Право в десетката

Глава 12

Задната врата на бунгалото водеше към кухнята. Подът беше покрит с жълто-бял линолеум, който изглеждаше сравнително нов. Плотовете бяха от червена пластмаса. Шкафовете — боядисани в бяло. Уредите също бяха бели. „Дженеръл Електрик“. Средна класа. Малка маса от светло дърво, покрита с покривка на червени и бели карета, стоеше в ъгъла, заобиколена от четири стола.

Зад кухнята се намираха всекидневната и трапезарията. Мокетът беше златист и леко износен. Масата в трапезарията беше в бяло и златно, във френски провинциален стил. Вероятно бе конфискувана от някой неплатежоспособен бандит, пуснат под гаранция. Гарнитурата във всекидневната бе тапицирана с кафяв велур и напомняше на скъп публичен дом. Масичките бяха от тъмно дърво, в средиземноморски стил. Навсякъде бяха разхвърляни възглавници с ръчно избродирани надписи: „Целуни ме, аз съм италианец“, „Домът е там, където е сърцето ти“, „Лятото започва тук“.

Останалите помещения на долния етаж бяха малка спалня и баня, които гледаха към частния път.

— Тук ще измъчваме Антон — реши Лула, застанала до вратата на банята. — Плочките лесно ще се изчистят от кръвта.

Кръв? Стомахът ми се разбунтува, а пред очите ми затанцуваха черни точки.

Лула продължи спокойно:

— И има само едно малко прозорче над ваната. Никой не може да ни види. Да, чудесно местенце. Уютно и усамотено. Никакви съседи наоколо. А това е адски важно, защото Антон вероятно ще пищи от болка, а ние не искаме да го чуят.

Седнах на клозета и сведох глава между краката си.

— Добре ли си? — попита ме Лула.

— На диета съм. Мисля, че гладът е отслабил силите ми.

— И аз се чувствах така, когато бях на диета. А после открих онази протеиновата и започнах да ям огромни количества свинско. И ми беше адски добре. Ама понякога прекалявах. Като оня път, когато се натъкнах на разпродажба на варени омари. Тогава ометох безброй омари с разтопено масло. Стана ми невероятно тежко и получих зловещо разстройство.

Не исках да слушам за разстройството на Лула в момента. Останах си на клозета и започнах да си поемам дълбоко дъх. Лула отиде на разузнаване на горния етаж.

— Горе има две спални и баня — съобщи ми тя, когато се върна. — Нищо особено. Изглежда са за деца и гости. Ей, май трябва да ти купим малко храна.

Не изпитвах никакво желание за ядене. Имах нужда от човек, който да се намеси и да ми попречи да отвлека Антон и да го пребия до смърт. Излязох от банята и тръгнах към предната врата. Отворих я и застанах на терасата. Предният двор бе миниатюрен и едва побираше пластмасов шезлонг и малка масичка.

Плажната алея се простираше надалеч и опасваше целия бряг. Мокрият пясък зад нея имаше цвета на пресен цимент. Океанът шумеше гръмко и заплашително. Огромни сиви вълни се разбиваха на плажа и те караха да си представяш как цунами залива Пойнт Плезънт.

Вятърът се усили и дъжд обля терасата. Върнах се в къщата и заключих вратата. Спуснахме щорите, дръпнахме завесите и си тръгнахме.

Звъннах на Кони, когато стигнахме до Уайт Хорс.

— Какво става? — попитах.

— Всичко е уредено — отговори ми тя. — Уорд и брат му повярваха на дрънканиците ми. Антон е в затвора на улица „Кае“. Трябва да се явя там преди четири часа, за да го освободя.

Взех Кони в три и половина и я оставих пред затвора. Решихме, че Уорд няма да се зарадва, ако види мен и Лула, затова ние останахме в пикапа. След половин час Кони се появи заедно с Уорд, чиито ръце бяха закопчани с белезници зад гърба. Пикапът на Рейнджъра има просторна кабина с голяма задна седалка и стоманени халки, заварени към пода, към които да закачиш оковите на престъпник. Кони се настани на задната седалка до Уорд и аз бързо се влях в движението.

Антон не проговори. Нито пък аз. Лула също не се обади. Всички се държахме предпазливо. Уорд си мислеше, че ще се прибере у дома. А ние трите си мислехме как ще го пребием.

Паркирах до тротоара пред офиса. Мотахме се доста време докато изкараме Антон от пикапа. Искахме да ни видят, че сме го довели дотук. През цялото време имах аритмия и не можех да избия от главата си фразата „откачена идея“.

Най-после вкарахме Уорд в офиса и го настанихме на стола пред бюрото на Кони. Планът ни бе да му дадем шанс да говори. Ако откажеше, щяхме да го фраснем с електрошоковата палка, да му сложим превръзка на очите и да го напъхаме в багажника на файър бърда.

— Искам информация за Джънкман — започнах.

Антон седеше спокойно отпуснат на стола. Не е лесно да постигнеш този ефект, когато ръцете ти са закопчани зад гърба с белезници, но той успяваше. Погледна ме мрачно изпод спуснатите си клепачи и не отговори.

— Познаваш ли Джънкман? — опитах отново.

Никакъв отговор.

— Няма да е лошо да й отговориш — посъветва го Лула. — В противен случай ще се ядосаме и може пак да седна върху теб.

Уорд се изплю на пода.

— Ама че гадина! — възмути се Лула. — Ние тук не търпим подобни свинщини. Ако не внимаваш, така ще те прасна с електрошоковата палка, че ще се напикаеш — заплаши го тя, като размаха палката.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Уорд, като седна по-изправено. — Мислех, че трябва да ми закачите някакво устройство? Какви са тия дивотии с електрошока?

— Мислехме си, че първо ще искаш да поговориш с нас — отговори му Лула.

— Имам си права, а вие ги нарушавате — изрепчи се Уорд. — Не можете да ме държите окован с белезници. Или ми сложете шибаната гривна, или ме пуснете да си ходя.

Лула се наведе към него и размаха показалеца си заплашително.

— Не използвай такъв език пред дами. Не понасяме грубости.

— Не виждам дами — възрази той. — Виждам тлъста черна п… — грубо поясни, като използва най-гнусната обида.

Лула се хвърли към него с електрошоковата палка и Антон скочи от стола.

Кони също се надигна в опит да предотврати суматохата.

— Не го оставяйте да стигне до вратата! — изкрещя тя.

Втурнах се напред и блокирах пътя му. Антон се завъртя и се хвърли към задната врата. Кони и Лула стиснаха здраво палките си.

— Пипнах го! Пипнах го! — извика Лула.

Уорд наведе глава и я заби в шкембето на Лула, която се просна по задник на пода. Кони се приближи до Антон и двамата се заоглеждаха като борци по сумо. Уорд направи лъжлив ход встрани и я заобиколи. Не беше умен, но определено бе бърз.

Хвърлих се на гърба му като състезател по ръгби. Търколихме се на пода и Кони го закова с електрошоковата палка.

— Ъъх — изстена Антон и застина.

Погледнахме предпазливо към предния прозорец, за да проверим дали някой любопитен не наднича вътре.

— Чисто е — отсъди Кони. — Бързо, помогнете ми да го завлечем зад шкафовете, преди някой да го види.

След десет минути бяхме готови за тръгване. Уорд бе заключен с белезници и окови на краката. Увихме го в одеяло и го отнесохме през задната врата до багажника на Лула. Метнахме го вътре и се прекръстихме. После Кони затръшна капака.

— Света Богородице — промълви тя задъхано, като избърса потта от челото си.

— Няма да умре вътре, нали? — попитах я. — Надявам се, че може да диша.

— Съвсем добре си е — успокои ме тя. — Питах братовчед ми Антъни. Той разбира от тези неща.

Лула и аз не се усъмнихме нито за миг, че Антъни разбира от натъпкването на трупове в багажници. Антъни се води експедитор за строителна компания. Ако се отнасяш мило с него, проектът ти се придвижва напред без проблеми. Ако обаче решиш, че нямаш нужда от помощта му, обикновено те очаква поне пожар.

Кони заключи офиса и всички се натоварихме във файър бърда. Двайсет минути след потеглянето ни, Антон се съвзе и започна да крещи и да рита в багажника.

Шумът не бе прекалено силен, но ме изнервяше. А той какво ли изпитваше? Страх, паника, ужас. И какво чувствах самата аз? Състрадание? Не. Въпреки уверенията на Кони се страхувах, че Уорд може да умре. В такъв случай щеше да ни се наложи да го погребваме на тайно място посред нощ. Помислих си, че заради подобно действие със сигурност щях да отида в ада. Нямаше начин да получа опрощение, независимо колко молитви бях готова да кажа.

— Този тип ме дразни — заяви Лула, като пусна стереото и заглуши крясъците на Уорд с рап.

След десет минути усетих вибрациите на мобифона ми. Бях го закачила на бронираната жилетка и рапът ми пречеше да чуя звъненето, но почувствах вибрацията. Отворих телефона и изревах:

— Какво?

Морели.

— Кажи ми, че не си освободила Уорд под гаранция.

— Връзката е ужасна тук. Не те чувам — опитах да се измъкна.

— Ще ме чуеш идеално, ако намалиш музиката. Къде, по дяволите, си в момента?

Издадох няколко странни звука, наподобяващи прещракване, прекъснах линията и затворих.

Трудно ми бе да определя кога крясъците и ритниците бяха престанали, но откъм багажника не долитаха звуци, когато Лула паркира на частния път на Вини и загаси двигателя.

Все още валеше и улицата бе тъмна. В никоя от околните къщи не светеше. Океанските вълни се разбиваха с тътен на брега и заливаха плажа.

Тъмнината бе абсолютна, когато се скупчихме около багажника на файър бърда. Фенерът бе в ръцете ми. Кони държеше електрошокова палка. Ръцете на Лула бяха свободни, за да отвори багажника.

— Започва се — каза Лула. — Чуйте плана ми. Веднага щом отворя багажника, Стефани трябва да светне право в очите на Антон, за да го заслепи, в случай че одеялото се е свлякло. А после Кони ще му пусне няколко волта с палката.

Лула отвори багажника. Аз насочих лъча на фенера в очите на Уорд. Кони се наведе да го прасне с палката, но той я срита право в гърдите и я запрати по задник на земята. Палката излетя от ръката й и изчезна в тъмнината.

— Мамка му! — изруга Кони и се надигна тромаво.

Захвърлих фенера и двете с Лула се замъчихме да извадим Антон от багажника. Той се бореше и псуваше ожесточено, макар все още да бе увит в одеялото. Изпуснахме го два пъти, преди да успеем да го вкараме в къщата.

Влязохме в кухнята и отново го изпуснахме. Кони заключи вратата. Заобиколихме гърчещия се вбесен кретен, като се опитвахме да си поемем дъх. Антон спря да се гърчи, когато одеялото се свлече от него.

Торбестите му дънки се бяха смъкнали от кльощавия му задник и се бяха усукали около коленете. Памучните му боксерки бяха на червени и бели райета. Огромните му баскетболни маратонки, които струваха поне четиристотин кинта, бяха развързани по гангстерски. Имаше доста небрежен вид, но все пак по-приличен, отколкото при последната ни среща.

— Това е отвличане — извика той. — Не можеш да го направиш, кучко.

— Разбира се, че можем — опроверга го Лула. — Ние сме ловци на престъпници и адски често отвличаме разни хора.

— Е, не е чак адски често — поправих я.

Кони изглеждаше притеснена. Отвличането всъщност не бе разрешено. Имахме право да задържаме и транспортираме избягали престъпници, но само ако разполагахме с подходящата документация.

— Ако престанеш да се мяташ като риба на сухо, ще те сложим да седнеш на стол — казах на Антон.

— Дори ще ти обуем торбестите гащи, за да не сме принудени да зяпаме господин Увиснал — добави Лула. — Видяхме предостатъчно миналия път. И не ни се стори особено интересен.

Изправихме Уорд, вдигнахме му панталона и го настанихме на дървен кухненски стол. После увихме дълго въже около гърдите му и облегалката на стола и го завързахме на възел.

— Сега си изцяло в ръцете ни — предупреди го Лула. — Ще трябва да ни дадеш информацията, която искаме.

— Да бе! Ужасно ме уплашихте.

— Няма да е лошо да се уплашиш най-после. Ако не започнеш да разказваш за Джънкман, ще ти фрасна един.

Уорд се изсмя гръмко.

— Е, добре. Явно ще се наложи да те убедим — заплаши го Лула. — Хайде, Стефани, накарай го да говори.

— Какво?

— Хайде, удари го. Понабий го малко.

— Ще трябва да ни извиниш за момент — казах на Антон. — Искам да поговоря със сътрудниците си насаме.

Дръпнах Лула и Кони във всекидневната.

— Не мога да го бия — изхленчих жално.

— Защо не? — поинтересува се Лула.

— Никога преди не съм била човек.

— Е, и?

— Ами не мога просто така да го ударя. Съвсем различно е, когато някой те нападне и ти се увлечеш в битката.

— Не е — възрази Лула. — Нищо не ти пречи да си мислиш, че той те е ударил първи. Отиваш до него и си представяш, че те фрасва право в носа. А после ти отвръщаш на удара. Обзалагам се, че ще ти хареса. Само трябва да започнеш.

— Защо ти не го удариш?

— Мога да го направя, ако искам.

— Ами хайде де.

— Не мисля, че е моя работа. Нали ти искаш информация за Джънкман. Освен това си ловец на престъпници, а аз съм само прост помощник. Реших, че е редно да свършиш работата.

— Грешно решение.

— Леле, никога не съм знаела, че си такова шубе — предизвика ме Лула.

Пфу! Приближих се до Уорд и застанах пред него.

— Последен шанс — предупредих го.

Той ми се ухили презрително и се изплю на обувката ми.

Стиснах юмрук и си казах, че ще го халосам. Но не го направих. Юмрукът ми спря точно пред лицето му, а кокалчетата ми леко докоснаха челото му.

— Жалка работа — отсъди Лула.

Завлякох Лула и Кони обратно във всекидневната.

— Не мога да го ударя — признах си. — Някой друг трябва да го направи.

Двете с Лула се вторачихме в Кони.

— Добре — примирено се съгласи тя. — Разкарайте се от пътя ми.

С напета стъпка отиде до Уорд, разкърши рамене и го плесна леко.

— Господи! — изсумтя Лула. — Това шамарче ли е най-добрият ти удар?

— Аз съм управител на офис — оправда се Кони. — Какво искаш от мен?

— Е, явно аз ще трябва да свърша работата — каза Лула. — Но ставам ужасно груба, когато се развихря. Ще оставя Уорд облян в кръв и покрит със зловещи белези. А това може да ни докара неприятности.

— Има логика — съгласих се. — По-разумно ще е, ако не изглежда прекалено пребит.

— Какво ще кажете да го сритаме в топките? — предложи Лула.

Отново се оттеглихме във всекидневната.

— Не мога да го сритам в топките — каза Кони.

— Нито пък аз — присъединих се към нея. — Той просто си седи кротко на стола. Не мога да го сритам в топките, щом не прави нищо лошо. Може би трябва да го освободим. След това ще го преследваме из къщата, той ще се съпротивлява, а ние ще освирепеем.

— В никакъв случай — възпротиви се Кони. — Вече веднъж ме събори по задник. Няма да му дам втори шанс.

— Можем да го горим със запалени цигари — предложи Лула.

Спогледахме се. Никоя от нас не пушеше. Не разполагахме с цигари.

— Какво ще кажете да вземем една тояга? — не се отказа Лула. — Например дръжка на метла. И ще го набием с нея.

Кони и аз се намръщихме.

— Така рискуваш да го нараниш доста лошо — каза Кони.

— Значи искаме да му причиним максимална болка, без всъщност да го нараним, така ли? — поиска уточнение Лула.

— Хей, сетих се! Можем да му набучим игла някъде. Аз ужасно мразя, когато се убода. А единственият белег е почти невидима миниатюрна дупчица.

— Тази идея има потенциал — зарадва се Кони. — И ще го убодем на места, където няма да си личи.

— Например по пишката — въодушеви се Лула. — Можем да използваме господин Увиснал за игленик.

— Няма да пипам члена му — казах отвратено.

— Нито пък аз — обади се Кони. — Дори с гумени ръкавици. Какво ще кажете за краката му? Можем да забучим иглата между пръстите му и никой няма да забележи.

— Обзалагам се, че Антъни ти е дал тази идея — ухили се Лула.

— Обикновен разговор по време на вечеря — обясни й Кони.

Разпръснахме се и затърсихме игла. Падна ми се спалнята на долния етаж, където доста бързо открих несесер с шевни принадлежности. Избрах най-голямата игла и я занесох в кухнята.

— Кой ще свърши работата? — попитах.

— Аз ще му сваля обувките — отговори Кони.

— Аз пък ще се погрижа за чорапите — казах бързо.

Убождането остана за Лула.

— Обзалагам се, че според вас няма да мога да го направя — изгледа ни тя.

Двете с Кони нададохме окуражителни звуци.

— Аха — изсумтя Лула и взе иглата.

Кони свали обувката на Уорд, а аз — чорапа му. После двете отстъпихме назад, за да направим място на Лула. Уорд изглеждаше нервен и мърдаше окованите си крака неспокойно.

— Това е движеща се мишена — възнегодува Лула. — Гърчовете му ще ми попречат да си свърша работата като хората.

Кони донесе друго въже и завърза здраво глезените на Уорд към стола.

— Това малко прасенце отиде на пазар — каза Лула, като докосна малкия му пръст с върха на иглата. — А това прасенце си остана у дома…

— Хайде, набоди го най-после — рече Кони.

Лула сграбчи палеца на Антон, затвори очи и забучи иглата точно между двата му пръста. Уорд нададе нечовешки писък, от който всяко косъмче по тялото ми настръхна.

Лула ококори очи, завъртя ги и припадна. Кони се втурна в банята и повърна. А аз се завлякох с треперещи крака навън. Застанах под дъжда и задишах тежко. Постепенно черните точки пред очите ми изчезнаха.

След малко се върнах в кухнята. Лула се бе съвзела. Блузата и лицето й бяха потънали в пот.

— Сигурно съм яла нещо развалено — оправда се тя.

Водата в банята спря и Кони се присъедини към нас. Прическата й бе съсипана, гримът й бе почти напълно отмит. Гледката бе по-страшна, отколкото Лула с игла в ръка.

Уорд бе присвил изпълнени с омраза очи. Ако погледите можеха да убиват, и трите щяхме да сме мъртви.

— Е, готов ли си да говориш? — попита го Лула.

Той насочи убийствения си поглед към нея.

— Хм — изсумтя тя.

Понесохме се към всекидневната за пореден път.

— А сега какво? — попитах.

— Тоя е много корав — каза Лула.

— Въобще не е корав — възразих. — Обикновен кретен. Ама ние сме смотани шубета.

— Какво ще кажете да го заключим тук и да не му даваме храна? — предложи Лула. — Обзалагам се, че ще проговори, когато прегладнее.

— Това може да отнеме дни.

Кони си погледна часовника.

— Става късно. Трябва да се прибирам.

— И аз — присъедини се Лула. — Трябва да си отида у дома, за да нахраня котката.

Погледнах я мрачно.

— Не знаех, че си взела котка.

— Всъщност обмислям въпроса. Смятам да се отбия в магазина за домашни любимци на път за вкъщи и да си взема коте. А после ще трябва и да го нахраня.

— И какво ще правим с тоя идиот? — попита Кони.

Вторачихме се в Антон.

— Май ще трябва да го оставим тук засега — казах. — Може пък да измислим някакъв план през нощта.

Срязахме въжетата, изправихме Уорд на крака, набутахме го в банята и го закопчахме за основната тръба на мивката. Едната му ръка беше свободна, а клозетът се намираше близо до него. Извадихме всичко от шкафчето. Оставихме му оковите на краката, закачихме допълнителна верига към тях и я усукахме около тоалетната чиния. После се изнесохме от банята и затворихме вратата.

— Това ми прилича на отвличане — казах.

— Не е така — възрази Лула. — Просто го задържаме. Имаме право да постъпим по този начин.

— Мисля си за смяна на кариерата — призна Кони. — За не толкова смахната работа. Бих могла да стана член на сапьорния отдел в полицията.

Загасихме лампите и заключихме. Натоварихме се в колата на Лула и напуснахме Пойнт Плезънт.

— Не успях да се позабавлявам с видеоигрите — оплака се Лула.

Пикапът на Рейнджъра все още бе паркиран пред офиса. Не беше покрит с графити, нито с дупки от куршуми. Реших, че това е добър знак. Изнесох се от файър бърда и отключих форда с дистанционното. После отстъпих назад, затаих дъх и натиснах копчето за запалване на мотора. Въздъхнах облекчено, когато пикапът не избухна.

— Нямаш проблеми — ухили се Лула. — Ще се видим утре. Внимавай.

Настаних се във форда и заключих вратите. Поседях известно време в тъмнината, като се наслаждавах на тишината и премислях случилото се през деня. Бях изморена. Депресирана. Отвратена.

Внезапно някой почука на прозореца ми и аз подскочих. Вцепених се, когато видях мъжа. Беше огромен. Над метър и осемдесет и пет. В тъмното не можех да огледам фигурата му добре, но изглеждаше доста мускулест. Носеше гигантски черен анцуг с качулка, която ми пречеше да видя лицето му. Кожата му ми се стори черна като анцуга му. Очите му бяха скрити зад тъмни очила. Можеше да е някой от хората на Рейнджъра. Или пък вестител от страната на мъртвите. Тъй или иначе, беше ужасно страшен. Вдигнах ръчната спирачка и се приготвих да скоча на педала за газта.

После открехнах леко прозореца и попитах:

— Какво?

— Хубав пикап.

— Аха.

— Твой ли е?

— Засега.

— Знаеш ли кой съм?

— Не.

— Искаш ли да знаеш?

— Не.

Най-странното бе, че гласът ми не трепереше. Но пък сърцето ми препускаше лудо, а стомахът ми се бе свил.

— Е, все пак ще ти кажа. Аз съм най-ужасният ти кошмар. Аз съм Джънкман. И не само ще те убия… Ще те изям жива. Буквално. Приеми го като обещание.

Гласът му беше плътен и звучеше сериозно. Не се усмихваше, но знаех, че се кефи страхотно. И преди се бях натъквала на типове като него. Наслаждаваше се на страха, който предизвикваше, и се надяваше да го види изписан на лицето ми. Видях отражението си в слънчевите му очила. Реших, че изражението ми не издава обзелите ме чувства. Браво на мен! Явно бях понаучила нещичко от мъжете в живота ми.

— Защо искаш да ме убиеш? — попитах.

— За да се позабавлявам. А ти можеш да тръпнеш в очакване, тъй като първо трябва да отрежа топките на едно ченге. След това мога да си позволя да ти се насладя докрай.

Помислих си, че ставаше дума за нещо повече от забавление. Този тип не беше хлапе. Вероятно бе усъвършенствал мускулите и поведението си в затвора. Беше доведен тук от Изкормвачите. Реших, че Кони има право. Джънкман искаше нещо повече, а не само да задоволи желанието си за кръв. Не че можех да пренебрегна кървавите му мераци. Бях готова да се обзаложа, че Джънкман обичаше да убива. Вероятно обезобразяваше жертвите си, не само за да демонстрира надмощието си над врага, но и защото се кефеше на кръвта по ръцете си.

Джънкман направи някакъв гангстерски знак и се отдръпна от пикапа.

— Радвай се на последните си часове на земята, кучко — каза той.

Черен хамър се материализира от небитието и закова до мен. Джънкман се качи в него и колата изчезна надолу по улицата. Не успях да видя номера й.

Седях неподвижна и безмълвна, сякаш се бях вкаменила. В мига, когато стоповете на хамъра изчезнаха от погледа ми, смелостта ми също се изпари. Горещи сълзи потекоха по бузите ми, а гърлото ми се сви и не можех да преглътна. Не исках да умра. Очакваха ме още хиляди понички. А и имах племеннички, които трябваше да глезя. Горкият Рекс щеше да остане сираче. Ами Морели? Въобще не трябваше да допускам мисълта за него. Не знаех какво точно изпитвам към Джо, но ми се искаше да му бях казала, че го обичам. Никога не бях посмяла да го изрека на глас. Не знам защо. Вероятно не е възникнал подходящ момент. А и винаги съм смятала, че разполагам с безкрайно много време. Морели беше част от живота ми още от детска възраст. Трудно ми бе да си представя живота без него, но понякога ми бе също така трудно да определя ролята му в бъдещето ми. Не можех да живея повече от два месеца с него, без да откача. А това май не бе добър знак.

Бях изправена пред сериозен проблем. Очите и носът ми течаха без никакво намерение да спрат. Страхувах се, че всеки момент ще зарева на глас. Престани, заповядах си. Овладей се! Много по-лесно бе да се каже, отколкото да се изпълни. Чувствах се уязвима и смотана. И уязвимата и смотана Стефани искаше да се скрие при Морели. Упоритата Стефани обаче мразеше да се предава. А полуинтелигентната Стефани знаеше, че не е разумно да паркира пикапа на Рейнджъра пред дома на Джо. Джънкман щеше да го познае, ако минеше оттам, и къщата на Морели щеше да се превърне в мишена.

Реших да разчитам на инстинкта си и да не му мисля много. Натиснах педала за газта и се оставих на пикапа да ме отведе някъде. Разбира се, той ме заведе до сградата на Рейнджъра. Паркирах на обичайното си място, на две пресечки от входа на гаража. Бръкнах под седалката и извадих пистолета. Беше полуавтоматичен и със сигурност зареден.

Не си падам по оръжия, и това е меко казано. Дори не бях убедена, че знам как да стрелям с този пищов, но пък си помислих, че вероятно бих могла да уплаша някого с него.

Сгуших се в огромния анцуг, заключих пикапа и отидох пеша до гаража. След няколко минути влязох в апартамента на Рейнджъра и залостих здраво вратата. Оставих пистолета и ключовете на бюфета. Свалих анцуга, шапката и бронираната жилетка. После събух мокрите си обувки и чорапи. Джинсите ми бяха подгизнали от коляното надолу, но бях изтърпяла неудобството цял ден, така че можех да понеса още няколко минути. Бях спряла да плача и умирах от глад.

Напъхах глава в хладилника на Рейнджъра и извадих обезмаслено кисело мляко. По никакъв начин нямаше да се съглася да умра с руло тлъстина, висящо над колана ми.

Обрах последните остатъци от бурканчето и погледнах Рекс.

— Прекрасно — казах му. — Направо се натъпках.

Рекс тичаше в колелото си и не си направи труда да ми отговори. Но пък и той не е особено интелигентен и рядко успяваше да долови хумора или сарказма ми.

— Май трябва да звънна на Морели — споделих с него. — Какво мислиш?

Рекс не прояви интерес към темата, затова му обърнах гръб и се обадих на Джо.

— Ало?

Заговорих с най-милото си гласче.

— Аз съм. Съжалявам, че връзката следобед бе толкова лоша.

— Трябва да се упражниш в издаването на телефонни звуци. Веднага те разкрих.

— Аз пък си мислех, че изпълнението ми е доста добро.

— Второкласно — отсъди Морели. — Какво става? Ще ми разкажеш ли за Уорд? Очевидно е изчезнал.

— Избяга от нас.

— Изглежда е избягал от всички. Брат му също не го е виждал.

— Хм. Интересна работа.

— Не си го отвлякла, нали?

— Отвличане е толкова грозна дума.

— Не ми отговори.

— Не искаш наистина да ти отговоря, нали?

— Господи!

— Трябва да ти кажа още нещо, преди разговорът ни да се превърне в обичайната кавга. Днес се запознах с Джънкман. Преди около час. Седях в пикапа на Рейнджъра, паркиран пред офиса. Джънкман почука на прозореца и се представи.

Последва дълга тишина. Усетих бурните емоции на Джо, предавани по телефонната линия. Изненада от случилото се. Страх за мен. Гняв, че бях позволила контакт. Безпомощност, че не може да разреши проблема. Най-после Джо заговори с полицейския си глас.

— Разкажи ми подробно.

— Беше висок. Около метър и деветдесет. И едър. Стори ми се доста мускулест, но може и да греша. Не видях лицето му. Носеше тъмни очила. А и беше нахлупил голяма качулка на главата си.

— Бял, черен, латиноамериканец?

— Черен. Може би с малко испанска кръв. Имаше лек акцент. Обеща да ме убие, но каза, че първо трябвало да се погрижи за едно ченге. Обясни ми, че убивал за удоволствие, но мисля, че това е само част от истината. После направи някакъв странен жест и си тръгна. Жестът май беше гангстерски. Със сигурност не бе италиански.

— Почти десет часът е. Какво правеше пред офиса в девет?

— Лула, Кони и аз търсихме Уорд.

— Къде го търсихте?

— Наоколо.

Последва нова дълга пауза. Усетих, че положението се влошава, и реших да приключа, преди да избухне скандал.

— Трябва да вървя — съобщих на Морели. — Тази вечер смятам да се прибера рано. Но исках да проверя как си. А и исках да ти кажа, че… ами… аз много те… харесвам.

Мамка му! Пак се уплаших в последния момент. Защо, по дяволите, не можех да изрека думата „обичам“? Ама че съм смотанячка!

Морели въздъхна.

— Ужасна смотанячка си.

Въздъхнах на свой ред и затворих.

— Мина много добре — похвалих се на Рекс.