Право в десетката

Глава 9

Лула и аз се озовахме в квартал, който напомняше на части от Бърг. Къщите бяха скромни, от червени тухли и долепени плътно една до друга. До двата тротоара бяха паркирани коли, които стесняваха улицата. Беше ранен следобед и нищо особено не се случваше. Минахме покрай къщата на майката на Панчек, като се оглеждахме за хондата. Обиколихме целия квартал, но не открихме нищо.

Следобед вече бяхме говорили с майката на Панчек, двама бивши съседи, бившето му гадже и най-добрия му приятел от гимназията. Никой не предаде Харълд и не се натъкнахме на колата му.

— Кексчетата свършиха — съобщи ми Лула. — Или трябва да се прибираме у дома, или да отидем на пазар.

— Време е да се прибираме у дома.

Най-добрият приятел на Панчек беше женен и не можех да си представя как жена му би се примирила с Харълд. А бившето му гадже смяташе, че Панчек би трябвало да гори в ада. Съседите му едва го познаваха. Оставаше само майка му. Имах чувството, че тя знаеше повече, отколкото сподели с нас, но днешното й изпълнение показваше повече от ясно, че не възнамерява да предаде сина си.

Не разполагахме с повече следи. Нямаше какво друго да направим, освен да следим къщата на майка му. Но Панчек не заслужаваше чак толкова труд. Засадите бяха тежка работа.

Морели звънна на мобифона ми. Не загуби време с любезности, а заговори делово.

— Къде си?

— В Нюарк. Търся един беглец от закона.

— Би ли останала там известно време? Можеш да си наемеш стая.

— Какво е станало?

— Имаме си един труп тук. Прострелян насред улицата, а после му премахнали топките с хирургическа прецизност.

— Гангстер?

— От най-опасните. От „Черва и кървища“. На челото му беше издълбано прясно Дж.

— Като от Джънкман?

— И аз така предположих — отговори Морели. — Не те ли е страх вече?

— Винаги ме е страх.

— Добре. Аз пък гълтам с шепи хапчета против киселини. Гадна работа. Всеки път, когато пейджърът ми изпищи, треперя ужасен, че някой е намерил трупа ти.

— Е, поне няма да се притесняваме, че някой може да ми премахне топките.

Последва кратка пауза.

— Това е извратено — най-после каза Морели.

— Исках да поразведря обстановката.

— Не успя — отвърна той и затвори.

Разказах на Лула за убийството и потеглихме по обратния път към къщи.

— Тези гангстери са откачени — каза Лула. — Все едно са извънземни нашественици или нещо такова. Не знаят как да живеят на планетата Земя. По дяволите, дори не са готини мутанти. Не че има значение, но ако бяха готини, поне щяха да са интересни, нали разбираш какво искам да кажа?

Не разбирах. Вдишвах и издишах дълбоко и се опитвах да успокоя сърцето си.

Оставих Лула пред офиса и подкарах към сградата на Рейнджъра. Във фоайето видях някакъв човек, който говореше с охраната. Кола излезе от гаража и вратата се затвори зад нея. Ужасно много народ се мотаеше наоколо. Прекалено рано бе да се опитвам да проникна вътре.

Паркирах по-надолу по улицата и се захванах да наблюдавам хората, които влизаха и излизаха от сградата. Звъннах на Кони, дадох й адреса и я помолих да го провери.

— Това е сградата на Рейнджъра — каза ми тя.

— Откъде знаеш?

— Офисите на компанията му са там. Рейнджъра премести бизнеса си преди около година.

— Не знаех.

— Е, все пак не става дума за пещерата на Батман — засмя се Кони. — Това е обикновена сграда с офиси.

А какъв тогава бе апартаментът на последния етаж? Беше пълен с дрехите на Рейнджъра. Очевидно той живееше там поне от време на време. Почувствах се разочарована, но отчасти и облекчена. Разочарована, тъй като не бях открила важно тайно място. И облекчена, защото може би не бях проникнала в личното пространство на Рейнджъра. Облекчението беше неоправдано, разбира се. Дрехите на човека бяха там.

Сапуните, дезодорантите и самобръсначката му също. Може и да не беше истинската пещера на Батман, но все пак си бе апартаментът на Рейнджъра.

— Нещо друго? — поинтересува се Кони.

— Не — отговорих. — Ще се видим утре.

В седем часа сградата изглеждаше почти напълно обезлюдена. Петият и шестият етаж светеха, но вратата към фоайето бе заключена и движението към и от гаража бе спряло. Заключих линкълна, изминах пеша краткото разстояние до гаража и се понесох към апартамента на Рейнджъра.

Пуснах ключовете си в подносчето на бюфета и влязох в кухнята да поздравя Рекс. Отворих си бира и си направих сандвич с фъстъчено масло. После се преместих във всекидневната с решението най-после да пусна телевизора. След десетина минути, прекарани в натискане на копчетата на дистанционното, получих картина, но нямаше звук. Един от бившите ми гимназиални съученици в момента бе горд собственик на магазин за електроуреди. Звъннах му в магазина и той ми предаде кратък урок по дистанционни. Ура! Сега можех едновременно да гледам и да чувам телевизора. Чудесно бе да си у дома.

Навих будилника на нощното шкафче, за да мога да се измъкна рано сутринта. Беше събота, но подозирах, че охранителните фирми нямат почивни дни, и не исках да рискувам да ме изритат от единственото място, където се чувствах в безопасност.

Взех назаем черен анцуг с качулка от гардероба на Рейнджъра. Беше огромен, но вършеше работа за маскировка. Вдигнах качулката, метнах се в асансьора и стигнах до линкълна без проблеми. Кони нямаше да се добере до офиса още няколко часа, затова прекосих реката към Пенсилвания и се отправих към Ярдли. Градчето се намира на съвсем кратко разстояние от Трентън, но на светлинни години от гангстерските територии. Джънкман нямаше да патрулира из улиците на Ярдли в търсене на Стефани Плъм.

Спрях на обществен паркинг, заключих вратите на колата и спуснах назад седалката си. Беше едва седем и половина и всички в Ярдли спяха.

В девет звъннах на Морели.

— Какво правиш? — попитах.

— Двамата с Боб сме в автомивката. После отиваме да купим кучешка храна. Адски вълнуваща сутрин.

— Ясно. Има ли нещо ново?

— Нищо, което да те интересува. Надявам се, че си далеч оттук.

— Достатъчно далеч. Можеш да ме откриеш по мобифона, ако има някоя интересна новина. И не забравяй, че майка ми ни чака на вечеря.

— Ще трябва да си платиш за вечерята, сладурче. Не ходя по семейни събирания безплатно.

— Ще включа услугата в сметката ти — обещах и затворих телефона.

Истината бе, че Морели ми липсваше. Беше секси и умен, а къщата му — невероятно уютна. Нямаше възбуждащи сапуни като в апартамента на Рейнджъра, но пък имаше Боб. Той също ужасно ми липсваше. Иди, че разбери. Дори разнасянето на найлонови пликове с кучешки изпражнения из улиците вече не ми се виждаше толкова страшно.

Изнесох се от паркинга и потеглих към Трентън. Завих по улица „Хамилтън“, минах покрай офиса и паркирах на една от страничните улици. После влязох в офиса през задната врата.

Кони вдигна очи от компютъра, когато чу стъпките ми.

— Пак ли използваш задната врата?

— Опитвам се да стана невидима.

— Разумно.

Вини рядко идваше на работа в събота, а Лула винаги закъсняваше. Налях си чаша кафе и се настаних срещу Кони.

— Някакви нови престрелки, взривове или слухове за предстоящата ми смърт?

— Нищо ново — отговори тя, като плъзна мишката по подложката и кликна. — Имам трима нови клиенти. Ей сега ще ти разпечатам информацията за тях. Оригиналната документация е някъде сред бъркотията, струпана върху шкафовете.

Мили Боже! Лула не беше картотекирала толкова дълго, че по шкафовете имаше повече папки, отколкото в чекмеджетата.

— Ще трябва да се справим с тези купчини — каза Кони, като се надигна от стола. — И докато ги претърсваме, можем направо да ги картотекираме. Търсим Антон Уорд, Шошана Браун и Джамил Родригес.

След около час се сдобихме с документацията и на тримата бегълци. Освен това бяхме картотекирали повече от половината натрупани папки.

Предната врата се отвори със замах и Лула нахлу стремително.

— Какво става? — попита тя. — Изпуснах ли нещо?

Двете с Кони я изгледахме злобно.

— К’во бе?

— Прекарахме повече от час в картотекиране, за да можем да намерим документите на тримата нови бегълци — мрачно процеди Кони.

— Нямаше нужда да го правите — отвърна Лула. — Аз си имам система.

— Да, ама те нямаше. Къде, по дяволите, беше? Трябваше да си тук в девет.

— В събота никога не идвам в девет часа. Всички го знаят — каза Лула спокойно, като си наля чаша кафе. — Чухте ли новините? Слушах радио на път за насам и казаха, че Червения дявол обрал деликатесния на улица „Комърс“ тази сутрин. И прострелял продавача десет пъти. В главата. Това са ужасно много куршуми в главата.

Отново Червения дявол. Ставаше все по-нагъл и безмилостен. Струваше ми се, че бяха минали години откак фордът ми бе опечен, а Еди Газара — прострелян. Отпуснах се тежко на стола и добавих информацията на Кони към трите папки.

Шошана Браун бе издирвана за притежание на наркотици. Беше рецидивистка. И преди я бях прибирала и знаех, че лесно ще я намеря. Вероятно не бе имала превоз, с който да се добере до съда.

Джамил Родригес беше заловен в кражба на електронни стоки от „Съркют сити“10. Полицаите го претърсили и открили зареден глок, нож, найлонов плик с екстази и човешки палец в запечатан флакон с формалдехид. Родригес твърдял, че не знае нищо за палеца.

Антон Уорд имаше солидна гаранция. Скарал се с приятелката си и я намушкал няколко пъти с нож за пържоли. Мадамата оживяла, но не била никак доволна от действията на Антон. Той пък уредил плащането на гаранцията си, но не се явил на делото си. Антон беше на деветнайсет години и нямаше предишни присъди. Или поне нямаше такива като възрастен. Вини си бе отбелязал, че по ръката му има гангстерски татуировки. Една от тях беше котешка лапичка, придружена от съкращението ИУК. Уорд беше Изкормвач от улица „Комстък“.

Прелистих папката и затърсих снимката му. Първата го показваше в профил, а втората — анфас. Огледах втората снимка и застинах. Антон Уорд беше Червения дявол.

— Не ми изглеждаш добре — отбеляза Лула. — Как си? Струваш ми се по-бяла от обикновено.

— Това е Червеният дявол.

Кони грабна папката.

— Сигурна ли си?

— Минаха пет дни, но съм абсолютно сигурна, че е той.

— Не ти дадох информация за него, когато правих проверката на квартала, защото не можах да го намеря — оправда се Кони. — Нямах време да се ровя из купчините с не картотекирани папки.

— Олеле — изстена Лула.

Кони прегледа папката, после прочете разпечатката от компютъра.

— Антон Уорд. Напуснал гимназия на шестнайсет години. Няма трудов стаж. Живее с брат си. Гаранцията му била платена от някоя си Франсин Тейлър. Заложила къщата си. Вини си е отбелязал, че дъщеря й Лорълийн е бременна, макар и много млада, и възнамерява да се омъжи за Антон.

Кони ми подаде папката и добави:

— Не ми се иска да те товаря с тази задача. По принцип подобен случай би отишъл при Рейнджъра.

— Няма проблеми — отговорих. — Ще предам случая на полицията.

Участъкът в Трентън не разполагаше с достатъчно служители да преследва всеки неявил се на делото си. Това бе добре за мен, тъй като означаваше, че работата ми е сигурна. Но с Антон Уорд беше различно. Беше участвал в прострелването на ченге и в друго убийство. Ченгетата щяха да се впуснат енергично по следите му.

Звъннах на Морели и му разказах за Уорд.

— Не искам въобще да се доближаваш до тоя тип — нареди ми той.

Усетих как мускулите ми се свиват от бяс. Казах си, че Морели е ченге и италианец и не може да се сдържа. Трябваше да проявя известна снизходителност към него.

— Би ли перифразирал думите си? — попитах мило. — Струва ми се, че искаше да ме предупредиш да внимавам.

— Казах точно това, което имах предвид. Не искам въобще да се доближаваш до Антон Уорд.

Ето каква бе горчивата истина. Обадих се на Джо, тъй като не исках да се доближавам до Антон Уорд. Проблемът е, че когато Морели издаде заповед, аз присвивам очи, свеждам глава и започвам да рия с крак, готова да го набуча на рогата си. Не съм наясно защо го правя. Сигурно има нещо общо с къдравата ми коса и факта, че съм родена в Джърси. А подобни неща се случваха доста често.

— Предполагам обаче, че ти би могъл да се доближиш до него, а? — процедих гневно.

— Аз съм ченге. Работата ми е да преследвам бандити. Нали затова ми се обади?

— Аз пък съм ловец на бегълци от закона.

— Не го приемай прекалено лично — захили се Морели, — но все пак не си от най-добрите ловци.

— Върша си работата.

— Ти си магнит за катастрофи.

— Добре, тежкар такъв — казах вбесена. — Ще ти дам двайсет и четири часа да го арестуваш. Ако не успееш, аз ще се заема с него.

Напъхах си телефона обратно в чантата и се вторачих в Лула.

— Е, показа му кой командва — засмя се тя. — Ако бях на твое място, щях завинаги да се откажа от Антон Уорд. Не забравяй, че живее на територията на Изкормвачите. А и вече няма какво да губи, като се има предвид, че наскоро е направил нечия глава на пита швейцарско сирене.

— Май се поунесох.

— Хайде бе! И как очакваш да откриеш тип, когото дори Морели не може да пипне? Знаеш, че Морели е добро ченге.

Да, но Джо бе изрекъл ултиматума си, преди да му дам цялата информация.

— Морели не знае за Лорълийн Тейлър. А ние с теб сме наясно, че гаджето винаги ти осигурява достъп до беглеца.

— Надявам се, че не си решила да се виждаш с Лорълийн, тъй като нямам никакво желание да следвам кльощавия ти задник из земите на Изкормвачите.

Прибрах трите папки в чантата си.

— Лорълийн не живее в гангстерските територии, а на улица „Хенкок“.

— Хей, това е моята махала — усмихна се Лула, после се наведе и ме подуши. — Хей, миризмата от пикапа на Рейнджъра е адски упорита. Цял ден не си се качвала в него, а още ухаеш като Рейнджъра.

Тя отстъпи малко назад и ме огледа внимателно.

— Има нещо различно в теб, но не мога да определя какво точно.

— Дебела е — обади се Кони.

Лула се ухили широко.

— Точно така. Виж какви пухкави бузки и дупе. А и е трупнала доста тлъстинки по талията. Браво, момиче, скоро ще станеш едра жена като Лула.

Погледнах надолу. Бяха прави! Руло тлъстина висеше над колана на джинсите ми. Откъде ли бе дошло? Почти бях сигурна, че снощи по мен нямаше подобно нещо.

Втурнах се към банята и си огледах внимателно лицето в огледалото. Да, дебели бузи. Двойна брадичка. Мамка му! Сигурно стресът бе виновен. Стресът произвеждаше някакъв проклет хормон, който те правеше дебел, нали? Бях чела това някъде. Погледнах си джинсите отново. Цяла сутрин ме бе болял стомах. Сега знаех защо. Разкопчах горното копче и изпитах невероятно облекчение, когато месищата ми се изсипаха навън.

Върнах се при Кони и Лула.

— Стресът е виновен — казах. — Произвежда хормони, които ме правят дебела.

— Добре, че донесох сладкиши — доволно отбеляза Лула. — Хапни един шоколадов еклер и ще се почувстваш по-добре. Не оставяй стресът да те победи.

Кони ме изпрати до задната врата, после заключи след мен. Бяхме картотекирали останалите папки и изяли всичките сладкиши. В три следобед Кони щеше да ходи на бебешки рожден ден, а Лула имаше час при фризьор. Аз пък щях да прекарам деня в повишено внимание.

Измъкнах се от задната уличка, нахлупила качулката на анцуга. Огледах се бързо наоколо. Не се виждаха типове в торбести дънки и кърпи на главата. Никой не бе насочил пищов към мен. Дотук добре.

Подкарах към Бърг и паркирах през една улица от дома на нашите. Тръгнах по улицата с наведена глава, минах през двора на семейство Крезуики и прескочих оградата към двора на родителите ми.

Майка ми изпищя, когато ме видя до задната врата.

— Мили Боже! — изстена тя, сложила ръка на сърцето си. — Не можах да те позная. Защо си нахлупила тая грозна качулка? Приличаш на смахната.

— Беше ми студено.

Тя сложи ръка на челото ми.

— Да не се разболяваш от нещо? Чух, че в Трентън има грип напоследък.

— Добре съм — успокоих я, като свалих анцуга и го закачих на облегалката на стола. — Къде са останалите?

— Баща ти е по задачи. А Валери заведе момичетата на пазар. Защо?

— Просто питам.

— Аз пък си помислих, че искаш да ни съобщиш нещо.

— Какво ли бих могла да съобщя?

— Ами вече става очевидно — отговори майка ми.

— Добре де, изнесох се от къщата на Морели. Но това не означава, че е настъпил краят на света. Този път дори не скъсахме напълно. Все още си говорим.

— Изнесла си се? Я чакай малко! Нали си бременна?

Застинах. Бременна? Аз? Вторачих се в шкембето си. Пфу!

Наистина изглеждах бременна. Вземах противозачатъчни хапчета, но пък понякога ставаха гафове. Направих бърза сметка и въздъхнах облекчено. Не бях бременна.

— Не съм бременна — уверих мама.

— Поничките са виновни — обади се баба. — Познавам адски добре задниците, надебелели от понички.

Затърсих нож. Щях да се самоубия.

— Бях подложена на доста стрес напоследък — оправдах се.

— Можеш да отидеш да ти изсмучат тлъстините — предложи баба. — Гледах едно предаване по телевизията снощи. Показаха как един лекар изсмука огромно количество тлъстина от една дебелана. Едва не повърнах, докато гледах.

Предната врата се отвори енергично и Мери Алис се втурна, галопирайки. Валери донесе бебето в кухнята.

— Виж кой е тук — каза й баба. — Стефани дойде рано и не възнамерява да си тръгне скоро.

Валери остави торбата с пелени на пода и се вторачи ококорено в мен.

— Боже Господи! — извика тя. — Бременна си!

— И ние така си помислихме — обади се баба. — Но се оказа, че е само дебела.

— Стресът е виновен — оправдах се за пореден път. — Трябва да си почина малко. И май пия прекалено много кафе.

— Повтарям ти, че поничките са виновни — настоя баба. — Плъмовската кръв е надделяла тоя път. Ако не внимаваш какво ядеш, ще заприличаш на леля си Стела.

Леля Стела бе толкова дебела, че се налагаше някой друг да й връзва връзките на обувките.

— Джинсите ти са разкопчани — съобщи ми Мери Алис, когато премина в тръс покрай мен.

Добре. Чудесно. Никога вече няма да хапна нищичко. Ще карам само на гола водица. А, я почакайте малко! Ами ако Джънкман ме открие и ме застреля? Може да ме сложат на системи за дълго време, а тогава ще имам нужда от излишни тлъстини. Всъщност, няколкото допълнителни килограма са хубаво нещо. Направо божия милост.

— Какво имаме за десерт? — обърнах се към мама.

— Шоколадова торта и сладолед.

Ако Господ искаше да ме освободи от излишните килограми, щеше да осигури само спанак за десерт.

Албърт Клоун пристигна точно в шест.

— Не съм закъснял, нали? — попита той нервно. — Работих и загубих представа за времето. Съжалявам, че закъснях.

— Не си закъснял — увери го майка ми. — Точно навреме си.

Всички знаехме кой бе закъснял. Джо. Печеното, зеленият фасул и пюрето бяха сложени на масата, а столът на Джо все още бе празен. Баща ми наряза месото и взе първото парче. Баба пльокна солидно количество пюре в чинията си и предаде купата нататък. Майка ми погледна часовника си. Морели липсваше. Мери Алис изцвили и галопира с пръсти около чашата си с вода.

— Сос — лаконично рече баща ми.

Всички се задвижиха енергично и му подадоха соса.

Чинията ми бе отрупана с месо и пюре, потънало в сос. Имах си и меко хлебче, намазано с масло, и бира. Бях си взела доста храна, но още не я бях нападнала. Провеждах тежък диалог със самата себе си. Яж, съветваше ме глупавата ми половина. Имаш нужда от сили. Ами ако утре те прегази камион и умреш? Тогава какво? Диетите ще са отишли напразно. Яж и си направи кефа!

Майка ми ме наблюдаваше внимателно.

— Не си чак толкова дебела — утеши ме тя. — Всъщност винаги съм те смятала за прекалено слаба.

Клоун вдигна глава и се огледа.

— Кой е дебел? Аз ли? Знам, че съм закръглен, ама винаги съм си бил такъв.

— Ти си идеален, пухчо — каза Валери.

Баба изгълта чашата вино на един дъх и си наля втора.

Отвън се чу затръшване на врата на кола и всички се спогледаха. След секунда предната врата се отвори и Морели най-после се появи.

— Съжалявам, че закъснях — извини се той на мама. — Задържаха ме в работата.

Джо застана зад мен, целуна ме нежно по косата и се настани на стола си.

Последва колективна въздишка от облекчение. Семейството ми се страхуваше, че Джо е последният ми влак за женене. Особено сега, след като вече бях дебела.

— Какво ново? — попитах Морели.

— Нищо ново.

Погледнах си часовника демонстративно.

— Не прекалявай — прошепна ми Джо, като се усмихна широко на останалите. — Още ли караш пикапа? Не го видях отвън.

— В гаража е.

— Наистина ли смяташ да се впуснеш след Уорд?

— Това ми е работата.

Приковахме свирепо очи един в друг. Усетих как около лявата ми китка щраква студена гривна на белезници.

— Сигурно се шегуваш — казах, като вдигнах ръка, за да огледам китката си.

— Това е наша лична закачка — обясни Морели на останалите, после закопча другата гривна около дясната си китка.

— Интересно — отбеляза баба.

— Не мога да ям така — оплаках се.

— Ядеш с дясната си ръка, а аз закопчах лявата.

— Не мога да си нарежа месото. А и трябва да отида до тоалетната.

Морели поклати глава.

— Ама че тъпо извинение.

— Честна дума — настоях. — От бирата е.

— Добре — реши той. — Ще дойда с теб.

Всички се вкамениха. Парче месо изпадна от увисналото чене на баща ми, а вилицата на мама се изплъзна от пръстите й и изтропа върху чинията. Не бяхме от онези семейства, които ходят заедно до тоалетната. Всъщност, едва бяхме склонни да признаем, че използваме тоалетната.

Морели се огледа и въздъхна примирено. Бръкна в джоба на ризата си, извади ключа за белезниците и ме освободи.

Скочих от мястото си и изтичах горе в тоалетната. Заключих вратата, отворих прозореца и се измъкнах на покрива върху задната тераса. Бях използвала този авариен изход още в гимназията и много ме биваше в измъкването. Увиснах от покрива и скочих на земята.

Морели ме сграбчи, завъртя ме и ме притисна към стената. Наведе се над мен и се ухили.

— Знаех си, че ще опиташ да се измъкнеш през прозореца.

Може и да беше извратено от моя страна, но ми стана приятно, че се е сетил къде да ме намери. Хубаво е да знаеш, че някой те е слушал внимателно.

— Много умно — казах с престорено безразличие.

— Да.

— И сега какво?

— Сега се връщаме на масата. А когато вечерята приключи, ще се приберем у дома… заедно.

— Какво ще стане утре сутрин?

— Ще спим до късно, ще прочетем неделния вестник и ще заведем Боб на разходка в парка.

— Ами в понеделник?

— Аз ще отида на работа, а ти ще седиш у дома и ще се криеш.

Пляснах се разгневено по челото.

— Пфу! — измърморих ядосано.

Морели присви очи.

— Какво?

— Първо, страх ме е да се крия в къщата ти. Страх ме е да се крия в моя апартамент или в дома на родителите ми. Не искам да излагам никой от близките си на опасност. Нито пък желая да улесня бандитите да ме намерят. А ако това не ти е достатъчно, мразя да ми заповядваш. Аз също съм служител на закона. И съм ключът към цялата бъркотия. Би трябвало да работим заедно.

— Да не си се побъркала? Какво имаш предвид? Да те използвам за стръв?

— Е, може да не е точно стръв.

Морели сграбчи предницата на тениската ми, придърпа ме към себе си и ме целуна.

Целувката беше прекрасна, но нямах представа какво точно означаваше. Все пак ми се струваше, че целувката за раздяла нямаше да е толкова страстна.

— Е — промълвих най-после, — искаш ли да ми обясниш това?

— Няма обяснение. И аз съм объркан. Направо ме подлудяваш.

Чувството ми бе добре познато. Бях царицата на бъркотиите. За главата ми бе обявена награда, а аз се бях забъркала по странен начин с двама мъже. Не знаех кое от двете бе по-страшно.

— Избирам изхода на страхливците и си тръгвам — съобщи ми Морели. — Оная работа с белезниците се получи малко неудобно. А и бездруго трябва да се връщам на работа. Наблюдаваме денонощно къщата на брата на Антон Уорд, така че стой далеч оттам. Кълна се, че ако те мерна наблизо, ще те арестувам.

Завъртях очи и се прибрах в къщата. Напоследък толкова често въртях очи, че вече получавах главоболие.

В неделя сутрин се огледах внимателно в огледалото в банята на Рейнджъра. Реших, че гледката никак не е приятна. Тлъстините трябваше да изчезнат. Изкъпах се и се облякох, като взех назаем от Рейнджъра черна тениска. Беше широка и мека и скриваше рулото тлъстини.

Не ми беше трудно да намеря тениската. Беше идеално сгъната и подредена заедно с още двайсетина идеално сгънати черни тениски. Също така лесно ми бе да намеря и анцуга с качулка, който навлякох вчера. И той бе идеално сгънат и подреден заедно с още десетина идеално сгънати черни анцузи с качулки. А това бе двойно по-впечатляващо, тъй като е адски трудно да сгънеш добре анцуг с качулка. Преброих тринайсет черни долнища на анцузи, тринайсет чифта черни джинси, тринайсет идеално изгладени черни ризи с дълги ръкави. Черен кашмирен блейзър, черно кожено яке, черно джинсово яке, три черни костюма, шест черни копринени ризи, три леки черни кашмирени пуловера.

Започнах да отварям чекмеджета. Черни вечерни чорапи, черни и сиви хавлиени чорапи. Различни видове черни спортни дрехи. Видях малък сейф и заключено чекмедже. Предположих, че там бяха прибрани оръжията.

Тези неща не ме вълнуваха много. Грозната истина е, че бях изгубила битката за достойнство и търсех бельото на Рейнджъра. Не че щях да правя нещо извратено с него. Просто исках да видя какво носеше. По дяволите, все пак се бях сдържала достатъчно дълго и няколко дни не бях ровила никъде.

Претърсих цялата гардеробна, но освен ако Рейнджъра държеше бельото си в сейфа, очевидно не носеше такова.

Размахах ръка пред лицето си с онзи глупав жест, който правеха актрисите от филмите от четиридесетте, за да покажат, че са развълнувани. Нямах представа защо го направих. Въобще не охладих бурните си емоции. Мислех си за Рейнджъра, гол под черните си джинси, и лицето ми пламтеше. А и други части от анатомията ми също бяха доста сгорещени.

Остана ми само едно чекмедже. Отворих го бавно и надникнах вътре. Един-единствен чифт черни копринени боксерки. Само един чифт. Какво, по дяволите, означаваше това?

Чувствах се ужасно извратена, затова внимателно затворих чекмеджето, отидох в кухнята, отворих хладилника и се насладих на хладния въздух.

Погледнах надолу, но коремът ми попречи да си видя пръстите на краката. Изстенах.

— Никакви вкуснотии повече — споделих с Рекс. — Никакви понички, чипс, пица, сладолед или бира.

Рекс си стоеше кротко в клетката, та ми бе трудно да разбера какво мислеше за плана ми.

Пуснах кафеварката, сипах си малка купичка от зърнените храни на Рейнджъра и добавих обезмаслено мляко. Казах си, че закуската ми харесва. Но истината бе, че щеше да е много по-вкусна с малко захар и шоколад. Налапах попарата за секунда и си налях чаша кафе. Отнесох я във всекидневната и пуснах телевизора.

Към обяд вече ми бе писнало да гледам телевизия, а апартаментът ми се струваше потискащ. Тормозеше ме силна клаустрофобия. Морели не ми бе звънял. Приех това за лош знак — и в романтично, и в професионално отношение. Набрах номера на мобифона му и затаих дъх.

— Какво? — попита той лаконично.

— Стефани се обажда. Просто проверявам как стоят нещата.

Мълчание.

— Не си ми звънял, затова предположих, че още не сте арестували Уорд.

— Наблюдаваме къщата на брат му, но засега Уорд не се е появявал.

— Не наблюдавате правилната къща. Трябва да го пипнете чрез гаджето му.

— Не знам нищо за гаджето му.

— Аз знам. Майката на гаджето му е заложила къщата си, за да осигури гаранцията му. Мога да заплаша майката, че ще й отнемат дома.

Ново мълчание.

— Можеше да ми дадеш информацията вчера — най-после каза Морели.

— Бях ти сърдита.

— Добре, че си толкова готина, когато се сърдиш. Е, какъв е планът?

— Ще посетя майката и ще я попритисна. А после ще ти предам информацията и ти можеш да извършиш ареста.