Право в десетката

Глава 2

Майка ми стоеше до мивката в кухнята и белеше картофи. Сестра ми Валери също беше в кухнята. Седеше до малката дървена маса и кърмеше бебето. Струваше ми се, че Валери вечно кърми. Понякога поглеждах бебето и внезапно ме налягаше желание да стана майка, но в повечето случаи се радвах, че имам само хамстер.

Баба ме последва в кухнята, изпълнена с нетърпение да разкаже новините на всички.

— Стефани отново взриви колата си! — съобщи въодушевено.

Майка ми спря да бели картофите.

— Имаше ли пострадали? — попита.

— Не — отговорих. — Само колата. Абсолютно съсипана е.

Майка ми се прекръсти и стисна здраво ножа.

— Никак не ми е приятно да взривяваш коли — скара ми се тя. — Как да спя нощем, когато знам, че дъщеря ми се занимава с такива неща?

— Можеш да се приспиш с пиене — ухили се баба. — На мен винаги ми помага. Няма нищо по-хубаво от това да му удариш няколко яки глътки преди лягане.

Мобифонът ми звънна и всички замълчаха.

— Забавлявате ли се вече? — поинтересува се Морели.

— Да. Току-що пристигнах при нашите и е адски забавно. Кофти, че ще изпуснеш купона.

— Имам лоши новини. Ти също ще трябва да го пропуснеш. Едно от момчетата докара заподозрения в участъка и ще трябва да го идентифицираш.

— Сега ли?

— Да. Веднага. Имаш ли нужда от кола?

— Не. Ще взема буика назаем.

На времето, когато прачичо ми Шандор отиде в старчески дом, той подари синьо-белия си буик на баба Мазур. А тъй като тя не шофира (поне не законно), колата обикновено си седи в гаража на баща ми. Харчи кошмарно много бензин и се движи като хладилник на колела. Освен това не ми подхожда на имиджа. По-скоро се виждам в нещо като последен модел лексус. Бюджетът ми осигурява само употребявана хонда, но банката се съгласи да ми помогне да си купя форд.

— Това беше Джо — уведомих семейството. — Налага се да отида до участъка. Ченгетата са пипнали типа, който подпали колата ми.

— Ще се върнеш ли за пилето? — попита майка ми. — И за десерта?

— Не ме чакайте за вечеря. Ще се върна, ако мога, а ако не, ще се задоволя с остатъците — отговорих и се обърнах към баба. — Ще трябва да конфискувам буика, докато си купя нова кола.

— Няма проблеми — съгласи се тя. — И аз ще дойда с теб до участъка. Ще ми се отрази добре да изчезна от вкъщи за известно време. А на връщане може да се отбием до погребалното бюро на Стива, за да видим дали са свалили капака на ковчега за вечерното поклонение. Хич не ми се иска да пропусна да видя как изглежда Лорейн.

След двадесет минути баба и аз пристигнахме на паркинга срещу полицейския участък. Ченгетата от Трентън се подслоняват в грозна тухлена сграда в по-непопулярната част на града, което им осигурява бърз достъп до всички престъпления. Постройката е наполовина участък и наполовина съд. В частта на съда има детектор за метали и пазач. При ченгетата пък има асансьор, украсен с дупки от куршуми.

Огледах гигантската черна кожена чанта на баба. Знаех, че от време на време носи със себе си колт 45-ти калибър с дълга цев.

— Не носиш пищов, нали? — попитах я.

— Кой? Аз ли?

— Ако те хванат с оръжие, ще те заключат и ще скрият ключа.

— Откъде ще знаят, че имам оръжие, щом е скрито? Няма да тръгнат да ме претърсват, я! Аз съм стара жена, имам си права.

— Носенето на скрито оръжие не е сред правата ти.

Баба извади пистолета от чантата си и го пъхна под седалката си.

— Не знам накъде отива тази страна, щом една старица не може да носи пистолет в чантата си. В наши дни за всичко има правила. Ами законът за здравето? Той казва, че мога да нося оръжие!

— Първо, говориш за поправките в конституцията. И второ, там не пише нищо за носенето на скрито оръжие — обясних, като заключих буика и звъннах на Джо по мобифона. — На отсрещната страна на улицата съм — съобщих му. — И баба е с мен.

— Не е въоръжена, нали?

— Вече не.

Джо се изхили.

— Ще ви посрещна долу — каза той.

По това време на деня в сградата нямаше много цивилни. Съдът бе затворен, а полицейската работа бе преминала от чукане по вратите към арести. Самотно ченге седеше в бронирана клетка в края на коридора и се мъчеше да не заспи.

Морели излезе от асансьора точно когато двете с баба влязохме.

Баба го погледна и изсумтя.

— Джо носи пищов — възнегодува тя.

— Той е ченге.

— Вероятно и аз трябва да стана ченге — отсъди баба. — Мислиш ли, че съм прекалено ниска?

След половин час баба и аз се върнахме в буика.

— Не ни отне много време — отбеляза баба. — Едва успях да се поогледам наоколо.

— Не можах да го идентифицирам. Арестували са някакъв тип с раница, но не беше онзи, който избяга от магазина. Каза, че намерил раницата, захвърлена на улицата.

— Тъпа работа. Но това не означава, че трябва да се приберем у дома, нали? Не мога да изтърпя отново галопирането и бебешките лигавщини.

— Валери говори по бебешки на горкото дете?

— Не, говори така с Клоун. Не обичам да съдя хората, но след няколко часа, прекарани в слушане на „сладко бонбонче, милата ми тиквичка, меденото ми меченце“ и т.н., имам желание да халосам някого.

Зарадвах се, че никога не бях попадала на Валери, когато е в лигаво любовно настроение, защото и аз щях да изпитам желание да халосам някого. А задръжките ми не са солидни като тези на баба.

— Прекалено рано е да отидем на поклонението — казах. — Мисля, че имаме време да се отбием до Сладката Сали. Оня ден беше забравил да се яви в съда за делото си.

— Хайде бе! Спомням си го много добре. Симпатичен младеж. Имаше една карирана пола, която страшно ми харесваше.

Измъкнах се от паркинга, завих надясно по „Клинтън“ и продължих половин километър нагоре по улицата. В далечното минало на Трентън това е било процъфтяващ индустриален район. Но промишлеността се бе изнесла или драстично намалила работата си, така че сега бяхме заобиколени от разлагащите се трупове на фабрики и складове, които напомняха на следвоенна Босна.

Напуснах „Клинтън“ и подкарах из квартал от малки, мрачни едноетажни къщички. Създадени на времето, за да подслонят работниците от фабриките, сега бяха населени от отрудени хорица със стандарт малко по-висок от помощите за безработни. Разбира се, намираха се и няколко странни птици като Сладката Сали.

Намерих улица „Фентън“ и паркирах пред дома на Сали.

— Чакай в колата, докато проверя как стоят нещата — наредих на баба.

— Разбира се — отговори тя, стиснала възбудено чантата си, приковала очи в предната врата на Сали.

Буикът е кола, създадена за мъже, и в нея баба изглеждаше като погълната от чудовище. Краката й едва стигаха до пода, а лицето й почти не се виждаше над таблото. Някоя боязлива женица вероятно щеше да се чувства заплашена от буика. Баба обаче не бе от тях и почти нямаше нещо, което да я уплаши. Тридесет секунди след като се бе съгласила да чака в колата, вече стоеше на тротоара, готова да ме последва към къщата на Сладката Сали.

— Мислех, че ще останеш в колата — казах недоволно.

— Промених си решението. Може да имаш нужда от помощ.

— Добре, но ще ме оставиш аз да говоря. Не искам да го плаша.

— Разбира се — съгласи се баба.

Затропах енергично по вратата и тя се отвори на третото похлопване. Сладката Сали ме погледна, позна ме и лицето му се разтегна в широка усмивка.

— Дълго време не сме се виждали — каза той. — Какво те води в замъка ми?

— Тук сме, за да ти завлечем задника в затвора — съобщи му баба.

— Мамка му — изстена Сали и затръшна вратата.

— Това пък какво беше? — попитах баба.

— Не знам. — Думите просто ми изскочиха от устата. Почуках отново. — Отвори — извиках. — Искам само да поговорим.

Сали открехна вратата.

— Не мога да си позволя да вляза в затвора — заяви той. — Ще си загубя работата.

— Може пък да успея да ти помогна.

Вратата се отвори широко. Сали отстъпи настрани, за да ни направи път, а аз се вторачих заплашително в баба.

— Устата ми е заключена — увери ме тя, като размаха енергично ръка, сякаш завърташе ключ. — Видя ли?

Двамата със Сали се вторачихме в нея.

— Мммммм — измуча тя.

— Е, какво ново? — попитах Сали.

— Имам представления с групата през уикендите — отговори той. — А през седмицата шофирам училищен автобус. Не е като великите дни с „Красавиците“, но не е лошо.

— Защо те обвиниха в нападение?

— Гадна работа, маце. Приказвах си с един тип и внезапно той реши да ме сваля. Обясних му, че не си падам по тия неща, нали разбираш? Е, бях с рокля, но това е професионално облекло. Роклите са запазената ми марка. Вярно е, че свирех за рап група, но хората въпреки това очакват да ме видят в красива рокля. Аз съм Сладката Сали, нали така? Имам си репутация.

— Май схващам защо оня се е объркал — обади се баба.

— И ти го наби, така ли? — продължих с въпросите.

— Халосах го само веднъж… с китарата. Проснах го на гнусния му задник.

— Мили Боже! — изстенах. — Нарани ли го?

— Не. Но му счупих очилата. Беше такъв мухльо. Започна цялата разправия, а после ме наковлади в полицията. Каза, че съм го ударил без причина. Нарече ме дрогиран китарист.

— Ти беше ли дрогиран?

— По никакъв начин. Е, пуша по малко трева в почивките, но всеки знае, че тревата не се брои за дрога, ако си китарист. А и внимавам — купувам само най-чистата стока. Вземам само естествени продукти, нали разбираш? Тогава няма проблеми. Естествена трева, естествени гъби…

— Това не го знаех — вметна баба.

— Факт е — увери я Сали. — Мисля, че дори е профсъюзно правило китаристите да пушат марихуана в почивките.

— Има логика — съгласи се баба.

— Добре — кимнах. — Това обяснява доста неща.

Сали не беше с професионалния си костюм, а носеше джинси, вехти маратонки и избеляла тениска на „Блек Сабат“. Беше висок над метър и осемдесет, а с токове ставаше почти два метра. Имаше голям орлов нос и огромно количество черни косми… навсякъде. Беше готин тип, но несъмнено бе най-грозният травестит в щата. Не можех дори да си представя как нормален мъж би му се нахвърлил.

— Защо не се яви на делото си? — попитах го.

— Трябваше да закарам малките сладурчета на училище. Отнасям се адски сериозно към работата.

— А и сигурно си забравил, нали?

— Забравих. Аз съм един разсеян шибаняк — призна си Сали, после затвори очи и се фрасна по челото. — Мамка му!

Сали носеше черна ластична гривна на лявата си китка. Дръпна я, ластикът го цапна по ръката и той изпищя.

— Олеле!

Двете с баба повдигнахме вежди.

— Опитвам се да спра да псувам — обясни ни Сали. — Хлапетата започнаха да си създават проблеми в училище заради цветистия си речник, затова шефът ми даде гривната и каза да се плясвам с нея всеки път, когато изпсувам.

Огледах китката му, която бе покрита с червени белези.

— Май трябва да си смениш работата — отсъдих.

— В никакъв случай, мамка му! Ох, по дяволите! Пляс, пляс.

— Сигурно доста боли — рече съчувствено баба.

— Да, мамка му! Пляс.

Ако отведях Сали с мен сега, щеше да му се наложи да седи в килия цяла нощ и да чака съдът да отвори, преди Вини да успее да го изкара отново под гаранция. Не ми се виждаше вероятно Сали да избяга от Трентън, затова реших да проявя съчувствие към него и да го отведа в съда в работно време.

— Трябва да те заведа в съда за новата ти гаранция — обясних му. — Но можем да го направим между двете ти отивания до училището.

— Ще е страхотно. Винаги имам няколко свободни часа през деня.

Баба си погледна часовника.

— Няма да е лошо да тръгваме, ако искаме да стигнем до погребалното бюро навреме — обади се тя.

— А, това е голям купон — развесели се Сали. — Чие е поклонението?

— На Лорейн Шнагъл. Отидох сутринта, но бяха сложили капак на ковчега.

Сали изсумтя съчувствено.

— Неприятна работа.

— Направо ме побъркват — оплака се баба. — Затова се връщам там с надеждата, че са вдигнали капака за нощното поклонение.

Сали стоеше с ръце в джобовете на джинсите си и кимаше енергично.

— Напълно разбирам — каза той. — Предайте поздравите ми на Лорейн.

Лицето на баба грейна.

— Защо не дойдеш с нас? — покани го тя. — Дори ако капакът е сложен, поклонението ще е готино. Лорейн беше много популярна. Погребалното бюро ще е претъпкано. А и Стива винаги предлага хубави бисквити.

— Ще дойда — съгласи се Сали. — Дайте ми само една секунда да се издокарам малко.

Сладката Сали изчезна в спалнята, а аз обещах на Господ, че ще стана невероятно добра, ако Сали не се появи с вечерна рокля и високи токове.

След малко той дойде все още с избелялата тениска, джинсите и вехтите маратонки. Беше добавил само висящи обици с фалшиви камъни и ретро смокинг. Помислих си, че Господ не е изпълнил желанието ми напълно, но все пак реших да спазя обещанието си.

Натоварихме се в буика и поехме към погребалното бюро на Стива.

— Гладна съм — заяви баба. — Ще ми се да си хапна един хамбургер. Но нямаме много време, така че е по-разумно да си вземем ядене за в колата.

След половин километър отбих към „Макдоналдс“, където поръчах огромна торба с храна. „Биг Мак“, пържени картофи и шоколадов шейк за баба. Хамбургер със сирене и кола за мен. Салата „Цезар“ с пиле и диетична кола за Сали.

— Трябва да внимавам с килограмите — обясни ми Сали. — Имам нова червена рокля убиец, но ще откача, ако шибаните килограми не ми позволят да я облека — каза той и се намръщи. — Ох, мамка му!

Пляс, пляс.

— Май ще трябва да опиташ да говориш по-малко — посъветва го баба. — Ще вземеш да си докараш някой тромбофлебит с това пляскане.

Връчих торбата на баба, за да разпредели храната, и потеглих бавно напред. Слаб негър с черна кърпа на главата, провиснали дънки, нови баскетболни маратонки и безброй златни бижута, които проблясваха на светлината от уличната лампа, излезе от „Макдоналдс“ и се отправи към лъскав джип. Беше чисто новичък линкълн навигатор с блестящи хромирани капаци на джантите и затъмнени стъкла. Приближих се, за да го огледам по-добре и потвърдих подозрението си. Беше Червения дявол. Носеше огромна торба с храна плюс табличка с четири чаши.

Знаех, че Червения дявол е обрал четиринадесет магазина, а и лично видях как хвърли запален коктейл „Молотов“ в деликатесния. Изводът бе, че си имах работа с лош човек.

Проблемът беше, че е трудно да приемеш на сериозно малоумник, който върши обири, издокаран с евтина гумена маска, и бяга на колело.

— Хей! — извиках му. — Чакай малко. Искам да поговоря с теб.

Планът ми беше да се приближа достатъчно до него, за да го сграбча и да го душа, докато посинее. Не ми пукаше толкова за кариерата му на крадец, но бях ужасно вбесена заради жълтия ми форд.

Той спря, вторачи се в мен и внезапно ме позна.

— Ти! — извика Червения дявол. — Ти си една от тъпите кучки, които ми скапаха колелото.

— Мен ли наричаш тъпа? — изкрещях в отговор. — Ти обираш магазини, издокаран в тъпа маска, качен на детско велосипедче. Обзалагам се, че си прекалено глупав, за да вземеш и шофьорска книжка.

— Тъпа кучка — повтори той. — Грозна, тъпа кучка.

Дясната врата на колата се отвори и чух мъжки смях.

Червения дявол се качи и затръшна вратата.

Умирах от мерак да скоча от буика и да извлека Дявола от джипа. Но чашите на табличката му говореха, че в колата му има поне още трима души. И всички те можеха да са въоръжени и ядосани, че съм им развалила вечерята. Затова реших да действам разумно, да запиша номера на колата им и да ги следвам на безопасно разстояние.

— Това крадецът от деликатесния ли е? — попита любопитно баба.

— Да.

Баба се ухили доволно.

— Хайде да го хванем! Фрасни го отзад, а когато спре, ще го извлечем от колата.

— Не мога да направя такова нещо. Нямам право да го арестувам.

— Добре де, няма да го арестуваме. Можем само да го сритаме няколко пъти, когато го изкараме от колата.

— Това ще бъде нападение — обади се Сали. — А се оказа, че нападенията не са законни.

Набрах номера на Морели на мобифона си.

— За японските близначки ли се обаждаш? — попита той.

— Не. Заради Червения дявол. В момента съм в буика с баба и Сладката Сали и преследвам бандита. Намираме се на улица „Стейт“ и се отправяме на юг. Тъкмо подминахме „Олдън“. Дявола е в черен линкълн навигатор.

— Ще предупредя патрулните коли. Не го доближавай.

— Няма.

Продиктувах регистрационния номер на Морели и оставих телефона на седалката до мен. Следих джипа още три пресечки, след това забелязах синьо-бялата полицейска кола, която се появи зад мен. Отбих до тротоара, а ченгетата ме подминаха и пуснаха сирената и светлините.

Баба и Сали седяха с широко ококорени очи, вторачени в полицаите пред нас.

— Оня тип в джипа не спира — отбеляза баба.

Навигаторът профуча на червено и всички го последвахме. Познавах ченгето пред мен. Еди Газара седеше самичък в патрулната кола. Беше готин, рус сладур от полски произход. Бе женен за братовчедка ми Шърли Ревлата. В момента вероятно гледаше в огледалото си за обратно виждане и се молеше на Господ да му се махна от главата.

Внезапно джипът зави надясно, после светкавично наляво. Еди караше почти залепен за задната му броня, а аз се мъчех да не ги изпусна, като използвах всичките си мускули, за да накарам проклетия буик да взима по-леко завоите. Потях се от усилията, а вероятно и от ужас. Страхувах се, че няма да мога да овладея колата. Пък и се тревожех за Еди Газара, лишен от подкрепата на партньор.

Телефонът ми все още бе свързан с Морели.

— Преследваме бандитите — изкрещях по телефона, после заизреждах улиците, по които фучахме след Еди.

— Преследваме? — изврещя Морели нервно. — Няма такова нещо. Това е полицейска работа. Прибирай се у дома.

Сали седеше като на тръни на задната седалка. Обсипаните му с фалшиви камъни обици блестяха в огледалото ми.

— Морели е прав, скъпа. Май няма да е лошо да изчезнем оттук.

— Не го слушай! — извика баба, стиснала колана с костеливата си, изпъстрена с вени ръка. — Дай газ! Само карай малко по-внимателно на завоите — добави тя. — Аз съм стара жена. Вратът ми може да се прекърши като съчка, ако завиеш прекалено бързо.

Не мислех, че има такава опасност с буика. Маневрирането му напомняше на управлението на параход.

Без предупреждение джипът зави насред улицата и спря. Гумите на Еди изсвистяха и той закова на около две коли разстояние от навигатора. Аз скочих на спирачките и спрях на двайсетина сантиметра от задната броня на Газара.

Задният страничен прозорец на джипа се отвори и от колата започнаха да стрелят. Баба и Сали се проснаха на пода, но аз бях прекалено зашеметена, за да помръдна. Предното стъкло на полицейската кола се пръсна на парчета. Видях как Еди се отпусна настрани.

— Мисля, че е Еди е прострелян — изкрещях в телефона.

— Мамка му! — изпсува Сали, после бързо се плесна с ластика.

Джипът профуча напред и изчезна от погледите ни след миг. Изскочих от колата и се втурнах да проверя как е Еди. Беше прострелян два пъти. Единият куршум бе одрал главата му отстрани, а другият го бе ранил в рамото.

— Да не посмял да умреш, мамка ти! — викнах на Газара.

Той ме погледна с присвити очи.

— Имам ли вид на човек, който се кани да умира?

— Не, ама не съм специалист.

— Какво стана, по дяволите? Имах чувството, че избухва Третата световна война.

— Струва ми се, че господинът в джипа нямаше желание да си говори с теб.

Правех се на много отворена, за да не избухна в сълзи. Свалих си тениската и я притиснах към раната в рамото на Еди. Добре, че носех спортния си сутиен, защото щях да се почувствам адски неудобно, ако бях издокарана в дантеления от „Виктория Сикрет“4, когато пристигнеха ченгетата. Несъмнено в патрулната кола имаше аптечка, но изобщо не се сетих за нея. Тениската ми се стори по-бързо и лесно разрешение на проблема. Притисках силно и треперенето на ръцете ми не личеше, но сърцето ми биеше лудо и дишането ми бе затруднено. Баба и Сали стояха мълчаливо до буика.

— Можем ли да помогнем с нещо? — попита баба.

— Говори с Джо. Той още чака на телефона. Кажи му, че Газара има нужда от помощ.

В далечината завиха сирени. Видях и проблясващите лампи на полицейските коли.

— Шърли ще побеснее — каза Газара. — Много мрази да ме раняват.

Доколкото си спомнях, Еди бе раняван само веднъж, когато се правеше на каубой в асансьора на участъка, опитваше се да извади светкавично пистолета от кобура си и случайно произведе изстрел. Куршумът рикошира в стената на асансьора и се заби в задника му.

Първата полицейска кола закова пред нас. След миг се появиха още две патрулки и Морели в джипа си. Отстъпих назад, за да направя път на ченгетата.

Морели първо се вторачи в мен, после погледна Газара.

— Добре ли си? — попита ме той.

Бях покрита с кръв, но не моята собствена.

— Не съм ранена. Еди е прострелян два пъти, но мисля, че ще се оправи — отговорих.

Предполагам, че някъде из страната съществуват ченгета, които са винаги спретнати и с изгладени дрехи. В Трентън няма такива. Ченгетата тук се трудят усърдно и се тревожат много. Всички полицаи на местопрестъплението бяха с потни ризи и мрачни изражения, включително Морели.

— Откриха огън с автоматично оръжие от задната седалка — съобщих на Морели. — Тъкмо излизахме от паркинга на „Макдоналдс“ на улица „Стейт“, когато видях Червения дявол да се отправя към линкълна. Качи се отпред, така че не е стрелял той. Носеше четири чаши със себе си, значи в колата вероятно има още трима души. Последвах ги и ти се обадих. Знаеш останалото.

Морели ме привлече към себе си и ме прегърна нежно.

— Не искам да се разнежвам пред момчетата, но когато чух изстрелите по телефона… е, в този момент никак не ми пукаше за близначките.

— Радвам се да го чуя — усмихнах се доволно, щастлива да се почувствам обичана и защитена. — Всичко се случи адски бързо. Никой не излезе от колата. Еди още беше с предпазния колан. Простреляха го през предното стъкло.

— Линкълнът е краден. Вероятно са мислели, че Еди иска да ги арестува.

— Не — възразих. — Аз съм виновна. Червения дявол знаеше, че го познах.

Линейката пристигна най-после и спря до Газара. Ченгетата отбиваха движението по страничните улици и размотаваха жълтите ленти за местопрестъпления. От колите им долитаха неясни звуци от радиостанциите.

— Направо не мога да си обясня как винаги се набутваш в подобни истории — каза Морели. — Страхотна си.

Баба застана зад нас.

— Две злополуки в един ден — обади се тя. — Обзалагам се, че това е нов рекорд.

— Дори не искам да мисля по въпроса — отвърна Морели, после закова очи спортния ми сутиен. — Новият ти тоалет е много готин.

— Използвах тениската си за компрес — обясних.

Морели свали ризата си и я наметна на раменете ми.

— Струва ми се, че ти е студено.

— Ами сърцето ми спря да помпа кръв преди десетина минути.

Бях цялата настръхнала и влажна от пот.

— Не е зле да отида у нашите и да хапна малко десерт — реших.

— И аз не бих се отказала от нещо сладко — намеси се баба. — А и бездруго сигурно не са вдигнали капака от ковчега на Лорейн — добави тя и се обърна към Сали. — Знам, че ти обещах да си прекараме добре в погребалното бюро, но не се получи. Какво ще кажеш за хубав десерт вместо това? Имаме шоколадова торта и сладолед. А после ще те закараме до вас с такси. Зет ми кара такси понякога, така че ще платим с намаление.

— Предполагам, че бих могъл да изям парче торта — съгласи се Сали. — Сигурно съм изгорил няколко хиляди калории от страх.

Морели ми закопча ризата.

— Чувстваш ли се достатъчно добре да шофираш? — попита ме.

— Да. Дори вече нямам желание да повърна.

— Добре. Трябва да проверя няколко неща тук, после ще дойда у вас.

Майка ми стоеше на верандата, когато пристигнахме. Беше скръстила ръце пред гърдите си и стиснала здраво устни.

— Научила е — каза баба. — Обзалагам се, че телефонът е звънял като луд.

— Откъде е научила? — учуди се Сали. — Бяхме в другата част на града и всичко стана за по-малко от час.

— Първото обаждане винаги е от Трейси Уинки и Майрън Флат, защото те подслушват полицейския канал по радиостанциите си — обясни му баба. — А и Елза Даунинг вероятно се е обадила. Тя научава всичко по-рано, защото дъщеря й е диспечерка в полицията. Обзалагам се, че и Шърли е позвънила да пита дали може да остави децата у нас, за да отиде в болницата.

Паркирах буика и се отправих към майка ми. Лицето й беше пребледняло като платно. Очаквах всеки миг от ушите й да блъвне пара.

— Не започвай — предупредих я. — Няма да кажа и дума, докато не хапна малко торта.

Мама се врътна, без да проговори, отиде в кухнята и ми отряза огромно парче торта.

— Сладолед — казах лаконично.

Тя загреба половината кутия с голямата лъжица и я изсипа в чинията ми. После отстъпи назад и ме огледа.

— Кръв — отбеляза мрачно.

— Не е моята.

Майка ми се прекръсти.

— Освен това съм убедена, че Еди ще се оправи.

Ново прекръстване.

На масата имаше две свободни места — за баба и за мен. Настаних се на моето и се нахвърлих върху тортата. Баба донесе стол от кухнята, за да настани Сали, после затрака с чиниите. Останалата част от семейството седеше занемяла. Само баща ми не ни зяпаше, а бе свел глава към чинията си, отрупана с пиле и пюре. Всички други бяха замръзнали с ококорени очи и увиснали ченета. Не можеха да решат как да реагират на окървавената ми риза… или пък на обиците на Сали.

— Спомняте си Сали, нали? — попита баба. — Прочут музикант, който понякога е момиче. Има купчина красиви рокли, обувки с високи токчета и гримове. Има си дори кожено бюстие с остри чашки на сутиена. И почти не можеш да забележиш космите по гърдите му, когато го облече.