Право в десетката

Глава 14

Подкарах поршето с висока скорост. Взех завоя към паркинга на две колела и спрях срещу буика на майка ми. Двете с Лула изскочихме от колата и спринтирахме към булчинския магазин. Хората на Рейнджъра бяха плътно зад нас. Типът до шофьора тъкмо бе скочил от джипа, когато се завъртях и протегнах ръка към него.

— Стой там! — казах строго и Лула и аз се втурнахме през вратата.

Булчинският магазин е собственост на Мария Рагуци, дребна женица на около петдесет години. Мария има къса черна коса, дълги черни бакенбарди и фини черни косъмчета по ръцете. Винаги носи тумбест игленик, закачен на гривната й, а откак я познавам, около врата й виси жълт шивашки метър. Беше омъжена и разведена три пъти, така че знаеше всичко за сватбите.

Лорета Стоунхаузър, Рита Мецгер, Маргарет Дърски, Валери, баба Мазур, мама и „сватбеният агент“ бяха натъпкани в малката стаичка. Мария Рагуци и Сали се движеха енергично наоколо и раздаваха роклите.

Маргарет Дърски ме съзря първа.

— Стефани! — извика тя. — Господи, мина толкова време! Не съм те виждала от първата сватба на Валери. А непрестанно срещам името ти във вестника. Вечно опожаряваш някое място.

Рита Мецгер се присъедини към нас.

— Стефанииии! Не е ли жестоко? Всички сме отново заедно. Велико, нали? Видя ли роклите? Страхотни са. Оранжева тиква. Страшно си падам по тиквите.

Мама се вторачи в мен.

— Още ли си надебеляла? Изглеждаш огромна.

Свалих анцуга.

— От жилетката е — обясних. — Бързах и забравих да я сваля.

Всички ме зяпнаха.

— Каква е тази жилетка? — попита Рита. — Смачква ти циците. Никак не те разхубавява.

— Това е бронирана жилетка — обясни й баба. — Стефани трябва да я носи, защото е известен ловец на престъпници и разни типове вечно се опитват да я очистят.

— Не е вярно — възрази Лула. — Опитват се да я очистят само понякога. Но днес е един от тези моменти.

— Мили Боже! — ахна Маргарет.

Майка ми потисна стона си и се прекръсти.

— Проклетата жилетка не влиза в плана — разочарова се Сали. — Какво да правим с нея? Ще скапе елегантната линия на хубавата рокля.

— Хей, говорим за обикновена бронирана жилетка, а не за девствен пояс — прекъснах го. — Просто ще я съблека.

— Жестоко — усмихна се Сали.

— Трябва да го даваш по-спокойно — посъветва го Лула. — Ще вземеш да си докараш някой инфаркт.

— Поел съм сериозна отговорност. Искам всичко да е безукорно — оправда се той, като свали една рокля от закачалката и ми я подаде. — Това е за теб.

Дойде и моят ред да ахна.

— Какво стана с оранжевото? — попитах нервно.

— Другите момичета ще носят оранжеви рокли. Главната шаферка трябва да е облечена в друг цвят. Това е патладжанено лилаво.

Лула се изсмя гръмко и притисна ръка към устата си.

Патладжан! Страхотно! Като че ли оранжевото не беше достатъчно лошо. Съблякох жилетката и си развързах обувките.

— Къде да отида да се облека?

— Пробната е в розовия коридор — отговори Сали, като ме поведе натам, понесъл роклята на Валери.

След пет минути всички бяхме издокарани. Три тикви и един патладжан. Снежнобялата гигантска рокля на Валери пък можеше да те ослепи. Гърдите на сестра ми се изливаха от деколтето, а ципът на гърба й едва удържаше на напора. Полата беше оформена като камбанка, за да прикрие дебелините от раждането. Всъщност обаче подчертаваше задника и бедрата й.

Валери пристъпи към тройното огледало, вторачи се ужасено в образа си и изпищя.

— Дебела съм! Мили Боже! Погледнете ме само! Приличам на кит. Огромен бял кит. Защо никой не ми каза? Не мога да тръгна към олтара в този вид. Пътеката не е достатъчно широка.

— Не е толкова лошо — утеши я мама, като се опита да приглади рулото тлъстини на талията. — Всички булки са красиви. Просто трябва да се видиш с воала.

Мария се втурна към нас с воала и нагласи ефирната материя над очите на Валери.

— През воала изглежда много по-добре, нали? — попита тя.

— Да. А ако наистина искаш да се почувстваш по-добре, погледни патладжана Стефани — захили се Лула.

— Не приличаше толкова на зеленчук, когато оглеждахме мострите — оправда се Сали, вторачен в роклята ми.

— Стефани има нужда от грим — обади се Лорета. — Лилави сенки, които да отиват на роклята. Блестящи сенки точно под веждите. И повечко руж.

— Много повече руж — поде Лула.

— Защо въобще се омъжвам? — изхленчи Валери. — Наистина ли искам да се омъжа?

— Разбира се, че искаш — паникьосано отговори мама.

— Да — несигурно потвърди Валери. — Ама дали искам да се омъжа за Албърт?

— Той е бащата на детето ти. Адвокат е… И е висок почти колкото теб.

С тези думи мама изчерпи аргументите си и погледна баба за помощ.

— Той е пухкаво меченце — поде баба. — И миличко сладурче, и какво ли не още.

— Страхотен купон — ухили се Лула широко. — Страхувах се, че днес следобед ще загубя някой от палците си, а вместо това се озовах сред пухкави меченца. А ти какво ще правиш? — обърна се тя към Сали. — Сватбеният агент участва ли в церемонията? Или си остава само с планирането на сватбата?

— Ще пея — гордо отговори Сали. — Имам великолепна керемиденочервена рокля. Ще подхожда идеално на есенната тема.

— Няма да е лошо да се обадим на „Трентън Таймс“ да пратят репортери на сватбата — рече Лула. — Или пък от Ем Ти Ви.

Мария запърха около нас с карфици в ръцете.

— Всичко е готово — съобщи ни тя след пет минути.

Сали ме дръпна настрани.

— Помниш празничния купон, нали? Петък вечер в залата на ветераните.

— Разбира се. В колко часа?

— В седем. И е изненада, така че внимавай да не се издадеш пред Валери.

— Устните ми са залепени.

— Я се направи, че ги заключваш — помоли баба. — Винаги се забавлявам, когато някой се прави, че си заключва устата и хвърля ключа.

Изпълних желанието й примирено.

Лула се завъртя на седалката.

— Хората на Рейнджъра са още там.

Минавах за втори път покрай бара на ъгъла на Трета улица и „Ларами“. Повечето от сградите наоколо бяха жилищни, ако въобще грозните тухлени блокове можеха да се нарекат жилища. Нямаше обществени паркинги и бе невъзможно да спреш до тротоара. Половината коли, паркирани до бордюра, очевидно не бяха мръдвани от години.

Паркирах незаконно, блокирайки една от колите, и двете с Лула слязохме от поршето. Не си направих труда да го заключа. Хората на Рейнджъра нямаше да позволят да му се случи нещо. Белезниците бяха затъкнати в джинсите ми. Носех бронираната жилетка под анцуга. Имах сълзотворен спрей в джоба. Лула вървеше плътно зад мен. Не я попитах с какво е въоръжена. По-добре се чувствах, когато не знаех.

Посетителите на бара се извърнаха към нас любопитно. Очевидно мястото не бе посещавано често от жени. Особено пък доброволно. Очите ни постепенно се приспособиха към тъмнината вътре. Четиримата мъже на бара си говореха с бармана. До очукана дървена маса седеше самотен клиент. Джамил Родригес. Лесно бе да го разпознаеш по снимката му. Среден на ръст негър с кърпа на главата, украсена с фалшиви скъпоценни камъни. Мустаци и козя брадичка. На бузата му се виждаше грозен белег, като изгорено от киселина.

Той се облегна небрежно назад.

— Дами?

— Ти ли си Джамил? — попита Лула.

Той кимна.

— По делови въпрос ли ме търсите?

Лула ме погледна и се ухили.

— Тоя глупак си мисли, че ще купим от стоката му.

Придърпах си стол и се настаних до Родригес.

— Ето каква е работата, Джамил — започнах кротко. — Забравил си да се явиш на делото си — и му закопчах едната гривна от белезниците.

— Седях си и чаках търпеливо да ми се случи нещо хубаво — усмихна се Родригес. — И тъкмо си търсех нов палец — съобщи ми той и извади огромен ловджийски нож от джоба си.

Четиримата клиенти на бара се завъртяха към нас и зачакаха шоуто. Бяха млади и изглеждаха настроени за екшън. Подозирах, че щяха да се включат, когато му дойде времето.

Лула извади пищов от ластичните си тигрови джинси и го насочи към Родригес. Откъм вратата долетя рязкото изщракване на заредена пушка — помпа. Не познавах типа в черно, запълнил коридора, но знаех, че е от джипа. Не беше трудно да забележиш хората на Рейнджъра. Огромни мускули, липсващи вратове, черни одежди.

— Няма да е лошо да пуснеш ножа — посъветвах Родригес.

Той присви очи.

— Накарай ме.

Човекът на Рейнджъра проби гигантска дупка в тавана над Родригес.

— Хей — завъртя се Лула към него. — Внимавай! Тъкмо бях на фризьор. Нямам нужда от гипс в косата. Следващия път просто надупчи тоя смотан загубеняк.

Здравенякът й се усмихна широко.

След няколко минути настанихме Родригес на задната седалка на поршето и се отправихме към полицейския участък.

— Видя ли нежната усмивка на оня красавец? — попита ме Лула. — Страхотен беше, нали? Забеляза ли размера на пушката му? Обляха ме горещи вълни. Бих си гризнала от това апетитно парченце.

— Какво ще кажеш за парче от мен? — попита я Родригес.

— Дръж си езика зад зъбите — грубо му нареди Лула. — Малко ми остава да те пречукам. Можем да те изхвърлим от колата и да те прегазим няколко пъти.

Минах по Трета улица към „Стейт“ и поех на юг. Преминах една пресечка, спрях на светофара и в мига, когато светна зелено, Харълд Панчек профуча в обратната посока в синята си хонда сивик.

— Мили Боже! — изврещя Лула. — Видя ли? Това беше Харълд Панчек. Бих познала навсякъде квадратната му жълта глава.

Задействах се енергично и направих забранен обратен завой. Подкарах поршето агресивно и се озовах точно зад Панчек. Хората на Рейнджъра, зашеметени от изненада, се мъчеха да ме настигнат. Спряхме на следващия светофар и Лула изскочи от колата и се втурна към хондата. Грабна дръжката на вратата, но в същия момент Харълд я забеляза и изфуча напред. Лула се качи обратно в поршето и аз подкарах бързо. Залепих се за задната броня на Панчек с надеждата, че ще го деморализирам и накарам да спре. Той обаче залъкатуши между колите и пое по страничните улици в стремежа си да се отърве от мен.

— Не разбирам накъде отива — отбеляза Лула. — Май само се опитва да се измъкне от теб. Обзалагам се, че никога преди не е идвал в този квартал.

Бях напълно съгласна с нея. Намирахме се в бедняшката част на Трентън и пътувахме към опасните квартали. Панчек шофираше като луд и без да се усети, профуча четири пресечки по Шеста улица.

Натиснах спирачката, когато Харълд пресече „Лайм“. Улица „Комстък“ се намираше само на една пресечка от нас. А там бе територията на Изкормвачите. Не възнамерявах да следвам Панчек из тези опасни земи.

— Знаем ли мобифона на Панчек? — попитах Лула. — Можем ли да го предупредим, че е навлязъл в земята на Изкормвачите?

— Не му знаем мобифона — отговори тя. — А и бездруго е късно. Той вече зави по „Комстък“.

Продължих надолу по „Лайм“, като шофирах бавно. Надявах се, че Панчек ще изскочи отнякъде. Никакъв късмет. Завих и насочих поршето на север.

След малко стигнахме до участъка. Оставих Лула в поршето, а аз заведох Родригес вътре. Знам, че беше тъпо от моя страна, но исках ченгетата да видят как съм заловила напълно облечен човек.

Наближаваше пет часът и Морели си бе тръгнал. Благодарих на Бога и за малките услуги. Нямах представа как да се държа с Джо. Благодарение на тъпия сапун на Рейнджъра, срещите с Морели ми се струваха адски неудобни. А ако трябваше да си кажа истината, не ставаше дума само за сапуна. По-скоро за самия Рейнджър. Този тип беше кошмарно секси.

И се разхождаше без бельо. Не можех да спра да мисля за това. Шамаросах се наум. Стегни се, заповядах си твърдо. Не си сигурна за бельото. Вярно е, че не успя да намериш други боксерки в апартамента, но това не означава, че той притежава само един чифт. Може останалите да са били в пералнята. Е, не звучеше твърде вероятно. Но пък реших да се придържам към тази идея, тъй като мисълта да застана до Рейнджъра, когато е без бельо, ме подлудяваше.

Кони беше спуснала кепенците, когато се върнах в офиса, затова оставих Лула до колата й и се върнах в сградата на Рейнджъра. Черният джип ме последва в гаража и паркира на едно от страничните места. Две от четирите места, запазени за Рейнджъра, бяха заети. Мерцедесът и турбото бяха там. Пикапът липсваше. Оставих поршето кайен до турбото, отидох до джипа и почуках на прозореца.

— Благодаря за помощта — казах любезно.

Типът, седнал до шофьора, ми кимна. Никой от двамата не проговори. Усмихнах им се и забързах към асансьора.

Влязох в апартамента и оставих ключовете на бюфета. Забелязах, че някой бе оставил купа с плодове и сребърен поднос с неотворени писма върху него.

Тъкмо си избирах плод, когато чух превъртане на ключ. Свалих резето и отворих на Рейнджъра.

Той метна ключовете си на бюфета и прегледа пощата.

— Как мина денят? — попита ме.

— Добре. Беше прав за Родригес. Седеше си в бара на Трета улица и „Ларами“.

Реших, че няма нужда да обяснявам повече. Бях сигурна, че е получил подробен доклад от хората си.

— Кой ще се жени? — поинтересува се той.

— Валери.

На вратата се почука и Ела се появи с поднос храна.

— Искате ли да подредя масата? — предложи тя.

— Няма нужда — отказа Рейнджъра. — Просто сложи таблата в кухнята.

Ела мина покрай нас, остави храната и се отправи към външната врата.

— Имате ли нужда от нещо друго? — попита тя.

— Не — отговори Рейнджъра. — Всичко е наред. Благодаря.

Не можех да повярвам, че големият опасен тип от специалните части живееше по този начин. Изпрани и изгладени дрехи, оправено легло, деликатеси.

Рейнджъра заключи вратата и ме последва в кухнята.

— Съсипах си мъжествения образ, нали? — подхвърли весело.

— Винаги съм смятала, че си адски суров тип. Представях си как спиш на голия под някъде.

Той вдигна капака от едното блюдо.

— Имаше и такива години.

Ела ни беше донесла задушени зеленчуци, ориз и пиле с лимонов сос. Напълнихме си чиниите и се настанихме на високите столчета зад бара.

Довърших си пилето и погледнах към сребърния поднос.

— Няма ли десерт?

Рейнджъра се облегна назад.

— Съжалявам, не ям десерти. Къде скрихте Изкормвача?

— В къщата на Вини в Пойнт Плезънт.

— Кой знае за него?

— Кони, Лула и аз.

Ръката му се протегна, свали ципа на анцуга и разкопча бронираната жилетка.

— Това няма да ти помогне, маце. Джънкман е застрелял последните си две жертви в главата.

Смъкнах жилетката и облякох анцуга отново. Дъждът бе спрял, но беше станало доста хладно.

Рейнджъра се обади на Ела и й съобщи, че излизаме. После извади анцуг и специален колан от гардероба. Черният найлонов колан съдържаше пистолет, електрошокова палка, сълзотворен спрей, фенер и амуниции. Излязохме от апартамента, заключихме и се качихме в асансьора. Двама мъже ни чакаха в гаража. Познавах ги добре. Танк и Хал. Те се качиха в пикапа, а ние с Рейнджъра се настанихме в поршето турбо. Рейнджъра бе облякъл черния си анцуг, но остави колана на задната седалка.

Изнесохме се от гаража и потеглихме по „Броуд“. Нощта бе тъмна и безлунна. Бяха надвиснали черни облаци, които предвещаваха още дъжд. Фаровете на джипа не се отделяха от нас. Рейнджъра шофираше бавно и спокойно, навил ръкавите си до лактите. Часовникът му проблясваше от време на време на светлината от уличните лампи.

Аз обаче не бях спокойна. Тревожех се, че Антон Уорд може да е избягал. Също така се тревожех, че може още да е в бунгалото на Вини.

— Няма да го нараниш, нали? — обърнах се към Рейнджъра.

Той ми хвърли бърз поглед и каза лаконично:

— Маце.

— Знам, че вероятно е убил няколко души — казах нервно. — Но все пак съм отговорна за безопасността му.

— Искаш ли да ми обясниш по-подробно?

Разказах му как бяхме освободили Уорд под гаранция, а после го бяхме отвлекли.

— Страхотно изпълнение — отсъди той.

Улицата на Вини бе абсолютно тъмна. Рейнджъра паркира поршето на частния път, а Танк спря джипа зад него.

— Мога да те оставя в колата с Хал — каза ми Рейнджъра, като взе колана от задната седалка. — По-удобно ли ще се чувстваш с него?

— Не. Ще дойда с теб.

В къщата цареше тишина, но долових присъствието на Уорд. Седеше си в банята, закачен към клозета и тръбата. Не изглеждаше особено щастлив да види Рейнджъра.

— Знаеш ли кой съм? — попита го Рейнджъра кротко.

Уорд кимна и огледа найлоновия колан с пистолета и фенера.

— Да. Знам кой си.

— Ще ти задам няколко въпроса — продължи Рейнджъра. — А ти трябва да ми дадеш правилните отговори.

Уорд се вторачи в мен и Рейнджъра, после в Танк.

— Ако не ми отговориш правилно, ще те оставя тук в компанията на Танк и Хал — предупреди го Рейнджъра. — Разбираш ли ме?

— Да, разбирам.

— Разкажи ми за Джънкман.

— Няма много за разказване. Не е от града. От Ел Ей е. Никой не знае истинското му име. Само Джънкман.

— Къде живее?

— Мести се често. Вечно отсяда при някоя нова кучка. Не сме близки приятели, разбираш ли? Не познавам кучките му.

— Каква е историята с убийствата? За какво е списъкът?

— Човече, не мога да говоря за тези неща. Аз съм от братята.

Рейнджъра го халоса с фенера по коляното и Антон се стовари на пода като чувал с пясък.

— Ако не ми кажеш, ще си мечтаеш за смъртта — предупреди го Рейнджъра.

— Джънкман иска да стане генерал с пет звезди. В организацията в Ел Ей е бил само лейтенант. Изпратиха го тук да оглави бандата, защото в Трентън си имахме проблеми с водачите. Настъпи безвластие, когато очистиха Муди Блек. Работата е там, че Джънкман първо трябва да впечатли членовете. Например да извърши няколко сериозни убийства, които да му донесат точки. Вече очисти втория водач на Кралете, както и един от помощниците му. Остават му едно ченге и сладураната тук.

— Защо Стефани?

— Тя е ловец на престъпници. Прибрала е доста от братята. А не е хубаво да те арестува някаква тъпа путка. Уронва престижа на бандата. Затова, като последно доказателство за способностите на Джънкман, съветът реши да му възложи залавянето й. Планът е да я гепи и да я даде на членовете да се позабавляват с нея, преди да я очисти. Тя е част от коронацията му.

Пред очите ми затанцуваха петна, а в главата ми заби камбана. Изнесох се от банята с разтреперани крака и се стоварих на канапето във всекидневната. Майка ми и Морели бяха прави. Имах нужда от нова професия.

Чух вратата на банята да се затваря. Рейнджъра дойде и седна при мен.

— Добре ли си? — попита ме.

— Напълно. Просто ми стана скучно и реших да подремна.

Думите ми почти го накараха да се усмихне.

— Приключихме с Антон Уорд. Имаш ли планове за него?

— Мислех да го върна обратно в затвора, като отменя гаранцията му.

— И каква е причината за отмяна?

— Съгласи се да носи гривна с проследяващо устройство, когато го освободихме, но после отказа и избяга през прозореца на банята в офиса.

— Добре. Ще накарам Танк да се погрижи за него. Ще го задържим до утре сутрин, за да оправим документацията. С превръзка на очите ли го докарахте дотук?

— Не, но го увихме в одеяло. А и беше тъмно и се съмнявам, че е видял нещо.

След около четиридесет минути се върнахме в Трентън.

По пътя не говорихме много. Това бе нормално за Рейнджъра, но не и за мен. Из главата ми препускаха безброй мисли, но не исках да изрека никоя на глас. Рейнджъра паркира колата и се качихме в асансьора, където той натисна копчето за четвъртия етаж.

— Какво има на четвъртия етаж? — попитах.

— Малки апартаменти за служителите на фирмата. Изкарах единия наемател, за да разполагаш със собствено жилище, докато нещата се изяснят и стане безопасно да си тръгнеш.

Вратата на асансьора се отвори и Рейнджъра ми връчи ключа.

— Не очаквай винаги да се държа толкова цивилизовано.

— Зашемети ме. Не знам какво да кажа.

Той взе ключа от ръката ми, прекоси коридора и отвори вратата на апартамент 4 Б. Запали лампата, подаде ми ключа и ме бутна вътре.

— Заключи вратата, преди да си променя решението — каза той. — Натисни копчето за седмия етаж, ако имаш нужда от мен.

Затворих, заключих и се огледах. Малка кухничка до едната стена. Широко легло в нишата. Бюро и стол. Удобно кожено канапе. Масичка за кафе и телевизор. Чисто и обзаведено с вкус. Чаршафите на леглото бяха чисти и изгладени. В банята имаше чисти кърпи и кошничка с тоалетни принадлежности.

Дрехите ми бяха изпрани и прибрани в голяма кошница, оставена до леглото.

Взех си душ и облякох чиста тениска и боксерки. Не бяха копринени и секси като тези на Рейнджъра, а от мек памук. Розови, с малки жълти маргаритки. Напълно подходящи да прекарам в тях самотна вечер, като се преструвам, че животът ми е безопасен и щастлив.

Минаваше десет, затова звъннах в дома на Морели. Никакъв отговор. Сърцето ми се сви. Завладяха ме ревност и неувереност. След като на мен ми бе трудно да си държа ръцете далеч от Рейнджъра, Морели можеше да е изправен пред същия проблем. Жените го следяха по улицата и извършваха престъпления с надеждата да се запознаят с него. Джо нямаше да се затрудни да намери меко тяло, до което да спи.

Мисълта за Морели с друга жена ми се стори ужасяваща, затова се отпуснах на канапето и запрепусках по телевизионните канали в стремеж да се разсея. Спрях се на баскетболен мач. Погледах десетина минути, но ми писна. Затърсих нещо друго, после се вторачих в тавана. Рейнджъра бе три етажа над мен. По-приятно ми бе да си мисля за него, отколкото за Морели. Фантазиите за Рейнджъра ме възбуждаха, а мислите за Морели ме натъжаваха.

Загасих телевизора, отпуснах се в леглото и си заповядах да заспя. Половин час по-късно все още бях напълно будна. Малката стаичка ми се струваше стерилна. Беше безопасна, но лишена от чар. Възглавницата не ухаеше на Рейнджъра. А думите на Антон Уорд продължаваха да ме измъчват. По бузите ми потекоха сълзи. Господи! Сега пък какво ми ставаше? Какви бяха тия тъпи сълзи? Дори не бях в мензис. Сигурно диетата беше виновна. Тъпчех се основно със зеленчуци и бях лишена от тортички и понички.

Надигнах се от леглото, грабнах ключа и се понесох с асансьора към седмия етаж. Минах с бодра стъпка през коридора и звъннах на вратата на Рейнджъра. Готвех се да позвъня втори път, когато той ми отвори. Все още бе с черната тениска и широкия панталон. Слава Богу! Щях да успея да се въздържа и да не му съдера панталона. Но не бях толкова сигурна за копринените боксерки.

— На четвъртия етаж е адски самотно — казах. — А и твоите чаршафи са по-хубави от моите.

— По принцип бих приел това за сексуална покана, но след тази сутрин вярвам, че искаш само чаршафите ми.

— Всъщност, надявах се да ми позволиш да спя на канапето.

Рейнджъра ме придърпа в апартамента и заключи вратата.

— Можеш да спиш където си поискаш, но няма да се чувствам отговорен за действията си, ако пак ме опипаш, докато спя.

— Не съм те опипвала!

Седяхме до масата в кухнята и Рейнджъра ме наблюдаваше как ям кроасани.

— Кажи ми честно — помоли ме той. — Наистина ли беше уплашена снощи? Или само искаше чаршафите, сапуна и храната ми?

Усмихнах му се весело.

— Има ли значение?

Рейнджъра се замисли за момент.

— Не особено голямо.

Бях спала на канапето, сгушена в пухен юрган, положила глава на една от възглавниците с меки копринени калъфи. Не беше удобно като в леглото, но пък не ме измъчваше чувство за вина.

— Тази сутрин, докато се къпеше, научих лоша новина — съобщи ми Рейнджъра. — Джънкман е пречукал ченгето си.

Сърцето ми се сви.

— Познавам ли го?

— Не. Член е на щатския отдел за борба с гангстерите. От северната част на Джърси, макар да е работил и тук.

Идваше моят ред.

— Джънкман ще бъде очистен — продължи Рейнджъра. — Доста хора го търсят. Междувременно искам да останеш в сградата. Ако не ми се налага да се тревожа за теб, мога да изпратя още двама души по следите му.

Не възнамерявах да споря. Нямах никакво желание да участвам в церемонията по коронясването на Джънкман. А и животът в апартамента на Рейнджъра не бе тежък. Сипах си още кафе.

— Разполагаш с много служители — отбелязах. — Как можеш да си позволиш да издирваш Джънкман и в същото време хората ти да следят и мен?

— Джънкман току-що уби щатско ченге. За главата му има висока награда, която прави рентабилно изпращането на повече хора по петите му. Но не мога да оправдая парично назначаването на охрана за теб. Всеки път, когато имаш нужда от защита, аз се лишавам от мангизи.

Не знаех какво да отговоря. Никога не бях мислила за Рейнджъра като за бизнесмен. Приличаше ми повече на супергерой, който си осигурява служители и коли от някоя съседна галактика. Или поне от мафията.

— Господи — промърморих. — Съжалявам.

Рейнджъра си допи кафето и стана.

— Казах само, че нямам парично оправдание. Истината е, че си странично перо в бюджета ми.

Последвах го в спалнята и загледах любопитно как си провери пистолета и го закачи на колана си.

— Вписана си в графа „Развлечения“ — продължи Рейнджъра, като прибра парите и кредитните си карти в джоба на панталона. — Нашият бизнес е стресиращ, а ти си комикът, който разсмива целия ми екип. Плюс това получавам и данъчно облекчение.

Ококорих очи и вдигнах вежди. Думите му не звучаха ласкателно.

— Комик?

Рейнджъра ми се ухили широко.

— Харесвам те. Всички те харесваме.

Той ме сграбчи за предницата на блузата, вдигна ме във въздуха и ме целуна.

— Истината е, че те обичам… по свой собствен начин.

После ме остави на пода и се приготви да излезе.

— Приятен ден. Не забравяй, че камерата те наблюдава от мига, когато напуснеш апартамента. А хората ми имат заповед да те зашеметят с електрошокова палка, ако направиш опит да излезеш от сградата.

След тези думи Рейнджъра изчезна.

Мислите ми запрепускаха объркано. Не знаех кога Рейнджъра се шегува и кога говори сериозно. Не се съмнявах, че го забавлявам. В миналото смехът му ми се струваше нежен и незлоблив. Но чак пък да съм включена в графа „Развлечения“… А и какво, по дяволите, да мисля за „обичам те по свой собствен начин“? Реших, че сигурно би трябвало да съм доволна. Аз също го обичах по свой собствен начин.

На вратата се позвъни. Отворих на Ела, стиснала в ръка кошницата с чисти дрехи, които бях оставила в апартамента на четвъртия етаж.

— Рейнджъра ме помоли да ти донеса дрехите — каза тя. — И телефонът ти е в кошницата. Беше на нощното шкафче.

Сетне взе подноса от закуската и се приготви да излезе.

— Кога ще бъде удобно да дойда да почистя? — попита ме.

— Когато на теб ти е удобно.

— Мога да пооправя още сега — реши тя. — Няма да отнеме дълго време. Днес няма много работа.

С изключение на мама никой преди не ми беше готвил или чистил. Нямах пари за домашна прислужница. Дори не познавах човек, освен Рейнджъра, който да има такава. Винаги бях мечтала за подобен лукс, но в момента се чувствах адски неудобно. Едно бе Ела да идва и да улеснява живота на Рейнджъра, докато той преследва престъпници. Но бе съвсем различно тя да разчиства бъркотията създадена от мен, докато аз си седя и гледам телевизия.