Похищението

15.

Четвъртък, 14 юни и петък, 15 юни 2007 година

Адам е бил навън цял ден и току-що се е върнал от среща в Лондон с представители на британска организация за защита на човешките права, които смятат, че биха могли да използват познанията му. Не е казал нищо в „Спинкс Макартър“ — те знаят, че когато проблемът с отсъствието на Морган бъде решен окончателно, той ще се върне на работа. Но както много други неща напоследък, мисълта да се прибере в Америка в момента му се струва почти непоносима. В редките случаи, когато се замисля над бъдещето, той прави две предположения: първо, че вероятността повече да не види жена си е по-голяма от всякога и, второ, че дори тя да си дойде, надали ще бъдат заедно. Морган със сигурност ще иска да продължи да обикаля света, отдадена на кариерата си. И със сигурност, мислеше си той, при всяка нова мисия ще си намира нов любовник. С оглед на всички обстоятелства му се струваше съвсем естествено да прави планове да се премести в Англия с децата.

Потиснатостта му се задълбочаваше заради случилото се с Рони през последната му нощ в Израел. Както му беше обещала, тя не се превърна във вманиачена досадница. В имейлите и телефонните им разговори през следващите седмици Рони беше загрижена и внимателна и ясно му даде да разбере, че не изисква и не очаква нищо. Твърдеше, че нощта, която са прекарали заедно, е „прелестно интермецо“ и че дори да не прерасне в нищо повече, тя не съжалява.

Адам обаче съжаляваше. Може и да се чувстваше предаден, но освен това се разкъсваше от чувство за вина. Отчасти и към Рони — беше я използвал, за да осъществи безсилното си незабележимо отмъщение. Обаче въпреки мъчителните любовни сцени между Морган и Абдел Насър, които не можеше да прогони от съзнанието си, вината му беше предимно към нея. Дори когато отношенията им бяха влошени, той продължаваше да вярва, че сексуалният им живот е неприкосновен, уникален. А сега се оказваше, че тази скъпоценност в сърцевината на брака им открай време има дефекти и най-вероятно е разбита.

Докато отключваше входната врата, чуваше звука на телевизора. Сваляше сакото, а от дневната се разнесе гласът на баща му:

— Адам! Ела бързо! Трябва да видиш това!

Той влетя в дневната, където родителите му гледаха новините на Канал 4. На екрана се появи картина от „Площада на незнайния воин“ в Газа, заснет от балкон близо до офиса на Колин Райли. Море от хора беше заляло откритото място, много от които с възторжено изражение размахваха зелени знаменца на ХАМАС. През последните няколко седмици Адам умишлено се беше опитвал да се изолира от новините за Близкия изток, но това тук беше нещо различно. След тридневни жестоки сблъсъци, разказваше репортерът, групировката ХАМАС беше завзела властта. Войската на ФАТАХ не оказала почти никаква съпротива, но въпреки това някои бойци били убити по жесток начин — хвърлени от покривите на сградите.

В следващия кадър сериозен мъж на трийсет и няколко години със спретната козя брадичка и костюм осведомяваше репортерите на чудесен английски. Твърдеше, че документите и другите свидетелства, с които ХАМАС се бяха сдобили по-рано през деня, когато установили контрол над управлението на тайната полиция в Газа, доказват, че военните от ФАТАХ, най-вече гвардейците от „Форс 17“, са въоръжени и обучени по нареждане на Америка.

— Някои от вас питат защо осъществихме преврат — казваше говорителят. — Не приемаме това определение. Вече стана ясно, че подпомагани от своите американски и израелски съюзници, ФАТАХ са планирали преврат срещу нас. Ние само осуетихме този план и го направихме с възможно най-малко кръвопролития. Ползваме се с подкрепата на народа, затова съпротивата е минимална. През следващите дни ще се опитаме да съставим правителство, което ще възстанови реда и управлението на закона. Съвсем близо до говорителя стоеше Кадер, който изглеждаше много по-лъскав, отколкото в деня, когато Адам го спаси от стрелците на ФАТАХ. Беше с изгладена синя униформа, която изглеждаше нова.

Репортажът се насочи към една редица вили близо до брега, които сигурно бяха собственост на членовете на сваления елит на ФАТАХ. Бяха разрушени от тълпата. Камерата спря на мъж, който хвърли бетонен къс в един прозорец, после излъчиха кратко интервю с него на фона на тълпата.

— Този режим, тези хора са корумпирани — каза мъжът. — Сега ще въздадем справедливост. Те ще платят за престъпленията си, приятелите им в Израел и в Америка също ще платят.

Накрая водещият в Лондон започна дискусия в студиото относно преврата на ХАМАС с облечената с бронежилетка репортерка на канала, застанала на балкон над площада: видимо притеснена, тя изрази надеждата си, че каквито и да са последиците, случилото се най-вероятно поне ще намали насилието по улиците на Газа. След това водещият се обърна към кореспондента във Вашингтон:

— Е, Мат, какво казват от Администрацията? Какви са коментарите за обвиненията в американска помощ за преврата?

— Джон, несъмнено всички си задават този въпрос. Истината е, че всъщност никой не знае. Трябва обаче да се каже, че ако обвиненията на ХАМАС са верни и САЩ наистина са провеждали някаква секретна програма, новият режим в Газа няма да бърза да прави услуги на Америка. Картината ще се изясни през предстоящите седмици.

След това емисията се насочи към английската политика. Гуен Купър вдигна дистанционното и изключи телевизора точно когато Чарли и Ейми нахлуха откъм градината. Тя протегна ръце и ги прегърна.

— Здравейте, милички. Дано да сте гладни. Вижте, татко си дойде — строго изгледа тя Адам. — Ще поговорим за новините по телевизията по-късно, нали, скъпи? Да отиваме в кухнята. Приготвила съм чудесен пай с риба.

На следващата сутрин, след като Адам заведе децата на училище и се върна, Гуен го спря в основата на стълбите.

— Никакви спорове — заяви тя. — Тази сутрин ще работя вкъщи, а после ще те заведа на обяд.

Той знаеше, че не бива да й противоречи.

— Добре. Къде ще ходим?

— Денят не е лош. Мислех си за „Чъруел Боутхаус“. Така поне ще се поразходим. Чакам те тук в дванайсет и половина, да си готов.

Прогнозата беше за дъжд, обаче на обяд нямаше и следа от него. Беше типичен английски летен ден с разкъсана облачност, но въпреки това приятно топъл. В Норам Гардънс и покрай игрищата на училище „Драгън“ ароматите на ранното лято се надпреварваха да привличат вниманието, носени от благоуханния вятър: току-що окосената трева на игрищата за крикет и последните глицинии в градините на по-старите къщи. Поеха мълчаливо по алеята към реката, после постояха на пристана до водата и се загледаха в обичайната смесица от умели и неопитни хора, които се опитваха да управляват с пръти плоскодънните лодки. Голяма група шумни американци с американски колежански анцузи бяха наели две лодки и се движеха на необуздан зигзаг, като че ли кормчиите бяха твърдо решили в края на пътуването да цопнат в реката. Близо до отсрещния бряг на реката апатичен младеж с бяло яке и колоездачни шорти мина някъде откъм долното течение на реката. Спътницата му плъзгаше пръсти по водата, облегната на сините възглавнички в лодката. Беше облечена със свободна рокля и отпиваше шампанско от висока и тясна чаша.

— Мисля, че можем да рискуваме с маса на открито — каза Гуен. Влязоха в ресторанта и тя поздрави управителя с целувка по двете бузи. След броени минути двамата бяха настанени на платформата откъм реката под един бял чадър.

— Нищо не се променя — каза Адам и вдигна менюто. — Виждам, че още приготвят сьомга със сос от киселец.

— Де да беше така — отвърна майка му.

— Какво искаш да кажеш? Виж, има я в менюто.

— Скъпи, и преди съм те предупреждавала да не се правиш на глупак. Исках да кажа, както прекрасно знаеш, че ми се ще нещата наистина да не се променяха, включително и ти, за съжаление. Но най-напред да поръчаме. Аз искам хек.

— Аз предпочитам сьомга. За да задоволя копнежа ти по приемствеността.

Тя махна на келнера.

— Мисля, че ще имаме нужда и от малко вино. Ще вземем бутилка мерсо. Ето от това — посочи тя, — от две хиляди и втора. Наистина добра година.

Гуен си намаза с масло топла кифличка.

— Скъпи, извинявай за клишето, но след като си пийнеш малко бургундско, трябва да поговорим. Мисля, че не ми казваш всичко, случило се по време на пътуването ти. С изключение на времето, когато си с децата, си много нещастен. Не искам да те притискам, обаче настоявам да разбера какво премълчаваш.

Адам се изчерви. Келнерът донесе виното, наля малко на Гуен да го опита, после даде и на двамата по една чаша и остави бутилката в кофичката с лед на стойката. Адам мълчеше по време на този ритуал. Най-накрая заговори:

— Не знам защо мислиш, че крия нещо. Естествено, че съм нещастен — съпругата ми е отвлечена, за бога. Заминах, за да се опитам да я спася, попаднах в престрелка и не постигнах абсолютно нищо. Какво очакваш?

— Но ти изглежда се каниш да останеш във Великобритания за неопределено време. Е, егоистично погледнато, на мен ще ми хареса. Преди да дойдете, не бях допускала колко хубаво е децата да живеят при нас. Но, Адам, твоят живот и животът на Морган е в Америка. Наистина ли мислиш, че тя ще се откаже от него, за да стане домакиня в Оксфорд?

— Сигурно няма.

— Освен това наистина ли смяташ да пропилееш всичките си познания относно американската правна система, всички нощи, които си прекарал сам по мотелите, издирвайки изчезнали свидетели в южните щати? Не можем да бъдем сигурни, че тя ще се измъкне жива от ада, в който се намира. Но трябва да вярваме, че ще се случи, да мислим какъв ще бъде животът, когато тя се върне. Морган ще се нуждае от огромна подкрепа. А ти се държиш така, сякаш си решил, че дори да я освободят, ще се разделиш с нея. Какво си научил, което да води до подобно поведение?

Адам бързо изпи виното си. Бдителният келнер веднага напълни чашата му отново.

Накрая Гуен прецени, че синът й е изпил достатъчно, за да се отпусне.

— Добре, аз ще започна — каза тя. — Разбира се, баща ти ми разказа какво сте си говорили през нощта, след като пристигнахте. Струва ми се, че си използвал фразата „брачни трудности“, а на мен отдавна ми е ясно, че нещата между вас с Морган не са наред. По наше време беше много по-лесно.

— Да, струва ми се.

— Сигурно се е налагало да се справяте с досадни проблеми, каквито преодолява всяка съпружеска двойка от млади професионалисти — всички онези безкрайни и досадни глупости за кариерата и за децата, кавгите за това кой ще прави жертвите, кой не поема своята част от товара.

— Не са глупости. Такъв е животът, освен ако не си достатъчно богат да плащаш на други хора да го вършат вместо теб. Това е цената на прогреса ни към равенство на половете.

— Да, скъпи, знам. Но във вашия случай не само това ви разделя, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Не е само фактът, че заради работата й животът ти понякога е по-сложен. Не е трудно да забележи човек, че ти изобщо не одобряваш с какво се занимава тя.

— Не съвсем — възрази Адам. — Всяка държава трябва да се брани от заплахите срещу националната си сигурност. Но след като се разчу, че ЦРУ има тайни затвори и изтезава хора, пропастта между мен и Морган стана доста по-дълбока.

— Е, скъпи мой, сега ще ме изслушаш, и то много внимателно. Защото мисля, че донякъде си несправедлив към нея.

— Мамо, оценявам, че заставаш на нейна страна, но откъде би могла да знаеш, по дяволите?

— Защото подочух нещичко. Не всички подробности, но нещо. От една моя бивша студентка по политология от Родос. Поддържаме връзка. Тя започна работа в същата сфера като Морган и знае, че тя е отвлечена. Не е пряко замесена, но както може да се очаква, повечето хора в Лангли знаят. Е, тя беше тук вчера и двете си поговорихме. Опасявам се, че измъкнах доста сведения от нея. Дано не съм накарала горкото момиче да се почувства неловко. Както и да е, тя знаеше нещо, което може да се окаже съществено.

Келнерът се появи с храната им. Остави чиниите с рибата и се зае да поднася зеленчуците, но Адам нетърпеливо го докосна по китката.

— Благодаря, просто ги оставете. Ние ще се оправим.

— Адам! — обади се Гуен. — Остави горкия човек да си свърши работата.

Адам махна на келнера да продължава.

Гуен се приведе напред и поде:

— Какво знаеш за хората, с които работи Морган? Или по-конкретно за дейността им?

— Честно казано, съвсем малко. Тя не ми казва, а аз отдавна съм се научил да не питам, ако тя сама не заговори.

— Е, доколкото разбирам, тя е прикрепена към някакъв широк екип от специалисти, който би трябвало да „изнесе войната срещу тероризма при враговете“ — или поне така го формулира моята бивша студентка. Така или иначе, изглежда, съпругата ти е имала известни недоразумения с шефовете си.

Адам силно пребледня. Усети как пулсът му се учестява.

— Недоразумения ли?

— Да. Спречкване. Доста сериозно. Не е нужно точно на теб да ти обяснявам, че през последните години, след скандала с Абу Гариб неща като „подсилени техники за разпит“ и така наречената от Управлението „специална екстрадиция на престъпници“ станаха доста спорни. В крайна сметка, точно така започнахме разговора. На Капитолия разузнавателните комисии и техните следователи ровят навсякъде в тази история. Според моята студентка доста служители от ЦРУ се страхуват, че ще бъдат дадени под съд, ако демократите спечелят следващите президентски избори. Така че насред цялата тази бъркотия шефът на Морган скроил план. Не съм запозната с всички подробности, но според мен планът включвал и отвличането на радикален мюсюлмански духовник. Изглежда, той имал любовница в Амстердам или там някъде. Планът на ЦРУ бил тайно да го заснеме на местопрестъплението с момичето, после да го изпрати някъде, където властите проявяват към затворниците по-либерално отношение, отколкото би харесало на разузнавателните комисии на Сената и на Камарата да проявяват американци. Морган трябвало да подпомогне организирането на тази операция и ако духовникът не проговори, да подхвърли неприличния запис на пресата.

— А твърдиш, че не съм справедлив към нея — каза Адам. — Това да не би да ти се струва редно?

— Не бъди толкова нетърпелив. Не съм приключила. Според студентката ми Морган не е крила, че според нея това е ужасна идея и почти сигурно ще рикошира зле върху Управлението. Шефът й обаче не искал и да чуе, затова тя предприела действия. Дискретно, нали разбираш? Обаче написала доклад до главния инспектор на ЦРУ. Той отишъл право при шефа на Управлението и спрял доклада. Естествено, обещали й самоличността й да остане строго поверителна. Обаче имам предчувствието, че след като аз успях да узная толкова лесно, шефът й вероятно също е разбрал. Кой знае, може би затова я е изпратил в Газа — тласкан от някаква своя извратена представа за отмъщение. В крайна сметка, мястото не е приятно, особено за жена.

Адам едва успя да попита:

— Да не искаш да кажеш, че въпросният шеф, който и да е той, умишлено я е пратил на място, където безопасността й е застрашена?

— Не знам. Нямам доказателства и не искам да правя прибързани изводи. Но исках да знаеш, че тя не е предала ценностите, които ти винаги си смятал, че споделяте. Защитавала ги е.

Адам усети напиращите сълзи и изтри очи със салфетката.

— Боже! Изглежда съм направил доста погрешна преценка, нали? — поклати глава. — Как е възможно да съм я преценил толкова зле?

— Няма значение. Обаче означава, че не бива да се отказваш да я намериш и ако успееш, не бива да се отказваш от брака си. Нямам представа дали ще оправиш нещата. Но не може просто да вдигнеш ръце.

Той усещаше буца в гърлото си.

— Права си, майко, има и още нещо.

— Какво?

Мина известно време, преди да отговори:

— Тя е имала връзка там. И ЦРУ знаят за нея. Когато научих, аз също имах… забежка за една нощ.

— А! Извинявай, че ще го кажа, но аз те предупредих. А сериозни ли са тези ваши нови връзки?

— Откъде да знам за нейната? Нямах представа, че нещо става, до деня, в който си тръгнах от Близкия изток преди няколко седмици. Да, тя се отчужди от мен, понякога е студена, но никога не съм допускал, че има друг. Не съм подозирал, че съпругата ми има връзка, така че как да ти кажа какво означава за нея? Не знам кога е започнала, не знам, грубо казано, колко пъти са спали заедно, но предусещам, че се е случвало само в Газа, така че възможностите са ограничени.

— Ами ти? Изпитваш ли силни чувства към другата жена, с която си имал флирт за една нощ?

— Много я харесвам. Честно казано, тя е великолепна. Вдовица е, почти съседка и случайно се оказа в Израел по време на престоя ми. Отдавна ми даде да разбера, че я привличам. Затова, когато научих за Морган, го направих. Обаче веднага след това се почувствах ужасно и както явно си се досетила, още се чувствам зле.

Гуен извади бутилката от кофичката с лед и напълно догоре чашата на Адам.

— Пийни си, имаш нужда. И вече престани да се наказваш. Може би между вас с Морган наистина е свършено, но вероятността да не е е също толкова голяма. Въпросът е, че няма да разбереш, докато тя не си дойде. Ако си дойде. А за жалост напоследък колегите й доста оплескаха нещата в Газа, ако вярваме на новините.

Пиха кафе, после Гуен плати сметката. Нито тогава, нито по-късно, докато се прибираха, Адам не посмя да й разкаже още. В крайна сметка, ако използваме изтърканата шпионска фраза, не й трябваше да знае за видеозаписа. Обаче думите на майка му бяха попаднали в целта и докато крачеше, той беше забил поглед в паважа. Откритието на Гуен, че операцията, осуетена от Морган, е включвала план за заснемане на сексуалните приключения на въпросния субект, го смути и озадачи, фактът, че същото се е случило с Морган, му се струваше не просто обикновено съвпадение.

Що се отнася до самия него, угризенията го измъчваха силно. Колко съжаляваше за липсата на доверие помежду им, която й беше попречила да му разкаже за главния инспектор. И за изминалите няколко седмици, през които се бе заблуждавал. Измамна беше представата, че би могъл да продължи напред и да постави ново начало в Англия, като остави проблемите нерешени.

Малко след като се прибраха, иззвъня мобилният телефон на Адам. Майк от ЦРУ.

— Здравей. Много време мина — каза той. — Как си?

— Добре при тези обстоятелства.

— Трябва да поговорим. Пристигам в Лондон късно в понеделник. Може ли да се срещнем? В сряда. Удобно ли е?

Оказа се, че Майк няма да бъде единственият му презокеански посетител. Късно вечерта, след като Ацам заведе децата на плуване и ги сложи да си легнат, отвори имейл от Роб. „Предстои ми делово пътуване в Европа. Време е да си поговорим. Ще направя малко отклонение — да се видим следващата седмица в Оксфорд.“