Похищението

12.

Сряда, 2 май 2007 година

Предната вечер Адам си беше купил сладкиш и докато чакаше Колин Райли, го изяде с чаша нес кафе, което си направи в стаята. Докато се хранеше, отново прегледа репортажа за залавянето на Башир ал-Овдех във вчерашния брой на вестник „Хаарец“. Не можеше да се освободи от тревогата си, че приятелите на Ал-Овдех в Газа ще обвиняват него за залавянето му, но беше твърдо решен да използва телефонния номер, който той му беше дал. Какво друго му оставаше?

Слезе долу в шест и половина, а Райли пристигна с черния си джип почти веднага.

— Документите ти са наред — каза той с фалшив германски акцент. — Можеш да влезеш в Газа, мястото, което хората отчаяно се опитват да напуснат. Съжалявам, че тръгваме толкова рано.

Улиците на града все още бяха пусти и скоро стигнаха до шосето. Докато пътуваха, Колин запозна Адам с някои основни правила:

— Трябва да разбереш, че като финансирана от американското правителство програма на нас ни е строго забранено да имаме вземане-даване с ХАМАС. Ще те заведа в град Газа и можеш да дойдеш в кабинета ми, но след това си сам. Не мога да ти предоставя и някой от шофьорите си. Имам да решавам проблеми, свързани с мениджмънта. Но трябва да се върнеш в офиса до четири часа. Иначе ще се наложи да пренощуваме в Газа. Ако не успееш, ще те изчакам. Обаче ако изобщо си намерим място в някой хотел, няма да ти бъде никак удобно.

— Нали Ерес е отворен до шест?

— Така е, но макар да е на не повече от осем километра от офиса, тук изминаването на това разстояние може да отнеме доста време. Никога не се знае какво е положението с пътните блокади.

— Ясно.

— Въпреки това, ако имаме късмет, няма да попаднем на престрелка.

Адам потъна в мислите си. Какво се надяваше да постигне? Наистина ли смяташе, че ще влезе в Газа за по-малко от дванайсет часа, ще се срещне с някакъв боец от ХАМАС, който ще му обещае да зареже всичко останало и да намери Морган? Скоро се наложи да прекъсне унеса си. Бяха пристигнали в Ерес.

— Ето ни тук — оповести Колин и заключи колата. — Помни, израелците ще знаят кой си и защо влизаш. Обаче според документите идваш като мой асистент. Просто се придържай към тази версия, ако някой попита. Нямаше да ти дадат разрешение, ако наистина имаха възражения.

Бяха подранили и зачакаха пред терминала на топлещото слънце. Въздухът неочаквано потрепери. Тревожно близо се разнесе разтърсващ вътрешностите взрив.

— Не обръщай внимание — каза Колин. — Млад бъдещ мъченик току-що изстреля поредната ракета към Израел. Сигурно е улучил някое лимоново дръвче. А, погледни, всеки момент ще отворят вратите. Ние сме първи.

Бързо преминаха през формалностите. Шофьорът на Колин, Омар, ги чакаше на паркинга откъм страната на Газа. През последните няколко дни имаше нещо като затишие във вътрешните борби между фракциите и макар да преминаха през различни пътни блокади, нито една не им отне много време. Главното шосе беше широко и относително чисто, но погледнеше ли настрани, Адам усещаше непроницаемия и опасен лабиринт от къщи отвъд, гъста мрежа от улички между морето и Стената. Тя често се показваше — сив бетонен крепостен вал, който се виеше по склона на ниските възвишения, очертаващи източната граница на ивицата на не повече от пет-шест километра оттам.

— Да се надяваме, че не я държат някъде тук — обади се Колин, докато минаваха покрай входа на лагера „Джабалия“. — Съмнявам се някой да я открие в тази пъклена дупка.

Скоро пристигнаха в офиса на Колин — шестетажна постройка, която би могла да бъде и банка. Паркираха в пресечката до задния вход и се качиха с асансьора до шестия етаж. Адам поизостана, докато Колин поздрави рецепционистката и неколцина други служители. Големите прозорци гледаха към затревена площ, наречена „Площад на Незнайния воин“.

— Възползвай се максимално — каза Колин. — Това е най-хубавото място в Газа. Туптящото сърце на града. — Въведе Адам в празна стая, само с бюро и компютър. — Обади се. Ако се съгласят да се срещнат с теб, може да те вземат от долу. Кажи им да дойдат в сградата „Ал-Кафарна“ от източната страна на площада.

Адам извади мобилния си телефон и набра номера, който Ал-Овдех му беше казал да запомни. Почти веднага в ухото му прозвуча носов глас:

— Ало? Мархаба. Търся Кадер? Обажда се Адам Купър. Дадоха ми номера ви. Искам да се срещна с вас и да поговорим за жена ми. — Опитваше се напрежението да не звучи в гласа му, но знаеше, че не успява.

Пауза, през която сякаш телефонът отсреща беше предаден на някой друг.

— Да, господин Адам. Добре дошли. В Газа ли сте?

Адам обясни къде се намира.

— Ще дойдем след четирийсет минути. Ще видите колата. Бъдете във фоайето.

Когато пристигат, и тримата са облечени с джинси, фланелки и кожени якета — неофициалната униформа. Всички са с бради и спират до тротоара с поредната стара тойота „Корола“. На тротоара е пълно с хора и никой не им обръща внимание. Мъжът до шофьора забелязва Адам през стъклените врати на фоайето. Адам вижда колата, дишането му се учестява, той става и излиза от сградата. След секунда вече е прекосил тротоара, а пътникът на задната седалка се пресяга и отваря вратата.

— Казвам се Кадер Абу Фарес — представя се той. — Добре дошъл. Влизай.

Не се усмихва. Адам се настанява на свободното място на задната седалка и веднага щом затваря вратата, колата потегля. На десетина пресечки от площада влиза в тясна уличка. Адам се усмихва на хрумналата му шега: Кадер кадърът.

— Съжалявам, но го правим с оглед на сигурността — казва Кадер. Изважда превръзка за очи от малка кожена чантичка с цип пред себе си и я пристяга около главата на Адам. — А сега излез.

Той се изправя със завързани очи. На сянка са и не се чува шум от автомобили. Усеща как ръце опипват всеки сантиметър от тялото му и сръчно изваждат вещите му: паспорта, мобилния телефон и портфейла му. Чува Кадер да говори с някого на арабски, после чува как друг автомобил се отдалечава.

— Качи се пак. И се наведи, за да не се виждаш.

Легнал на седалката, Адам усеща движението на колата: понякога бързо, друг път бавно, безброй завои наляво и надясно. Преди по-малко от два часа, докато минаваше през Ерес, си помисли, че е прекосил последната граница между личната си сигурност и опасността. Сега знае, че това е било само началото и че трябва да преодолее още много прегради, след всяка от които ще попадне в още по-вътрешен опасен кръг. Най-сетне колата спира.

— Излез, ако обичаш.

— Където и да се намираме, цари зловеща тишина.

— Чуваш ли този звук? — пита Кадер.

— Какъв звук?

— Вслушай се. Оттам, горе.

Адам различава съвсем тихо, сякаш въображаемо бръмчене: пронизително, но и приглушено, като далечна зъболекарска машинка.

— Израелски безпилотен самолет — пояснява арабинът. — Шпионски самолет. Не се вижда, но по звука съдя, че е там, а човекът, който го управлява и ни вижда на екрана си в Биршеба, може да ни изпрати ракета F-16, когато си поиска. Не го забравяй, господин Адам. Израелците са ти приятели, но днес може да те убият.

Както стоят, за втори път тази сутрин се чува експлозия. Тази обаче изглежда е различна. Не е само трусът, придружава го трясъкът от трошене и след броени секунди се чуват викове, писъци и сирени.

— Не знам какво става — признава Кадер. — По-добре да влезем.

Адам усеща, че го въвеждат в някаква сграда. Вътре свалят превръзката от очите му и той вижда голото бетонно стълбище на жилищен блок. Лятото наближава, обаче вътре е студено. Кадер му дава знак и заедно с шофьора и един мъж, когото Адам смята за охрана, се качват по стълбите. На третия етаж Кадер бутва една отключена врата. В апартамента вече има няколко мъже, които влизат и излизат от главното помещение. Мебелировката е оскъдна и практична: груби етажерки с книги и класьори, бюро и компютър, няколко стоманени стола, а в ъгъла има ниска масичка с евтин кафяв диван и кресло. На стената виси огромен плакат на Йерусалим, на който централно място заема златният купол на скалата и има бордюр от бели арабски букви на яркозелен фон — цветовете на ХАМАС.

— Е, пристигнахме — казва Кадер. — Седни. Искаш ли чай?

— Да, благодаря — отговаря Адам и се опитва да се усмихне.

— Ще те помоля да почакаш няколко минути. Има ново нападение и трябва да разбера какво става. — Той го повежда към съседната стая и Адам чака повече от час. Никой не му обръща внимание.

Най-сетне Кадер се връща.

— Положението е лошо и продължава да се влошава. Започнало с бомба близо до Ислямския университет. Четирима от нашите били взривени в колата си, а сега има и престрелка. Мисля, че са простреляни и бойци на ФАТАХ. Положението се влошава с всеки изминал ден. — Свива рамене. — Или са ФАТАХ, или са израелците.

Адам кима, все едно бомбените взривове и придружаващият ги кървав хаос са обичаен всекидневен риск.

— Знаеш защо съм тук. Можеш ли да ми помогнеш?

— Дали можем да намерим жена ти ли? — Изражението на Кадер не е насърчително. — Моля те да ме разбереш, искам да ти помогна, господин Адам. Ти си мой гост, а Ахмад Махмуд, твоят клиент в Америка, е братовчед на един от моите учители. Той е много уважаван човек. Обаче ти си тук, защото Башир ти е дал телефонния ми номер, а след срещата с теб израелците са го арестували. Как се е случило?

— Не знам. Кълна се, нямам представа как са го намерили, обаче съм сигурен, че това няма нищо общо с мен. — Съзнава, че говори прекалено. — Премислих всичко случило се през онази нощ, и не мога да проумея. Сигурен съм, че никой не ме следи. На никого не казах къде отивам. Виж, ако намекваш, че работя за израелците, надали бих дошъл тук, нали го разбираш — особено след залавянето на Башир. Тук съм, защото искрено вярвам, че искаш да намериш съпругата ми Морган почти толкова, колкото го искам и аз. Също така съм убеден, че я държат в плен твоите врагове.

— Откъде знаеш кой я държи в плен?

Разбира се, Башир не е имал време да предаде на приятелите си в Газа съобщение за срещата им. Кадер още не знаеше за видеозаписа.

— В Американското посолство е изпратен диск с видеозапис. Морган изглежда ужасно, облечена е с оранжев гащеризон като в Гуантанамо и съм сигурен, че са я изтезавали. Зад нея има плакат, на който пише, че е пленница на „Джанбия ал-Ислам“. Чувал ли си за тази групировка? Свързана ли е с ХАМАС?

— Много въпроси — клати глава Кадер. — Не. Те нямат нищо общо с Ислямското движение. Знаем кои са. Те са такфири7, екстремисти. Не виждат нищо лошо в това да убиват мюсюлмани, докато преследват целите си. Обаче ако те са похитили жена ти, това е лоша новина. Вече видя малко от Газа, но достатъчно, за да знаеш колко трудно ще е да я намерим.

Докато разговарят, в стаята се втурва още един мъж с кожено яке, прошепва нещо в ухото на Кадер и му подава дребен предмет. Кадер се смръщва. Разтваря шепа и показва малък електронен чип.

— Знаеш ли какво е това, господин Адам?

Той се взира неразбиращо и свива рамене. Преди да успее да каже нещо, Кадер вдига ръка и я стоварва върху лицето му.

— Не знаеш ли? Носиш това, а не знаеш какво е?

— Аз… никога не съм го виждал. — Усеща, че бузата му се подува, но е в шок и не усеща болка. — Кълна се. Какво е?

— Ами нека ти обясня, господин Адам. Това е проследяващо устройство. След като те претърсихме на път за насам, колегите ми са го открили в портфейла ти, където държиш паспорта си. Деактивирахме го. Безполезно е. Обаче не ти вярвам. Кой ти го даде, господин Адам? — Той го удря в гърдите толкова силно, че го просва назад към мекия дунапрен на канапето.

— Нямам представа! Това няма нищо общо с мен — провиква се Адам. — Тук съм, за да намеря жена си, не за да вземам страна в битките ви с ФАТАХ или с израелците. Аз съм адвокат! През последните няколко години защитавам конституционните права на привърженици на вашето движение, а не предизвиквам гибелта им от въздушна атака. — Още докато изрича думите, осъзнава колко нелепо и абсурдно звучат. — Исках да се срещнем, за да помоля за помощ. Иначе защо ще поемам подобен риск?

— Искаш да намериш жена си. — Гласът на Кадер неочаквано зазвучава спокойно, заплашително. — И така ли мислиш да го постигнеш? Като ни шпионираш? Ти искаш да намериш госпожа Купър. Е, според мен знаеш, че точно така израелците са открили Башир — друг човек, когото си помолил за помощ и който сега ще лежи години в затвора.

Върху масичката има пепелник и Кадер оставя вътре чипа, после го подпалва със запалка. След секунди той се превръща в топяща се пластмаса.

— Сега, след като вече не могат да ни проследят, ще направим нещо друго. За кого шпионираш, господин Адам? За Израел или за Америка? За „Шабак“ или за ЦРУ?

— Ако не ми вярвате, говорете със семейството на Ахмад Махмуд. Те ще ви разкажат как не допуснах надеждите им да умрат. — Адам е възвърнал самообладанието си. — Искрено съжалявам за Башир. Той ме прие добронамерено, а аз неволно съм го предал. Но ако съм имал проследяващо устройство, някой го е поставил тайно и аз нямам представа кой. Идвам при вас, защото не мисля, че ЦРУ имат представа къде е Морган, а съм сигурен, че след време вие ще я намерите.

Кадер не казва нищо, но в погледа му се чете съмнение. Изправят се и излизат — Адам и същите трима мъже като преди. В основата на стълбите отново му завързват очите. Повеждат го към колата и го натикват вътре.

— Твърдиш, че жена ти е отвлечена от „Джанбия ал-Ислам“ — казва Кадер, когато колата отново потегля. — Добре. Ако тя е в Газа, ще узнаем истината.

Отново странното движение. Този път пътуването продължава по-дълго, но колата се движи бавно, на моменти почти спира. Докато пътуват, Адам усеща, че по улиците става нещо. Отначало шумът е далечен и едва доловим, но постепенно се усилва: викове, врява и после стрелба. Спомня си за един австралиец с безумен поглед, с когото се запозна на някакво парти във Вашингтон и който няколко години беше отразявал войната в Ирак за някаква телевизия. Той не говореше за нищо друго освен за многобройните страховити сблъсъци, които беше преживял, а думите му се лееха като неудържим поток, сякаш сам не можеше да проумее чудото на собственото си оцеляване. Спомня си, че австралиецът наричаше престрелките „пукотевици“ — Адам едва впоследствие установи, че терминът е от военния жаргон в Австралия и Нова Зеландия. Адам осъзнава, че сигурно самият той в момента приближава някоя „пукотевица“, придружаван не от верни бойни другари, а най-вероятно от склонни към самоубийствени действия хора на ХАМАС. Би трябвало да е скован от ужас. Обаче страхът му е примесен с необяснимо въодушевление. Вече никой не може да го обвини, че не се е постарал достатъчно. Странно защо си припомня как като младеж беше чел Жан-Пол Сартър. Вече не е юрист с костюм, прегърнал е съдбата си на екзистенциалист.

Колата спира напълно, предизвиквайки порой от гневни и уплашени думи на арабски от страна на шофьора. Кадер крясва в отговор и Адам усеща как колата започва да се тресе и да се клати. Невидимата тълпа навън крещи неразбираеми лозунги и призиви, а над силния човешки тътен се носи пронизителен писък — воят на оплаквачки. Нечия ръка повдига превръзката, Адам се обръща да погледне Кадер и първо вижда, че той гледа уплашено, а после се извръща към прозореца. Намират се на широка улица, явно близо до центъра на града, и пред колата има море от куфии. Повечето мъже са гладко обръснати, следователно, разбира Адам, са от ФАТАХ, а не от ХАМАС.

— Трябва да бягаме! — Гласът на Кадер е с една октава по-висок, отколкото в апартамента. Той се опитва да отвори вратата, но тя е блокирана от тълпата. През предното стъкло, може би на стотина метра пред тях, Адам забелязва три полюшващи се ковчега, понесени високо от опечалените и увити с цветовете на ФАТАХ. Как се е случило? Как може шофьорът на Кадер да е толкова глупав? Натъкнали са се на политическо погребение. Вероятно хората са убити по-рано същия ден. Сега като че ли всички погледи са вперени в тяхната кола, размахват се юмруци — съвсем очевидно е, че Кадер и останалите са от ХАМАС.

— Заключи си вратата — провиква се Кадер. — Може Да успеем да се измъкнем някак с колата.

Обаче пресата от тела става само по-силна. Дори шофьорът да е склонен и способен да прегази хора, колата не може да помръдне. Времето сякаш забавя ход, когато Адам вдига поглед и забелязва нелепи подробности от нормалното ежедневие: балкон с пластмасови столове, простор с пране, обичайния площад, бетонни сгради. Но колко много хора! И повечето от тях са млади, а така гневни!

Точно отпред виждат как войници в черно, добре екипираните бойци, за които Колин беше казал, че са обучени с подкрепата на ЦРУ, се появяват от една пресечка и когато ги зърва, Адам изпитва облекчение — най-сетне някакъв ред.

— Кадер, погледни! — сочи му.

Обаче когато Кадер ги вижда, започва с нова сила отчаяно да блъска вратата.

— Те са „Форс 17“ — казва той. — Най-лошите. Трябва веднага да изчезваме, иначе сме мъртви.

Адам не вижда кой произвежда първите два изстрела, но явно се разнасят отзад, вероятно стрелецът се крие на някой от затулените от пране балкони. Войниците от „Форс 17“ се разпръсват, когато куршумите затрополяват по бетона на сградите над главите им, а той поглежда ужасен как един от тях се прикрива зад някакъв микробус и вдига оръжието си. Писъците на тълпата вече не са координирани и се извисяват още по-силно, докато Адам рита вратата на колата, облегнал гръб на предната седалка и напрегнал всички сили. Победоносно усеща как вратата поддава и изпъва крак, за да й попречи пак да се затвори. Стисва китката на Кадер и го помъква извън колата. Докато се измъкват обаче, войникът от „Форс 17“ стреля два пъти. Предното стъкло се натрошава, шофьорът се свлича напред, а от шията и челото му руква кръв. На излизане от колата Адам усеща пръските и за част от секундата му се струва, че е улучен. Обръща се, когато третият изстрел уцелва охранителя от ХАМАС, който седи до шофьора. Може би не е мъртъв, но ако се опитат да го спасят, скоро и те ще загинат.

Изненадващата престрелка е накарала тълпата да се отдръпне, в случай че още куршуми полетят нататък, и в броените секунди, преди хората да се прегрупират, Адам и Кадер хукват, отдалечават се от ковчезите, оттеглят се обратно по улицата в посоката, от която са дошли. Няма повече изстрели и след двеста метра тълпата оредява. След още сто метра остават сами на улицата, но продължават да тичат въпреки жаркото слънце. Далеч от навалицата и от мъжете с пушките улиците са пусти, а прозорците — натрошени. Адам няма представа къде се намира — беглец в непознат град. После в пролуката между две сгради зърва морето: явно се движи на север — към Ерес! — успоредно на брега. Опитва се да си припомни картите на Газа, които е проучвал по интернет. В зависимост откъде тръгва, или ще се окаже по-близо до сигурния пристан на кабинета на Колин, или в хаоса на бежанския лагер Джабалия, този врящ казан, в който се боричкат десетки военни групировки. Най-сетне стигат до някакво кръстовище и Кадер спира.

— Ти тръгни натам — посочва той. — И върви само направо. Ще стигнеш до „Площада на незнайния воин“. Това ще ти трябва — бърка в джоба си и подава на Адам портфейла и паспорта му. — Боя се, че унищожих мобилния ти телефон. Трябваше да сме сигурни, че няма още някой чип. — Протяга му ръка. — Ти ме спаси. Вече ти вярвам, хабиби.

— Ами ти? Ти къде ще отидеш?

— Не се тревожи. Наблизо има къща на ХАМАС. Ще съм на сигурно място. Сега върви. Ако е рекъл Бог, ще дойдеш пак и тогава ще намерим жена ти. Но по-късно. Моментът не е подходящ да оставаш в Газа. — Той му махва и бързо се отдалечава към морето.

Адам отново хуква по широката притихнала улица. Някъде зад себе си още чува престрелка, но след малко недалеч отпред вижда площада. Тук мъжете още седят на открито в кафенетата и поглеждат смаяно потния и окървавен чужденец, който тича сам по тротоара. Климатизираната сграда е като рязко потапяне в прохладен планински водопад. Охранителят безмълвно вика асансьора и отвежда Адам до етажа на Колин.

Колин е ходил до тоалетната и е на мраморната площадка, когато вратите на асансьора се отварят. Той внимателно оглежда Адам и се взира в кървавите пръски по спортната му риза.

— Аха, явно започваш да опознаваш Газа. Иди да се измиеш и ще ти заема една фланелка. А после най-добре да се прибираме.

Адам поглежда часовника си. Три и четирийсет и пет следобед. Успял е да се върне петнайсет минути по-рано от крайния срок, който Колин му е дал за Газа.

Адам беше предупреден, че в Ерес ще има засилена охрана, и очакванията му се оправдаваха. Най-силното му желание беше да се върне в Тел Авив, да си вземе душ и да отмие страховете и чувството си за безсилие. Преди това обаче трябваше да застане в охраняваната зона в Ерес и да се подчини на заповедите, издавани по високоговорител от служителите, които наблюдаваха от разположена нависоко кабина от бронирано стъкло. „Извадете джобовете си. Оставете паспорта и портфейла си върху пластмасовата табла и я бутнете по конвейерната лента. Свалете колана, часовника и обувките си. Сега влезте в кабината за откриване на експлозиви.“ Макар Адам да не носеше багаж, проверката отне четирийсет минути. После, когато се върнаха в паспортната зала, двамата с Колин се присъединиха към дълга опашка от журналисти, хуманитарни работници и неколцина привилегировани палестинци.

Близо час опашката не помръдна, защото в кабинката нямаше никого. Стана почти шест часът, преди отново да стъпят на израелска територия.

Адам се почувства дезориентиран и травмиран, докато се мъчеше да проумее случилото се. На няколко пъти, когато се беше катерил в Алпите, се беше озовавал на крачка от смъртта. Веднъж един съвсем безобиден заснежен склон, който току-що беше преминал, внезапно се изпълни с лавина от падащи камъни, някои с големината на автомобили, след като заледените им гнезда се бяха разтопили от лятната жега. Втория път замръкна заедно със свой приятел на връщане от небезизвестното катерене по северния склон на Егюй дьо Триоле: ако не бяха останали активни цяла нощ и не бяха изкопали пещера с пикелите си, щяха да замръзнат и да умрат. Обаче му се струваше по-лесно да оцелее от най-тежките изпитания, пред които го изправяше безмилостната и безучастна природа. Мъжете от „Форс 17“, които убиха шофьора на Кадер, като нищо можеха да застрелят и него и щяха да го направят с враждебно човешко действие. Още по-лошото бе, че също толкова опасни мъже от също толкова чужда култура все още държаха Морган в плен. Натрупаните лични впечатления на Адам относно онова, което тя вероятно преживяваше, само задълбочиха страховете и тревогите му.

По време на пътуването обратно към Тел Авив Адам не разказа почти нищо за това как е минал денят му с надеждата, че когато пристигнат, с Колин ще седнат да изпият по бира. Той обаче трябваше да се връща при новата си съпруга в Йерусалим, затова след като си взе душ, Адам излезе на улицата сам и пое покрай ресторанти и барове, пълни с туристи, после надолу към брега, където весели групи млади хора флиртуваха както обикновено. Седна на една пейка и съзерцава залеза над морето, а когато мръкна, се настани в кафене на открито, поръча си пица и изпи почти цяла бутилка вино, но макар алкохолът да го успокои, стомахът му едва понесе храната. Дали и Морган виждаше същите нощни звезди? Трудно му беше да приеме не Газа, толкова близка и същевременно толкова далечна, а Тел Авив. Три добре облечени американки на по трийсет и няколко години се настаниха на съседната маса и се опитаха да поведат разговор с него, като го осведомиха, че са от Милуоки, и потърсиха съвета му кой е най-удачният начин да организират посещението си в Масада. Той отговори учтиво, но отказа на поканата им да се присъедини към тях, понеже се опасяваше, че ако го стори, единствената тема, която ще бъде в състояние да обсъжда, ще е как да оцелееш след първата си престрелка.

Преди да си легне, провери имейла си. В спама имаше съобщение от Рони Васерман, изпратено рано сутринта:

„Скъпи Адам, днес говорих с тъща ти и тя ми обясни, че си в Израел. Сигурно знаеш, че тя ме посети преди няколко дни и ми остави номера си. Е, интересно съвпадение, защото и аз заминавам там. Само за седмица за съжаление, но наистина се нуждая от почивка. Ще отседна при сестра си в Рамат Хашарон, на няколко километра северно от Тел Авив. Ще бъда сама — родителите на Тео се съгласиха да поемат грижите за децата. Както и да е, ако си свободен, ще се радвам да се видим. Трябва да пристигна утре. Изпрати ми имейл или ми звънни на американския мобилен, ххх Р.“

Вече започваше да се чувства преследван, когато забеляза, че някой е пъхнал под вратата му някакъв плик. Картичката вътре беше подписана от някой си полковник Ицхак Бен-Меир.

„Господин Купър, бих искал да се срещнем, за да обсъдим посещението Ви в Газа. Трябва да знаете, че се запознах с жена ви, преди да бъде отвлечена. Ще ви се обадя утре сутрин.“