Похищението

8.

Понеделник, 16 април и вторник, 17 април 2007 година

Затишие от Еминем: време да подреди мислите си. В продължение на дни и седмици Морган се опитваше да не мисли за Абдел Насър, защото тогава съзнанието й отново се изпълваше със страховитите движещи се картини от залавянето им. Сега обаче, преди разпита тя се застави да поразмишлява какво е най-вероятно да му се е случило. Дали са лекували раните му, или вече са го убили? Може би, потръпна тя, за него ще е много по-лесно, ако го бяха убили. Не знаеше защо, но по някаква причина имаше усещането, че е среднощ. Явно част от биологичния й часовник се беше запазила и Морган се почувства замаяна и дезориентирана, сякаш отново щеше да получи световъртеж. Огледа стаята за късче светлина, с чиято помощ би могла да се ориентира и така да овладее зашеметяването. Еминем беше звучал много по-дълго от обикновено — беше преброила деветнайсет повторения на албума, насилие над сетивата, което й беше трудно да понесе.

Отново се откъсваше от действителността, халюцинираше. Съвършен пролетен ден в Мериленд. Всички бяха отишли до Грейт Фолс заедно с Рони Васерман и нейните деца, а след като се разходиха покрай пълноводната Потомак, си устроиха пищен обяд под дървета с млади зелени листа. Усещаше уханието на дивите цветя и примижа срещу слънцето, защото си беше забравила тъмните очила. Рони, гъвкава и енергична с розовите си шорти, маратонки и оскъдно потниче, ръководеше една игра на фризби. На децата им беше много приятно, крещяха и припкаха, а Морган се радваше най-вече на факта, че Чарли съумява да хвърля и улавя фризбито по-точно от останалите. Не й харесваха обаче погледите, които Рони хвърляше на съпруга й, но пък съвсем рядко разговаряше със самата нея. Може и да беше вдовица, обаче поведението й беше безочливо. След това щеше да дразни Адам: „Сериозно ти казвам, тази жена си пада по теб!“ Обаче коя беше тя да се оплаква след случилото се с Абдел Насър? Рязко се върна обратно в мрака и усети ледена тръпка. В очите й бликнаха сълзи: „Съжалявам, мили мои. Много съжалявам. За всичко.“

Музиката внезапно спря и вратата се отвори със замах. Отново й сложиха качулката, после я поведоха по някакъв коридор към стаята за разпит, както мислено я наричаше Морган. Натиснаха я да седне на един стол и тя отново се озова с лице срещу Сал и оковани зад гърба ръце. От белезниците й до пода се проточваше верига, а краката й си останаха оковани. Не й бяха давали храна и вода след последната им среща, а устата и гърлото й бяха толкова пресъхнали, че почти не можеше да говори. С напредването на сезона в Газа ставаше все по-горещо. В стаята беше задушно и Морган усети как по тила и под мишниците й избива пот. Започваше да вони. Както обикновено от двете страни на Сал стояха пазачи.

— Ще получиш вода, когато проговориш — каза той. — Такива са новите правила. Затова ми кажи — кога започна работа в ЦРУ?

— Вече ви казах, че не съм агент на ЦРУ — прошепна Морган. — Аз съм дипломат.

— Лъжеш. Нещо повече, аз знам, че лъжеш. И скоро ще го докажа. Но ще започнем с по-лесни въпроси. Къде си учила?

— Завърших бакалавърска степен в Тексаския университет. После учих в Института за управление „Кенеди“ в Харвард. Специализирах в областта на човешките права.

— И какво направи, след като завърши? Какво прави една „западна жена“ със степен по държавно управление?

— Заминах за едно място, където нарушаваха правата на мюсюлманите. В бивша Югославия. И опитах да предприема нещо по въпроса.

— Много добре, госпожо Купър. И къде живееше в Югославия?

— Живях в Сараево в един апартамент заедно с приятели и колеги, които вършеха същото като мен. Опитвахме се да насочим вниманието на света към случващото се и може би успяхме, защото, както знаете, в крайна сметка моето правителство прекрати убийствата.

— Заслужи си малко вода — заяви Сал. Той каза нещо на арабски и един от пазачите се надвеси над Морган с препълнена чаша с вода, от която тя жадно пи. — Ако напредваме така, при следващата ни среща ръцете ти ще бъдат вързани отпред, а не на гърба, и тогава ще пиеш по-лесно. А сега ми кажи с кого работеше в Сараево. Амнести Интернешънъл? Хюман Райтс Уоч?

— Не, както и сега, работех за Държавния департамент.

— И къде действахте? Само в Сараево или в целия регион?

— Както ви казах, седалището ми беше в Сараево, но се стараехме да събираме данни от Балканите. Документирахме клането в Сребреница например и касапницата в Горазде.

— Някъде другаде, госпожо Купър? В Косово например?

Какво знаеше Сал? Гърлото на Морган беше като напуканото дъно на водохранилище въпреки безценните няколко глътки, които й позволиха. Главата й започваше да бучи от обезводняването, водеше битка с продължаващото вече седмици лишаване от сън. Обаче трябваше да мисли. Ако кажеше нещо за работата си в Косово, само щеше да се уличи. Откъде обаче би могъл Сал да знае, че е прекарала известно време в АОК? Дори Адам не знаеше, това беше една от най-секретните операции в кариерата й. Мислите й отново се насочиха към фермата и към обучението за поведение по време на разпит. „Никога не казвай нищо, чиято неистинност може лесно да бъде доказана — учеше я Бъд. — Много по-лесно е да скриеш част от истината, отколкото да обясняваш една откровена лъжа.“

— Да, ходих и в Косово — отговори Морган. — Сърбите тъкмо бяха започнали да създават сериозни трудности там и ние искахме да проверим какво се случва.

— Нима? Не ти ли се струва странно една жена, която седмици наред пътува тайно с АОК, изложена на постоянна опасност от предателство или нападение, да се появи години по-късно в друга гореща точка на планетата?

Морган рязко пое въздух.

— Работя за Отдела по човешките права. В горещите точки винаги има нарушения на човешките права. В Париж няма много работа за мен.

— Не са много хората, които знаят историята за храбрия ти поход с косоварските партизани, нали? — попита Сал. — Чудя се дали информацията още е класифицирана като специална програма със специален достъп в централата на ЦРУ? Отдел за човешките права. Много ми харесва. В Харвард надали са те обучавали за това. Съмнявам се, че ви обучават на уменията, нужни да се внедрявате сред бойците, нали?

— Не разбирам какво искате да кажете — отговори Морган. — Да, прекарах известно време с АОК, но само за да документирам сръбските зверства.

— Отново лъжеш — тихо отбеляза Сал. — Не си прекарала почти никакво време в Косово. Била си на поход навътре в Черна гора по тайни пътища през горите, водена от хора, които са ти имали доверие. Така или иначе, искам да се срещнеш с един човек. — Сал направи още един жест, отвори се някаква врата и в стаята влезе мъж, облечен с военни панталони в цвят каки, черно поло и лъснати ботуши. — Познаваш ли този човек?

Морган не реагира. Отначало не можа да го познае, но когато се взря в очите му, спомените нахлуха. Сигурна беше, че не го е виждала повече от десет години.

— Забрави ли ме? — попита мъжът. — Не помниш ли как се казвам?

— Да, познавам те. Никога не забравям лица. Ти се Мухамад. Мухамад Захар ал Фалестини. Ти и приятелят ти, също палестинец, бяхте водачи, докато вървяхме през горите.

— Добре, много добре. Мухамад Захар беше военното ми име. Истинското ми име е Карим. Тогава имах дълга брада. Беше студено и носех същото яке, както докато се сражавах с руските неверници в Чечения и Афганистан. Тогава знаех, че си от ЦРУ. Всички знаехме. Виждали сме борци за човешки права, изобщо не са като теб. Обаче ти позволихме да дойдеш с нас, защото мислехме, че ще ни помогнеш. Надявахме се Америка да спре етническото прочистване на Косово. И ето те сега тук, все още шпионка на ЦРУ. Видях снимката ти и те познах. — Той плю на пода. — Тук, в Палестина, никой не смята, че ни помагаш. Помагаш само на враговете ни. На ционистите. Кажи истината и тогава може би — може би — ще те оставим жива.

Сал беше по-образован, но очевидно отстъпваше пред Карим.

— Вижте, каквото и да сте смятали, грешите. Открай време работя в защита на човешките права, а на Балканите едва не изгубих живота си — каза Морган. — Най-добрата ми приятелка беше простреляна там и повече никога няма да проходи. Сигурно сте чували за съпруга ми. Той се бори за същото. Казва се Адам Купър и през последните години безстрашно защитава мюсюлмани в Гуантанамо.

— Знаем кой е съпругът ти — увери я Сал.

— Точно ти ли ще говориш за съпруга си, уличницата, която спи с Абдел Насър — сряза я Карим. — Блудница!

— Нищо подобно — извиси дрезгаво глас Морган. — Оскърбявайте ме колкото искате, но няма да ме убедите да се инкриминирам с лъжи.

— Но прави секс с Абдел Насър, нали? — попита Карим с изцъклени очи, а похотливостта му я отвращаваше. — Той те чукаше в апартамента си, където си мислехте, че е безопасно. А после ти искаше да го чукаш тук, в къщата му. Знаеше ли това? Сега къщата е наша. Тайната му къща в Газа. Мисля, че искаше да те доведе и да спи с теб. Различно ли е да се чукаш с арабин? Само че неговата кожа е светла. Може пък да е същото като със съпруга ти. Защо го правиш? Харесва ли ти да правиш секс с него, или е само работа?

Карим ядно изплю думите в лицето й, после застана зад стола й. Пресегна се и обхвана с ръце двете й гърди, после плъзна ръка от вътрешната страна на бедрото й и потърка слабините й.

— Искаш ли да се чукаш с мен, Морган Купър? Харесва ли ти?

Пулсът й се ускори, тя изпадна в ярост, оттласна се със стъпалата си от пода и блъсна стола си назад в тялото на мъжа.

— Как смееш! Мръсно копеле, заври си в задника расистките си клишета за западните жени и порно фантазиите от интернет!

Карим се изправи, леко задъхан, погледна към един от пазачите и му каза нещо на арабски. Той му подаде чаша и кана с вода.

— Май си жадна. Пийни. Успокой се. Ще ти се отрази добре. — Докато говореше, напълни чашата и я изля върху главата на Морган.

Стъписана от водата, тя усети как в очите й бликват сълзи, как парят в ъгълчетата на очите й. Обаче се овладя.

— От мен ще чуете само истината — вярна съм на съпруга си и съм тук, за да наблюдавам дали се спазват човешките права.

— Сега се махай — каза Карим. — Обаче скоро пак ще дойдеш.

Останала отново сама с Еминем, Морган размишлява над видовете страх. Най-напред изпитва чисто физически ужас и въображението й подхранват нещата, които знае, че такива терористи причиняват на други затворници. Мисли за Даниъл Пърл, за отсечената му глава след трагичното последно видеопослание и за многобройните пленници, убити в Ирак. Ако се случи и с нея, дали ще посрещне края си с достойнство? Или личността й ще започне да се разпада още приживе, докато телесните й течности се разтичат по пода, докато тя напразно се моли за живота си, завързана и пристегната? Бъд наричаше воденото от него обучение „ваксина срещу стрес“, обаче програмата му беше създадена при по-леките условия на Студената война. Тя не знае дали ваксината му е достатъчно силна, за да устои на такова изпитание. Сигурна е в едно: че следващия път, когато пазачите дойдат да я вземат, то ще е, за да й направят нещо много по-лошо от преживяното досега.

Колкото и неефективно да се окаже обучението й, тя все пак има подготовка да се справя със страха за самата себе си. Обаче замисли ли се за Чарли и Ейми, за съкрушителната загуба, която щяха да преживеят, ако и нейното тяло като това на много жертви в Ирак бъде намерено в някоя крайпътна канавка в Газа, тя изпитва черен и всеобхватен ужас, който я обгръща като плътна мантия и заглушава бумтящата музика. А после, докато се мъчи да се овладее, вижда Адам въпреки тъмнината. Стои пред нея, озарен от топлото слънце — не може да е видение, трябва да е реален. Носи костюм, с който го е виждала много пъти, с бяла риза и червената вратовръзка, която си слагаше, когато имаше вероятност да го дават по телевизията — някой му беше казал, че с тези цветове ще изглежда благонадежден.

— Адам! Какво търсиш на това ужасно място? — провиква се тя. — И теб ли заловиха? Чак от Америка ли те доведоха? За бога, махай се оттук, преди да е станало късно. Какво ще стане с децата, ако и двамата сме пленници?

Той не отговаря, само стои. Изглежда мил и малко разтревожен, но не е гневен. Сигурно й е простил. Мъчително е обаче, че не изразява чувствата си с думи, макар че подобно на много други съпруги Морган не за пръв път се сблъсква с такова поведение.

— Боже, Адам, просто говори с мен! Какво става? Нуждая се от помощ, но не разбирам какво правиш. Трябва ли да направя нещо? Имаш ли някакъв план как да ме измъкнеш?

Той продължава да мълчи, а после започва да избледнява. Пулсът й се ускорява и Морган отново си припомня на какво са я учили. И цялата се разтреперва. Току-що е получила истинска халюцинация, а не си бе дала сметка, докато траеше видението. Вдишва дълбоко и се опитва да се успокои. Мозъкът й бавно възстановява безпристрастното си състояние. Тя се наблюдава, документира собствените си емоции. Но същевременно отваря пролука за нова тревога — опасението, че ако тя умре или загине, Адам няма да се справи. Кой ще помни рождените дни на всичките им роднини? Нима би променил навиците си и би се научил да приготвя обяда на децата преди натоварения си работен ден или багажа им за ваканциите? Ще забелязва ли кои дрехи са им омалели и кои още могат да носят?

Поне са й дали малко храна и много вода: три еднолитрови бутилки вместо обичайната една и Морган ги изпива всичките. Дотолкова е обезводнена, че не изпитва нужда да уринира. Така или иначе, Зейнаб я няма, за да я заведе до тоалетната.

Мъжете отново идват да я изведат, след като албумът се е завъртял още четиринайсет пъти.

И тя отново се озовава в познатата стая, а пред нея са Сал и Карим. Този път, след като свалят качулката, те я карат да остане права. Между нея и тях има дървен плот, наклонен под ъгъл от двайсетина градуса. На неравномерно разстояние има найлонови ленти, а малко над долния край под прав ъгъл са заковани две летви, така че цялостното впечатление е за разпятие. Пулсът й се ускорява. Знае какво предстои.

— Това ти е познато. ЦРУ го използва, може би ти също — казва Сал. — Четох, че през Средновековието служителите на Инквизицията показвали инструментите за мъчение на жертвата, преди да започнат да я разпитват. Понякога човекът започвал да говори още щом ги зърне. Затова сега ти показвам това и те питам — ще си признаеш ли? Ще прочетеш ли изявлението, което ти показах по-рано, и ще признаеш ли, че си агент на ЦРУ? Предупреждавам те, това не е тренировка и нямаме лекар, който да каже кога да спрем. Ако нещо се обърка или ти се опиташ да издържиш, за да докажеш нещо, може да умреш.

Морган го поглежда в упор.

— Никога — отговаря, — никога. Нямам какво друго да кажа освен истината.

— Знаеш ли защо го правим? — пита Карим.

Тя се взира в него и потръпва. На лицето му е изписана омраза.

— Не само с цел признание. А и като наказание. Заради онова, което направи в Косово.

— Наказание ли? Не разбирам. В Косово се опитвах единствено да ви помогна.

Карим изсумтява подигравателно.

— Да ни помогнеш ли? Ти на това помощ ли му казваш? Ще ти разкажа историята си. Струва ми се, че я знаеш, но въпреки това ще ти я разкажа.

— Моля? Каква история?

— Сама го каза: в Косово бях с приятел, който беше палестинец. Чуй ме. Не ми беше просто приятел. Беше ми като брат. Всичко бих дал за него. Родени сме тук, в Газа, приятели сме от деца. Казваше се Халид. Помниш ли?

— Да, помня го — тихо отговаря тя.

— Ти идваш на похода с нас и после си тръгваш — обратно в Сараево, после в Америка. Обаче Карим, Халид и муджахидините косовари отиват в Черна гора. Вземаме още оръжие и се връщаме в гората. Студено е, но слънцето грее, небето е синьо. Красиво е и аз съм щастлив. Скоро ще се сражаваме със сърбите в Косово. А после, както вървим, поглеждам към дърветата и го чувам. Отначало си мисля, че е насекомо. Толкова е тихо. Но се чува все по-силно и по-силно и аз разпознавам звука. Чувал съм го и преди. Знаеш ли какво е?

Сериозността му е ужасяваща. Морган започва да се досеща какво ще последва, но се преструва, че не знае:

— Не, откъде да знам? Какво е?

— В Афганистан наричахме това нещо шейтан-арбат. Знаеш ли тази дума?

Сал се намесва:

— Означава „колесница на Сатаната“. Така пущунските муджахидини наричат бойния съветски хеликоптер МИ-24. Наистина е пъклено оръжие. В Афганистан твоите приятели от ЦРУ поне им дадоха ракетите „Стингър“, за да се отбраняват, обаче и сърбите имаха такива хеликоптери, а на Балканите вие не дадохте на муджахидините нищо. Когато хеликоптерът се появил над дърветата над Карим и Халид те не можели да направят нищичко.

— Съжалявам — казва Морган, — обаче какво общо има това с мен?

— Всичко — отговаря Карим. — Всичко. Ти идваш с нас, а после, след десетина дни ни намира шейтан арбат. Откъде са знаели къде сме? Ти си казала на сърбите — ти или ЦРУ. Преди да дойдеш, маршрутът ни беше тайна. А след това сърбите ни откриват, знаят къде сме. Познавам този арбат, чувам го и веднага заповядвам на муджахидините да се скрият. Само че няма къде. Хеликоптерът има ракети, двайсетмилиметрово оръдие. А ние имаме животни, коне — виждам как ги улучват. Нищо не остава. Превръщат се в червена пара. А после аз… как го казвате… заспивам.

Отново се намесва Сал:

— Блъснала го взривната вълна. Нещо тежко го ударило по главата и той изпаднал в безсъзнание.

— Когато се събуждам, е нощ. Има луна, но вали. Всички животни, всички муджахидини, всички… са мъртви. Намирам Халид. Главата и лицето му са цели, но тялото му… — Карим прави физиономия. — Пихтия. Тялото му е разкъсано. Гледам го и си спомням толкова много дни. Виждам очите му за последен път и си спомням детството ни, училището, времето на интифадата. Помня как водехме джихад в Афганистан, в Чечения, в Босна и в Косово. Помня сестра му Зейнаб. Ти я познаваш. Тя е тук. Да, сестрата на Халид сега се бори с нас. Но не плача за него. Загинал е като муджахидин. Отправям джаназа — молитва за мъртвите. Затварям очи и хуквам, защото знам, че скоро ще дойдат сърбите.

Морган знае, че не може да го убеди, че отмъщението, което търси, не е насочено в правилната посока, че предателството някъде по линията на снабдителите на АОК не е нейно. Но трябва да опита.

— Не съм го направила аз. — Не може да овладее треперенето на гласа си. — Не съм ви предала. Не сте заловили когото трябва. Аз работя за Държавния департамент. Както знаете, сферата ми на дейност са човешките права.

Карим се изправя, обикаля стаята, застава до уреда за изтезание и после, сякаш след дълги минути, разперва ръце и се засмива.

— Не съм го направила аз. Държавният департамент. — Гласът му се извисява пронизително: — Престани да лъжеш! — Поглежда Сал и казва няколко изречения на арабски.

Сал превежда сериозно, все едно е на делова среща:

— Каза, че се е засмял, защото ти продължаваш да твърдиш, че не си от ЦРУ, че не си виновна за смъртта на брат му Халид, а за тези лъжи ще бъдеш наказана още по-сурово. Иска да знаеш и още нещо. Най-трудното нещо за него е, че Халид всъщност не ти е вярвал. През последната нощ в укритието им в Сараево той се опитал да убеди Карим да не те взема с тях. Обаче Карим бил командирът, емирът, и не се съобразил с желанието му. През всичките тези години той обвинява за смъртта на Халид себе си и теб. — Сал вперва поглед в нея и добавя още по-настойчиво: — Позволи ми, моля те, да те посъветвам нещо — аз, не Карим. Започни да говориш истината. Това е единственият ти шанс да спасиш живота си.

Карим отново казва нещо на арабски и пазачите я стисват за ръцете и я принуждават да легне върху дъската. Усеща как лентите се пристягат през краката и гръдния й кош и как после изпъват ръцете й върху хоризонталните летви. Отново я завързват в китките и лактите. Карим нагласява последната лента на челото й. Морган не може да помръдне. Той навежда лицето си съвсем близо до нейното.

— Това е последният ти шанс, Морган Купър.

Тя не продумва.

Карим се надвесва над нея с кана. Водата е леденостудена и първата струя, която се излива върху бузите й, е почти освежителна. Но после струята се блъска в устата и носа й и тя усеща как водата започва да прониква в тялото й — опитва се да пие, защото каната не изглежда много голяма и макар че коремът й вече е пълен с водата, която са оставили в килията, пиенето ще й даде възможност да диша. А и със сигурност ще има прекъсване, за да напълнят съда отново с течност. Затова тя пие на големи глътки и преглъща, обаче струята не секва и накрая Морган просто не може повече и водата прониква в дробовете й. Усеща как започва да се дави и изпитва желание да повърне. В очите й бликват горещи сълзи и се стичат от двете страни към пода.

Пауза. Дишането й е хрипливо и болезнено и тя си спомня как веднъж, на едно младежко парти, по погрешка отпи голяма глътка „Кахлуа“ и после няколко минути се мъчеше да си поеме въздух, ужасена, че ще се удави в алкохола с вкус на кафе. Този път обаче не разполага с минути, за да се съвземе. След по-малко от трийсет секунди Сал подава втора кана на Карим и той отново започва да излива водата. Коремът й вече е пълен и тя пие много по-малко. Затова давенето продължава повече и е по-силно, и за пръв път Морган се уверява, че Сал не й отправя празни предупреждения — че тя може наистина да умре. Някои от мъжете в подготвителния курс бяха подлагани на това мъчение като част от подготовката им. Неколцина вече го бяха преживявали като военни, преди да се присъединят към Управлението. Но жените винаги правеха изключение. Сега си казва, че щеше да й бъде от огромна полза, ако имаше някакъв опит.

Карим отново се надвесва над нея.

— Стига ли ти толкова? Ще говориш ли?

Морган пак не казва нищо.

— Това беше само за загряване — казва Сал. — Сега ще видиш какво означава да влезеш в подводница. Все още имаш шанс. Възползвай се от него, моля те.

Тя не отговаря и не помръдва. Подводницата. Така наричаха това мъчение в Аржентина по време на хунтата. И Инквизицията го използвала. Морган е проучвала досиетата на случаи, по които навремето е работила в централата на Управлението, и знае какво предстои. По време на обучението й ЦРУ използва метода, на който е подложена сега — изливането на вода от кана. Обаче според техниката, одобрена през 2002 година за разпити на заподозрени като членове на „Ал-Кайда“, върху лицето на затворника се поставя дебел плат, за да се образува задушливо мокро одеяло, така че той да не може да диша дори в промеждутъците между изливанията.

Тя знае, че смелостта й ще остане невъзпята. Гари, Адам, родителите й, децата — те никога няма да видят или да узнаят за решението й да умре, но да не издаде тайните си. Обаче след като е чула разказа на Карим и е усетила отблизо първичната му нужда от отмъщение, Морган е сигурна, че каквото и да каже или да направи, ще я убият. Единствената загадка остава кога точно.

Следва нова мъчителна пауза. Обаче докато Карим покрива лицето й с дебелото парче плат, Сал вече не я пита отново дали иска да признае. Този път започват да изливат съвсем лекичко и макар платът да подгизва, отначало Морган успява да раздвижи езика си и да образува въздушен мехур, от който вдишва плитко и по мъничко. После обаче започват да изливат безмилостно. Тя напразно се мъчи да поема въздух — платът е залепнал за кожата й като противно земноводно, като злобна и слузеста жаба, запушила дихателните й отвори. Гравитацията й е враг, защото благодарение на наклонената под двайсет градуса дъска задушливата течност не капе на пода, а неумолимо се стича към телесните й отвори. Вода има в синусите й, в ноздрите й, в устата й, дълбоко в гърлото й, долу в хранопровода, в трахеята, в гърдите и в дробовете й. Виси с главата надолу насред водопад, а после я хвърлят в подмолите на черното езеро под водопада. Изгубва контрол над тялото си и топла урина потича назад, смесва се с водата по безмилостния склон, образува локвичка на кръста й, после продължава да се стича чак до косата й. Незначителен остатък от вътрешния глас й подсказва, че краят е близо, тя усеща как пълзи навътре, как неволни спазми разтърсват ръцете, краката и торса й.

Тя не чува и не вижда, но мъчителите й свалят маската и престават да изливат вода. Дъската е върху опорна точка и те я натисват до изправено положение, а после разтриват корема й, докато Морган се закашля и постепенно идва в съзнание. Обаче облекчението трае само броени минути. Едва усетила, че е още жива, те отново я накланят назад и Карим я пита дали иска да повторят всичко отново.

— Майната ти — отговаря Морган.

Представа няма откъде намира сили, смътно съзнава дори защо го прави. Повтарят процедурата още два, три, четири пъти. Тя всеки път губи съзнание и всеки път се свестява смаяна, че животът й продължава. В зловещата и псевдонаучна литература за давенето е чела, че макар в повечето случаи, за да прекратят изтезанието, жертвите казват каквото и да е, вярно или невярно, все пак има малцина, които избират да умрат, а не да сътрудничат. Веднъж стигнали до ръба, те явно предпочитат пълната забрава пред това да продължат да страдат. Всеки път, когато Сал и Карим изправят Морган във вертикално положение, волята й укрепва. След като се е давила толкова пъти, започва да й се струва невъзможно наистина да се удави.

Отново си представя Ейми и Чарли. Наблюдава ги мислено. Животът й с тях, техният живот още от раждането, миговете, когато те започнаха да пълзят, проходиха и изрекоха първото си изречение, всичко минава пред очите й. Дали заради тях не трябва вече да спре, да капитулира? Представя си мъката им, когато разберат, че трябва да се простят с нея, скръбта, която ще изпитват през следващите години, като зрели хора. Усеща и собствената си дълбока загуба поради факта, че никога няма да узнае как ще се развие техният живот. Но въпреки това е сигурна, че каквото и да направи, положението няма да се промени. Единственото важно нещо е, че Карим ще е отмъстил за Халид. По-добре да загине почтено и да запази тайните си.

Изтезават я за последен път. А след това Карим нарежда на охраната да я развържат. Цялата е мокра и вони. Трепери неконтролируемо, но й позволяват да седне на един стол и за пръв път я развързват.

— Искам да се срещнеш с един човек — казва Сал. — Няма да ти е за пръв път, познаваш го. Твоя приятел и агент Абдел Насър.

Очите на Морган издават ужаса й, когато го довлачват вътре. Поне изглежда, че са превързали раните на коленете му, защото Морган не усеща вонята на гангрена. Очевидно е обаче, че са изтезавали и него. Лицето му е насинено. Изглежда замаян и отначало не я познава. Морган не успява да сподави плача си.

— Явно не те е грижа дали самата ти ще оживееш — отново заговаря Сал. — Трябва обаче да си отговориш на въпроса дали би проявила същата глупост, когато става дума за живота на приятеля ти.

Влиза друг пазач, който носи голям извит нож, ятаган, подобен на оръжията, с които извършват публичните екзекуции в Саудитска Арабия. Подава го на Карим и той го претегля на ръка преценяващо.

— Хубав е — казва, — много е остър.

Взема голяма метална кофа от ъгъла на стаята и Морган разбира, че там той ще събере кръвта на Абдел Насър, след като плъзне острието по шията му за заколение халал. Ще го заколят като овен или козел. Очите на Карим горят. Изглежда, екзекуцията на Абдел Насър ще му достави удоволствие.

На Морган й е безразлично дали самата тя ще се спаси, но някъде дълбоко в себе си усеща инстинктивна биологична нужда — трябва да спаси него. Не може просто да стои и да гледа как обезглавяват друго човешко същество, което и да е то, най-малко пък точно този човек. Не може безмълвно да го гледа облян и давещ се в собствената му топла кръв. Ако успее да запази един човешки живот, може би надеждата ще остане жива. Замаяният й унес след изтезанията секва, Морган се опомня и се връща в настоящето готова за действие. Гласът й изпълва стаята властно и авторитетно:

— Престанете! Ще го пощадите ли, ако призная?

Сал поглежда Карим, който кимва.

— Ще прочетеш ли текста пред камерата? — пита Сал.

Тя свежда поглед към мокрите си крака.

— Да, ще го прочета — отговаря.

Сал изважда камерата, поставя я върху триножника и я насочва към Морган. Карим внезапно започва да снове необуздано из стаята, ухилен до уши.

— Един дубъл! Един дубъл — бръщолеви. — Казваш го както трябва, иначе ще го убия!

Морган взема от него напечатания текст, поглежда към обектива и започва да чете, като се старае да звучи възможно най-бездушно:

— Казвам се Морган Купър и съм агент на ЦРУ. Дойдох в Палестина, за да измамя палестинския народ. Мисията ми е да разбия палестинската съпротива и да окажа подкрепа на кръстоносците и на евреите. — Тя потръпва — силно и неволно. Знае, че това ще се види на видеозаписа. — Ще бъда освободена едва след като правителството на Съединените щати освободи всички мюсюлмански бойци от залива Гуантанамо, Баграм и другите зловещи места под контрола на моя работодател, ЦРУ. Призовавам президента да направи така, че някой ден отново да видя децата си.