Право в десетката

Глава 8

Отворих очи и за момент се паникьосах. Стаята бе тъмна и абсолютно непозната. Чаршафите бяха гладки и ухаеха на Рейнджъра. След миг обаче осъзнах. Аз бях тази, която миришеше на Рейнджъра. Преди да си легна, си бях измила ръцете и лицето със сапуна му.

Щракнах нощната лампа и погледнах часовника. Почти осем сутринта. Денят ми още не бе започнал, а вече бях закъсняла. Реших, че леглото е виновно. Беше най-прекрасното легло, в което някога бях спала. И макар да се тревожех Рейнджъра да не се върне, докато се намирах в апартамента му, не се страхувах от нищо друго. Тук бе безопасно и хубаво.

Надигнах се от леглото и се завлякох в банята. Петък. Повечето хора бяха щастливи в петък, защото работната им седмица свършваше. За моята работа обаче това не важеше. Кони работеше половин ден в събота. Вини пък стоеше в офиса, когато нямаше с какво друго да се занимава. Не бяхме сигурни кога точно работеше Лула. А аз се трудех непрекъснато. Е, добре де, не работех от девет до пет. Но вечно бях нащрек. Възможността да заловиш някой беглец от закона се явяваше точно когато най-малко очакваш — в супермаркети, универсални магазини, кина или на летището.

А като говорим за кина, ако бях по-добра в работата си, вероятно можех да си почивам през уикендите. Но когато провалиш някое залавяне, както направих снощи, трябва да се трудиш два пъти по-усърдно, за да си поправиш грешката. Панчек вече знаеше как изглеждам. Освен това бе наясно, че го издирвам.

Вчера бях имала безброй възможности да си купя сапун, но удобно бях забравила. И сега отново щеше да ми се наложи да ползвам сапуна на Рейнджъра. Тежка задача, а? А после щях да се избърша с дебелите му, пухкави хавлии. Още една тегоба, която трябваше да се насиля да изтърпя. Е, признавам си, че харесвах стила на живот на Рейнджъра. Също така можех да си призная, че харесвах откраднатата интимност. Щеше да ми се наложи да кажа доста молитви, за да получа опрощение.

А сигурно щях да платя и висока цена, когато Рейнджъра се върнеше. Дори да успея да се изнеса дълго преди той да се върне в апартамента, дори да изпера и изгладя чаршафите му, Рейнджъра щеше веднага да разбере, че съм проникнала с взлом в дома му. Човекът беше експерт по охраната. Вероятно имаше камери навсякъде. Е, надали в апартамента, но в гаража, асансьора и фоайето. Никой не бе дошъл да ме изрита оттук, затова предположих, че или не наблюдават постоянно камерите, или му бяха докладвали, но Рейнджъра просто нямаше нищо против да поживея в апартамента му.

Издокарах се в маратонки, джинси и ластична бяла тениска. Сложих си малко спирала на миглите и се отправих към кухнята. Пуснах няколко зрънчовци в чинийката на Рекс, а на себе си сипах цяла купа. Закъснявах, затова реших да не правя кафе. Бездруго трябваше веднага да отида в офиса, а там щях да си взема кафе.

Грабнах си телефона, късото джинсово яке и чантата и заключих. Взех асансьора до гаража, като потреперих в мига, когато вратата се отвори и бях изложена на показ. Дори и камерите да ме бяха открили, исках да отложа личния сблъсък колкото се може повече. Нямаше смисъл да прибързвам и да излагам на риск новата си квартира. Имах нужда от временен дом, а проблемите с Рейнджъра се отлагаха във времето. Можех да се възползвам докрай от положението, нали?

Огледах се, но не видях никого. Изскочих от асансьора, вратата се затвори зад мен, а аз чух гласове откъм стълбището.

Двете коли на Рейнджъра бяха точно пред мен. Вдясно стояха три черни джипа. Син джип субару и сребърно ауди бяха паркирани вляво. Инстинктивно скочих към субаруто и се скрих зад него. Клекнах зад багажника, като се надявах да съм станала невидима. Не знаех кой имаше достъп до гаража, но реших, че хората на Рейнджъра сигурно шофираха черните джипове.

Вратата на стълбището се отвори и Танк с още двама мъже влязоха в гаража. Тримата се натовариха в един от джиповете и се изнесоха. Изчаках няколко секунди, после забързах напред приведена, отворих тежката врата и хукнах по улицата.

Офисът на Вини се намира на „Хамилтън“. Зад него минава тясна уличка, която осигурява паркинг за две коли и достъп до задния вход. Паркирах пикапа на Рейнджъра на страничната улица и влязох през задния вход… в случай че Морели твърдо бе решил да ме хване. Нямах никакво желание да си търся белята.

— Аха — каза Лула, когато ме видя. — Не е на хубаво, щом се промъкваш през задната врата.

Закрачих делово към кафеварката.

— Просто внимавам.

— Разбирам те — кимна Лула. — Какъв е планът за днес?

— Имам нужда от друга кола. Не мога да се слея с околните, когато шофирам пикапа на Рейнджъра.

А по-точно казано, не можех да стана невидима, когато паркирах пикапа за през нощта. Хората на Рейнджъра непрестанно патрулираха улиците около подземния гараж. Не исках да рискувам някой от тях да забележи пикапа.

— Надявах се да дойдеш с мен до дома на родителите ми. Ще оставя пикапа в техния гараж. А после можем да отидем да потърсим нова кола.

— Нова кола! Адски обичам да купувам нови коли.

Сипах си сметана и отпих от кафето.

— Този вид пазаруване няма да ти допадне. Нямам пари и търся евтина развалина — обясних и се обърнах към Кони. — Като говорим за пари, предполагам вече знаеш, че Панчек изчезна с единствените ми белезници.

— Лула ми разказа. Вземи един чифт от садо-мазо кутията, когато си тръгваш.

На времето на улица „Кармен“ имаше процъфтяващ порнографски магазин. Носеха се слухове, че бил най-големият доставчик на вибратори, камшици и вериги в щата. Преди девет месеца собственикът му реши, че му е писнало да плаща рекет на мафиотите, и каза на отговорната за него мутра да върви на майната си. Няколко дни по-късно магазинът загадъчно се подпали и изгоря. Цял кашон белезници оцеля в пожара почти без щети и Вини го купи адски евтино.

— Защо искаш да оставиш пикапа у родителите си? — полюбопитства Лула. — Защо просто не го върнеш?

— Ще ми се да го задържа още малко. За всеки случай. Не знаеш кога точно може да ти потрябва пикап.

А и нямаше да мога да проникна в апартамента на Рейнджъра, ако върнех ключовете на Танк.

— Тази сутрин разполагам с няколко нови бегълци — уведоми ме Кони. — Ще подготвя документацията по-късно и утре можеш да се заемеш с тях.

— Предполагам, че след като се снабдиш с нова кола, ще искаш да отидем да потърсим Харълд Панчек — обади се Лула.

— Да, мисля да постъпя точно така.

— Също така предполагам, че аз би трябвало да дойда с теб, тъй като той е адски коварен.

Огледах купчината папки върху картотеката. Имаше работа поне за един месец.

— А какво ще правиш с картотекирането? — попитах я.

— Мога да свърша работата, когато си поискам. Картотекирането не е въпрос на живот и смърт. Имам си приоритети. Отнасям се изключително сериозно към приятелството ни. Чувствам се длъжна да те придружавам в опасните издирвания на престъпници, за да пазя кльощавия ти задник. Приликата на някого си със Спъндж Боб не означава, че той не е жесток и опасен тип.

— Жалка работа — изсумтя Кони, като изгледа Лула мрачно. — Готова си на всичко, само и само да се отървеш от картотекирането.

— Не на всичко — възрази Лула.

След десетина минути пикапът на Рейнджъра бе прибран в гаража на нашите.

Баща ми бе докарал буика на чичо Шандор от полицията и сега Синята птица и пикапът на Рейнджъра стояха уютно заедно, заключени в гаража.

— Каква приятна изненада! — възкликна баба, когато ме видя до кухненската врата.

— Не мога да остана — уведомих нея и мама. — Исках само да ви кажа, че оставям пикапа на Рейнджъра в гаража.

— Ами нашата кола? — попита мама. — Къде ще я паркираме?

— Вие никога не използвате гаража. Колата ви е вечно пред къщи. Погледни навън. Там е, нали? Трябваше да я заобиколя, за да вляза в гаража.

Майка ми режеше зеленчуци за супа. Сега обаче рязко остави ножа настрани и се вторачи в мен с ококорени очи.

— Мили Боже! Нещо не е наред, нали? Пак си се набутала в неприятности.

— Да не си откраднала пикапа? — попита баба с надежда.

— Не съм се набутала в неприятности и всичко си е наред. Обещах на Рейнджъра да се грижа за пикапа му, докато той е вън от града. Щях да го карам, но си промених решението. Прекалено голям е за мен.

Майка ми не изпитваше желание да узнае истината, казах си. Истината не беше приятна.

— Голям е — потвърди баба. — А нали знаеш какво казват за размера на пикапа на един мъж?

— Трябва да вървя — казах нервно. — Лула ме чака.

Баба се затътри след мен. Спря до предната врата и махна на Лула.

— Какво ще правите? — попита тя. — Някой убиец ли ще преследвате?

— Съжалявам — отговорих. — Днес не разполагаме с убийци. Ще ходим да купуваме кола. Имам нужда от возило, докато си получа застраховката от жълтия форд.

— Страшно обичам да пазарувам коли — зарадва се баба. — Чакай само да се обадя на майка ти и да си взема чантата.

— Не! — изврещях ужасено, но баба вече галопираше из къщата и си събираше нещата.

— Хей! — извика Лула. — Защо се мотаем тук толкова време?

— Баба ми идва с нас.

— Тримата мускетари са отново заедно — ухили се Лула.

Баба изскочи от къщата и се метна на задната седалка на файър бърда.

— К’во имаш? — обърна се към Лула. — Еминем? Фифти сент?

Лула пусна диска на Еминем, увеличи звука и се понесохме напред с тътен.

— Обмислях проблема с колата ти — каза ми Лула. — Познавам един тип, който продава коли. И не иска много пари за тях.

— Не знам — отвърнах мрачно. — Ако си купиш кола от обикновен магазин, ти дават гаранция.

— Колко можеш да похарчиш?

— Сто-двеста кинта.

Лула ме изгледа накриво.

— И искаш гаранция за толкова малко пари?

Беше права. Гаранцията не звучеше реално. Всъщност за тези пари надали щях да намеря кола, която въобще да върви.

Лула извади мобифона си и набра някакъв номер.

— Една приятелка има нужда от кола — каза тя, когато се свърза. — Аха. Аха. Аха — потвърди няколко пъти, после се обърна към мен. — Имаш ли нужда от регистрация?

— Да!

— Да — каза Лула в телефона. — Ще иска и такова нещо.

— Не е ли страхотно! — извика баба Мазур от задната седалка. — Нямам търпение да видя новата ти кола.

Лула затвори, излезе от Бърг и се понесе към противоположната част на града. Когато стигнахме до улица „Старк“, Лула натисна автоматичните ключалки на вратите.

— Не се тревожете — успокои ни тя. — Заключвам просто за всеки случай. Не отиваме към лошата част на града. Е, добре де, може и да е лоша, но не е най-лошата. Няма да навлизаме в гангстерските територии. Тук живеят неорганизираните престъпници.

Баба залепи нос в прозореца.

— Никога не съм виждала нещо подобно — каза тя. — Навсякъде има надписи. Онази сграда там е била опожарена, а сега прозорците й са заковани с дъски. Още ли сме в Трентън? Кметът знае ли за това? Ами Джо Джуниак? След като вече е конгресмен, би трябвало да се заеме с тези проблеми.

— На времето, когато бях проститутка, работех на тая улица — съобщи й Лула.

— Без майтап? — извика баба. — Страхотна работа! Има ли работещи дами наоколо в момента? Бих искала да видя някои от тях.

Огледахме се, но не видяхме работещи момичета.

— По това време на деня няма много клиенти — напомни ни Лула.

Тя зави наляво по улица „Фишър“, мина една пресечка и паркира пред тясна двуетажна къща, която сякаш се рушеше от долу на горе. Очевидно на времето е била част от редица долепени една до друга къщи, но останалите бяха изчезнали и само някои от страничните им стени бяха останали. Предните дворове бяха почти разчистени от отпадъци, но приличаха на бойно поле. Виждаха се парчета тръби и купчини разбити тухли и дъски, които не бяха успели да стигнат до последната боклукчийска кола. Триметрови телени огради бяха издигнати около дворовете. В единия бяха изложени ръждясали хладилници, перални, печки, градински мебели и няколко вехти телевизора. Другият бе пълен с коли.

— Тези дворове са собственост на тип на име Хог — информира ни Лула. — Освен тях притежава и гараж на съседната пресечка. Купува боклучави коли на търг, пооправя ги леко, за да изминат поне няколко километра, и ги продава на малоумници като нас. Понякога се снабдява с коли и от други източници, но не иска да говори за това.

— Имаш предвид колите, които са без регистрация, нали? — попитах.

— Хог може да ти осигури регистрация за всяка кола, която искаш — обясни ми Лула. — Просто трябва да си платиш допълнително.

Баба изскочи от файър бърда.

— Онези градински столове с жълтите възглавници не изглеждат лоши — каза тя. — Май трябва да отида да ги разгледам.

Скочих след нея и я хванах за дръжката на чантата.

— Не се отдалечавай. Стой плътно до мен. Не говори с никого — наредих й твърдо.

Едър тип с шоколадова кожа и тяло като бетонобъркачка се понесе към нас.

— Лула ми каза, че приятелката й искала да си купи кола — усмихна се той. — Избрахте най-доброто място, тъй като разполагам с няколко чудесни коли.

— Не искаме прекалено чудесна кола — обясни му Лула. — Търсим изгодна сделка.

— Колко изгодна?

— Двеста долара. И това включва номерата и регистрацията.

— Тази сума дори не ми покрива разноските. Трябва да платя и на посредника.

— Твоите посредници са в панделата — каза Лула. — И единствените ти разноски са за бензин, та да можеш да стигнеш дотам и да си прибереш смотаните роднини.

— Леле — ухили се Хог. — Говориш мръсотии. Почваш да ме възбуждаш.

Лула го плесна по главата.

— Много обичам, когато правиш така — нежно й каза Хог.

— Е, имаш ли кола за нас или не? — попита Лула. — Защото иначе отиваме при Мазния Луи.

— Разбира се, че имам — отговори Хог. — Винаги съм имал коли за теб. Някога да съм те разочаровал? — попита той, после огледа мен и баба. — Коя от вас, прекрасни дами, ще купува колата?

— Аз — отвърнах.

— Какъв цвят искаш?

— Цвят като за двеста долара.

Той се завъртя и разгледа скапаната колекция от коли, сгушени зад телената ограда.

— За двеста долара не можеш да си купиш чудесна кола. Може би е по-разумно да я наемеш от мен — каза Хог, като се приближи към сребриста сентра. — Току-що получих тази. Има нужда от известен ремонт, но е добра машина.

Нужда от ремонт бе прекалено меко казано. Капакът беше нагънат като акордеон и закрепен към колата с лепенки. А левият заден калник липсваше напълно.

— Работата е там — споделих с Хог, — че имам нужда от кола, която да не прави впечатление. Хората ще забележат тази. Ще си спомнят, че са видели кола само с три калника.

— Не и в този квартал — ухили се Хог. — Тук има много подобни коли.

— Я погледни внимателно — нареди му Лула. — Тя има ли вид на човек, който ще прекарва дълго време в тоя квартал?

— Ами тази кола? — извика баба от другата страна на двора. — Харесва ми.

Стоеше пред лилав линкълн, дълъг цяла пресечка. Долната му част бе безнадеждно ръждясала, но капакът си бе нормален, а и всички калници си бяха на мястото.

— Можеш да натъпчеш цяла банда убийци в тая кола — отбеляза баба.

— Това не съм го чул — каза Хог. — Не ме интересува с кого се движите.

— Не се движим с тях — поясни баба. — Арестуваме ги. Внучката ми е ловец на престъпници. Тази тук е Стефани Плъм — заяви гордо. — Прочута е.

— Ох, мамка му! — изстена Хог и ококори очи. — Да не се ебавате с мен? Изчезвайте оттук. Да не мислите, че искам да умра? — извика той и огледа улицата внимателно. — Братята искат да я заловят, а и чух, че са докарали специален човек за нея от Западното крайбрежие.

Хог се скри зад една от колите, като се стремеше да се отдалечи колкото се може повече от мен.

— Изчезвайте! Къш!

— Къш? — възмути се Лула. — Да не те чух да казваш „къш“?

— Ако някой от Изкормвачите мине оттук, ще си загина млад и зелен — изхленчи Хог. — Разкарай я от двора ми.

— Дойдохме тук, за да купим кола, и това и ще направим — възрази му Лула.

— Добре. Вземете си кола — съгласи се Хог. — Вземете която си искате. Само изчезвайте по-бързо.

— Искаме красивата лилава кола — каза баба.

Хог я изгледа ужасено.

— Мадам, това е скъпа кола. Не мога да я продам само за двеста кинта!

— Не искаме да те мамим — обади се Лула, — затова ще постоим тук и ще се огледаме за нещо по-евтино.

— Не! Не го правете! — ужаси се Хог. — Вземете шибания линкълн. Ключовете му са вкъщи. Ще се върна след секунда.

— Не забравяй номерата и регистрацията — напомни му Лула.

След пет минути временния номер бе залепен на задния ми прозорец, баба седеше до мен, а Лула караше пред нас на път към офиса.

— Чувствам се като филмова звезда в тая кола — каза баба. — Прилича на луксозна лимузина. Не всеки може да си позволи подобно возило. Сигурно е принадлежала на някоя известна личност.

Да, гангстер или сводник, помислих си.

— И вози адски меко — добави баба.

Трябваше да призная, че колата наистина возеше меко. Беше с размера на училищния автобус на Сали и се нуждаеше от две платна, за да завие, но возеше меко.

Двете с Лула паркирахме пред офиса и излязохме от колите, за да се реорганизираме.

— А сега какво? — попита Лула. — Ще ходим ли да търсим Харълд Панчек?

— Да — намеси се баба. — Ще пипнем ли Харълд Панчек?

— Ние с Лула ще го търсим — отговорих. — Но първо ще те закараме у дома.

— В никакъв случай! Ами ако имате нужда от мила възрастна жена, която да го успокои?

Мама щеше да ме лиши от торта с ананас до края на живота ми, ако разбереше, че баба ме е придружавала по време на арест. Но пък току-що бях закарала баба до улица „Старк“, така че бездруго се бях провалила.

— Добре — съгласих се. — Можеш да дойдеш с нас, но ще останеш в колата.

Чувствах се задължена да го кажа, макар да знаех, че напразно си правя труда. Баба никога не оставаше в колата. Всъщност изскачаше първа от нея. Реших да я взема с нас, защото не вярвах, че ще успеем да открием Панчек в дома му. Беше живял тук няколко години, но по всичко личеше, че не бе пуснал корени. Според информацията на Кони, роднините и приятелите му живееха в Нюарк. Предположих, че след фиаското снощи Панчек се е върнал в Нюарк.

Новичка сива кола мина покрай нас, направи обратен завой насред натовареното движение и паркира зад лилавия линкълн. Морели.

— Олеле — прошепна ми Лула. — Имаш онзи вид.

— Какъв вид?

— Сякаш искаш да изохкаш: „Ох, мамка му“. Това не е видът на жена, на която й се е отворил парашутът снощи.

— Положението е доста сложно.

— Това го чувам прекалено често напоследък.

Морели изскочи от колата и тръгна към нас. Приличаше на ченге, на което току-що са фраснали колата. Гневът му бе контролиран, а походката му — измамно небрежна.

— Ама че приятно съвпадение — усмихна му се баба. — Не очаквах да те видя преди утре вечер.

Нито дъжд, нито сняг, поледица или разпродажба на обувки биха могли да ме отърват от съботната вечеря у родителите ми. Също като от зряла сьомга, от мен се очакваше да се върна на родното си място. За разлика от сьомгите не умирах, макар понякога да ми се искаше да го направя, а и миграцията се осъществяваше веднъж седмично.

— Трябва да поговоря със Стефани — заяви Морели, като се насили да се усмихне мило.

Беше сложил ръка на врата ми, а пръстите му стискаха здраво тениската ми, за да ми избият идеите за бягство от главата.

— Боже, тъкмо бяхме почнали да правим нещо — опитах. — Не можеш ли да изчакаш?

— Страхувам се, че не — отговори Джо. — Трябва да поговорим. Веднага!

Последвах го до колата му. Застанахме с гръб към Лула и баба, за да им попречим да подслушват.

— Пипнах те! — ухили се Морели.

— И сега?

— Сега ще те заведа у дома и ще те заключа в банята. А ако се държиш мило с мен, ще ти донеса телевизора в банята.

— Не говориш сериозно.

— За телевизора ли? Страхувам се, че не. Имам само един и не възнамерявам да го влача нагоре по стълбите.

Изгледах го мрачно.

— Наели са убиец да те очисти — напомни ми Джо. — Минавам оттук и те виждам да си стоиш спокойно, изложена на риск като мишена на стрелбище. Умряло гадже не ми върши работа.

Е, поне все още ме смяташе за гадже.

— Надявах се, че наемният убиец е само слух — казах.

— Източниците ми твърдят, че в града е пристигнал някакъв тип от Ел Ей. Подвизава се под уличното име Джънкман. Всички вярват, че Изкормвачите са го наели да те убие. Доколкото разбрах, става дума за адски гаден тип. Носят се какви ли не слухове за него, но нищо, което да ни свърши работа. Засега не разполагаме дори с описанието му.

— Откъде знаеш, че въобще съществува?

— Източниците ми са добри. И братята из улиците са уплашени. Изглежда не си единствената в списъка му. Говори се, че възнамерява да очисти и едно ченге, и двама членове на съперническа банда.

— Кое е ченгето?

— Навярно някой от отдела за борба с гангстерите. Не разполагаме с име.

— Мисля, че е много мило от твоя страна да искаш да ме заключиш в банята, но това не съвпада с плановете ми. А и последния път, докато бях в къщата ти, имахме сериозна разправия по въпроса.

Морели прокара пръст по деколтето на тениската ми.

— Първо, не беше истинска разправия. В моето семейство разправиите водят до кървави бани и съдебни процеси. Второ, тая тениска ми харесва — добави Джо, като разтегна деколтето и надникна вътре.

— Моля?

— Просто проверявам — ухили се той.

— Не би ме заключил наистина в банята, нали?

— О, да, бих.

— Това може да се смята за отвличане.

— Твоята дума срещу моята.

— На всичкото отгоре звучи отвратително нагло и мъжкарски.

— Да — потвърди Морели. — И това е най-добрата част.

Погледнах баба и Лула.

— И как възнамеряваш да изпълниш плана си? — попитах.

— Мислех да те набутам в колата и да те завлека у дома въпреки писъците и борбата ти.

— Пред баба и Лула?

— Не. Не мога да го направя пред баба ти — съгласи се той и усмивката му угасна. — Може ли вече да говорим сериозно? Не става дума само за слухове. Тези типове наистина са ти вдигнали мерника.

— И какво да направя? Живея тук. Не мога да се крия цял живот.

Пейджърът на Морели изпищя и той погледна екрана.

— Мразя тая машинка — изсумтя той. — Ще внимаваш ли?

— Да.

— И ще се махнеш от улицата?

— Да.

Той ме целуна бързо по челото и изчезна. Баба и Лула го загледаха как се отдалечава.

— По принцип не обичам ченгета — призна Лула, — но Морели е жесток.

— Да, много е готин — потвърди баба. — И има нещо страшно привлекателно у него. Нищо не може да се сравни с мъж с пистолет.

— Не е заради пистолета — опроверга я Лула. — При него си е просто вродено.

Замислих се потиснато над думите му и се сгуших до огромния лилав линкълн с надеждата, че би ме предпазил от потенциален снайперист. Морели доста ме постресна. А декларацията ми, че живея в Трентън и не мога да се крия до края на живота си, не бе продиктувана от смелост, а по-скоро от отчаяние, примесено с истерия. Бях набутана в ъгъла, жертва на неблагоприятните обстоятелства. И нямах идея как да се справя с положението.

Най-доброто, което можах да измисля, бе временен план за оцеляване. Нощем щях да се крия в апартамента на Рейнджъра. Денем щях да издирвам Панчек. А това щеше да е чудесно, тъй като подозирах, че търсенето щеше да ме отведе в Нюарк, далеч от Изкормвачите.

— Всички в колата — наредих. — Потегляме на лов за Харълд.

Паркирах линкълна пред дома на Панчек и всички застанахме на площадката пред къщата. Звъннах, но никой не ми отговори, разбира се. Повторих. Набрах номера му на мобифона си. Чух как телефонът от другата страна на вратата звъни. Телефонният секретар се включи. Оставих съобщение.

— Здрасти, обажда се Стефани Плъм. Трябва да поговорим.

Оставих му номера си и затворих. Почуках на съседната къща.

— Харълд се изнесе рано тази сутрин — съобщи ми съседката. — Май беше около седем. Излязох да си прибера вестника и го видях да си товари колата. Човек носи пазарски торби в къщата си, но Харълд ги изнасяше и ги товареше в колата си.

— Говорихте ли с него?

— Не. По принцип не си говорим. Той е странен тип. Не е особено дружелюбен. Живее съвсем сам. Никой никога не го посещава. Предполагам, че няма много приятели.

Оставих й визитната си картичка и я помолих да ми звънне, ако Панчек се появи.

— А сега какво? — поинтересува се баба. — Готова съм да арестувам тоя тип. Накъде отиваме сега?

— В Нюарк. Семейството му е там.

— Не знам дали ще мога да дойда с вас — би отбой баба. — В един часа имам среща с Мидж Херъл. Ще ходим в универсалния магазин.

Поех по шосе 1 към шосе 18. Баба си беше у дома и чакаше Мидж. Сали, Валери и майка ми обсъждаха плановете за сватбата. Лула седеше до мен в лилавия линкълн и ровеше из огромната торба с храна, с която се бяхме снабдили, преди да напуснем Трентън.

— Какво искаш първо? — попита ме тя. — Сандвич или шоколадово кексче?

— Сандвич.

Разполагахме с около четирийсет кексчета. Не можахме да решим какъв вид ни се яде най-много, затова купихме по няколко от всеки. Една от братовчедките ми, която работи във фабрика „Вкусни кексчета“ в Пенсилвания, казва, че всекидневно произвеждали 439 000 кексчета с маслен крем. Възнамерявах да изям поне три от тях след сандвича. Вероятно щеше да ги последва и парче кокосов кекс. Важно е да поддържаш силата си, когато преследваш някого.

Докато стигнем до Нюарк, Лула и аз почти бяхме опразнили торбата с храна. Джинсите ми отесняха зверски, а стомахът ми се разбунтува. Но подозирах, че гаденето ми е предизвикано по-скоро от страха от смъртта, отколкото от преяждането. Но все пак нямаше да е лошо да бях спряла след третото кексче.

Майката на Панчек бе платила съдебната му гаранция. Имах адреса й, както и адреса на бившия апартамент на Харълд. Знаех, че Спъндж Боб шофира тъмносиня хонда сивик, знаех и номера й. Щеше да е чудесно, ако откриех хондата паркирана пред някоя от сградите.

Лула се мъчеше с картата и се правеше на навигатор.

— Завий наляво на следващия ъгъл — нареди ми тя. — Къщата на майка му е на първата пресечка вдясно.