преди, за да я накара да си признае, но тя не каза нищо. И тогава я даде на Акил. След това я остави жива, защото смята, че това е още по-лошо за нея.

— Боже, вие сте злодеи! — Морган говори тихо, но ожесточено. — Ти, Абу Мустафа, твърдиш, че си различен, но си опетнен, защото помагаш на Карим: ти си обезчестен, омърсен, харам. И знаеш ли какво? Надявам се ХАМАС наистина да нападнат тази сграда и да си получите заслуженото. Дано да те прострелят и да те пленят или да те изтезават, преди да те убия. Теб и всички останали. А разговорът ни приключи. — И тя обръща лице към стената.

Само че Абу Мустафа не е приключил. С треперещ глас продължава да й говори в знойния мрак:

— Знам, че довечера сигурно ще умра — казва — и това не ме радва. Обаче, моля те, изслушай ме. Не ми остава много време. Може би вече си се досетила, но аз съм йордански разузнавач. Имам съпруга и семейство в Аман и когато ти разказвах колко ми липсват, говорех истината. И преди да продължа, нека те уверя, че страшно съжалявам за всичко, което се случи. От все сърце се извинявам на теб и на семейството ти. Но също така те моля да ми повярваш, че никога не съм подозирал колко ще се обърка тази операция.

— Операция ли? — Устата й е пресъхнала. — Операция? Ти си йордански агент и ми казваш, че това е някаква операция? — Морган се обръща към него, дишайки учестено. Не може да овладее горчивината си. — Какво искаш да кажеш, Абу Мустафа? Каква операция, по дяволите?

— Повече от десет години задачата ми е да се внедря сред екстремистите — не ХАМАС, а безумците, такфири, такива като Карим. Преди много години заподозряхме, че има връзка между така наречената „Ал-Кайда“ и радикалните палестински групировки. Тръгнах да ги издирвам. Ходих в Чечения и там се запознах с Карим.

— И? Как се замеси в тази история? И къде е моето място?

— Моята агенция работи с израелски колега. Казва се Амос — така го знам аз. Не знам чия е била идеята първоначално, но я чух от него. Както и да е, всичко започна със сблъсъци между ФАТАХ и ХАМАС. Той и американските му приятели искаха да помогнат на ФАТАХ да победи съперниците си и точно това направихме. Помогнахме им с оръжие и обучение. Обаче се оказа недостатъчно. Трябваше ни начин да притиснем президента Абас и останалите лидери на ФАТАХ политически, да окажем нужния натиск и да ги принудим да действат. Затова ме помолиха да се върна в Газа, да възстановя връзката си с Карим и да го убедя да отвлече американка. Първоначалният план беше след известно време, може би няколко седмици, тя — тоест ти — да бъдеш освободена. А когато си свободна и си на сигурно място извън Газа, Америка щеше да каже на Абас, че отвличането ти е свидетелство за прекалено големия хаос и че е време той да използва силите си, за да възстанови реда. Може да се каже, че освобождаването ти щеше да е сигнал за преврат на ФАТАХ. Всички лидери на ХАМАС щяха да бъдат арестувани, а организацията им — унищожена. Амос препоръча ти да бъдеш жертвата, между другото, макар да ми каза, че работиш за Държавния департамент, не за Управлението.

— Не разбирам, Абу Мустафа. Може и да си помогнал да бъде организирано отвличането ми, но как точно възнамеряваше да осигуриш освобождаването ми, по дяволите?

— Защото и Карим участваше. Той не знаеше — и не бива да узнава, — че работя за йорданците. Обаче знаеше за връзката ми с Амос и дори се срещна с него. Амос три пъти урежда двамата да преминем през Ерес. Заведе ни на обяд в Ашкелон и двамата с Карим се споразумяха. В замяна на провеждането на операцията, както ти я описах, малката групировка на Карим, „Джанбия ал-Ислам“, щеше да получи пари, много повече пари, отколкото той някога си е мечтал. Около двеста хиляди долара. Половината авансово, половината след освобождаването ти.

— Отвлякъл ме е за пари? Само това ли го интересува? Не вярвам.

— Това не беше единственият му мотив. Планът открай време включваше да те принуди да запишеш видео. Нямаше да бъдеш измъчвана, но щеше да молиш за живота си, щеше да молиш американците да предприемат нужните стъпки за освобождаването ти. Филмът трябваше да се излъчи по телевизиите по цял свят. Това щеше да увеличи натиска над Абас и ФАТАХ, но освен това щеше да даде на Карим онова, което желае най-силно. Иска да бъде прочут световен боец за джихад, муджахидин от ранга на Бен Ладен. Това щеше да му помогне да го постигне.

Морган започва да проумява.

— Значи той се е съгласил с всичко това, без да знае коя съм. Но после ме е познал, разбрал е, че не съм просто служител на ЦРУ, а жената, която обвинява за смъртта на Халид. И от този момент всички залози са били отменени.

— Да. Обаче той не каза нито на мен, нито на Амос. Истината е, че според мен е знаел от месеци. Амос му даде видеооборудването да подслушва апартамента, където ти се срещаше с Абдел Насър. Карим събираше чиповете памет, откакто си тук, и някак предаваше филмите на Амос — не съм сигурен как, може би по електронен път. Допускам, че е гледал материалите и те е познал там. Така или иначе, малко преди последното ти посещение Амос обеща да ни каже кога ще дойдеш отново. Твърдеше, че ФАТАХ вече са достатъчно силни, за да осъществят преврата. Пристигнеш ли, действаме.

— Ами бодигардовете на Абдел Насър? И шофьора му Акрам? Тези клетници също имаха семейства. Бяха най-обикновени хора от Газа, а вие ги застреляхте. Осакатихте Абдел Насър. Това също ли беше част от сценария?

— Не, това го направиха Акил и Карим. Промениха плана, без да ми кажат. Трябваше да ги надвият, но да не ги убиват. Сигурен съм, че има причина да отвлекат Абдел Насър. Карим е подозирал, че ти може би няма да се пречупиш, но се е надявал, че ако заплаши да убие Абдел Насър пред очите ти, ще си признаеш. Е, оказа се прав.

Морган клати глава:

— Просто не знам какво да кажа. Тази операция, както я наричаш, е най-обърканото нещо, което съм чувала. Тя е налудничава, престъпна, откачена и този, който я е измислил, заслужава да бъде съден. Боже!

Абу Мустафа изглежда съкрушен:

— Разбирам колко е глупаво. И платих много висока цена. Обаче знаеш ли, не съм предполагал, че нещата ще се объркат, докато Карим не те позна и не се досети, че си от ЦРУ. Направи го едва в деня преди пристигането ти, но тогава ми каза, че си последният му шанс да отмъсти за Халид. Беше толкова превъзбуден, не беше на себе си.

— Така ли ти каза? Тогава ти защо не съобщи на Амос? Защо не му обясни какво се е случило и не му каза да отмени плана.

Гласът на Абу Мустафа звучи печално:

— Това ме измъчва повече от всичко останало. Още щом Карим ми каза, знаех, че трябва да прекратим операцията, защото той ще наруши обещанието си да гарантира сигурността ти. В онзи момент, преди отвличането, все още използвахме мобилни телефони, затова се обадих на Амос. Той обеща, както се изрази, да „действа съобразно“. Ти трябваше да пристигнеш на следващия ден, 27 март, но не се появи. Допуснах, че Амос е затворил границата и че всичко се отменя. Започнах да обмислям да се върна в Аман. Но ти пристигна два дни по-късно. Карим каза, че трябва да продължим да наблюдаваме и когато ти дойде, бяхме готови. Това ме изненада. Не можех да предприема нищо, без да разваля прикритието си. Разбираш ли какво ти казвам? Амос прекрати операцията, но само за четирийсет и осем часа. Прекрати я, обаче после някой реши да действаме.

— След като не си могъл да предотвратиш отвличането, защо после не съобщи на Амос къде съм, за да организира освобождаването ми?

— Малко по-късно имах възможност отново да му се обадя. Държах скрит мобилен телефон за спешни случаи. Обаче Амос не отговаряше. Опитах още три пъти, но не успях да се свържа.

Морган преглъща мъчително. Главата й отново пулсира, по-болезнено отпреди, чувства се изцедена до краен предел.

— Мили боже! Значи който контролира тази бъркотия, се е позамислил за известно време, а после е решил не само че иска да ме отвлече, а и че трябва да си остана отвлечена. Е, желанието му се е сбъднало. И ето ни тук.

— Да, ето ни тук. Искаш ли да ти дам нещо?

— Още вода.

Абу Мустафа допира бутилката до устните й.

— Благодаря ти. Скоро ще трябва да използвам тоалетната.

— Сигурно вече разбираш и още нещо.

— Какво, Абу Мустафа?

— Винаги съм се стремил да те предпазвам. Дори когато те измъчвахме с вода, правех всичко по силите си да останеш жива. Карим държеше да си признаеш, но всъщност предпочиташе да умреш. Обаче всеки път, когато губеше съзнание, аз го карах да престане. А след това, когато ме остави да те разпитвам, всъщност не те разпитвах. Исках да проточа нещата колкото може повече с надеждата някой да ни открие.

— О, благодаря ти, Абу Мустафа. Страхотна работа.

— И това не е всичко. Сигурно си забелязала, че Карим често отсъстваше. Винаги е знаел, че не е безопасно да те държи в Газа дълго, още преди преврата на ХАМАС. След като засне видеото, вече разполагаше с коза си — доказателство, че държи агент на ЦРУ. И отиде през тунелите в Синай. Свърза се с джихадистки групировки в Египет, с хора, които знаеше, че са от Йемен. Не знам къде смята да те отведе, но знам, че го чака кола. Доста време му отне да го организира. Няколко пътувания. Където и да е това място, там планира да проведе последния ти разпит. Знае, че не съм постигнал нищо с теб. Мисли, че съм мек. Може би не ми вярва.

— Значи се кани тайно да ме отведе другаде, да продължи да ме измъчва и вероятно да ме убие. И със сигурност ще запише всичко.

— Струва ми се вероятно.

— Защо не ми каза всичко това преди седмица, по дяволите? Щяхме да измислим начин да избягаме. Можехме да действаме заедно. Шансовете ни щяха да са по-добри от сега, мамка му!

— Да, щяха. — Гласът му звучи по-печално от всякога — Опитвах се да запазя прикритието си, колкото и жалко да звучи. Освен това се страхувах от Карим. Той разбира английски по-добре, отколкото мислиш. Можеше да ни чуе, докато си говорим, или да подслушва разговорите ни. Ако тогава се бях разкрил пред теб, като нищо щеше да убие и двама ни.

— И сега какво? Аз съм вързана и предстои нападение, при което сигурно и двамата ще загинем. А ако оцелея, ще ме отведат на още по-лошо място. И къде е Абдел Насър? Какво стана с него, по дяволите?

— Отново съжалявам, но не знам къде е Абдел Насър. Не знам и как да те предпазя. Ако имам възможност, ще се опитам да убия Карим. Но нека ти дам един съвет. Когато започне престрелката, наведи глава.