Похищението

2.

Четвъртък, 29 март 2007 година

Морган нямаше време да излезе да тича. За да стигне до Ерес в девет, трябваше да избегне сутрешното задръстване, следователно трябваше да потегли малко след седем. Както и преди два дни, тя не освободи стаята си в хотела.

Този път съм почти сигурна, че няма да се видим по-късно днес — каза на служителката на рецепцията.

Все още леко сънена, излезе на улицата и се качи в колата на Мохамед, който я очакваше.

— Към Ерес ли? — попита той.

— Да. Ерес. Не би трябвало да се бавим.

— Иншаллах.

Пътищата бяха пусти. На няколко километра от границата и повече от час преди да я отворят, Мохамед спря до една бензиностанция. Напълни резервоара и купи кафе. Мълчаливо го изпиха в колата, а през отворените прозорци нахлуваше топлият сутрешен въздух. Морган се запита дали да не се обади на Адам — много й се искаше да разбере как са децата, а той често работеше до късно. Обаче ако го събудеше, щеше да е много кисел. По-добре да не рискува.

В кабинката на терминала седеше същата апатична служителка. Изглеждаше така, все едно идва право от леглото на гаджето си: не бе имала време да се среше, камо ли да вземе душ. Прозя се, докато Морган се приближаваше, без да закрие устата си с ръка. Върху предницата на сиво-кафявата й блуза имаше пепел от цигара.

— Каква е целта на посещението ви?

— Същата, както и когато опитах да премина във вторник. Делова. Аз съм дипломат от Съединените щати.

Момичето сви рамене.

— Как се казва баща ви?

— Робърт Е. Лий Ашфийлд.

— А майка ви?

— Шери Ашфийлд.

— А нейната майка?

— Джанет Джоунс.

— Еврейка ли сте?

— Не.

— Били ли сте жителка или гражданка на Израел?

— Не.

Служителката мълчаливо подпечата паспорта на Морган и презрително й кимна да премине.

Точно пред Морган група хуманитарни служители разговаряха на висок глас на английски за последиците от израелската блокада за вноса в Газа. Тя поизостана, докато те минат през тежкия турникет с човешки ръст в дъното на залата. От другата страна, в края на къс коридор се намираше ограден със зидове открит вътрешен двор. Привидно нямаше изход, обаче в далечния край се виждаше дебел метален панел в стената. Морган зачака с надеждата нежеланите й спътници да не я заговорят.

— Ако имаме късмет, някой ще ни забележи на охранителните камери и това чудо ще се отвори — каза един от хората и посочи към панела. Изглежда говореше на своя колежка — високо момиче със сериозен вид и коса, вързана на опашка. Сигурно това беше първото й посещение тук. — Ето това е портата към Газа.

Няколко минути нищо не се случи. Мобилният телефон на Морган иззвъня и тя погледна екранчето, преди да отговори — Мохамед.

— Всичко е наред. Няма проблем. Можеш да тръгваш. Ще ти звънна в неделя, преди да се върна.

Най-сетне панелът се отвори и после отново се затвори, след като всички преминаха. Продължиха по дълъг покрит проход от другата страна, но тук поне имаше хамали за багажа — момчета, които се боричкаха за възможността да припечелят по няколко шекела. В края на прохода изчакаха паспортите им да бъдат подпечатани на пункта на Палестинската автономия и излязоха на песъчлив открит паркинг. Наблюдателните кули и укрепената сива стена останаха на около петстотин метра зад тях. От двете страни на паркинга цареше разруха: порутени взривени сгради и наглед хаотични руини.

— Какво е това? — попита неопитната служителка от хуманитарната група. — Какво се е случило тук, по дяволите?

Май беше канадка.

— Това е останало от промишлената зона на Бейт Ханун — отговори й същият колега. — Бунтовниците я използваха за ракетна база, затова израелците я взривиха. Край с икономическото чудо на Газа.

Морган отмести поглед от тях и в далечния край на паркинга забеляза едър небръснат палестинец, чиято кожа имаше същия цвят като топлите му кафяви очи. Пушеше цигара и се беше облегнал на една тойота „Корола“.

— Акрам! — възкликна тя и лицето й грейна. Акрам беше шофьорът на Абдел Насър. Той забързано приближи към нея и се поклони.

— Хабиби! Ас-салам алейкум. Кефалек?1

— Алейкум салам. Радвам се да те видя, Акрам. Алхамдулилла2, добре съм.

Върнаха се до колата му и се качиха. Вътре на предната седалка до шофьорската вече седеше Омар, един от бодигардовете на Абдел Насър. Млад, невероятно слаб и гладко избръснат. Морган допускаше, че оръжието му е скрито в джоба на сивото му сако — сигурно пистолет. Както винаги той изглеждаше нервен, напрегнат. Морган се настани зад двамата мъже, извади от чантата си тънък бял шал и се загърна, за да не се набива на очи.

Омар се извърна и я погледна през пролуката между седалките.

— Преди проблем? — попита той. — Ти не дошла.

— Да, имах проблем — отговори му. — Израелците ми създадоха проблем в Ерес.

Той изцъка шумно и поклати глава.

— Харам. Йехуди.3

Не се бе притеснила как ще се отрази на Абдел Насър фактът, че не е пристигнала. Чувстваше се неудобно, че сигурно във вторник Акрам и Омар са я чакали с часове, преди да стане ясно, че няма да дойде. Абдел Насър обаче разбираше приумиците в Ерес по-добре от всеки друг и като всеки служител на ЦРУ, отговарящ за агент, Морган го беше накарала да запамети договорен план за комуникация — поредица от варианти, в случай че единият не успее да се яви на уговорената среща. Първият вариант беше тя просто да се появи откъм страната на Палестина в Ерес по същото време два дни по-късно или, ако границата все още е затворена, в деня, когато я отворят. И сега беше успяла да осъществи плана благодарение на успешната си манипулация над Ицках Бен-Меир. В момента прекосяването на Газа беше малко хаотично — следващият около половин час щеше да бъде опасен. Но Морган беше в добри ръце. Вече усещаше въодушевление.

Акрам напусна паркинга и се насочи към основната пътна артерия на ивицата Газа — улица „Салах ад-Дин“. Поддържаше скорост под петдесет километра в час, понеже каруците бяха почти толкова, колкото и колите, а велосипеди и мотоциклети се включваха от тротоарите в движението без никакво предупреждение. Платното беше осеяно със стари конски изпражнения, сплескани от колите, а сметта явно не беше събирана с месеци. Между мръснобелите бетонни сгради имаше купчини зеленчуци и обелки, някои високи повече от метър.

На няма и километър и половина от Ерес спряха пред грубовато скалъпен контролно-пропускателен пункт: десетина мъже с прашни униформи стояха до две камари автомобилни гуми, които почти изцяло преграждаха пътя, останала беше само тясна пролука. Акрам свали стъклото на прозореца си и поде разговор на арабски.

— Паспорта — каза на Морган. Тя му го даде, а той го подаде на военния. Тъмносивата му униформа беше прашна и износена, обаче изглеждаше официална: сигурно това беше полицията на Палестинската автономия. След кратко взиране й върнаха паспорта.

Докато пъплеха по пътя, ги спираха още четири пъти: от ХАМАС, от полицаите от Организацията за превантивна сигурност и после от „Форс 17“, президентската гвардия на Палестина. Тези бяха най-елегантни. Бяха облечени в черно, носеха слънчеви очила и много по-нови оръжия, но бяха и по-изтънчени, и по-агресивни и настояха Акрам да слезе от колата, докато проверяват багажника. Шефът на Морган в ЦРУ, Гари Търмънд, говореше много за „Форс 17“. Наричаше ги „нашите хора“, защото ръководеният от него отдел, в който работеше и Морган, тайно им беше уредил обучение в пустините на Египет и Йордания и отговаряше за нелегалното им снабдяване с оръжие. Според Гари „Форс 17“ били ключът Газа да не попадне в лапите на по-войнствените бойци от ХАМАС, които много скоро щели да смажат. Тя не беше толкова сигурна. Гвардейците може и да имаха вид на професионалисти, но това не означаваше, че притежават боен дух.

На последната спирка, където пътят минаваше през покрайнините на огромния бежански лагер Джабалия, беше най-напрегнато. На пътната блокада имаше пет-шест мъже с дивашки вид и бради, оръфани джинси и стари съветски калашници, затова, когато наближиха, Морган закри лицето си с шала и останаха да се виждат само очите й. Знаеше кои са тези хора — членове на клана Догмуш, местната престъпна мафия, която контролираше по-голямата част от лагера и напоследък беше прегърнала каузата на своя разновидност на екстремен фундаментализъм. Според Абдел Насър идеологията беше само фасада, а отвличанията, в чието извършване беше заподозрян кланът, се целеха в парите, а не изпращаха политическо послание. Докато чакаха, към прозореца на Морган се приближи майка с мръсно мораво палто, подпряла невръстно дете на хълбок, и вдигна свободната си ръка към устата. Морган се почувства твърде неловко, за да смъкне стъклото и да й даде банкнота от десет шекела.

Командирът Догмуш най-сетне им даде знак да минават. Щом колата потегли, Морган въздъхна шумно.

— Догмуш — обясни Омар. — Лоши хора, но нас пуснали. Днес ти имала късмет.

Най-сетне се намираха в същинския град Газа. Минаха покрай красивия и почти нов палестински парламент, а улиците станаха по-чисти и по-широки, сградите — по-големи и по-добре построени. Колата зави покрай широката зелена площ на „Площада на незнайния воин“, ограден с кичести палми, после се насочи покрай новия културен център към блещукащото Средиземно море. Точно след крайморския булевард Акрам пое по сенчеста пресечка и после спря. Извади кожения пътен сак на Морган от багажника и й отвори вратата.

— Госпожо, пристигнахме — направи той широк жест.

— Благодаря ти, Акрам. Шукран джазилан4. — Увери се, че главата й е покрита, слезе от колата и влезе в мраморното фоайе на жилищната сграда. Акрам повика асансьора и двамата се качиха на четвъртия етаж. Абдел Насър явно беше видял от прозореца, че пристигат, защото ги очакваше на входната врата на апартамента.

— Мархаба, Морган Купър. Добре дошла.

Отвън на площадката имаше няколко стола, подредени покрай малък портативен телевизор. Това беше новост — преди Абдел Насър обичаше да разговаря с нея насаме в апартамента и викаше охраната си само когато пътуваха навън. Халил, другият му охранител, вече беше там и се изправи, когато Морган приближи. След като тя влезе вътре, той отново седна, а Омар и Акрам се присъединиха към него. Абдел Насър им заговори на арабски — вероятно уреждаше да им поднесат обяд.

Морган влезе в апартамента преди него. Той най-сетне затвори вратата и протегна ръце. За миг, дори докато вървеше към него, усети как я пронизва вина: съзнанието за болката, която щеше да причини изневярата й, ако Адам или децата някога узнаеха. Обаче я потисна, а прокрадналото се угризение беше прогонено от удоволствието да бъде с желан мъж, който също я желае. Морган отново пристъпи в прегръдката на Абдел Насър. Той обгърна талията й.

— Боже, Абдел Насър, навън започва да става страшничко — каза тя, допряла лице в гърдите му. — Не можа ли да си избереш да живееш другаде?

— Много добре знаеш, че можех. Но ако го бях направил, сигурно никога нямаше да се срещнем. — Той се отдръпна и се усмихна. — Тук обаче си в безопасност, повярвай ми. Много малко хора знаят, че притежавам този апартамент, всъщност и цялата сграда, а засега тя не е населена. По-късно трябва да свършим някои неща, но сега можеш да се отпуснеш.

Морган вдъхна лекия цитрусов аромат на афтършейва му. Той беше с разнищени, но скъпи джинси и кафеникава риза, почти като цвета на кожата му. Неочаквано й хрумна мисълта, която нахлу в главата й при първата им среща в Ню Йорк: този мъж винаги изглеждаше готино. Обаче ако не грешеше, сега беше изморен.

— Сигурен ли си, че си добре? — Вдигна тя очи към него.

— Добре съм. Просто през последните няколко вечери има нападения с израелски F-16 и знаеш как е, не може да се спи.

Тя извърна лице към него и затвори очи.

— Е, сега вече един истински поздрав. — Той наведе глава и двамата се целуваха двайсетина секунди.

Сградата не беше на брега, но беше много по-висока от отсрещните постройки, така че от просторния апартамент с бели стени се откриваше гледка: деца и магарета на брега, ниски отвесни скали, тъмночервените отомански арки на хотел „Ал-Дейра“ на малкия нос. Големият прозорец зад Абдел Насър беше открехнат и вътре нахлуваше свежият морски бриз. На масата върху колосана бяла покривка беше поднесено прясно и уханно пиршество: четири вида салати, пържено сирене халуми, пикантно табуле, хумус, калмари и питки.

— Ела, знам, че още е рано, но да хапнем. Омар ми изпрати съобщение, че пристигате. Само затоплих хляба и лично приготвих калмарите. — Наля от кана лимонада с мента и рукола и подаде едната чаша на Морган. Чукнаха се. — Заповядай, седни.

Разнасяше се ухание на орхидеи. Ерес, бежанският лагер Джабалия, Адам — всичко й се струваше много далечно.

Двамата седнаха един до друг, коленете и бедрата им се докосваха. Той взе едра лъскава маслина и я пъхна в устата й, като позадържа пръсти върху устните й и от вътрешната страна на бузата. Когато се отдръпна, Морган сдъвка и глътна маслината.

— Мммм — наслади се тя, — вкусно е.

— Не колкото теб. Не колкото онова, което ще вкуся по-късно.

— Мисля, че много слушаш Бари Уайт, макар че наистина говориш прелестни неща. Абдел Насър, боя се, че няма да мога да се любя с теб, докато отпред седят трима от хората ти.

— Не, разбира се. Пък и ни чака работа. След като хапнем, съм уредил срещи. Ще те срещна с командири от двете страни, от ФАТАХ и ХАМАС, хора, на които вярвам, хора, които познават семейството ми. Те ще ти дадат надеждна информация и се надявам ти да убедиш колегите си, че случващото, се тук е чиста лудост. А утре ще се видим с човека, за когото ти говорих — онзи, дето знае за ракетите от Иран. По-късно днес ще отидем другаде. Имам друг имот, за който никой не знае. Купих го съвсем наскоро — празна ферма в провинцията. Била на израелски заселници, но тях вече ги няма. Усамотена е, ако такова нещо изобщо е възможно в този пренаселен район. Там наистина ще бъдем заедно.

Тя положи длан на шията му.

— Много бих желала да прекарам с теб цяла нощ. Желая го още откакто… откакто започна всичко това. Но не мога. Ако не съм в „Ал-Дейра“, моите хора ще разберат. Ще решат, че ми се е случило нещо, а повярвай ми, не искаме това. Ще започнат мащабно международно издирване на изчезнала жена.

— Знам и намерих изход. Трябва само да се регистрираш. Знам как да излезеш, без никой да те види. Има една стая на приземния етаж с тайна тераса и уредих с управителя да я даде на теб — приятел ми е. Ще се срещнем двайсет минути преди вечерния час. Можеш да легнеш на задната седалка на колата ми. Заминаваме на юг, а там няма пътни блокади. Никой няма да разбере.

— Ще си помисля.

Всичко, свързано с дейността й, вече беше толкова безразсъдно от толкова много гледни точки, че този негов последен налудничав план нямаше да промени нищо съществено. Обаче преди да започне да обмисля каквото и да било, Морган се сепна от неочакван шум. Веднага разбра какво е — високоскоростна пушка, която стреляше изключително близо. Тежката дървена порта на сградата към улицата беше заключена, но някой явно беше стрелял по ключалката. Морган веднага проумя какво се е случило и се ужаси:

— Абдел Насър! Ти каза, че сградата е сигурна! Трябва да се махнем оттук!

Още докато Морган крещи, по стълбите се чува трополене. Хората се движат бързо, крещят нещо на арабски, чуват се и гърлени писъци. Откъм площадката пред вратата на апартамента се разнася оглушителен пукот като шумолене на пликче от чипс или от сладкиши в киносалон, само че през усилвател. Благодарение на обучението си Морган веднага разпознава шума — стрелба с автомат „Калашников“. Абдел Насър се втурва към вратата с пребледняло лице, като рита масата и разлива питиетата. Чашата му пада на земята. Той натиска вратата с рамо и пуска масивно резе. Някой тропа от външната страна и крещи. Морган не се нуждае от преводач. Стисва масата от едната страна и двамата с Абдел Насър я местят по мраморния под, за да я използват като барикада.

— Нямаме много време — казва тя. — Ако започнат пак да стрелят, забрави за вратата. Дори стените не са достатъчно дебели да издържат на високоскоростни куршуми.

Абдел Насър крещи нещо по мобилния си телефон, мъчи се да повика помощ, но, изглежда, никой не се отзовава. Морган изважда своя телефон и се опитва да позвъни на нощния дежурен на Управлението в Лангли. Получава само съобщение на арабски. Не може да се свърже.

Тя оглежда балкона. Няма канализационна тръба, няма перваз, нищо, което да им помогне да избягат, а е прекалено високо, за да скочат. Пък и навън е паркиран черен мерцедес. Развълнувана от срещата с Абдел Насър, Морган не го е чула да приближава. Сигурно вътре има още стрелци. Улицата е притихнала, няма никакви минувачи. На място като Газа хората знаят кога да си затварят очите. Каквото и да се случи, няма да има свидетели.

Мъжете навън блъскат по вратата с нещо тежко и дървото започва да се цепи. Абдел Насър крещи истерично по телефона; гласът му е с две октави по-висок. Морган съзнава, че е безполезно. За миг си представя лицата на децата си, но после прогонва образите им: длъжна е да запази спокойствие, ако иска да оцелее през следващите няколко минути.

— Абдел Насър, трябва да ги пуснем вътре. Така може и да не ни застрелят — поне не веднага.

В очите му се чете паника, но той кима в знак на съгласие. Морган дръпва резето и отваря вратата. Стомахът й се свива от гледката навън — долната половина на едрото и сърдечно лице на Акрам е разкъсана, а труповете на Омар и Халил са проснати в горната част на стълбището. Дори не са извадили оръжията си, явно нападението е било изненадващо. Изглежда, не са направили опит да се съпротивляват дори и след отварянето на вратата към улицата. Обяснението още е на телевизионния екран — футболен мач. Явно са били погълнати от играта.

Четирима стрелци с униформи и скиорски маски нахлуват в апартамента. Единият я заплашва с АК47, а другите се заемат с Абдел Насър. Крещят му на арабски. Тя долавя думата „амрики“ и разбира: обвиняват го, че е неин шпионин. Не й остава друго, освен да гледа как единият мъж го рита в гърба, а другият — в крака и го поваля на земята. Зашеметен, той е паднал на колене близо до вратата и диша учестено и уплашено. Единият нападател стоварва приклада на пушката си в ребрата му. После друг плъзва стоманения плъзгач отстрани на оръжието си и минава от автоматична на единична стрелба. Вдига оръжието и докато Абдел Насър се мъчи да се изправи на крака, го прострелва в коленете. Морган вижда как от раните руква кръв — отначало слабо.

Устремява се към Абдел Насър, но един от мъжете я стисва за ръката и красноречиво я ръгва в гърдите с дулото на пушката си. Абдел Насър е проснат, извърнал глава на една страна, и очите му срещат нейните — изпълнени са с болка, ужас и мъка, които тя никога няма да забрави. Виковете му й напомнят за песните на китовете — пронизителни, сякаш от други селения, инстинктивни. Джинсите му вече са почервенели и под тях се образува локва. Тялото му се разтриса, когато мъжете след изстрелите започват да ритат жестоко тялото му. Най-накрая един от тях отново го блъсва с приклада, този път по главата. Писъците му се превръщат в стенания. Изглежда изпада в безсъзнание.

— Абдел Насър! — изпищява Морган толкова глупаво. Какво ще постигне с писъци? Нечия ръка запушва устата й. После залепят тиксо на устата й. Тя поглежда назад, когато двама от мъжете я стисват за ръцете и я помъкват навън от апартамента.

Влачат Морган по стълбите до фоайето. Извеждат я навън. Тя зърва слънцето за последен път, преди да я натикат в багажника на чакащия мерцедес.