Право в десетката

Глава 13

Минаваше десет часът, а аз бях скапана от умора. Изкарах цял ден мокра и замръзнала. Току-що бях провела не особено приятен телефонен разговор с Морели. На всичкото отгоре мизерната кофичка обезмаслено кисело мляко, лишено от шоколадови парченца или поне плодове, съвсем не ми бе достатъчна.

— Понякога трябва да се правят жертви — споделих с Рекс. — В някои моменти се налага да жертваш свалянето на килограми заради удоволствието от яденето на бял хляб с фъстъчено масло.

Почувствах се значително по-добре, след като ометох сандвича с фъстъчено масло, затова успях да пренебрегна нормалното мляко и да си налея чаша от обезмаслената гадост на Рейнджъра. Е, страшна воля имам, нали?

Пожелах лека нощ на Рекс и загасих лампата в кухнята. Чувствах се прекалено изморена и измръзнала, за да гледам телевизия. Но пък бях ужасно мърлява и не исках да цапам чаршафите, затова се завлякох в банята.

Застанах под душа и не помръднах, докато ръцете ми не се спаружиха. Обух си червени бикини и навлякох една от черните тениски на Рейнджъра. Изсуших си косата и се сгуших в леглото.

Блаженство. Жалко, че леглото, тениската и целият удобен апартамент не бяха мои. За съжаление принадлежаха на човек, който можеше да бъде доста страшничък понякога. Тази мисъл ме накара да се зачудя дали бях спуснала резето, когато влязох в апартамента.

Надигнах се, отидох до вратата и проверих ключалките. Бях се залостила здраво. Не че това би ми помогнало с Рейнджъра. Той си имаше начини да се справи с ключалките, независимо дали ставаше дума за резе, верига или някакво друго сложно устройство. Нищо не можеше да спре Рейнджъра. За щастие, той бе далеч от дома си. А пък обикновеният крадец, изнасилвач, убиец или гангстер не притежаваше неговите способности.

Отпуснах се обратно в леглото и затворих очи. Бях в безопасност поне още няколко дни.

Изтръгнах се с мъка от дълбокия сън с мисълта, че нещо не е наред. Тъкмо бях започнала да сънувам, когато по някаква странна причина се събудих. Помислих си, че светлината е виновна. Слаба, но все пак дразнеща. Бях забравила да загася една от лампите в апартамента. Вероятно когато проверявах ключалките. Май нямаше да е лошо да стана и да я изгася.

Лежах по корем, притиснала лице във възглавницата. Намръщих се към часовника до леглото. Два часът. Ужасно ме мързеше да стана. Затворих очи. Майната й на лампата.

Усилено се опитвах да пренебрегна светлината, когато чух леко шумолене на дрехи откъм далечния край на стаята. Ако бях мъж, топките ми щяха да се смалят до размера на грахови зрънца. Но тъй като си нямах топки, стиснах очи и се замолих смъртта да настъпи бързо.

След около двайсет секунди вече нямах търпение да чакам смъртта. Отворих очи и се завъртях по гръб.

Рейнджъра стоеше облегнат на вратата, скръстил ръце пред гърдите си. Беше облечен в обичайната си работна униформа — черна тениска и широк черен панталон.

— Опитвам се да реша дали да те изхвърля през прозореца, или да се пъхна в леглото до теб — каза той.

Не изглеждаше особено изненадан или ядосан.

— Имам ли и други възможности? — попитах.

— Какво правиш тук?

— Имах нужда от безопасно място, където да поживея известно време.

Устата му се изкриви леко в краищата. Не беше съвсем усмивка, но определено Рейнджъра бе развеселен.

— И си мислиш, че тук си в безопасност?

— Бях. Допреди да се прибереш.

Кафявите му очи бяха приковани в моите.

— Какво те плаши повече? Да бъдеш изхвърлена през прозореца или да спиш с мен?

Седнах и придърпах завивките нагоре.

— Не се самоласкай. Не си толкова страшен — отговорих с престорено спокойствие.

Усмивката му не изчезна.

— Видях пищов и бронирана жилетка, когато влязох.

Разказах му за смъртната заплаха на Джънкман.

— Трябваше да помолиш Танк за помощ — каза Рейнджъра.

— Не се чувствам много удобно с него.

— А с мен удобно ли се чувстваш?

Поколебах се за момент.

— Маце — засмя се Рейнджъра, — в леглото ми си.

— Да. Ами това май говори за известно удобство.

Вниманието му се насочи към гърдите ми.

— Моята тениска ли си облякла?

— Трябва да си изпера дрехите.

Той развърза обувките си.

— Какво правиш? — извиках стреснато.

Рейнджъра ме погледна спокойно.

— Лягам си. Станал съм в четири сутринта и съм шофирал девет часа, за да се прибера у дома. При това в проливен дъжд. Скапан съм. Ще си взема един бърз душ и после си лягам.

— Ама…

— Не се паникьосвай. Можеш да спиш на канапето или да си тръгнеш, или да останеш в леглото. Няма да те нападна в съня ти. Поне засега нямам подобни планове. На сутринта ще решим как да действаме нататък.

След тези думи Рейнджъра изчезна в банята.

Мили Боже! Никак не ми се искаше да напусна леглото. Беше невероятно топло и уютно. Чаршафите бяха гладки като коприна. Възглавниците — меки. А леглото — огромно. Можех да спя на едната страна, а Рейнджъра на другата. И нищо нямаше да стане, нали? Явно той не смяташе оставането ми тук за сексуална покана. Все пак бяхме зрели хора. Можехме да се справим с проблема.

Завъртях се с лице към стената и гръб към банята и се унесох в сън под шумоленето на дъжда в прозореца и душа в банята.

Събудих се бавно и си помислих, че съм в къщата на Морели. Усетих топлината на мъжа до себе си и се промъкнах към него. Протегнах ръка, но в мига, когато пръстите ми докоснаха кожа, осъзнах грешката си.

— Олеле — изстенах.

— Маце — прошепна Рейнджъра, като обви ръце около мен и ме притисна към себе си.

Планирах да се отдръпна, но ме разсея възбуждащият аромат на сапуна, примесен с уханието на топлия Рейнджър.

— Миришеш великолепно — казах му, като докоснах с устни гладката кожа на врата му. — Мислех си за теб всеки път, когато се къпех. Луда съм по сапуна, който използваш.

— Домашната ми помощница го купува. Май ще трябва да й увелича заплатата — усмихна се той и ме целуна.

— Ох, мамка му! — изохках.

— Сега пък какво има?

— Съжалявам. Тормози ме ужасно чувство на вина към Морели.

— Като говорим за него, защо не си в неговото легло?

— Все старата история.

— Скарахте се и ти се изнесе?

— По-скоро се получи недоразумение.

— Забелязвам нездравословно повторение на нередно поведение, маце.

— Не се прибрах у дома, защото Джънкман ме търси, а не искам да излагам на опасност семейството — обясних му, като си спестих опасенията, че близките ми щяха да ме побъркат. — Реших да спя в пикапа ти, но той ме доведе дотук. Просто проследих жълтата линия на сателитната система.

— И проникна с взлом в апартамента ми?

— На връзката имаше ключ. Пък и ти не изглеждаш особено ядосан или изненадан, че съм поживяла тук известно време.

— С изключение на седмия етаж цялата сграда внимателно се наблюдава. Танк ми се обади, когато ти се нанесе в дома ми. Помислих си, че имаш основателна причина за действията си, затова му наредих да те остави на спокойствие.

— Много мило от твоя страна.

— Аз съм адски готин тип. Но закъснявам за работа.

Рейнджъра се изтърколи от леглото, застана до нощното шкафче и натисна едно от копчетата на телефона.

— Добро утро — поздрави женски глас. — Добре дошъл у дома.

— Закуска за двама, моля — каза Рейнджъра и затвори. Вторачих се в него. Носеше черните копринени боксерки.

Косата му бе разрошена от съня. Пълна загадка бе как успях да спра да го целувам, завладяна от чувството за вина. Дори и сега едва се сдържах да не се нахвърля върху него.

— Какво беше това? — попитах, облекчена, че гласът ми не трепереше.

— Ела и Луис Гусман се грижат за сградата. Работя тук и понякога оставам да спя. Ела пък улеснява живота ми. Готви, чисти, пере и пазарува.

— И ти носи закуска?

— Ще бъде пред вратата след десет минути. Никога преди не е виждала жена тук, така че със сигурност ще прояви любопитство. Ще ти се наложи да се усмихнеш и да я изтърпиш. Тя е много мила жена.

Бях облечена и с измити зъби, когато Ела звънна. Отворих й вратата и тя влезе енергично, понесла огромна сребърна табла.

— Здравейте. Добро утро — усмихнато поздрави тя. Беше дребна, закръглена жена с къса черна коса и весели очи, малко над петдесетте. Носеше яркочервено червило, но никакъв грим. Беше облечена в черни джинси и черна блуза с остро деколте. Ела остави таблата на масата в трапезарията и подреди два прибора.

— Това е обичайната закуска на Рейнджъра — уведоми ме тя. — Ако искаш нещо различно, с удоволствие ще ти го приготвя. Например яйца?

— Благодаря. Това е напълно достатъчно и изглежда чудесно.

Ела се извини и се оттегли, като затвори вратата след себе си. Беше донесла прясно кафе в сребърна кана. Захарницата и каничката за мляко бяха от същия сребърен сервиз. Видях чиния с нарязани плодове, малка порция сьомга и две чинийки с топено сирене. Бяла ленена кърпа покриваше кошничка с препечени гевреци.

Рейнджъра беше в спалнята и си завързваше обувките. Беше издокаран в обичайната си униформа, а косата му бе мокра от душа.

— Какво е това? — попитах, като посочих към трапезарията.

Той се изправи и пристъпи към вратата.

— Закуска.

— Всеки ден ли закусваш така?

— Всеки ден, когато съм тук.

— Ами дивите корени и плодове?

Той си наля кафе и си взе плод.

— Само когато съм в джунглата. А това ми се случва доста рядко.

— А аз се мъчих с безвкусната попара от шкафа ти.

Рейнджъра ме изгледа усмихнато.

— Маце, надникнах в шкафа. Видях тайните ти запаси.

— Добре де, хвана ме — признах си. — Това ли е пещерата на Батман?

— Това е апартамент в офис сграда. Имам подобни сгради и апартаменти в Бостън, Атланта и Маями. В наши дни охраната е сериозен бизнес. Осигурявам голямо количество услуги на широк спектър клиенти. Трентън беше мястото, където започнах, а и семейството ми е все още в Джърси, затова прекарвам повечето време тук.

— А за какво ти е цялата тази тайнственост?

— Не се стремим да сме загадъчни, просто се опитваме да не бием на очи.

— Ние?

— Имам партньори.

— Позволи ми да отгатна. Лигата на необикновените джентълмени. Супермен, Светкавицата…

Рейнджъра ме погледна развеселено.

— Добре, забрави за партньорите — казах бързо. — Да се върнем на пещерата на Батман. Съществува ли въобще?

Рейнджъра си взе геврек, намаза го с топено сирене и сложи парче сьомга върху него.

— Ще ти се наложи да се потрудиш повечко по този въпрос. Пещерата не е регистрирана в телефонния указател, а пикапът не може да те отведе дотам.

Предизвикателство.

Той погледна часовника си.

— Разполагам с пет минути. Разкажи ми за Джънкман.

— Няма много за разказване. Иска да ме убие. Снощи ти казах всичко, което знам.

— И какво правиш по въпроса?

— Кони, Лула и аз отвлякохме един от Изкормвачите. Планът ни беше да го накараме да ни разкаже за Джънкман, но нямахме късмет.

Рейнджъра довърши геврека си и се облегна удобно на стола, за да си изпие кафето.

— Отвличането е добра идея. А защо гангстерът не проговори?

— Не искаше.

Ръката на Рейнджъра замръзна на половината път до устата му.

— Трябвало е да го убедите да говори — обясни ми той.

— Решихме да го понабием, но когато го вързахме за стола, се оказа, че никоя от нас не може да го удари.

Рейнджъра избухна в смях. Кафето му се разплиска по масата. Той остави чашата и се протегна към салфетката си, като се опитваше да сдържи смеха си, но не успяваше.

— Господи — промърморих мрачно. — За първи път те виждам да се хилиш така.

— Нямаш много поводи за смях, когато си затънал до коленете в мръсотия, а това е обичайната ни работна среда — отвърна той, като попи кафето със салфетката.

— Щом си толкова богат и разполагаш с всичко това, защо все още преследваш престъпници? — попитах.

— Защото много ме бива. И все някой трябва да свърши работата.

Последвах го в гардеробната и видях как отваря заключеното чекмедже и вади пистолет. Мъчех се да задържа поглед над кръста му, но не спирах да си мисля, че не носеше бельо.

— Отвлеченият бандит още ли е в скривалището? — попита той.

— Да.

— Обезопасен ли е?

— Да.

— Денят ми е плътно запълнен, но довечера можем да поговорим с него. Междувременно, не влизай в контакт с пленника. Не го храни. Остави го да се тревожи — посъветва ме Рейнджъра и закачи пищова на колана си. — Имам нужда от пикапа. Използвай едно от поршетата. Ключовете са в подноса на бюфета. Стаята за комуникации и фитнесът са на петия етаж. Чувствай се свободна да използваш фитнеса. Ела и Луис живеят на шестия етаж. Можеш да им звъннеш, ако имаш нужда от нещо. Ела ще си е у дома днес, за да оправи леглото, да почисти и да изпере. Ще изпере и твоите дрехи, ако й ги оставиш — добави той и отново погледна часовника си. — Имам среща след малко. Предполагам, че ще искаш да поживееш тук още известно време, нали?

— Да.

Нямах кой знае какъв избор. Рейнджъра почти се усмихна.

— Ще ми бъдеш длъжница, маце. Няма да е зле да се отървеш от чувството за вина.

Олеле Боже!

Той ме сграбчи и ме целуна. Заля ме гореща вълна и се зачудих колко ли време щеше да ми е нужно да го съблека. И с колко ли минути разполагахме преди срещата му. Реших, че нямам нужда от много време. Все пак Рейнджъра не носеше бельо, а това щеше да ускори работата, нали?

— Трябва да вървя — каза той. — Закъснявам.

Слава Богу! Не разполагах с достатъчно време да изневеря на Джо. Нямаше да потегля направо към ада. Пригладих гънките на ризата му и попитах:

— Знаеш ли къде е пикапът?

— В гаража е. Снощи помолих Танк да го докара. Всички коли и пикапи са оборудвани със сателитни системи за проследяване и винаги знаем къде са.

Страхотно! Защо ли въобще си правих труда да паркирам на две преки оттук?

Изкъпах се, облякох се и напуснах апартамента, като внимавах да не се натъкна на някой от хората на Рейнджъра. Подозирах, че и те се стараеха да не се сблъскат с мен.

Избрах си поршето турбо и паркирах до тротоара, когато стигнах до офиса, за да мога да го държа под око. Да загубиш вехт линкълн бе едно, но нямах желание да вадя безброй дупки от куршуми в безбожно скъпото порше на Рейнджъра.

— Леле майчице! — извика Лула, вторачена в поршето. — Това турбото на Рейнджъра ли е?

— Да. Той се върна и имаше нужда от пикапа, затова ми даде поршето. А довечера ще поговори с нашия приятел. Каза да не си контактуваме с него и да не го храним.

— Чудесна идея — усмихна се Кони. — Нямам никакво желание да повтаряме вчерашния провал.

— Да — съгласи се Лула. — Зверски се изложихме.

— Нещо ново в папките? — попитах.

— Не. Но имаш трима бегълци, които още не си отвела в съда. Шошана Браун, Харълд Панчек и оня с палеца — Джамил Родригес. Ала вероятно ще искаш да оставиш Родригес за Рейнджъра.

— Ще видим как ще потръгне работата — заявих смело. — Тази сутрин ще прибера Шошана Браун.

Лула ме изгледа с надежда.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не и за Браун. И преди съм я заключвала. Обикновено е готова да сътрудничи.

Изборът на лъскавото порше също щеше да ме улесни. Шошана сигурно седеше, пушеше трева в скапания си апартамент и гледаше географския канал на откраднатия си телевизор. Бях убедена, че с радост щеше да размени свободата си срещу возене в турбото.

Шошана живееше в общинските блокове на другата страна на града. Поех към „Олдън“ по обиколния път, като внимавах да не навляза в територията на Изкормвачите. Паркирах пред блока на Шошана и й звъннах по телефона. По принцип си правех труда да отида до апартамента й и да я изкарам оттам, но ако го направех днес и оставех поршето на улицата, колата щеше да изчезне за по-малко от минута.

— Да. Какво има? — попита Шошана.

— Стефани Плъм е. Погледни през прозореца.

— Не ми губи времето с глупости! Гледам предаване за най-красивите бани в Лас Вегас.

— Дойдох да те повозя в турбото на Рейнджъра.

— Да не се ебаваш с мен? В поршето? Дойде да ме вземеш с поршето? Чакай една минута. Ей сега ще дойда. Само ще си сложа червило, за да съм готова за новата снимка. Бездруго те чаках да се появиш. Надявам се да ме пъхнат в затвора за известно време, защото страхотно ме боли зъб, а там имат много добър зъболекар. При това е безплатен.

След две минути Шошана изскочи от блока и се настани в поршето.

— Е, това се вика страхотно возило — въодушевено каза тя. — Надявам се, че съседите ме гледат. Би ли могла да минеш покрай приятелката ми Латиша, за да й се покажа?

Минахме покрай апартаментите на Латиша, на Шърли Мери и Луси Ан. После откарах Шошана в затвора.

Тя си седеше кротко, закопчана за пейката, когато си прибрах разписката и се приготвих да си тръгна.

— Благодаря — каза ми тя. — Ще се видим следващия път.

— Няма да е лошо да престанеш да се набутваш в неприятности — посъветвах я.

— Няма проблеми. Оставям се да ме хванат само когато имам нужда от зъболекар.

Морели ме чакаше навън.

— Готина кола — отбеляза той.

— Взех я назаем от Рейнджъра, за да прибера Шошана. Тя си падна по нея и с готовност ме придружи дотук.

— Умно.

Чувството за вина ме задушаваше. Гърлото ми пресъхна, а в корените на косата ми избиха капки пот. Много ме биваше да оправдавам малоумните си действия, но този път не знаех какво да правя. Бях спала с Рейнджъра! Е, не сексуално, разбира се. Но спах в леглото му. Пък и се целувах с него. А и бях изпълнена с желание. С огромно желание.

— Оня зъл сапун е виновен — избъбрих несвързано.

Морели присви очи.

— Зъл сапун?

Положих нечовешки усилия да не въздъхна.

— Дълга история. Вероятно няма да искаш да я изслушаш. Но искам да те попитам просто от любопитство: каква точно е връзката ни в момента?

— Струва ми се, че в момента сме разделени. Или пък сме заедно, но по някакъв странен отдалечен начин.

— Ами ако искам отново да сме заедно?

— Като начало, ще трябва да си смениш работата. А най-добре е въобще да не работиш.

— И да съм безработна?

— Можеш да си домакиня — отговори Морели.

Спогледахме се невярващо. И двамата бяхме еднакво изненадани от предложението на Джо.

— Добре, може би не домакиня — поправи се той.

Реших, че това е обида към възможностите ми на домакиня.

— Ако искам, мога да бъда и домакиня — казах. — При това много добра домакиня.

— Да, сигурно би могла — потвърди той. — Някой ден. Може би.

— Изненадах се, защото обикновено, за да станеш домакиня, първо трябва да встъпиш в брак.

— Да — съгласи се Джо. — Ужасяваща мисъл, нали?

Лула и Кони стояха притиснали носове към прозореца, когато излязох от поршето кайен.

— Къде е турбото? — извика Лула. — Какво се случи с турбото? Не си го унищожила, нали?

Връчих разписката на Кони.

— Турбото си е съвсем добре. Смених го, след като оставих Шошана в полицията. Помогна ми да изкарам смахнатата наркоманка от апартамента й, но няма да ми върши работа следобед. Планирам отново да потърсим Панчек, а ако извадим късмет и го заловим, ще имаме нужда от задна седалка.

Стоях с гръб към вратата и забелязах как Кони се ококорва.

— Леле, сърцето ми ще изскочи — изстена Лула, като прикова очи в тротоара зад прозореца.

Реших, че двете са се вторачили в Джони Деп или Рейнджъра. Бях готова да заложа парите си на последния.

Вратата се отвори и хвърлих поглед през рамо, за да не пропусна случайно Джони Деп. Но не се разочаровах, когато видях Рейнджъра.

Той прекоси стаята и застана плътно зад мен. Сложи ръка на гърба ми и кожата ми запламтя.

— Танк ми съобщи, че си искала да се отбия тук — обърна се към Кони.

Тя взе папката на Джамил Родригес от бюрото.

— Бях възложила случая на Стефани, но в момента е претъпкана с работа — обясни му.

Рейнджъра пое папката и я прегледа набързо.

— Познавам този тип. Палецът принадлежи на Хектор Сантини. Сантини измамил Родригес при продажба на дрога, затова Родригес му отрязал палеца и го сложил в буркан с формалдехид. И вечно разнася буркана със себе си. Мисли си, че това го прави по-страшен.

— Е, дотук с малоумните му идеи — каза Кони. — Палецът е у ченгетата.

— Винаги може да се снабди с нов — отбеляза Рейнджъра, като ме погали по врата. — Ти си на ход, маце. Искаш ли го?

— Гангстер ли е?

— Не. Независим откаченяк.

— Добре. Ще го задържа.

— Вероятно си търси нов палец, така че внимавай — предупреди ме Рейнджъра. — Обикновено можеш да го откриеш следобед в бара на ъгъла на Трета улица и „Ларами“.

Пръстите на Рейнджъра се плъзнаха по гръбнака ми, предизвиквайки чувства, които бях твърдо решена да пренебрегна. След миг той вече бе изчезнал.

— По дяволите — изруга Лула, вторачена във вдигнатите си палци. — Не съм убедена, че искам да преследвам тип, който е тръгнал на лов за палци. Наистина съм привързана към моите.

Започнах да кудкудякам и да размахвам свитите си в лактите ръце като крила на уплашено пиле.

— Голяма си умница — изсумтя Лула. — Как така изведнъж стана толкова смела?

Първо, знаех, че всеки ход, който направех в поршето, бе проследяван в централата на „Рейнджмен“. А ако това не бе достатъчно, подозирах, че ме следят. Рейнджъра и Морели обикновено споделяха липсата на доверие в мен и се мъчеха да направят нещо по въпроса. Единствената разлика бе в методите им. Рейнджъра винаги печелеше по коварство. Ако положението станеше особено напечено, Морели започваше да беснее и да се опитва да ме заключи у дома. Рейнджъра просто нареждаше на някой от хората си да не се отделя от мен. Понякога биячите му са видими, понякога — не. Но винаги се залепят като лепило за мен, тъй като предпочитат смъртта пред незавидната участ да съобщят на шефа си, че са ме изгубили от поглед.

Завъртях се и погледнах през прозореца навреме, за да видя как Рейнджъра се отдалечава в черния си пикап. Лъскавият черен джип със затъмнени прозорци, паркиран зад поршето, си остана на мястото. Двигателят му ръмжеше тихичко.

— Ето това ме прави толкова смела — споделих с Лула.

— Аха — отвърна тя, проследявайки погледа ми. — Знаех си.

Двете излязохме от офиса и се настанихме в кайена.

— Мислех си първо да минем покрай къщата на Панчек — казах. — Да проверим дали се е върнал.

— Ще се опиташ ли да се измъкнеш от джипа?

— Не мога да се измъкна от него, докато съм в тази кола. Включена е в сателитната система за проследяване.

— Обзалагам се, че има начин да обезвредиш системата — рече Лула. — Това е една от личните коли на Рейнджъра, а със сигурност има моменти, в които той не иска хората му да знаят къде отива.

Бях се сетила за същото, но засега не възнамерявах да обезвреждам системата. Нито пък имах мерак да се отърва от телохранителя си. Бронираната жилетка и анцуга лежаха на задната седалка, а зареденият пистолет на Рейнджъра — в чантата ми. Смятах, че съм в безопасност, докато Джънкман не извършеше и третото си убийство, но не исках да поемам излишни рискове.

Хвърлих поглед към джипа.

— Честно казано, радвам се, че имам охрана — признах си.

— Идеално те разбирам — усмихна се Лула.

Подкарах надолу по „Хамилтън“, завих наляво към Бърг и се залутах из лабиринта от улици, който водеше към „Кантър“. Около къщата, в която се помещаваше апартаментът на Панчек, не се виждаше нито една синя хонда сивик. Паркирах две къщи по-надолу, навлякох бронираната жилетка и анцуга, излязох от колата и се понесох към вратата на Панчек. Позвъних. Никакъв отговор. Звъннах още два пъти и се върнах в колата.

— Нямаме късмет — уведомих Лула.

— Ще ходим ли пак до Нюарк?

— Днес не. Рейнджъра ми каза къде мога да открия Родригес. Мисля да се заемем с него, докато разполагаме с охрана.

— От една страна, звучи много добре — замислено рече Лула. — Ако имаме нужда от помощ, веднага ще я получим. Но от друга, ако прецакаме работата, ще имаме свидетел, който ще се скъса от смях.

В думите на Лула имаше логика.

— Може би пък няма да прецакаме нищо — казах със съмнение в гласа.

— Само се надявам в джипа да не е Танк. Много ми се иска да го заведа у дома някой ден, но плановете ми ще се провалят, ако се изложа с някоя тъпотия.

Джипът се намираше на около половин пресечка от нас, прекалено далеч, за да видим кой е в него. Тъкмо обмисляхме как да не се изложим, когато телефонът ми звънна.

— Къде си? — поинтересува се Сладката Сали. — Чакаме те вече двайсет минути.

— Чакате ме?

— Разбрахме се днес да пробваш шаферската си рокля, не помниш ли?

Мамка му!

— Забравих — отвърнах притеснено.

— Как можа да забравиш? Сестра ти се омъжва. Такова нещо не се случва всеки ден. Как очакваш да планирам хубава сватба, когато забравяш подобни неща?

— Веднага ще дойда.

— Добре. Ние сме в булчинския магазин до „Вкусната пастичка“.

— Какво си забравила? — полюбопитства Лула.

— Трябваше да отида на проба за шаферската рокля. Всички ме чакат. Пробата ще отнеме не повече от минута. Ще приключим за нула време и после ще отидем да заключим Родригес.

— Страшно си падам по булчински рокли — сподели Лула. — Може да си купя една, дори и никога да не се омъжа. Харесвам и шаферските рокли. Знаеш ли какво още обичам? Сватбените торти.