Право в десетката

Глава 15

Реших проблема с Ела, като й помогнах да оправи леглото и да разтреби апартамента. Тя не ми позволи да докосна прането, тъй като не искаше да отговаря пред Рейнджъра, ако по моя вина се смесят белите и черните му дрехи. Само че не виждах нищо бяло, освен чаршафите. От спалнята се преместихме в банята. Ела подреди чистите хавлии, а аз подуших сапуна.

— Обичам този сапун — казах.

— Сестра ми работи в козметичния отдел на универсален магазин и ми даде мостра на „Булгари“. Ужасно скъп е, но пък подхожда идеално на Рейнджъра. Не че той би забелязал някога. Мисли само за работата си. Такъв приятен и хубав младеж, а пък си нямаше приятелка преди теб.

— Аз не съм му точно приятелка.

Ела се стегна и си пое дълбоко дъх.

— Не ти плаща, нали? Имам предвид, както Ричард Гиър плащаше на Джулия Робъртс в „Хубава жена“?

— Не. Ние с Рейнджъра работим заедно. Аз съм ловец на престъпници.

— Може пък някой ден да му станеш приятелка — каза тя с надежда.

— Може.

Силно се съмнявах обаче. В този случай любовта и сексът не водеха до сериозна връзка.

— Ти ли се грижиш за всичките му имоти? — попитах я.

— Само за тази сграда. Поддържам апартаментите на четвъртия етаж и на Рейнджъра. Съпругът ми, Луис, отговаря за всичко останало.

Мамка му! Надявах се да получа поне малко информация за пещерата на Батман.

Ела събра прането и се отправи към вратата.

— Искаш ли да ти донеса обяд? — попита. — Рейнджъра никога не се прибира за обяд, но с удоволствие ще ти направя сандвич и хубава салата.

— Не е необходимо — отговорих. — Тук имам продукти за сандвичи. Но благодаря за предложението.

Тъкмо изпратих Ела и телефонът ми звънна.

— Всички се опитват да те открият — каза баба Мазур, — а ти не вдигаш телефона.

— Бях го забравила.

— Сестра ти ни подлудява. След онази злополучна проба е станала невъзможна. Кълна ти се, никога не съм виждала толкова притеснена бъдеща булка. А дори не искам да си помисля какво ще стане, ако вземе да се откаже от сватбата. Майка ти бездруго надига бутилката доста често. Не че я обвинявам за това, разбира се. И аз самата удрям по някоя глътка от време на време, за да мога да изтърпя сладникавите лигавщини на сестра ти. Както и да е, обадих се да те питам дали искаш да дойдеш на празненството с мен и Сали. Майка ти ще закара Валери.

— Благодаря — отвърнах, — но ще стигна дотам и сама.

Изстенах наум. Купонът беше в петък, а аз не бях купила подарък. Ако Джънкман ме очистеше, дано поне да го направеше днес. Така щях да се отърва от тъпото празненство.

Затворих и набрах номера на Морели.

— Какво? — попита той с мрачен глас.

— Аз съм — казах бързо. — Опита ли се да ми звъннеш?

— Да. Вчера изкарах двойна смяна. Трябваше да проверя цялата информация за Джънкман, с която разполагаме. Мина единайсет, докато се прибера у дома и чуя съобщенията на телефонния секретар. Следващия път остави съобщение, за да знам, че си добре. А така само видях номера ти и после не успях да те открия. Направо се побърках от страх.

— Съжалявам. Не се обаждах за нещо специално. А после пък си забравих телефона.

— Джънкман очисти ченгето си.

— Тъкмо чух за това.

— Ще се чувствам по-добре, ако знам къде си.

— Не, няма да се почувстваш по-добре — възразих. — Но ще се тревожиш по-малко.

— Струва ми се, че схванах намека — каза Морели. — Внимавай.

Нямаше разправии и крясъци. Нито изблици на ревност. Само едно нежно „внимавай“.

— Имаш ми доверие — отбелязах тъжно.

— Да.

— Скапана работа.

— Знам. Но ще ти се наложи да се примириш.

Долових усмивката в гласа му. Явно и за Морели бях развлечение.

Прекъснах връзката и се обадих на Валери.

— Какво става? — попитах я. — Баба ми каза, че си изпаднала в нервна криза.

— Видях се в сватбената рокля и се паникьосах. Но не само защото съм дебела, а и заради всичко друго — суматохата из къщи и нервното напрежение. Знам, че аз съм виновна. Исках истинска сватба, но положението стана неудържимо. А сега трябва да изтърпя и проклетото празненство. Седемдесет и осем жени в залата на ветераните. Добре, че не държат оръжие там, защото веднага щях да се гръмна.

— Празненството би трябвало да е тайна.

— Аз го планирах! Какво въобще съм мислила, по дяволите? Ами ако и този брак се провали? Мислех си, че първият ми брак е идеален. Нямах представа какво става!

— Албърт е свестен тип. Няма да го хванеш в гардероба в компанията на детегледачката. Ще имаш приятен и спокоен живот с него.

Помислих си, че същото не можеше да се каже за мъжете в моя живот. И двамата бяха вълнуващи властни мъжкари. Животът нямаше да е скучен с тях, но със сигурност нямаше да е лесен.

— Ти и Албърт трябва да избягате — посъветвах Валери. — Просто заминете някъде да се ожените на спокойствие и след това си продължете живота.

— Не мога да причиня подобно нещо на мама.

— Тя може да изпита облекчение.

Е, признавам си, че това бе егоистично от моя страна и го казах, защото не исках да навличам кошмарната патладжанена рокля. Но все пак смятах, че съветът е разумен.

— Ще си помисля по въпроса — отговори Валери.

— Но не споделяй с никого, че аз съм ти дала идеята.

Затворих и отидох в кухнята да поздравя Рекс. Пуснах няколко гроздови зърна в клетката му и той изскочи енергично от консервената кутия, натъпка ги в бузите си и се върна обратно в леговището си.

Добре, това беше забавно, ами сега какво? Какво правеха хората по цял ден, ако нямаха никакви задачи?

Пуснах телевизора и се заразхождах по каналите. Не открих нищо интересно. Как бе възможно при толкова много канали?

Звъннах в офиса.

— Какво става? — попитах Кони.

— Рейнджъра се отби. Търси Джънкман. И не е сам. Всяко ченге и всеки ловец на престъпници в щата търсят Джънкман. Чу ли за последното убийство?

— Да.

— А чу ли за Панчек? Простреляли го в главата снощи, на ъгъла на Седма улица и „Комстък“. По някакъв загадъчен начин карал още четири пресечки, после изгубил съзнание и катастрофирал. В момента е в болница „Свети Франсис“ и очевидно ще се оправи.

— Аз съм виновна — обясних й. — Аз го преследвах и заради мен се набута в земите на Изкормвачите.

— Грешиш — възрази Кони. — Ти само си го следила дотам. Предполагам, че се криеш, щом не си тук?

— Това е планът ми, но почва да ми омръзва.

— Стига бе! Откога безделничиш? Три-четири часа?

Сбогувах се с Кони и се затътрих към спалнята, за да подремна. Застанах до леглото, но не ми се искаше да легна и да измачкам идеално изгладените чаршафи. Надникнах в банята. Вече си бях взела душ. Върнах се в кухнята и почуках по клетката на Рекс.

— Ставай, глупав хамстер. Скучно ми е.

Чух само леко шумолене, когато Рекс се скри по-навътре в консервената си кутия.

Можех да направя една обиколка из сградата, но щеше да ми се наложи да общувам с хората на Рейнджъра, а не бях сигурна дали съм готова за това. Особено като се имаше предвид, че бяха готови да ме зашеметят с електрошок, ако се устремях към свободата.

Звъннах на мобифона на Рейнджъра.

— Хей — отговори той.

— Здрасти — поздравих го любезно. — Почвам да откачам тук. Не знам какво да правя. Няма нищо интересно по телевизията. Не можах да намеря книги или списания. И не ми предлагай да отида във фитнеса, няма да се получи.

Рейнджъра прекъсна връзката. Набрах номера му отново.

— Какво беше това? — попитах възмутено. — Ти ми затвори!

— Маце… — лаконично изрече той.

Въздъхнах и затворих.

Рейнджъра се прибра малко след шест. Метна ключовете си в подноса и прегледа набързо пощата си. После прикова очи в мен.

— Изглеждаш леко откачена, маце.

Бях прекарала пет часа в гледане на телевизия и два часа в обикаляне на коридора.

— Излизам — казах решително. — Отивам до универсалния магазин. Изчаках те само за да ти благодаря. Чудесно си поживях в апартамента ти, а и сапунът ти е великолепен, но трябва да тръгвам. Предупреди хората си да не се нахвърлят върху мен с електрошокови палки.

Рейнджъра остави писмата си в сребърния поднос.

— Не — каза кратко.

— Не?!

— Джънкман е все още на свобода.

— Имате ли напредък в издирването му?

— Вече разполагаме с име. Норман Карвър.

— Норман няма да се мотае по магазините. А сега ме извини, но ми запречваш вратата.

— Успокой се — нареди ми Рейнджъра.

— Ти се успокой — отвърнах разгневено, като го фраснах по рамото. — Разкарай се от пътя ми!

Цял ден ключовете си бяха стояли на бюфета. А и честно казано, не вярвах, че Рейнджъра е наредил на хората си да ме зашеметят с електрошок. Останах в апартамента, защото нямах желание да умра. Все още не исках да загина, но ненавиждах пасивната роля, която ми бе отредена. Бях изнервена и нещастна. Исках животът ми да е различен. Да бъда като Рейнджъра. Сурова и смела. Но хич не ме биваше. На всичкото отгоре ме дразнеше и ироничната мисъл, че бях напуснала Морели, за да се озова в същото положение с Рейнджъра.

Фраснах Рейнджъра отново и той отговори на удара ми, като ме притисна към стената с тялото си.

— Изкарах дълъг и незадоволителен ден — каза. — Търпението ми се изчерпва. Не прекалявай.

Държеше ме до стената с тежестта си. Не можех да помръдна. А най-страшното бе, че започвах да се възбуждам.

— Това наистина ме вбесява — казах мрачно.

Той беше прекарал целия ден навън, но все още ухаеше великолепно. Топлината му се вливаше в мен. Бузата му почиваше на главата ми, а ръцете му — на стената, плътно до рамената ми. Без да мисля, се сгуших в него и го целунах леко по врата.

— Не е честно — оплака се Рейнджъра.

Раздвижих се и усетих бурната му реакция.

— Мускулите и силата са на моя страна — каза той. — Но почвам да си мисля, че ти разполагаш с цялата власт.

— Имам ли достатъчно власт, за да те накарам да ме заведеш на пазар?

— И Господ не разполага с толкова власт. Ела донесе ли нещо за вечеря?

— Преди около десет минути. Всичко е в кухнята.

Рейнджъра се отдръпна от мен, разроши косата ми и тръгна към кухнята. Външната врата остана без пазач. Ключовете си лежаха в подноса.

— Нагло копеле — извиках зад гърба му.

Той се обърна и ми се усмихна широко.

Седях до масата в кухнята, когато Рейнджъра се появи откъм спалнята, издокаран с бронирана жилетка и найлоновия колан на кръста.

— Опитай се да не откачаш днес — посъветва ме той и се отправи към вратата.

— Добре — съгласих се. — А ти се опитай да не позволиш да те прострелят.

Сбогуването ни беше доста притеснително, тъй като и двамата се тревожехме един за друг.

В пет часа Лула ми звънна по телефона.

— Пипнали са го — съобщи ми тя. — Кони и аз слушахме полицейското радио и току-що научихме, че са заловили Джънкман.

— Подробности?

— Спрели го, защото профучал на червено. Проверили данните му и извадили късмет.

— И няма пострадали?

— Не съобщиха такова нещо.

Изпитах невероятно облекчение. Проблемът бе решен.

— Благодаря — казах на Лула. — Ще се видим утре.

— Забавлявай се — отвърна тя и затвори.

Ако побързах, щях да успея да купя подарък на Валери и да стигна навреме за празненството. Оставих бележка на Рейнджъра, грабнах ключовете за поршето и се отправих с асансьора към гаража.

Вратата се отвори, но в същия миг Хал изскочи откъм стълбището.

— Извини ме — каза той, — но Рейнджъра предпочита да останеш в сградата.

— Няма проблеми — успокоих го. — Тревогата е отменена и отивам на пазар.

— Страхувам се, че не мога да ти позволя да го направиш.

Хм, значи Рейнджъра не ме бе излъгал. Наистина бе наредил на хората си да ме държат тук.

— Мъже! — изсумтях недоволно. — Всички сте проклети кретени.

Хал не отговори.

— Разкарай се от пътя ми — наредих му грубо.

— Не мога да те оставя да напуснеш сградата.

— И как ще ме спреш?

Той пристъпи от крак на крак притеснено. Държеше електрошокова палка в ръката си.

— Е? — попитах.

— Имам право да те зашеметя с палката, ако се наложи.

— Я чакай малко. Искам да си изясня нещата. Готов си да зашеметиш жената, която живее с Рейнджъра?

Лицето на Хал потъмня от яркочервено към лилаво.

— Не ми създавай проблеми — помоли ме той. — Харесвам си работата, но ще я загубя, ако се прецакам с теб.

— Ако ме докоснеш с палката, ще уредя да те арестуват за нападение. И тогава няма да ти се налага да се тревожиш за работата си.

— Мамка му! — изстена Хал.

— Чакай малко — казах. — Дай да видя палката за секунда.

Хал ми я подаде. Взех я, докоснах я до ръката му, натиснах копчето и той се стовари като чувал с тухли на пода. Хал не беше лошо момче, но бе доста тъповат.

Наведох се над него, за да се уверя, че диша, върнах му палката, качих се в турбото и изфучах от гаража. Знаех, че от контролната стая ще ме видят на екрана и някой ще се погрижи за Хал. Не ми бе приятно да го зашеметявам, но ми предстоеше важна мисия. Трябваше да купя подарък на Валери.

По принцип отивах до универсалния магазин по шосе 1, но сега не разполагах с много време и се тревожех за задръстванията. Затова се отбих в магазин за електроника и купих на Валери мобифон с камера и едногодишен абонамент. Подаръкът не беше особено булчински, но знаех, че сестра ми имаше нужда от телефон, а не можеше да си позволи да си купи такъв. После минах през дрогерията, където се снабдих с картичка и хубав плик за подаръци. Бях готова за купона. Само дето не бях подходящо облечена. Дънки, маратонки, бяла ластична тениска и дънково яке не са стандартният тоалет за соаре в Бърг, но нямах време да пазарувам и за себе си.

Паркингът пред залата на ветераните бе претъпкан. Жълтият училищен автобус на Сали бе спрян на края. Мама бе наела Сали и групата му да свирят на купона. Джоан Уолески осигуряваше храната.

Излизах от поршето, когато мобифонът ми звънна.

— Маце — каза Рейнджъра, — какво правиш в залата на ветераните?

— Тази вечер е празненството на Валери. Хал добре ли е?

— Да. Камерата улови последното ти изпълнение. Хората от контролната стая се смяха толкова неудържимо, когато зашемети Хал, че не успяха да слязат достатъчно бързо и да ти попречат да изчезнеш от гаража.

— Чух, че са заловили Джънкман. Реших, че е безопасно да изляза.

— И аз чух същото, но досега не съм получил потвърждение. Пратил съм един човек да те охранява. Опитай се да не го унищожиш.

Линията прекъсна.

Влязох в залата и потърсих баба. Сали стоеше на сцената и изпълняваше рап, издокаран в червена рокля за коктейл и червени обувки с пайети. Останалите от групата бяха облечени в гигантски тениски и торбести панталони.

Беше ужасно шумно и не чух мобифона, но усетих вибрациите му.

— Стефани — каза майка ми. — При теб ли е сестра ти? Трябваше да е тук преди цял час.

— Звънна ли в апартамента ми?

— Да. Говорих с Албърт. Каза ми, че сестра ти не била там. Изфучала нанякъде с буика. Реших, че може да се е объркала и да е дошла на празненството без мен. Напоследък често й се случва да се отнесе и да забрави нещо.

— Валери няма буик.

— Имаше проблеми с нейната кола, затова вчера взе назаем буика на чичо Шандор.

Стомахът ми се сви от притеснение.

— Ще ти звънна след малко — казах на мама и затворих. Намерих баба и я попитах дали е виждала Валери.

— Не — отговори тя. — Но се надявам да се появи скоро. Гостите почват да недоволстват.

Излязох на паркинга, взех пистолета изпод седалката на поршето и го пъхнах в джоба на якето си. Някъде на паркинга имаше черен джип с човека на Рейнджъра в него. Реших, че това ми харесва. А някъде из града се намираше сестра ми в светлосин буик. Това вече беше лошо. Всички свързваха буика със Стефани Плъм. Затова и няколко дни не се бях доближавала до него. Вярвах, че е прибран на сигурно в гаража на нашите. Далеч от погледите, далеч от мислите на Изкормвачите. Не се паникьосвай, заповядах си. Джънкман е в затвора, а Валери вероятно пиянства в някой бар, за да се подготви да издържи купона. Само се надявах да не заспи, преди да се добере до залата.

Обадих се на Морели.

— Джънкман е на сигурно място в затвора, нали? — попитах.

— Някакъв тип е заключен в затвора. Но не сме сигурни кой е. Той твърди, че е Джънкман, но нямаме потвърждение. Кара кола с регистрационен номер от Калифорния, която принадлежи на Норман Карвър. А колегите от отдела, който се занимава с гангстерите, ни казаха, че името на Джънкман е Норман Карвър.

— Какъв тогава е проблемът?

— Прекалено нисък е. Според шофьорската книжка, Карвър е едър тип. А ние пипнахме някакъв дребосък.

— Няма ли документи за самоличност?

— Нито един.

— Татуировки?

— Не.

— Това не ми харесва.

— Напълно съм съгласен с теб — каза Морели. — Къде си?

— На купона на Валери.

— Предполагам, че Рейнджъра е изпратил човек по петите ти?

— Така поне ми обеща.

— Горкото тъпо копеле — изсумтя Морели и затвори.

Не знаех с какво да се захвана. Част от мен искаше да побегне и да се скрие в безопасната сграда на Рейнджъра. Друга част пък желаеше да се върне в залата и да си отрупа чинията с кюфтета. А трета пък се тревожеше за Валери. Притеснението за сестра ми бе на първо място. Проблемът обаче бе, че нямах представа къде да я търся.

Видях мама да паркира нервно и тръгнах към нея. Тя изскочи от колата и се втурна към залата, но успях да я хвана, преди да влезе.

— Оставих баща ти у дома да чака Валери — каза тя. — Не мога дори да си представя какво й се е случило. Надявам се да не е катастрофирала. Мислиш ли, че трябва да звънна в болницата?

Започнах да си гриза ноктите наум. Не се тревожех за някаква си катастрофа. Страхувах се, че някой от Изкормвачите е забелязал Валери. Може би държаха под око местата, които посещавах често. Например апартамента ми. Но това не бе мисъл, която исках да споделя с майка ми. Стисках мобифона нервно и се канех да звънна на Морели, когато чух познат тътен. Беше звукът от всмукване на бензин в гигантски двигател с невероятна скорост. Буикът се приближаваше насам.

Валери вкара Синята птица в паркинга и я остави на запазено за инвалиди място, само на няколко крачки от мен и мама. Не казахме нито дума, защото вярвахме, че тя има право на подобно място.

— Загубих се — съобщи ни Валери, когато излезе от колата. — Излязох от апартамента, но мозъкът ми бе зает с ужасно много мисли и подкарах на автопилот. А когато се огледах, забелязах, че съм в другия край на града, близо до болница „Хелън Фулд“.

Изтръпнах. Валери бе стигнала прекалено близо до територията на Изкормвачите. Дори вероятно бе прекосила „Комстък“. Слава Богу, беше извадила късмет и бе открила пътя до залата на ветераните, без да пострада. Баба се появи на вратата.

— Ето къде сте! — извика тя. — Побързайте! Групата се изтощи и излязоха навън да попушат малко трева. Не знам защо някой би искал да пуши трева, но така ми казаха. По-лошото е, че храната ще свърши, ако не усмирим тълпата скоро.

Все още се тревожех, че буикът е из улиците, където всеки би могъл да го види. А и не исках Валери да се прибира с него в апартамента ми.

— Дай ми ключовете — казах на сестра ми. — Ще изкарам колата от мястото за инвалиди.

Трябваше да я преместя далеч от паркинга. Чак в гаража на нашите.

Валери ми връчи ключовете и всички влязоха вътре. Качих се в буика и запалих двигателя. Дадох на заден ход и се понесох към изхода. Знаех, че човекът на Рейнджъра е паркирал на отсрещната страна на улицата. Хитро място, което му даваше възможност да наблюдава входа към паркинга и предната врата на залата. За съжаление обаче не виждаше добре изхода, затова реших да завия наляво, да заобиколя и да застана до него. Можеше да ме последва до къщата на родителите ми, а после да ме върне до залата. Вал щеше да се прибере с мама или с мен.

Едва бях излязла от паркинга, когато черният хамър се появи от небитието и закова точно пред мен, като ме принуди да се бутна в паркирана кола. Натиснах клаксона и протегнах ръка към пистолета на Рейнджъра, но двама кретени се нахвърлиха от горе ми, преди да успея да го грабна. Направих всичко възможно да се освободя. Борих се с тях, крещях, вдигах шум. Но нищо не ми помогна. След секунда ме издърпаха иззад волана и ме завлякоха до багажника на буика. Отвориха го и ме набутаха вътре. После затръшнаха капака и край. Пред очите ми се спусна тъмнина.