Похищението

3.

Понеделник, 2 април 2007 година

Адам Купър съзнаваше, че не бива да се впечатлява от собствения си кабинет, но след като десет години беше работил в мрачна кабинка във Вашингтонския кризисен помощен център, не можеше да се въздържи. Дори сега, след близо две години в „Спинкс Макартър“, се улавяше, че съзерцава с детинско удивление бюрото от светло дърво, върху което имаше две снимки в стоманени рамки на Морган и на децата. Стаята беше с два големи прозореца, само негови, и ако застанеше пред тях, аха, да види Белия дом. Пред вратата му беше бюрото на Естел, първата му истинска секретарка. И всичко това, плюс повече пари, отколкото някога беше допускал, че ще спечели през живота си, а като капак се занимаваше с така наречената от приятелката му Рони „Божа работа“ — бореше се в името на доброто срещу несправедливостта във всичките й форми и срещу политическия й слуга — правителството на Съединените щати. Харесваше тази фраза на Рони, макар да не беше религиозен в никакъв смисъл на тази дума.

На трийсет и девет години Адам все още имаше едро, мускулесто тяло, превърнало го в опора на отбора по ръгби и в умел алпинист с няколко успешни първи покорявания на върхове. В по-старите и по-щастливи времена, когато косата му още беше почти черна, Морган го наричаше „среброгръб мъжкар“. Обаче сега слепоочията му бяха почти бели, но въпреки това той не изглеждаше зле. В крайна сметка и косата на Джордж Клуни беше прошарена.

Естел го изтръгна от унеса му, като му позвъни.

— Адам? Знам, че си много зает, но се обажда Мила, детегледачката. Звъня вече три пъти, докато ти беше на среща. Казва, че е спешно.

Адам се постара да не издаде раздразнението си.

— Здравей, Мила. Как са нещата? Ейми отиде ли на тренировка по футбол? Има ли проблеми?

— Адам, ти ми каза, че Морган ще се прибере преди час. Не мога да мръдна, защото Ейми скоро ще си дойде, а и Чарли е тук. Проверих полета й, от уебсайта на „Континентъл“ разбрах, че самолетът е кацнал навреме, обаче Морган не отговаря на мобилния си. Знам, че тази седмица имаш много важно дело, обаче и аз имам семинар във фоги Ботъм, а сутринта дойдох само защото ти ме помоли за специална услуга. Моля те, Адам, какво ще правим?

Той изруга мислено. Знаеше колко е трудно да намериш благонадеждна детегледачка — бяха освободили две само за последните две години, — обаче така и не можеше да проумее защо Морган беше настояла да наемат интелектуалната чехкиня, която смяташе, че психологическите извори на разказа на Кафка „В наказателната колония“ са най-важното нещо на света. Налагаше се обаче да бъде любезен. В крайна сметка, Морган закъсняваше с един ден, а като нищо можеше да станат два. Откакто се беше върнала на полева работа, той беше свикнал с това положение. Току-виж се наложило да моли Мила за още услуги до края на седмицата.

— Мила, много съжалявам. Сигурно е възникнало нещо непредвидено и тя не е успяла да се качи на самолета. Кога е семинарът ти?

— В два.

— Ще успееш ли, ако се прибера в един?

Бавачката замълча злокобно и Адам притаи дъх, надявайки се, че тя не се опитва да измисли причина той да си тръгне незабавно от кантората.

— Да, Адам, ще бъде чудесно — отговори Мила. — Ще приготвя на децата нещо за обяд. Не се тревожи. Сигурна съм, че Морган утре ще си дойде.

Адам отново се зае с правното си проучване и прегледа огромната купчина с прецеденти, с които се надяваше да убеди Върховния съд. Знаеше, че в кабинета си в правния център на университета в Джорджтаун неговият колега, професорът по конституционно право Джоузеф Брайт прави същото. Ако изтичаше до метрото, можеше да тръгне в дванайсет и петнайсет. Едно прекъсване щеше да му се отрази добре. Откакто Морган замина, спеше неспокойно — непознато усещане за него. Не се дължеше само на факта, че след по-малко от седемдесет и два часа щеше да се изправи пред деветима мъже и жени, негови колеги, наричани шеговито „Върховните“. Адам беше правил и понякога беше печелил обжалвания на смъртни присъди, от които зависи животът на хората. Обаче делото „Съединените щати срещу Махмуд“ беше различно. То можеше да промени цялата правна рамка на така наречената от правителството война срещу тероризма.

Адам не знаеше какво прави Морган в Близкия изток, а и не искаше да разбира. Но каквото и да беше, мислеше си той мрачно, твърде вероятно бе двамата да са на противоположни позиции. Тя сигурно се опитваше, най-вероятно със съмнителни средства, да се добере до информация за един от многото ислямисти в региона. А той беше посветил последните няколко години на борбата за конституционните права на същите тези хора.

Вярно е, че Махмуд, американски гражданин, роден в Ливан, беше дал почти сто хиляди долара на „Закат Рилийф“, ислямска благотворителна организация. Според Министерството на правосъдието това беше прикритие на ХАМАС. Обаче Адам беше сигурен, че Махмуд, който в момента се намираше във федерален затвор в Охайо, не е терорист. Сега за последното обжалване Адам беше успял да представи случая му пред Върховните и се опитваше да докаже, че отношението към него е равносилно на толкова сериозно малтретиране, че обвинението трябва да бъде анулирано.

Едва когато влакът му напусна Тенлитаун, две спирки преди Бетезда, той най-сетне сериозно се замисли за причините съпругата му да не се появи. Притесняваше го не фактът, че е изпуснала полета си, а това, че не му беше изпратила обяснение с есемес или имейл. Опита да си припомни кога бяха разговаряли за последен път и донякъде с изненада осъзна, че е минала почти седмица и че той няма вест от нея след набързо оставеното съобщение на гласовата поща миналата сряда. Когато отново започна да пътува, Морган предупреди децата, че понякога няма да може да се обажда, че ще бъде на места, откъдето е невъзможно да се свърже с Америка. Това обаче определено беше най-продължителното й мълчание. Обаче надали Морган беше в опасност. Колко пъти я беше чувал да казва, че знае какво прави? Сигурно някой агент я разиграваше или пък тя се възползваше от шанса да се добере до важно сведение, което усещаше, че не бива да пропуска. Жалко, че беше забравила за най-сериозното му явяване пред съда.

Първите думи на Чарли, след като Адам влезе вкъщи, бяха предсказуеми:

— Къде е мама?

В отговор Адам пусна чантата си и го прегърна, като че ли проявата на бащина обич можеше да компенсира отсъствието на майката. Напразно. Чарли се опитваше да се държи смело, но огромните му сини очи, уголемени допълнително от очилата, бяха просълзени. Адам разроши и бездруго чорлавата му коса. Долавяше борбата, която кипи в гърдите на сина му. Той се мъчеше да овладее напиращото ридание.

Ейми също беше разстроена. Тя си беше хиперактивна, характерът й беше озадачаваща смесица от невероятна зрялост и интелигентност, съчетани с невъзможност да преодолява препятствия, а взаимоотношенията с майка й бяха объркани. Но макар да го показваше по различен начин, тя също усещаше липсата на майка си.

— Но, татко, ти обеща, ти обеща! Каза, че тя ще се прибере навреме, за да ме вземе от тренировка, а вместо това се появи Мила и дори ни приготви обяд. Къде е мама?

— Миличка, просто малко закъснява. Сигурен съм, че пътува… — Той правеше всичко по силите си да звучи успокоително, но Ейми беше умна и го прекъсна, преди да довърши последното изречение.

— Ти всъщност не знаеш, нали, татко? Боже! Какъв съпруг си?

— Няма да търпя този тон — строго я скастри Адам и е крайно време да го запомниш! — После омекна:

— Ейми, моля те, прояви търпение. Сигурен съм, че тя ще се върне утре.

— Как можеш да го твърдиш, след като дори не знаеш къде е?

— Виж, тя замина снощи за Израел. Знаеш го. Трябваше да лети от Тел Авив. Може авиокомпанията да не й е издала билет въпреки резервацията. Постоянно се случва. Знаеш, че е трудно. — Той протегна ръце. — Хайде, прегърни ме.

Чарли слушаше разговора между баща си и сестра си пребледнял. Адам усети, че разполага с около три секунди да ги разсее, преди и двамата да рухнат емоционално.

— Ей, какво ще кажете да отидем на боулинг?

Мила стоеше наблизо; притесняваше се да не изпусне семинара си.

— Ако ти трябвам утре, Адам, звънни ми по-късно. Сега трябва да тръгвам — чао, Ейми, чао, Чарли.

Докато се качваха в колата, децата още бяха кисели, но в боулинга инстинктите им взеха връх. Изиграха три игри и в третата Ейми отбеляза 138 точки — „личния ми рекорд“, напомни тя на Адам и на Чарли многократно, като всеки път изискваше да я поздравяват с удряне на длани.

Адам си носеше мобилния, но единственото обаждане беше запитване за някакви документи от кантората. На два пъти се измъкна, за да купи безалкохолни и да се отбие без нужда в тоалетната, и се опита да звънне на Морган, но и двата пъти се оказваше препратен направо към гласовата й поща. Втория път остави съобщение, като се постара да звучи спокойно: „Здравей, скъпа, аз съм. При нас е понеделник следобед. Моля те, съобщи ни какво става. Липсваш на всички. Довиждане засега.“

Когато се върнаха след боулинга, Адам отпрати децата на хлътналия износен диван пред телевизора и се оттегли в кабинета си. Провери в компютъра си — както очакваше, Морган не беше изпратила имейл. Обаче докато слизаше по стълбите, забеляза, че лампичката на стационарния телефон примигва. Съобщението беше оставено преди няколко часа, в девет сутринта, когато Мила сигурно е водела Ейми на тренировка по футбол.

— Ало? Ало? — Жената, която се обаждаше, израелка, отначало не бе разбрала, че говори на машина. — Обажда се Шошана Гершон от хотел „Синема“ в Тел Авив. Търся госпожа Морган Купър. Моля, обадете ми се. — И беше продиктувала телефонен номер. Адам усети, че ръката му трепери, докато набира номера. В Израел беше почти полунощ.

— Ало? Обажда се Адам Купър от Америка. По-рано съм получил съобщение от вас. Мисля, че става дума за съпругата ми, Морган Купър. Тя е гост на хотела.

— Господин Купър, един момент, моля. — Настана пауза и Адам притаи дъх. — Да, съобщението е относно съпругата ви. Тя замина оттук миналия четвъртък и каза, че ще отсъства три вечери, но помоли да не освобождаваме стаята й. Само че още не се е върнала. Днес е първата нощ на Пасха и хотелът е резервиран целият, така че се наложи да освободим стаята й. Прибрахме вещите й при багажа, който се съхранява при консиержа. Тя вече върна ли се в Съединените щати?

— Не, няма я — отговори Адам и преглътна. — Знаете ли къде е заминала?

— Съжалявам, господине, но през последните дни съм нощна смяна и не съм я виждала. Чета бележка в компютърното й досие. Бихте ли се обадили сутринта?

Имаше вероятност Морган вече да пътува обратно, обаче Адам не можеше да си представи обстоятелства, при които тя би го направила, без да си вземе багажа от хотела. Следователно Морган най-вероятно все още беше в Газа. След няколко кликвания с мишката той узна, че контролно-пропускателният пункт Ерес е затворен за Пасха и няма да отвори преди четвъртък. В най-добрия случай можеше да се надява, че тя ще се върне у дома в петък, а тогава вече пледоарията пред Върховния съд по случая „Съединените щати срещу Махмуд“ щеше да се е превърнала в правна история. Какво щеше да прави, по дяволите? Едно е да изгубиш половин ден, но щеше да бъде катастрофално да изгуби още време. И като по даден знак телефонът иззвъня. Адам провери кой го търси: неговият колега, професор Брайт.

— Здравей, Джо, как върви? — постара се да звучи безгрижно както обикновено.

— Добре. А ти как си? Обадих се в кантората и Естел ми каза, че се е наложило да се прибереш. Всичко наред ли е?

— Разбира се, Джо. Всичко е на шест.

— Е, мисля, че трябва да се видим за последно съгласуване. Ще можеш ли да отделиш няколко часа утре следобед? Да кажем, че започнем към един и половина?

— Няма проблем, Джо. Ще се видим тогава.

Адам никога не беше имал толкова претоварен работен график. След като приключеше с Ахмад Махмуд, веднага щеше да се заеме с дело относно затворниците в Гуантанамо. Обаче децата бяха на училище чак във вторник следващата седмица, защото пролетната ваканция се сливаше с почивните дни за Великден. Запита се дали да не се обади на майката на Морган. Но макар да беше сигурен, че тя веднага ще пристигне, направо му призляваше, като си представеше как тя уханно ще се носи из къщата с коприните и кафтаните си. Така или иначе, напразно изпада в паника, напомни си той. Не за пръв път Морган изчезваше безследно по време на някое свое тайно делово пътуване, а допуснеше ли Шери да се настани в спалнята им за гости, тя най-вероятно щеше да остане със седмици, да готви безвкусни вегетариански гозби и да пълни главите на децата с незрял ню ейдж мистицизъм.

Най-напред трябваше да организира следващите няколко сутрини. Адам вдигна телефона и се обади на Мила. Съдейки по смеха и музиката отсреща, тя явно беше на коктейл.

— Здравей, Мила, Адам е. Морган още не се е върнала и надали ще си дойде преди края на седмицата. Можеш ли да продължиш да идваш извънредно?

— Знам, Адам, имаш дело във Върховния съд. Знам колко е важно. — Говореше завалено, може би беше пийнала. — Извини ме, поканила съм приятели след семинара. Не се тревожи, Адам. Утре в седем и половина съм там.

Адам се стресна — Ейми изскочи пред него.

— Татко, сигурен ли си, че мама е добре?

— Да, миличка, сигурен съм.

— Там, където е мама, има много лоши хора, нали?

Той се опита да си припомни правилния и оптимистичен сценарий, който му вършеше работа от години.

— Не са лоши, милинка. Може и да не са съгласни с Америка, но историята е сложна и те смятат, че в миналото сме се отнесли несправедливо с тях. Разбира се, това не прави всички американци лоши, въпреки че някои от нас са заблудени.

— Татко, аз съм на десет. Чета „Уошингтън Поуст“. Понякога хората, които живеят там, където е мама сега, правят жестоки и подли неща и аз искам само да се уверя, че не ги правят с нея.

Гърлото на Адам се стегна.

— И аз, Ейми, и аз. Но честно, миличка, сигурен съм, че тя е добре. Просто е заета.

— Добре де, обаче вече трябваше да сме в къщата на Сара и Бен.

Адам погледна с копнеж дигиталния часовник на компютърния екран. Надали щеше да се заеме отново с делото на Махмуд, преди децата да легнат.

Ронит Васерман живееше на по-малко от пет минути с кола в просторна къща на две нива, почти имение. Синът й Бен и дъщеря й Сара бяха на възрастта на Чарли и на Ейми и учеха в същото училище. Рони, както я наричаха приятелите, беше една година по-голяма от Морган, но макар че беше висококвалифициран адвокат като Адам, напоследък беше само домакиня. През последните пет години тя се справяше с трудната задача сама да отглежда децата си. Съпругът й Тео беше двайсет години по-възрастен от нея и главен партньор по съдебните спорове в правната кантора на Адам. Обаче Адам не го познаваше. Година преди Ейми и Сара да тръгнат на училище, Тео Васерман починал от мозъчен кръвоизлив, след като бил нападнат по време на кроса си в един от отдалечените участъци на Рок Крийк Парк. Нападателите му така и не бяха заловени. За щастие той имаше солидна застраховка.

Рони отвори вратата по джинси и розов кашмирен пуловер и в същия миг всички четири деца изчезнаха — Чарли и Бен отидоха да играят компютърни игри на горния етаж, а момичетата излязоха да ритат топка в огромната градина на семейство Васерман. Рони прегърна Адам сърдечно:

— Е, как е днес любимият ми адвокат кръстоносец?

Той отвърна на прегръдката и усети свежото ябълково ухание от лъскавата тъмнокестенява коса на Рони.

— Бил съм и по-добре — отвърна. — В момента работата на Морган създава известни затруднения.

Както се бе надявал, тя го поведе към кухнята, където му подаде бутилка шабли.

— Отвори го — нареди му. — Вече е време за по едно питие. Ще ми разкажеш, докато готвя.

Просторната кухня на Рони бе плъзнала навън към градината — уютна смесица от палми в саксии и професионални тенджери и тигани на куки, същинска batterie de cuisine5. Адам се настани на високо столче с чашата си и облегна лакти върху работния плот, облицован с тоскански теракот, а тя остана права, върза си престилка и се зае да приготвя спагети болонезе — не каквито и да е болонезе, а с месо и пресни домати с толкова високо качество и силен аромат, че никой възрастен или дете не би могъл да им устои.

В така наречената вашингтонска война между майките Рони и Морган бяха в противникови отбори и Адам знаеше, че жена му не одобрява Рони.

— За бога, учила е във Васар и после е завършила право в Станфорд — възкликна Морган една вечер, докато с Адам се приготвяха да си лягат, — а откакто се е хванала с Тео, изглежда е изгубила интерес към платената работа до края на глезения си живот!

Адам не можеше да каже на Рони къде е Морган, нито можеше да я накара да разсъждава относно евентуалните причини за закъснението й. Същевременно изпита вълнуваща предателска тръпка, докато й се оплакваше от бремето, което му се е стоварило.

— Сигурен съм, че вината не е нейна, и знам колко важна е работата й — каза той. — И за мен е важно, затова заедно решихме, когато децата поотраснат, да не се чувства прикована към бюро във Вашингтон. Просто ми се иска да не беше тази седмица — въздъхна Адам. — Както и да е, надявам се пътуването й да е успешно.

Рони извади теракотена купа със зелени маслини.

— Ето, заповядай. Как възприемат децата отсъствието й?

— Липсва им, разбира се. Но обикновено се справят добре — пътуванията й досега бяха в учебно време. Честно казано обаче, този път се тревожа малко как ще реагират, особено Ейми.

— Може би трябва да им обясниш колко съжалява Морган и да ги увериш, че ако може, веднага би се върнала у дома — намекна Рони. — Каквото и да е мнението ни за сегашното американско правителство, според мен е обнадеждаващо, че част от администрацията все още възприема сериозно човешките права. Къде е тя този път? Отново ли е в Близкия изток?

— Да, струва ми се. Да се надяваме, че хотелът й е близо до място, където може да ходи на крос, иначе ще бъде нетърпима, когато се прибере. — Адам опита деликатно да отклони разговора към собствения си принос за защитата на човешките права, съзнавайки, че в това отношение се намира пред истински почитател. Докато развиваше аргументите, които възнамеряваше да изложи пред Върховния съд, напрежението, сковало го още от обаждането на Мила сутринта, започна да се разсейва.

Благодарение на юридическото си образование Рони беше идеален слушател, а когато тя подхвърли уместно наблюдение, извлечено от дело от времето на Линкълн, когато далечните предшественици на Върховните бяха ограничили президентската власт, Адам си нахвърли бележки върху листчетата, които кой знае как се оказаха до купата с маслини. Същевременно той сподели справедливия си гняв от страданията, които затварянето на Махмуд е причинило на семейството му.

— Децата му нямат още десет години, точно като нашите, родени са в тази страна и никога не са се питали къде им е мястото — каза тя. — А после се случва това, отнемат им всичко: бащата, препитанието и накрая дома им. Разбира се, че трябва да се борим с тероризма, но не по този начин. Ти си гордост за фирмата, Адам. Иска ми се само да познаваше Тео. Той винаги е казвал, че точно този тип работа е причина да се гордеем, че сме юристи.

Накрая Рони предложи нещо, което той не можеше да я помоли:

— Виж, сигурна съм, че Морган ще се върне скоро, но в момента си в затруднение, а правиш нещо много важно. Защо да не взема Чарли и Ейми от Мила следобед и да се грижа за тях през следващите няколко дни? Можем да плуваме, да ходим на походи, на кино. Ще си прекараме страхотно.

Адам беше готов да падне на колене пред нея и да целуне краката й.

— Рони, не знам какво да кажа, освен благодаря. Длъжник съм ти.

Тя се усмихна лъчезарно:

— За мен е удоволствие да го направя за теб, Адам. А сега извикай децата, време е за вечеря.

След вечерята със спагети болонезе и домашен сладолед дойде време да си тръгват. На вратата, след като децата вече бяха настанени в колата, Рони докосна с длан бузата на Адам и го погледна в очите.

— Всичко ще бъде наред, ще видиш. — Отдръпна ръка и целомъдрено го целуна на същото място.

Когато се прибра у дома, той най-сетне се почувства способен да работи. Ейми и Чарли се оправиха сами и си легнаха. Когато къщата притихна, Адам прекоси площадката и завари сина си заспал на светнала лампа, легнал по гръб с палец в устата, прегърнал плюшеното си кученце, с което спеше още от раждането си. Адам го целуна по челото и угаси лампата.

През следващите четири часа и половина той се зае с юриспруденцията на Върховния съд във връзка с Петата, Шестата и Осмата поправка и реши да приключи не защото се чувства изморен, а защото знаеше, че ако остане още, ще бъде изтощен на следващата сутрин.

Сънят го споходи едва към три. И почти веднага го споходи често повтарящ се кошмар. Беше в пещера, в една дупка в Йоркшир Дейлс в Англия, където го беше завел треньорът по време на пътуване в гимназията. Входът представляваше капак от кофа за смет върху част от тръба. После следваше промъкване по корем по камъните, наполовина потънали в калната вода. Това беше началото на огромен и неразгадаем лабиринт, прострял се на километри под възвишението. Адам изпадна в паника, искаше да излезе, да се върне у дома при Морган, само че нея я нямаше и той внезапно осъзна, че е в капан. Изкрещя. После примигна, отвори очи и чу мобилния си телефон да звъни. Трябваше да вдигне. Погледна часовника на нощното шкафче — пет и четирийсет и пет.

— Какво става, по дяволите? — каза той по телефона.

— Адам? Адам? Чуваш ли ме? — Гласът отсреща звучеше далечен. — Обажда се Мичъл. Юджин Мичъл. Помниш ме, нали?

Разбира се, че помнеше: костюмиран възпитаник на Йейл, по-голям от Морган с няколко години, който, Адам беше твърдо убеден, се бе опитвал да я сваля по време на обучение във фермата, школата на ЦРУ във Вирджиния. Тримата бяха излезли да изпият по една бира три седмици преди сватбата му с Морган, вечер, която едва не го накара да се запита дали изобщо постъпва правилно, като се жени за нея.

— Адам, аз съм в Тел Авив. Извинявай, че ти звъня толкова рано, но Морган трябваше да ми се обади, че всичко е наред, преди да отлети за Щатите в неделя. Не съм я чувал. Отначало помислих, че нещо я е забавило, но разпитах нашите контакти в Газа и се оказа, че тя изобщо не се е регистрирала в хотела там. По-късно тази сутрин ще ти звъннат официално от Лангли, но реших, че е добре да те подготвя. Съжалявам, приятел, но положението не изглежда розово.