Похищението

11.

Четвъртък, 26 април — неделя, 29 април 2007 година

След толкова много дни, прекарани в мрак и меланхолия, Морган почти беше забравила как изглежда слънцето. Но сега, рано в една ветровита и сияйна сутрин, целият свят беше окъпан в слънце. Седяха един срещу друг на бели пластмасови столове в сянката на огромна финикова палма с разперени клони. „Ще ни пази сянка — каза Сал — и няма да се виждаме отгоре.“ Охраната се беше скрила отстрани на сградата — просторна вила с три наземни етажа и с мазе, което тя познаваше добре. На масата между тях Зейнаб сложи чинии с хумус, тънки питки, маслини, табуле, варени яйца, сладкиши и фурми, а също две големи чаши палестински ментов чай. Не виждаше нищо отвъд високите зидове край къщата, но усещаше близостта на морето, долавяше острия му мирис. Сигурно бяха близо до Рафа, най-слабо населеното място в ивицата Газа. От време на време Морган чуваше шум от коли или от самолети, но звучаха далечни — сигурно къщата беше встрани от пътя. Тя беше нащрек. Обаче ако под „добро ченге“ Сал бе имал предвид това, би могла да привикне към него.

— Време е да ти разкажа малко за себе си — каза той, дояждайки последния от няколко сладкиша. — Още не знаеш как се казвам: наричай ме Абу Мустафа. Сигурно си се досетила, че съм живял известно време на Запад. Всъщност учих в Америка. На четирийсет и една години съм и като теб имам деца — две момчета и едно момиче, които не виждам често. Не съм от тук, а от съседна държава. Ако такава е волята на Аллах, когато приключим тук, ще мога за малко да се прибера у дома. Трудно е да си разделен от семейството си, нали?

Морган кимна. Не беше очаквала това: — Сал — Абу Мусафа — да се опитва да се държи любезно и състрадателно, джихадист с чувства. Този човек беше участвал в изтезанията й и контрастът беше много силен, почти невъобразим. Но после Морган си спомни обучението си за провеждане на разпити под ръководството на Фил — едновременно шпионин и психолог с докторат. „Човекът, когото разпитвате, може да мрази американците — обясняваше лекторът. — Убедите ли го, че и двамата сте представители на човешкия род, вратата на съзнанието му ще се открехне. Как го постигам аз? Изпълнявам монолог. Говоря за себе си, за да предизвикам усещането, че имаме нещо общо, споделени преживявания. Важните въпроси, на които искам отговори, може да дойдат на дневен ред по-късно. Целта в този случай наричаме „регулиране на когнитивните аргументи“ — приближаване на гледната точка на субекта към тази на разпитващия. Най-добрите разпитващи са онези, които умеят да приспособяват монолога си и които прозират различните стратегии, необходими за всеки задържан.“

Вече имаше признаци, че планират промяна на стратегията: позволяваха й всеки ден да си взима душ и да облича чисти дрехи, и то не оранжев гащеризон като през първите дни от пленничеството й, а свободни фланелки и долнища на анцуг. Милите думи на Абу Мустафа за семейството му бяха просто следващата стъпка. Обаче той сякаш не се преструваше, докато описваше постиженията на децата си.

— Както несъмнено знаеш, щом се казвам Абу Мустафа, най-големият ми син се казва Мустафа. Той е почти на шестнайсет и макар да обича спорта, иншаллах, ще стане лекар или инженер. Следващата е Фатима — тя е само на тринайсет, но вече знае английски, френски и арабски. И накрая малкият Осама. Той още е малък немирник. На седем е.

Морган се питаше дали би могла да обърне в своя полза това внезапно появило се ново отношение. Имаше възможност да научи повече за Абу Мустафа. Например, щом дъщеря му учеше френски и английски, най-вероятно посещаваше частно училище и семейството разполагаше с пари. В наши дни къде арабчетата учат френски? В Ливан? В Йордания? Може би в Сирия?

— Значи най-малкото ти дете е родено през 2000 година, доста преди единайсети септември — отбеляза тя. — Тогава вече беше ли се посветил на джихад?

— Името на сина ми означава „лъв“, но няма нищо общо с Бен Ладен. Много мюсюлмански бебета получаваха това име далеч преди единайсети септември.

Тя опита отново:

— Къде си учил в Америка? Кое те разгневи толкова?

— Госпожо Купър, не го приемай като проява на неуважение, но ме разгневи животът на неверниците. А когато установих, че неверниците властват и в мюсюлманските земи, в някои буквално, в други само духовно, и че законът на Аллах е отхвърлен, а неверниците пълнят затворите си с мюсюлмански бойци, които се опитват да го възродят, тогава осъзнах, че дълг на всеки мюсюлманин е да практикува джихад.

Позната реч, към която се придържаха мнозина екстремисти — от Саид Кутб, идеолога на „Ал-Кайда“, до Халид Шейх Мохамед, човека, планирал атентатите от единайсети септември, който в момента се намираше в Гуантанамо. Опитали от насладите на Запада, те се бяха отвратили от тях.

— Разкажи ми за съпругата си — каза Морган. — Тя как се справя, докато ти си далеч и водиш славната си борба? Сигурна съм, че не си е представяла такъв живот.

Абу Мустафа отпи от чая.

— Много си проницателна. Тя също е образован човек, лекарка е. Тя би предпочела животът ни да е като преди, когато работех в офис и се прибирах у дома всяка вечер. Обаче според обичаите ни жената се подчинява на съпруга си.

— Което не означава, че е щастлива.

— Тя е добра мюсюлманка. Споделяме еднакви ценности. — Абу Мустафа разпери ръце: — Поне е в безопасност. Ти обаче си обърнала гръб на физическата безопасност. Какво те накара да го направиш?

Морган се замисли. Какво я беше накарало да постъпи по този начин? Защо беше толкова категорична да се върне към работата на терен, че бе пренебрегнала всяко предупреждение и беше затворила очи за въздействието от решенията й върху брака и децата? Отговорът й се струваше очевиден: просто така искаше, това я определяше като личност, това имаше нужда да прави, за да се чувства реализирана. Сега решението й изглеждаше себично. Пое си дълбоко въздух, опитвайки да се овладее и надявайки се Абу Мустафа да не забележи въздействието на въпроса върху разклатената й психика.

— Съжалявам, не исках да те разстройвам — каза той. — Разбирам те, защото понякога и аз се чувствам така. След два дни Фатима ще навърши четиринайсет, а аз ще пропусна рождения й ден. Не мога дори да й се обадя, да не би твоите американски приятели или ционистите да проследят телефонния сигнал и да ни изпратят ракета. Как успявам да продължа напред ли? Благодарение на вярата си, че постъпвам правилно, че действията ми са в името на справедливостта, и съм убеден, че такава е волята на Аллах.

Морган се окопити:

— Е, Абу Мустафа, аз също вярвам в мисията си и във великия експеримент в името на човешката свобода, каквито са Съединените щати. И нека те уверя, че това не ни сближава, а ни прави противоположни много повече, отколкото си представяш.

След първия си разговор в къщата те се срещнаха и следващите две сутрини. Морган си припомни още едно от основните наставления на Фил за водене на разпит: „Докато все още се опитвате да доведете субекта до мига на вземането на решение, до мига, когато се пречупва, техники като изолацията и лишаването от сън имат своите предимства. Но след този момент, когато субектът вече е проговорил, трябва да го нахраните и да го оставите да си почине. Иначе той ще бъде прекалено изтощен, за да си припомня важна информация.“

Продължаваха да я държат в мазето, когато не беше с Абу Мустафа. Но макар да беше лишена от естествена светлина, я преместиха в по-голяма стая с едно легло. Позволиха й да си вземе и шаха. Доколкото Морган можеше да прецени, нямаше скрити камери и за пръв път от началото на своя плен усети, че би могла да поспортува. Всяка сутрин правеше коремни преси, лицеви опори и Пилатес на килима, с който беше застлана част от пода. Храната се подобри. Понякога Зейнаб дори се усмихваше.

Морган беше наясно със Стокхолмския синдром, възможната силна връзка между терористите и техните затворници. Първо настъпваше липсата на контрол и пълната зависимост от похитителите, после идваше ред на признателността за неочакваната проява на доброта, накрая — усещането за дълг, което щеше да я принуди да издаде тайните си. След първите изпълнени с насилие срещи с Абу Мустафа й се струваше почти невъзможно да преживее развитието на подобни отношения с него. Обаче компанията му започваше да й допада и дори очакваше срещите им с нетърпение. Засега нищо не беше издала пред него, но се питаше дали и той не е преминал през професионална подготовка. Дали не е работил в разузнаването?

Отново седяха под финиковата палма. Освен обичайната за Близкия изток закуска днес имаше чаши и кана с някакъв тъмночервен сок.

— От нар — обясни Абу Мустафа и наля една чаша на Морган. — Специалитет от Газа.

Тя беше жадна и отпи голяма глътка.

— Вкусно е, наистина е вкусно.

— Зейнаб го приготви специално. Напомня ми за дома. Жена ми също го приготвя. Ами ти? Кой готви у вас?

— Обикновено Адам, когато си е у дома. Доста го бива.

— Много модерно. Много западно. И той ли пътува често?

— Напоследък немного. Не както преди. Понякога ходи до Гуантанамо. Не е като преди години, когато децата бяха малки, а той заминаваше на юг да разследва смъртен случай и понякога отсъстваше със седмици.

— Ти не се ли притесняваше, когато той заминава и те оставя сама с децата? Нали и ти ме попита същото във връзка с отношението на жена ми към моите отсъствия?

Морган вдигна ръка да заслони очите си от слънчев лъч, проникнал между листата на финиковата палма.

— Да, попитах те. Разбира се, че се притеснявах, знаех, че Адам няма избор. Той много държеше на работата си, от която зависеха хора. А мен през целия ми живот са ме учили, че мъжете и жените са равни, че съотношението помежду им се е променило. А изведнъж животът ми не беше много по-различен от живота на майка ми, която нямаше възможност да гради кариера, защото постоянно се местехме, когато татко получеше ново назначение. Сигурно щеше да ми е по-лесно, ако близките ни живееха близо до Вашингтон. Обаче родителите на Адам са в Англия, а от моите ни делят дълги полети със самолет. Просто винаги е било трудно. Животът ми открай време е само работа, децата, работа, децата. И винаги имам чувството, че не отделям достатъчно време и на двете. Никога нямах време за себе си. Вечер се строполявах в леглото изтощена до краен предел и най-често сама.

Тъмните очи на Абу Мустафа се взряха в нейните настойчиво.

— В нашата култура има други хора, с които да споделиш този товар. Близките винаги са готови да помогнат. Имаше ли и други тревоги по време на отсъствията на Адам?

— Какво имаш предвид?

— Притесняваше ли се, че докато ти водиш скучен живот и посвещаваш всяка минута на децата си и на ЦРУ, съпругът ти може и да се забавлява?

Въпросът му беше неуместен, но тя трябваше да продължи да говори.

— Да. Понякога това ме е притеснявало.

— Продължавай.

— Виж, сигурна съм, че почти същото важи за всяка жена, чийто съпруг отсъства често. Само че случаите, с които той се занимаваше, бяха много сложни, особено когато беше насрочена дата за екзекуцията. Хората по принуда прекарват време заедно. Помня, че имаше една правна сътрудничка в Джорджия. Вики. Знаеш как е: по-млада от мен, без деца, в състояние да посвети всяка минута на каузата, на която беше отдаден Адам. Имах чувството, че в продължение на няколко месеца тя го вижда по-често от мен, а когато погледнах снимката й на уебсайта на местната адвокатска фирма, с която работеше Адам, познай какво установих — тя беше красавица. А в това време аз бях капнала от умора. Накрая Адам успя да отмени изпълнението на смъртната присъда на онзи тип и преразглеждане на делото късно следобед в деня, когато той трябваше да умре. Следователно вместо да наблюдават екзекуцията на клиента си, адвокатите от защитата бяха отишли в Атланта да празнуват.

— И според теб са попрекалили с празнуването? — попита Абу Мустафа.

— Да. У дома Ейми беше болна. Ако Адам си беше у дома, щях да я заведа в спешното, но не можех да събудя Чарли, който беше съвсем мъничък, а и нямаше на кого да го оставя. Искаше ми се само да чуя гласа на Адам, за да ми вдъхне увереност. Обадих му се в полунощ, после в дванайсет и половина и през половин час след това, докато най-накрая Ейми престана да кашля и двете заспахме към четири часа. На следващия ден следобед Адам се прибра, изпълнен с гордост от успеха си и с леко помътен поглед. Винаги е твърдял, че нищо не се е случило, че останали до късно в някакъв бар, където пили и разговаряли. Не ми остава друго, освен да му повярвам.

— Не ти остава друго, но вярваш ли му?

— Какво значение има? В момента почти не си спомням кое ми се е струвало толкова важно преди.

— А ти, госпожо Купър? Чувствала ли си се изкушена?

Внезапно Морган долови похотливост в светещите очички на Абу Мустафа.

— Вече отговорих на този въпрос, когато ти и приятелят ти едва не ме удавихте. Отговорът ми е същият, затова предлагам да сменим темата.

Неделя сутринта, началото на работната седмица в Израел. Адам знаеше, че от няколко дни Майк и Гари са в страната, и се учудваше, че не са му се обадили. Обаче нямаше нищо против. Беше зает след срещата си с Башир. Беше установил, че влизането в Газа не е проста работа. Не можеше просто да се появи в Ерес. Трябваше му спонсор, някой с официален достъп, и беше склонен да направи нужните договорки и да си осигури известна закрила. Преди няколко месеца с Морган бяха ходили на коктейл в Бетезда. Там се j запознаха с Колин Райли, общителен канадец, ръководител на програма, финансирана от Държавния департамент, която се опитваше да обучи по-умерените палестински фракции на умения за съвременна политическа организация.

Адам съзнаваше, че сега той може да се окаже полезен политически контакт, и преди два дни замина с автобус до Йерусалим, където с Райли обядваха в арабски ресторант близо до портата за Яфа. Райли обеща да осигури документите и да го заведе в Газа при първа възможност. Не можеха да пренощуват. А и Адам не разполагаше с много време. Всеки ден се обаждаше на децата и беше съвсем ясно, че те искат той да се върне. Предната вечер баща му подчерта тяхното послание: „Знам, че трябва да направиш каквото можеш. Но не отсъствай прекалено дълго. Винаги можеш да заминеш пак.“

Адам се чудеше дали най-накрая няма да му се удаде възможност да отиде на брега, когато звънна мобилният му телефон. Беше Гари.

— Зает ли си, Адам?

— В момента не.

— В такъв случай можеш да дойдеш в кабинета на Юджин. Знаеш къде е.

Майк го чакаше във фоайето на посолството, облечен с панталони с цвят каки и хавайска риза на цветя.

— Внимавай — предупреди го, — не знам какво си направил, но шефът е бесен.

Гари и Юджин седяха на стъклената заседателна маса.

— Седни, Адам — поде Гари, без да му подаде ръка. — А после, тъй като всички работим за една цел, се надявам да ми разкажеш какво правиш тук.

— Какво, всичко ли? — попита Адам.

— Само важните неща. Не ме интересува дали си разглеждал забележителностите. А какво си правил, опитвайки се да намериш съпругата си.

— Мога да ви задам същия въпрос.

Гари изгледа Майк и Юджин.

— Господа, господин Купър се прави на умник!

Майк и Юджин се смутиха.

— Не се правя на умник — възрази Адам. — Просто изтъквам, че последното съобщение от Морган на гласовата ми поща е отпреди трийсет и два дни, а напредъкът ви е удивително нищожен.

— Е, може би щяхме да напреднем повече, ако ти не ни създаваше тревоги.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво си правил, по дяволите, с нелегален член на ХАМАС в жилищен блок в Лод? С човек, длъжен съм да добавя, който в момента е в израелски арест?

Адам не успя да прикрие чувствата си. Беше съсипан. Как се бе случило? Беше изпълнил буквално наставленията на Имад как да избегне проследяване, но за жалост, помисли си той мрачно, не беше професионалист за разлика от тези хора.

— Арестуван ли? Защо? Защото се е съгласил да разговаря с мен?

— О, Адам! — Снизходителното, престорено съчувствие на Гари. — Знам колко са трудни тези няколко седмици за теб. Ти си храбър човек, също като жена си, и това е достойно за възхищение. Разбирам какво се опитваш да постигнеш. Ние не разговаряме с ислямистите, затова си решил, че вероятно благодарение на адвокатската си практика като техен защитник ти можеш да го сториш. Обаче ме изслушай, за бога. Послушай човек с почти три десетилетия опит. Този регион е змийско гнездо. Никой и нищо не са каквото изглеждат. Така че новият ти приятел Башир ал-Овдех може и да ти се е сторил отзивчив, но със сигурност ще ти устрои капан, когато осъществиш пътуването си до Газа. Да, приятелю, и за това знаем. Но ето каква е истината. Ал-Овдех е негодник. От „Шин Бен“ го издирват от години. Направил си им услуга. Проследили са те и ти си ги отвел при него. Изглежда се е получило поне едно добро.

Адам впери поглед в Гари, без да продума.

— Сега чуй какви са фактите за живота тук. Групировката, която твърди, че държи Морган в плен, е „Джанбия ал-Ислам“. Имам добри приятели в тази част на света — опитни израелски разузнавачи, и те споделят с мен неща, които може би не трябва да споделят. Момчета, които познавам от години. Прекарах известно време с тях и те са сигурни, че „Джанбия“ е измама, фасада.

На мен не ми изглеждаха много фалшиви. И със сигурност съвсем истински са изтезавали съпругата ми.

— Така е. Не се опитвам да го омаловажавам. Но са фасада. Похитителите искат да ги мислим за нова радикална групировка, много по-екстремна от ХАМАС. А всъщност са ХАМАС. Отвличането на Морган е организирано така, че да обслужи крайната цел на ХАМАС — да завземе Газа и Западния бряг. Каквито и обещания да дават, последното, което ще направят, е да ти помогнат. Следователно, ако отидеш в Газа и се опиташ да се свържеш с тях, не само рискуваш живота си, ами си е и чиста загуба на време.

— Моля? С какво похищението на Морган ще помогне на ХАМАС? Съжалявам, но не разбирам.

Гари въздъхна.

— Сложно е като всичко останало в Близкия изток. Затова внимавай. Според моите източници ХАМАС ще предизвикат огромна медийна сензация, като обявят, че са намерили Морган и са я освободили. Ще я покажат по телевизията и ще я изпратят у дома, като през цялото време ще внушават на света, че вече не са терористи, а са зряла политическа организация, достойна да бъде призната от международната общност. Обаче, Адам, това са глупости. Многобройни пластове от лъжи и измами — така е в този регион. Всичко е само илюзия, изфабрикувана, за да подобрят имиджа си. Нагазил си в дълбоки води, които не са по силите ти. И вече е време да се отдръпнеш. Върни се у дома. Посвети се на децата си. И бъди малко по-търпелив, мамка му, ясно?

Гари звучеше убедително. Обаче Адам не му вярваше. Аргументите му бяха твърде заплетени, а ако отвличането на Морган беше само политически театър, тогава защо похитителите й я бяха изтезавали, и то по начин, който можеше да сложи край на живота й?

— Пет пари не давам какво казват израелските ти приятели — отговори Адам. — Може и да са прави. А може и да не са, така че, ако нямате нищо против, а дори да имате, бих искал да имам шанса сам да преценявам нещата. Израелците не могат да отидат в Газа. Аз мога. И ще го направя. А после, след като си съставя мнение, ще се прибера у дома. Или поне в Англия.

— Не работиш за мен, затова не мога да ти нареждам какво да правиш — изрече сърдито Гари. — Но дано да си готов да оставиш децата си сираци, господин Купър, защото ако така разиграеш нещата, ще предизвикаш смъртта си. Животът си е твой. Обаче това, което ме вбесява, е, че ако отидеш в Газа и се поставиш в услуга на ХАМАС, няма да постигнеш нищо, само ще изложиш още хора на опасността да бъдат отвлечени — хора, които няма да се справят толкова добре, колкото се надявам и се моля да се справя Морган. Така че върви на безценното си пътуване заедно с господин Райли, но не забравяй какви ще бъдат последиците.