Похищението

7.

Петък, 13 април 2007 година

Когато Адам позвъни на номера, който му даде Нуха, отсреща веднага се обадиха. Изглежда, собственикът му очакваше обаждането и помоли Адам да се срещнат при първа възможност — в десет часа в петък във фоайето на хотел „Лейнсбъро“. Човекът увери Адам, че лесно ще го познае, но за да го успокои, обеща да носи сако от камилска вълна и брой на днешния „Таймс“. Адам взе ранен влак от Оксфорд и след като прекоси Падингтън Парк от гара Падингтън, веднага забеляза човека, седнал на бара — елегантен мъж на трийсет и няколко години с кафяв костюм на фино райе, мургав и с буйна, но поддържана брада.

— Вие сигурно сте Адам — каза той, протягайки ръка. — Имад ал-Салех. И преди да продължим, позволете да изразя възхищението си от всичко, което правите. Мнозина твърдят, че подкрепят борбата за човешките права, но малко се борят за тях, както го правите вие. Вероятно имате влиятелни врагове.

Адам скромно сви рамене:

— Е, старая се да правя каквото е по силите ми. Значи… познавате Нуха и Ахмад?

— Да не говорим за това кого познавам и кого не. Важното е, че вие ме помолихте за помощ. Да видим дали ще успея да ви съдействам. Но най-напред да си намерим маса и да си поръчаме кафе.

След като направиха поръчката, Имад каза на Адам, че е лекар.

— Семейството ми все още е в Газа, но аз работя и уча тук, в „Сейнт Мери“. Искам да специализирам възстановителна пластична хирургия — да лекувам пациенти с рани от експлозии и куршуми. У дома много се търсят такива умения.

Адам се зае да описва прикритието на Морган като служителка на отдел за човешките права, пътуването й до Газа и последното й съобщение по гласовата поща. Имад седеше и го слушаше съсредоточено.

— Знаете ли името на свръзката й? Със сигурност има сътрудник, някакъв посредник, който й помага да установява контакти.

— Не знам. Никога не ми е говорила много за работата си. Обаче си спомням едно име — Абдел Насър, струва ми се. Говори ли ви нещо?

Изражението на Имад подсказваше, че му говори.

— Абдел Насър е разпространено име. Много хора го носят в чест на президента на Египет Абдел Насър Хусейн. Обаче аз си мисля за един човек, който би бил полезен за служител на Държавния департамент, а ако е той, значи се познаваме от деца. Абдел Насър ал-Кафарна — заедно учихме в американската гимназия. Той е от много известно семейство. Дори е завършил в Америка — Колумбийския, ако не греша. Честно казано, падаше си малко плейбой. Организираше забави във вилата на родителите си, когато те отсъстваха. Имаше християнки и алкохол — не съм свикнал с такива неща. Обаче той е човек с връзки.

— Значи не е много вероятно да има вземане-даване с хората, които биха отвлекли американка?

— Няма начин. Категорично. — Имад доби озадачено изражение и потупа устните си с пръсти. — Допускам, че вече сте се обърнали към американските власти. Сигурно те имат някои предположения?

— Разбира се. Разговарям с тях почти всеки ден след изчезването на Морган. Проблемът е, че според мен те нямат никаква представа къде да търсят. Обещаха ми до четирийсет и осем часа да разберат кой я държи. Това беше преди почти две седмици.

Имад кимна.

— Не се учудвам. В Газа те разговарят единствено с ФАТАХ. А те нищо не знаят. И така, какво да предприемем? Искате ли да отидете в Газа и да се опитате сам да я намерите? Ако е така, ще се постарая да ви срещна с когото трябва.

Адам не беше сигурен, че иска това. Ако замине за Газа, щеше да се наложи да остави децата при родителите си. В емоционално отношение би било трудно за всички. В същото време беше убеден, че ако не вземе нещата в свои ръце, повече може да не види Морган.

— Мислите ли, че ще постигна напредък?

Имад стисна устни.

— Защо не? Стига израелците да ви позволят. И не се тревожете, че ще отвлекат и вас. Ние ще направим всичко по силите си да бъдете в безопасност.

— Кои ние?

Имад докосна рамото му.

— Мисля, че знаете какво имам предвид. Тук сте, защото знаете, че имам влиятелни приятели. Те могат и да ви подпомогнат в търсенето, и да ви закрилят.

Адам съзнаваше, че предприема необратима стъпка:

— Да, ще замина за Газа.

Имад погледна часовника си.

— Трябва да се връщам в болницата. Ще поддържаме връзка.

След вечеря Гуен отиде да сложи децата да си легнат, а Адам и баща му седнаха в градината с бутилка хубаво отлежало бордо. Светлината започваше да избледнява, но беше нетипично топло за сезона и макар повечето дървета все още да бяха голи, голямата магнолия в началото на алеята беше отрупана с цвят. Докато седяха, чуваха смях и разговори: явно имаше събиране в градината на лейди Маргарет Хол.

— Оксфорд — каза Адам. — Забравил бях колко ми липсва.

Джонатан Купър се вгледа в сина си над очилата. Трийсетте години, откакто преподаваше в Крайстчърч, бяха заличили почти напълно американския му акцент, който се долавяше само когато той беше превъзбуден. Завъртя столчето на винената си чаша и прогони с ръка насекомо, въображаемо според Адам. Най-сетне заговори:

— И така, ще ми кажеш ли какво се случва, или трябва да гадая?

— Да гадаеш ли? Какво искаш да кажеш?

— Адам, ти си ми син. Може и да живееш на шест хиляди и петстотин километра оттук, но те познавам. Току-що си се явил пред Върховния съд по дело, за което писаха и вестниците тук, а почти не си го споменал. Изглежда си решил да отсъстваш от работа за неопределено време и макар да твърдиш, че Морган е в командировка, не си ни казал къде. И доколкото ми е известно, дори не си разговарял с нея, откакто пристигна преди два дни.

— Да — потвърди Адам. — Това е превъзходно обобщение на ситуацията.

— Тогава ми разкажи.

Синът се взира в здрача няколко минути, мъчейки се да формулира отговора:

— Нека първо те попитам нещо. Какво работи Морган според теб?

Джонатан отвърна, без да трепне:

— Винаги съм подозирал, че работи в разузнаването. Като събере човек две и две: месеци наред е на загадъчни мисии на Балканите; после на бюро във Вашингтон, но никога не обяснява с какво се занимава, а сега е на някаква мисия като наблюдател, свързана с човешките права в Близкия изток…

Адам не го опроверга. Нямаше смисъл, а дори да го бе направил, баща му нямаше да повярва.

— Сигурно не ти е лесно да пазиш тайните й — отбеляза Джонатан. — Откога знаеш?

— От Доста време. От Харвард.

Баща му подсвирна през зъби.

— Значи не ти просветва сега. Но пък, боже, ти имаш толкова леви убеждения. Как се справяш? Нямаш ли чувството, че спиш с врага? И като стана дума, нямаш ли чувството, че го правиш и сега, когато си ангажиран с делата, свързани с войната срещу тероризма?

Адам безпомощно сви рамене.

— Бях влюбен в нея. Някои неща помежду ни може и да са се променили, но въпреки всекидневните проблеми, които трябва да преодоляват работещите родители с деца, аз още я обичам.

— Не се и съмнявам. Но все пак как се справяш с политическата страна?

— Никога няма да забравя деня, в който тя ми се разкри. Лежахме в леглото късно сутринта един уикенд в началото на пролетта. Заговорих, че трябва да си направим лятно пътуване в Азия, и тя ми отговори, че не може, защото се е записала на стаж в ЦРУ. И че ако той минел добре, искала да започне постоянна работа там.

— Ти как реагира?

— Честно казано, немного добре. Отначало не й повярвах. Всъщност си помислих, че се шегува. Когато осъзнах, че не е така, се разкрещях, че ЦРУ спонсорира отряди на смъртта в Централна Америка, после затръшнах вратата на апартамента и излязох да се поразходя. Не очаквах тя да е там, когато се върна, но тя все още беше в леглото, облечена с моя фланелка. Личеше, че е плакала, но заговори спокойно и категорично. Тогава не се разделихме, защото тя ми обеща нещо.

— Какво?

— Отначало дръпна кратка реч, че всъщност помежду ни има повече общо, отколкото изглежда на пръв поглед. Според нея проблемът ми е, че не проумявам как е възможно тя да бъде едновременно патриот и либерал и че в основата на пътя и на двама ни са залегнали ценностите от Конституцията на САЩ. Единствената разлика била, че аз се опитвам да ги браня в съда, а тя — като работи в Управлението. Мога да цитирам почти дословно следващите й думи: „Знам, че не мога да съм сигурна дали ЦРУ е добра сила. Но ти обещавам едно: ако открия, че греша, не само ще напусна, но и ще разглася публично всичко. Ще ти дам материал за най-голямото проклето дело в кариерата ти.“

— И направи ли го? — Джонатан се усмихна: вече знаеше отговора. — Но това е било тогава, през деветдесетте. Тогава й е било лесно да направи подобно твърдение — кой би оспорил американската външна политика, след като тя се опитва да възпре военните престъпления на Балканите? А сега? Как двамата се справяте с факта, че докато ти представляваш жертвите на давене и на специална екстрадиция, тя работи за организацията, обвинена в прилагането на тези мерки?

— Честно казано, не сме обсъждали работата си. Тези теми са своеобразно табу. Но в момента това няма значение. Политическите ни различия не са същината на проблема.

— Извини ме, държах се безчувствено. Е, кажи ми, коя е същината на проблема. Осветли ме.

Вече беше тъмно, когато Адам му разказа всичко, което знае. Гуен излезе при тях с поднос с билков чай. Седна и рече:

— Готово, скъпи мои, децата си легнаха. Чарли си получи приказката, а Ейми казва, че още е изморена от полета. Утре мислим да отидем до Уодсдън Манър — ще пуснем Чарли на игралната площадка там. А вие двамата за какво си говорите?

Джонатан положи длан върху ръцете й.

— Сигурен съм, че в Уодсдън ще е прекрасно. А междувременно стана ясно, че както ти подозираш открай време, снаха ни е шпионка, но за жалост е била отвлечена от ислямски екстремисти. Не бива да го обсъждаме, защото от ЦРУ са ужасени какво може да й се случи при евентуална публичност. Адам е довел децата тук, понеже не можел да крие истината от тях, а сега, след като вече знаят, надали ще могат да крият от съучениците си.

— Не, разбира се — съгласи се Гуен. — Надали биха крили.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джонатан.

— Скъпи, те са тук вече два дни. Наистина ли мислеше, че няма да ми кажат? Ако ЦРУ се притеснява, че те може да се издадат пред приятелите си в училище, повярвай ми, няма голям шанс децата да скрият от баба си.

— Да, надали биха го сторили — съгласи се Джонатан.

— Е, кой знае, може пък да успеем да ти помогнем, Адам. Преподавала съм на много интересни хора през годините и обичам да поддържам връзка с тях. Поне мога да опитам.

Морган губеше представа за времето. Сал, както наричаше анонимния салафит, с когото се беше срещнала вечерта, когато я преместиха в провинцията, спази обещанието си и й позволи да се изкъпе през онази първа нощ. Обаче оттогава я държаха в пълен мрак. Някой — сигурно Зейнаб — все още я водеше до тоалетната през различни интервали от време. Обаче когато ходеше, й завързваха очите и й слагаха качулка, преди да я изведат от килията. Понякога проникваше мъничко светлина, когато някой отвореше вратата, за да й остави вода и поднос с храна. Но веднага след като оставеха храната, отново наставаше пълен мрак и тя се оказваше принудена да се храни опипом, доколкото може. Самата килия беше по-голяма. Обаче никой не разговаряше с нея. Морган знаеше, че са минали няколко дни. Почти нямаше представа колко точно. А що се отнася до местоположението й, можеше само да се чуди дали не я държат в същото място, където Абдел Насър й беше обещал да я заведе на тайна среща в деня на похищението над тях. Уверяваше я, че никой не подозира, че той го притежава. Явно похитителите знаеха, нали го бяха наблюдавали. Ако Морган беше права, имаше нищожна вероятност някой да обезпокои похитителите.

Напипа питката и бутилката с вода и се замисли над хода на събитията, довели я тук. След лятото на 2003 година отново работеше с Гари Търмънд. Много дълго това не беше мечтаната от нея полева работа. Обаче беше истински рай в сравнение с мрачния период след 11 септември, когато коридорите на Лангли сякаш бяха залети от прилив на чиста патриотична ярост, усещане за мисия и колективна цел, по-велики от всичко, което бяха преживявали от десетилетия насам — поне тя долавяше разлика. Съзнанието й се върна към онзи петък през юни 2003 година, към едно от вечерните събирания в Централата, когато с колегите пийваха бира и си разказваха истории. Не беше виждала Гари от няколко години. Изглеждаше понатежал, но ведър, а тъмният му махагонов тен показваше, че той явно не прекарва много време в периметъра, ограничен от околовръстното шосе на Вашингтон.

— Здрасти, Морган, изглеждаш добре — поздрави я. — Как е любимата ми майка разузнавач? Чувам, че Ейми си има по-малко братче. Както и да е. Кариерата ти се развива забележително! Продължавай така и някой ден ще станеш началник на всички ни.

— Добре съм, благодаря. — Тя се помъчи да потисне лека въздишка. — Децата са страхотни. Знам, че много скоро ще станат напълно самостоятелни. Но колкото и важна да е работата ми в Управлението, не ми е достатъчно.

— Искаш ли пак да работиш за мен?

— Познаваш ме, Гари. Аз съм момичето, което марширува с АОК. Аз първа разкрих някои от мрежите на онези копелета. Виж, не мога да приема задача, която ще изисква с месеци да отсъствам от къщи, но дали няма нещо не толкова продължително?

Гари внимателно се взря в нея.

— Сериозно ли? — Махна с ръка към стаята. — Наистина ли си готова да се откажеш от всичко заради риска да те прострелят и да пипнеш диария?

Още докато говореше, Морган съзнаваше, че няма да осведоми Адам за този разговор.

— Да, Гари, така мисля.

— В момента няма нищо. Но ако се появи, ще те имам предвид. Както сама каза, нали ти си момичето, което марширува в редиците на АОК!

Няколко седмици по-късно Морган се оказа прехвърлена в анонимна офисна сграда в Тайсънс Корнър, Вирджиния. Все още работеше на бюро и пътуваше мъчително от Бетезда, но Гари й беше обещал при възможност да й намери подходяща полева задача. А междувременно в момента тя изпълняваше ключова логистична роля в няколко антитерористични операции, които бяха фронтовата линия на войната срещу тероризма. Част от тях включваха непознати термини като „подсилени техники за разпит“ и „специална екстрадиция“, които според нея бяха спорни от етична гледна точка. Тя си спомни отдавнашното си обещание към Адам: ако се натъкне на доказателства, че Управлението не спазва конституционните ценности, в името на чиято защита тя беше започнала работа тук, Морган щеше да разгласи случая и да му даде материал за най-голямото проклето дело в кариерата му. Обаче сега бяха във война, в разгара на война срещу безмилостен враг, затова не каза нито дума.

Работата й изискваше да знае някои подробности за служителите в отдела и за операциите по цял свят — информация, която можеше да нанесе огромни поражения, ако попадне не където трябва. Означаваше също, че Морган е донякъде запозната с неприятните техники, които в момента използваха похитителите й, за мъчение: не само тъмнината, а и оглушителния шум, изпълващ я часове наред всеки ден — един-единствен албум на рапъра Еминем, който й пускаха оглушително в килията. Докато предъвкваше хляба си, музиката отново се разнесе. Знаеше, че ще продължи с часове — един и същи запис, който ще се върти отново и отново до безконечност.

Безмилостен и неотвратим, той не й позволяваше да заспи. Само веднъж беше усещала времето да тече толкова бавно. Преди години, когато с Адам отидоха на ски в Колорадо, си счупи крака и трябваше да остане пет дни в болницата, докато се възстановява след операцията. Дните бяха неприятни: безкрайни часове неудобство, през които ту дремеше, ту гледаше скучните предавания по телевизията, по които се захласваше другата жена в стаята. Обаче нощите бяха безкрайни — няколко минути сън, прекъснати от дълги периоди, през които Морган се мъчеше да намери нова поза, която не натоварва толкова счупения крак. Поглеждаше часовника си, после се бореше с порива да го направи отново, докато накрая се предаваше и установяваше слисано, че са минали по-малко от двайсет минути. Разбира се, сега нямаше часовник и единственият начин да отмерва часовете беше да брои колко пъти „Еминем Шоу“ стигаше до края и започваше отначало.

Въпреки всичко се чувстваше признателна за две неща. Първото беше, че след преместването в новия затвор не беше получавала световъртеж. А второто се дължеше на осведомеността й за затвор на ЦРУ в Афганистан, където подлагаха затворниците на подобно звуково насилие в продължение на двайсет и четири часа за периоди до три месеца. Доколкото можеше да прецени, на нея не й се бе налагало да изтърпява изтезанието за повече от петнайсет часа, след което Сал и приятелчетата му изключваха музиката за няколко часа. Може би не разполагаха с достатъчно хора. Така или иначе, този режим й осигуряваше безценен отдих.

Току-що бяха изключили музиката — най-сетне възможност да си отпочине. Обаче пред вратата си долови разговор между няколко човека. Явно ставаше дума за нея, защото различи думите амрики, „човешки права“ и името си. Палестинците често вмъкваха английски фрази в разговори, които водеха предимно на арабски, но после дочу нещо, което смрази кръвта й: „агент на ЦРУ“. Бяха ли разбили прикритието й? Бяха ли намерили джипиеса в чантата й? Но дори това не доказваше нищо: служител на Държавния департамент можеше да носи същото устройство. Дали Абдел Насър се бе пречупил по време на разпитите? Можеше само да чака.

Няколко минути по-късно на мястото на мрака лумна мощна светлина и вратата на килията рязко се отвори. Обаче сиянието продължи съвсем кратко, защото двамата мъже, които влязоха, надянаха на главата на Морган плътна качулка и после я издърпаха навън и я замъкнаха по някакъв коридор до оскъдно мебелираната стая, където се беше срещнала със Сал при пристигането си. Там й свалиха качулката и пред непривикналите й очи стените и подът сякаш засияха с вътрешно сияние. Тя примигна като новородено котенце и присви очи. Морган седна срещу Сал с оковани ръце и крака, съзнавайки мъчително, че дни наред не се е къпала и не е мила косата си. До него имаше камера на статив.

— При последната ни среща ти казах, че ще направим видеозапис — заяви той. — Приготвили сме ти сценарий. Моля те, прочети го предварително.

Текстът беше с големина четиринайсет пункта и двойна разредка — в известен смисъл лесен за четене. Обаче да го изговориш пред камера и после да го излъчат по цял свят? След като прочете първото изречение, Морган осъзна, че никога не би могла да го стори. Текстът гласеше: „Аз съм Морган Купър и съм агент на ЦРУ.“ Направеше ли това признание, щеше да застраши живота на всеки служител и на всеки агент, с когото бе работила. Лошите трябваше само да разберат кои са били сътрудниците й. А ако бяха умни, това минимално признание щеше да е само началото. По-добре да не си представя начините, по които щяха да се опитат да изтръгнат от нея какво знае за методите на Управлението и за операциите.

Каза си, че някак трябва да изиграе възмущението на истински невинен човек. Отговорът й към Сал беше презрителен:

— Би трябвало да знаете, че това е напълно неприемливо. Няма да призная, че съм нещо, което не съм — нито на четири очи, нито публично. Прекрасно знаете, че съм дипломат. Работя за Отдела за демокрация, човешки права и правото на труд и се опитвам да помогна и да закрилям палестинците. Работата ми не е шпионаж, а защита на свободата и на човешките права.

— Разбира се, имате прикритие. Но изобщо не мисля, че този сценарий не е верен — отговори Сал. — Това не е… как го казвате… цялата истина и нищо друго освен истината. Но е някакво начало, върху което ще надграждаме.

— Нищо подобно няма да направим. И преди да започнете да ме заплашвате, нека ви предупредя. Газа не е Афганистан. Това място не е под ваш контрол. Разчуе ли се за отвличането ми, всяка ваша съперничеща групировка ще се опита да ме намери. А надали ще ви се иска да сте тук, когато успеят.

Сал даде знак на един от пазачите. Превръзката за очи и качулката бяха поставени отново и тя беше отведена обратно в килията си. Може би така й се струваше, но Еминем звучеше като че ли още по-силно.