Право в десетката

Глава 7

Къщата на Естер Хамиш наподобяваше тази на родителите ми. Всекидневна, трапезария и кухня на първия етаж. Три малки спални и баня на втория. Тесен заден двор. Миниатюрен преден. Гараж за две коли в задната част на имота.

Вътре къщата бе чиста, но доста овехтяла. Банята и кухнята ставаха за употреба, но плачеха за ремонт. Също като у родителите ми. Освен това къщата изглеждаше обитавана.

— Кога ще можем да се нанесем? — попита Валери.

— След две седмици — отговори Естер. — В момента тук живее едно младо семейство, което току-що си купи къща. Ще се изнесат след две седмици.

— Чакай малко — намесих се възмутено. — Във вестника пишеше, че човек може да се нанесе веднага.

— Ами две седмици са почти веднага — сви рамене Естер. — Когато човек стигне до моята възраст, две седмици са нищо работа.

Две седмици. Щях да съм загинала след две седмици! Сестра ми трябваше да се изнесе веднага от апартамента ми. Валери се обърна към майка.

— Какво мислиш?

— Идеална е — отговори тя.

Естер погледна Сали.

— Ти ли си зетят?

— Не — отговори Сали. — Аз съм шофьорът на автобуса и сватбеният агент.

— Зетят е адвокат — гордо се обади майка ми.

Естер се ухили доволно, когато чу това.

— Взимай я — каза баба на Валери.

— Да — присъедини се към нея и Сали. — И аз смятам, че трябва да я вземеш.

— Добре — съгласи се Валери. — Сделката е сключена.

За пореден път новините бяха и добри, и лоши. Добрата бе, че щях да си получа апартамента обратно. А лошата, че това нямаше да стане достатъчно бързо.

— Имам нужда от поничка — промърморих на себе си.

— Чудесна идея — зарадва се баба. — И аз бих хапнала една поничка.

— Връщайте се в автобуса — нареди ни Сали. — Всички отиваме да ядем понички.

След пет минути Сали паркира пред „Вкусната пастичка“. Вратата на автобуса се отвори с изсвистяване и всички се изсипахме навън. Баба си избра две понички, майка ми — две, Валери също две, както и Сали. А аз си поръчах цяла дузина. Оправдах се, че трябва да занеса нещо за хапване в офиса, но ако денят ми не тръгнеше по-добре, щях да омета всичките.

Рене Плат стоеше зад щанда.

— Уха, адски смело от твоя страна да се захванеш с Изкормвачите — възхити ми се тя. — Аз не бих посмяла дори да се мярна пред тези типове.

— Кои са Изкормвачите? — поинтересува се мама.

— Не са интересни — казах бързо. — А и не съм се захващала с тях.

— Чух, че си навлязла в територията им с танк и си прегазила неколцина — продължи Рене. — Включително боса им. Чух също, че си единствената, която може да идентифицира Червения дявол. И че си дала кръвна клетва да го заловиш.

— Мили Боже — изстенах. — Къде чу тая дивотия?

— Всички го знаят — отговори ми Рене. — Вече се разчу из целия град.

Майка ми се прекръсти и омете поничките си за секунда.

— Това е от унгарската страна на семейството — похвали се баба. — Много сме корави. Произхождаме от дълга линия дезертьори и алкохолици.

— Май няма да е лошо да се прибираме — предложих.

Майка ми нямаше вид на човек, успокоен от двете понички. Беше стиснала устни толкова здраво, че лицето й посиняваше. Не й беше лесно да се примири с дъщеря като мен.

Натоварихме се обратно в автобуса.

— Готова съм да ти помогна да пипнеш тия Изкормвачи — каза баба. — Не ги знам какви са, но се обзалагам, че бих могла да сритам малко изкормвачески задници.

— Изкормвачите са гангстерска банда — намеси се Сали. — Адски гадна банда. Налага ми се да минавам през територията им, за да взема няколко хлапета, и ми се струва, че съм попаднал във военна зона. Имат часовои по ъглите и войници, които патрулират из улиците. Тези типове никога не се усмихват. Стоят, вторачени в теб, като зловещи зомбита.

— Какво правят бандите? — полюбопитства баба.

— Правят се на много страшни — отговори й Сали. — Контролират трафика на дрога. И се убиват един друг.

— Не разбирам накъде отива светът — изсумтя баба. — Преди мафията се занимаваше с такива неща. Нищо чудно, че Лу Рагуци изглежда толкова зле напоследък. Оня ден го видях в погребалното бюро на Стива. Обувките му бяха ужасно овехтели. Сигурно няма пари да си купи нови.

— Лу се справя чудесно — възрази майка ми. — Но в момента данъчните му правят ревизия. И нарочно си купи обувки на старо, за да не изглежда преуспял.

Всички се прекръстиха при споменаването на данъчните. Уличните банди и мафията бледнееха в сравнение с ужаса от данъчния закон.

— Ще тръгвам — каза Сали, когато спря пред дома на нашите. — Трябва да прекося целия град, за да прибера хлапетата.

— Благодаря за возенето — усмихна му се баба, като заслиза внимателно по стълбичката на автобуса. — Може да се видим довечера. При Стива ще има чудесно опело. Покойникът е Чарли Уайтхед и „Рицарите на Колумб“ със сигурност ще дойдат. А те са най-интересните от клубовете в града.

Взех торбата с пелени, майка ми грабна чантата на Валери и последвахме баба към къщи.

— И аз трябва да вървя — казах, като оставих торбата в антрето.

— Много мило от твоя страна, че помогна на сестра си да си намери жилище — похвали ме майка ми.

Преметнах собствената си чанта през рамо.

— Благодаря за похвалата, но правех услуга и на себе си.

— Можеше да си направиш услуга, като просто й наредиш да се изнесе от апартамента ти. А намирането на къща беше наистина мило.

Взех си торбата с понички, сбогувах се с всички и се изнесох. Покатерих се в пикапа на Рейнджъра и поседях неподвижно за момент, като се опитвах да се успокоя. Щях да си имам ужасни неприятности, ако слуховете достигнеха до Изкормвачите. Нямаше да им хареса да чуят, че са били преследвани и прегазвани от бяла жена. В средите на гангстерите тези неща не даваха престиж. Е, в момента не можех да направя кой знае какво, утеших се. Най-разумното бе да стоя далеч от тях. Ако имах късмет, те щяха да са заети с продажбата на дрога и взаимното си избиване, и нямаше да се занимават с мен.

Подкарах пикапа, завих зад ъгъла и се отправих към дома на Джо. Обикновена проверка. Исках да се уверя, че къщата стои на мястото си и не е понесла допълнителни щети. Бях се изнесла оттам, но все още се чувствах свързана с нея. Чувствах се свързана и с Морели по същия начин. Бездруго бяхме се разделяли толкова много пъти, че вече това ми се виждаше напълно нормално. Пък и не бях сигурна, че сме скъсали. Приличаше ми повече на реорганизация.

Улицата на Морели беше безлюдна, като се изключи ванът, паркиран пред къщата. Возилото принадлежеше на Авантата, братовчеда на Джо. Авантата заличаваше графитите, като боядисваше предната врата в яркочервено. Надписите по тротоара все още се виждаха, но не бе добавено нищо ново. Намалих, но не спрях. Авантата не си прекъсна работата, за да се огледа наоколо, и аз реших да не му се обаждам.

Следващата ми спирка бе Каръл Кантел. Не бях длъжна да я проверявам всеки ден, но се бях привързала към нея. Как може да не харесаш жена, която е обрала камион на „Фрито-Лей“, а после е изяла доказателствата?

Паркирах пред дома й и се понесох към вратата. Сестрата на Каръл, Синди, ми отвори, преди да звънна.

— Седяхме в предната стая и те видяхме да паркираш — каза Синди. — Станало ли е нещо?

— Не. Просто светско посещение — отговорих, като огледах сестрите. — Исках да се уверя, че всичко е наред.

— Чувствам се много по-добре — обади се Каръл. — Мисля, че успях да се отърва от пристрастеността си към чипса.

Синди се наведе към мен.

— Леле, миришеш страхотно — каза ми тя. — Не знам на какво точно обаче. Не е парфюм…

— Течен сапун — отговорих. — Взех го назаем от един познат.

Каръл се приближи да ме подуши.

— Женен ли е?

— Не.

— А иска ли да се ожени?

Този въпрос ме занимаваше доста време, след като излязох от квартала на Каръл. Нямах и най-беглата идея какъв е правилният отговор. Работех с Рейнджъра, шофирах пикапа му и живеех в апартамента му, но не знаех почти нищо за него. Само няколко незначителни факта. Бил женен веднъж като доста млад. Имаше дъщеря във Флорида. Беше напуснал колежа, за да се запише в армията. А там бил в специалните части. Това беше цялата информация, с която разполагах. Рейнджъра не споделяше мислите си. Рядко показваше чувствата си. Усмихваше се от време на време. Апартаментът му също не разкриваше много. Имаше добър вкус за обзавеждане и за сапуни.

Стана време за обяд, а не знаех с какво да се захвана, затова паркирах пред супермаркета и изядох две понички. Почиствах крем карамел от тениската си, когато мобифонът ми звънна.

— Къде си? — попита Морели.

— Пред супермаркета. Обядвам.

— Чу ли слуховете?

— Чух безброй слухове. Кои по-точно имаш предвид?

Джо въздъхна тежко.

— А, онези ли? — попитах невинно. — Да, чух ги.

— И какво смяташ да правиш?

— Да се крия.

— Ще трябва да се скриеш много добре, защото ако те намеря, ще те сложа под домашен арест.

— Въз основа на какви обвинения?

— Безумно излагане на излишни рискове. А и моето подлудяване, разбира се. Къде се криеш? Не си у родителите си. Там вече проверих.

— Настаних се в жилището на един приятел.

— Безопасно ли е?

— Да.

С изключение на приятеля, разбира се.

— Щях да се чувствам по-добре, ако гласът ти звучеше по-уплашено — сподели Морели. — Тия типове са откачени. Непредвидими и безумни. И действат според техни собствени правила.

Джо затвори. Беше мой ред да въздъхна тежко. Опитвах се упорито да си внуша, че не съм обезумяла от страх.

Реших, че докато съм близо до супермаркета, мога да си понапазарувам малко, затова заключих пикапа и се завлякох в магазина. Взех си кутия със зърнени храни, мек бял хляб, буркан с фъстъчено масло (от вкусното, дето е претъпкано с мазнини и захар) и буркан с маслини.

Бутах количката си по пътеката, когато госпожа Зюк ме забеляза.

— Стефани Плъм! — извика тя. — Дори вече не помня кога те видях за последен път. Но виждам баба ти редовно и тя ми разказва за всичките ти приключения.

— Разказите на баба не отговарят на истината.

— И тази работа с Изкормвачите…

— Това пък съвсем не е истина.

— Всички говорят как съвсем сама си им провалила бизнеса. Лоша е работата с убиеца обаче.

— С убиеца?

— Нали знаеш, онзи, когото са наели да те очисти. Чух, че са докарали някого от Калифорния. Изненадана съм, че обикаляш наоколо толкова спокойно. Дори ми се струва, че не носиш бронирана жилетка.

Дали говореше сериозно?

— Всичко това са слухове — казах. — Няма нищо вярно.

— Разбирам — кимна госпожа Зюк. — Възхитително е, че си толкова смела и скромна. Но ако бях на твое място, щях да си сложа бронирана жилетка.

— Не мисля, че Изкормвачите прекарват много време в супермаркети.

— Може и да си права — съгласи се госпожа Зюк. — Но аз за всеки случай ще се отдалеча от теб.

Постарах се да не гледам уплашено през рамо, докато отивах към касата.

Телефонът ми звънна, когато се качвах в пикапа.

— Какви са тези слухове за наемния убиец? — поинтересува се Кони. — Говори ли с Джо?

— Говорих, но не ми каза нищо за наемни убийци.

— Преди малко Вини плати гаранцията на някакво хлапе от гангстерските територии и то не спря да дрънка как ще те очистят.

Фраснах глава във волана. Нещата излизаха извън контрол.

— Не мога да говоря сега — казах на Кони. — Ще ти звънна по-късно.

Набрах номера на Морели и си поех дълбоко дъх.

— Да?

— Аз съм. Помниш ли как ме попита дали съм чула слуховете? За кои точно говореше?

— За клетвата ти да отървеш света от Изкормвачите. За обещанието ти да идентифицираш Червения дявол. О, да, и за наемния убиец. Това е любимата ми част.

— Тъкмо чух за наемния убиец. Вярно ли е?

— Не знам. Проверяваме. Още ли си в супермаркета?

В главата ми иззвъня аларма. Дали Морели би се опитал да ме хване и заключи в къщата си?

— Напазарувах си и сега се връщам в офиса — излъгах го. — Звънни ми, ако чуеш нещо.

Затворих, стартирах двигателя и подкарах в обратната на офиса посока. Страшно умно, да му се не види. Сега трябваше да се крия и от Изкормвачите, и от Морели.

Имах доста време за убиване преди киното с Лула и залавянето на Панчек, затова се отправих към универсалния магазин. Паркирах пред входа на „Мейсис“ и се замотах в отдела за обувки. Кредитната ми карта бе почти изчерпана, а и не видях нещо, което да си заслужаваше да ме набутат в затвора за неплатени дългове, така че излязох от „Мейсис“ и нахлух в магазина на „Годайва“9. Събрах всички стотинки, които се търкаляха из чантата ми, и си купих две парчета шоколад. Ако си купуваш шоколад с дребни пари, калориите не се броят. Пък и едното бе с ягодов крем, така че щях да ям плодове. А плодовете са полезни, нали?

Мобифонът ми звънна, докато довършвах второто парче.

— Мислех, че се връщаш в офиса — недоволно процеди Морели.

— Промених си решението в последния момент.

— Къде си?

— Пойнт Плезънт. Реших да се поразходя по брега. Денят е прекрасен. Но тук е малко ветровито.

— Чуват се шумове сякаш около теб има доста хора.

— Да, в един от павилионите съм.

— Повече ми прилича на универсален магазин.

— А защо се обаждаш? — попитах.

— Колата ти е свободна. Накарах да я почистят и графитите изчезнаха напълно. Можеш да си я прибереш по всяко време.

— Благодаря. Това е чудесно. Ще изпратя баща ми да я вземе.

— Сладурче, можеш да бягаш, но не можеш да се скриеш — захили се Морели. — Ще те намеря.

— Ама че си ченге!

— Такова съм си.

Затворих и излязох от магазина. Беше почти шест, така че се отправих към дома на Лула. Изядох остатъка от поничките, докато седях в задръстването на магистралата.

Лула беше на площадката пред къщи и ме чакаше.

— Закъсня — скара ми се тя. — Ще изпуснем началото на филма. А това е адски неприятно.

— Имаше задръстване — оправдах се. — А и съм закъсняла само с пет минути. Имаме предостатъчно време.

— Да, ама трябва да си купя пуканки. Не можеш да гледаш филм за мутанти, ако не си се снабдил с пуканки. Сигурно ще имам нужда и от безалкохолно, и от бонбони, за да балансирам солта и мазнината от пуканките.

Паркирах пред киното и прегледах папката на Панчек за последен път.

— Харълд Панчек — прочетох на Лула. — Двадесет и две годишен. Руса коса, сини очи. Набит. Метър седемдесет и седем. Няма отличителни белези. Това е онзи тип, дето се изпикал върху розата. Гаранцията му е съвсем малка. Няма да изкараме добри пари от него, но така или иначе трябва да го приберем.

— Защото сме сериозни професионалисти — додаде тя.

— Да. А и ако искаме да си запазим службицата, нямаме избор.

Извадих снимката на Харълд от папката и двете с Лула я огледахме внимателно.

— Напомня ми на някого — каза Лула. — Но не мога да се сетя на кого.

— На Спъндж Боб. Жълта коса. Няма врат. Тяло като конструирано с „Лего“.

— Точно така. И кожата му е пореста като гъба.

Пъхнах снимката и пълномощното за залавянето на Панчек в чантата си. В нея имах и белезници, електрошокова палка и сълзотворен спрей. Пистолетът ми бе в буркана за бисквити в дома на Морели. А пищовът на Рейнджъра си бе в пикапа му. Господ знае какво имаше в чантата на Лула. Нищо чудно да бе скрила вътре цяла базука.

Прекосихме паркинга и влязохме в киното. Купихме си билети, пуканки, шоколадови дражета, безалкохолни напитки и ментови бонбони.

— Я погледни натам — побутна ме Лула. — Спъндж Боб проверява билетите.

Най-разумното бе да го заключим още сега. Доста неща можеше да се объркат, ако изчакаме. На Панчек можеше да му прилошее и да се прибере у дома. Или пък да ме познае и да изчезне. Или да реши, че мрази работата си, и да напусне.

— Умирам от мерак да изгледам тоя филм — каза Лула, стиснала в ръка купа с пуканки, достатъчно голяма да изхрани осемчленно семейство.

— Би трябвало да го пипнем още сега. Ако изчакаме прекалено дълго, може да се чупи някъде.

— Да не се шегуваш? Купих си пуканки и кола, и шоколадови бонбони. На всичкото отгоре никога досега не сме ходили на кино заедно. Никога не правим нищо заедно, освен да работим. Мисля, че имаме нужда от малко развлечения. Ами готиния мутант? Не искаш ли да го видиш?

Тук вече се предадох. Наистина исках да видя мутанта. Приближих се до Панчек и му подадох билета си. Погледнах го в очите и се усмихнах. Той ми се усмихна в отговор и съдра билета ми наполовина. После взе билета на Лула. Очевидно не позна никоя от нас.

— Ще е фасулска работа — отбеляза Лула, когато се настанихме на местата си. — На път за вкъщи ще му сложим белезниците и ще го завлечем до панделата.

След деветдесет минути мутантски екшън Лула бе готова да заключи Панчек.

— Можем да сме страховити като мутантите — каза ми тя. — Знаеш ли каква е основната разлика между тях и нас? Костюмите. Те си имаха жестоки костюми. Няма начин да сгрешиш, когато носиш наметало и ботуши. А, да, имаме нужда и от емблема. Вероятно трябва да си поръчаме някаква. Може да изобразява светкавица.

Панчек стоеше на пътеката и насочваше хората към изхода. Лула мина покрай него, завъртя се и застана зад гърба му. Аз се приближих към тях.

Усмихнах се на Панчек.

— Харълд Панчек? — попитах мило, като отдавна забравена приятелка.

— Да — отговори той. — Познаваме ли се?

— Стефани Плъм — представих се. — Работя за „Съдебни гаранции Винсънт Плъм“.

Щрак. Закопчах едната гривна на китката му.

— Хей! — извика Панчек възмутено. — Какво, по дяволите, правиш?

— Не си се явил за насрочването на нова дата за делото ти. Страхувам се, че ще трябва да те отведа в полицията, за да оправим пропуска ти.

— На работа съм.

— Днес ще си тръгнеш един час по-рано.

— Трябва да предупредя шефа.

Закопчах му и втората гривна и го побутнах към вратата.

— Ще уведомим шефа ти, не се притеснявай.

— Не, чакай малко. Всъщност е по-добре никой да не знае. Това е срамна работа. Господи, всички ли ни гледат?

— Не всички — утеши го Лула. — Мисля, че до будката за пуканки стои един тип, който не ни гледа.

— Това е огромна грешка — увери ни Панчек. — Не съм виновен, че розовият храст загина.

— Да бе, припикал го е някой призрак — презрително изсумтя Лула.

— Виновно е кучето на Гризуолд. Той си вдига проклетия крак над храста всеки ден. Това е дискриминация. Не виждам някой да отвежда псето на Гризуолд в съда. Всички знаят, че гадното животно опикава всичко, но не му се ядосват, защото е куче. Не е честно.

— Разбирам те — в гласа на Лула прозвуча съчувствие. — Но все пак трябва да завлечем дебелия ти задник до съда.

Панчек се заинати.

— В никакъв случай. Няма да ходя в затвора.

— Не прави сцени — помолих го.

— Ще правя каквото си искам. Имам си основателна причина.

— Мутантите никога нямаше да се примирят с това — каза Лула. — Не се примиряваха с абсолютно нищо.

Дръпнах Панчек и го повлякох към изхода. Говорех му по целия път и се опитвах да го убедя да ми сътрудничи.

— Бездруго няма да те приберат в затвора — успокоих го. — Просто трябва да ти определим нова дата. Нещата се вършат точно по тоя начин. И после веднага ще ти уредим новата гаранция.

Задържах вратата отворена и побутнах Панчек към паркинга. Бях оставила пикапа през пет редици.

Двете с Лула поведохме пленника си напред, но внезапно се заковахме на място. Някакъв джип бе спрял между паркираните коли. Двигателят му работеше. Точно срещу него имаше сребриста малка кола. Черен тип в снежнобял анцуг стоеше до джипа говореше с бял младеж, издокаран от глава до пети в дрехи от „Абъркромби и Фич“. И двамата бяха около двайсетинагодишни. На задната седалка на сребристата кола седеше млада двойка, а на предната до шофьора — младо момиче.

— Не искаме да ставаме свидетели на това — предупреди ме Лула. — На времето човек ходеше да си търси дрога, а сега дрогата го търси.

Обадих се на полицията в Хамилтън и им съобщих, че имат проблем на паркинга на мултиплекса. После звъннах в киното и им казах да изпратят охраната насам.

Бандитът в копринения анцуг и хлапето продължаваха да говорят. Анцугът упорстваше за нещо, а хлапето бе раздразнено. Момичето от предната седалка изскочи нетърпеливо от колата.

— Това не е хубаво — каза Лула. — Малката не трябваше да излиза от колата. Тези типове са гангстери. Сравнени с философията им за жените, песните на Еминем звучат като детски стихчета.

Трима едри мъже в развлечени джинси, от чиито джобове стърчаха червени кърпи, излязоха от джипа и се затътриха с люлееща се гангстерска походка към мястото на преговорите. Един от тях забучи пръст в гърдите на „Абъркромби и Фич“. Хлапето го бутна енергично назад. Типът извади пищов и го опря в челото на младежа.

— Мамка му! — изсумтя Лула.

Погледнах през рамо и се зачудих защо охраната се мотае толкова. Вероятно подобни неща се случваха прекалено често тук и никой не си правеше труда да се появи на паркинга преди пристигането на полицията.

Момичето ококори очи. Сърна, попаднала пред фаровете на кола. Останалите бандити се извърнаха към нея, бутнаха я назад и я притиснаха към пикапа на Рейнджъра. Появи се още един пистолет, а после и нож.

Натиснах бутона на дистанционното и алармата на пикапа запищя.

Всички подскочиха.

Гангстерите се натовариха в джипа си, дадоха на заден и изчезнаха от паркинга със свистящи гуми.

Натиснах копчето отново и алармата млъкна. Обърнах се към Лула и осъзнах, че Панчек бе изчезнал. Бяхме забравили да го държим под око. А още по-неприятен бе фактът, че се бе изпарил с шейсетдоларовите ми белезници.

Лула се огледа наоколо.

— Отвратително е, когато изчезнат по този начин, нали? — възнегодува тя. — Не мога да търпя коварни мошеници.

— Не може да е отишъл много далеч. Ти ще претърсиш едната страна на паркинга, а аз — другата. Ще се срещнем в киното.

От втората редица коли се чу звук на стартиращ двигател. Някаква кола изскочи от мястото си и се понесе към изхода. Забелязах жълтата коса на типа зад волана.

— Е, поне няма нужда да претърсваме паркинга — отбеляза Лула. — Обзалагам се, че не му е лесно да шофира с белезници на ръцете. Но си мисля, че трябваше да му закопчаеш гривните зад гърба, както е по правилник.

— Не ми изглеждаше опасен. Опитвах се да се държа мило с него.

— И видя ли докъде те докара това? Никога не се дръж мило с хората.

Отключих пикапа и се мушнах вътре.

— Може пък да е достатъчно глупав и да се прибере у дома — казах на Лула. — Трябва да проверим къщата му.

Излязохме от паркинга и видях две полицейски коли на около половин пресечка надолу. Бяха спрели под ъгъл до тротоара, а светлините им проблясваха. Едната беше обикновена патрулна кола, а другата — детективска. Джипът бе пред патрулната кола. Обитателите му стояха разкрачени, опрели ръце на капака, а ченгетата ги претърсваха.

Минах покрай полицаите и познах Гъс Джиани. Стоеше встрани и чакаше униформените да си свършат работата. Не познавах повечето ченгета от Хамилтън, но Джиани ми бе добре известен, тъй като бе едно от другарчетата по чашка на Морели.

Спрях и спуснах прозореца си.

— Какво става? — попитах Джиани.

— Шофираха с превишена скорост — ухили се той. — Тъкмо се отзовавахме на обаждането ти, когато джипът профуча със сто и двайсет километра в час по улица, където ограничението е трийсет.

— Това е колата, заради която ви се обадих.

Усмивката му се разшири.

— И аз така си помислих — каза Джиани, после се отдръпна назад и се вторачи в пикапа на Рейнджъра. — Да не си го откраднала?

— Взех го назаем.

— Обзалагам се, че Джо е страшно доволен от това. Всички ченгета познаваха пикапа на Рейнджъра.

— Трябва да тръгвам — казах, като си помислих, че щом Джиани е тук, Морели не е далеч.

Гангстерът в белия копринен анцуг обърна глава и се вторачи в мен. Лицето му беше безизразно, но очите му напомняха страшни вирове в река Стикс. Черни, бездънни и ужасяващи. Кимна ми леко, сякаш да ми покаже, че знае коя съм. Дясната му ръка се вдигна от капака на джипа и се протегна към мен като насочен пистолет. Устните му прошепнаха „Бум“.

Джиани също го видя.

— Внимавай — предупреди ме той.

Излязох на магистралата и потеглих по пътя, по който минавах за Бърг, само че в обратната посока.

— Лоша работа — промълви Лула, когато поехме по магистралата. — Оня тип те позна. Знаеше коя си. Но не защото те видя на паркинга. Никой от гангстерите не ни обърна внимание на паркинга. Тоя тип беше зъл и опасен и знаеше коя си.

Опитах се да забравя за случката и да се съсредоточа върху шофирането. Не исках да се парализирам от ужас. Предпазливостта беше разумно нещо. Но страхът не бе продуктивен. Изминах няколко километра повече, но стигнах до дома на Панчек, без да се натъкна на Морели.

Къщата беше тъмна и колата му не се виждаше. Обиколих квартала бавно, като търсех проклетата кола. Кръгла нула. Панчек можеше да е прибрал возилото си в гаража на някой приятел и да се криеше в тъмната си къща, но не мислех, че е постъпил така. Подозирах, че е отишъл при някого, на когото има доверие, за да се отърве от белезниците.

Закарах Лула до дома й, после се понесох към апартамента на Рейнджъра на улица „Хейуд“. Паркирах на съседната пряка и изминах пеша разстоянието до подземния гараж. Огледах сградата внимателно. Отново петият и шестият етаж бяха осветени. Влязох в гаража и забързах към асансьора. Колите на Рейнджъра — поршето турбо и поршето кайен — си бяха на мястото. Черен форд експлорър беше паркиран до страничната стена, а черна сонома бе спряна до него.

Качих се в асансьора, издигнах се до седмия етаж и затаих дъх. Вратата на асансьора се отвори към безмълвния коридор и аз изскочих навън.

Залепих ухо до вратата на апартамента и се вслушах внимателно. Не чух нищичко и отключих. Всичко изглеждаше точно така, както го бях оставила. Тихо и спокойно. Прохладно. Тъмно. Също като Рейнджъра. Запалих лампата и тръгнах към кухнята. Поздравих весело Рекс и оставих пазарските торби на плота. Сложих мобифона да се зарежда и прибрах храната.

Зачудих се какво ли става на петия и шестия етаж. Светеха вече втора нощ. Безброй черни коли влизаха и излизаха от гаража. Предположих, че на петия и шестия има офиси. Но пък можеше да са апартаменти. Тъй или иначе, налагаше ми се да внимавам къде паркирам пикапа, както и как се движа из сградата.

Направих си сандвич с фъстъчено масло и маслини и си отворих една от бирите „Корона“ на Рейнджъра. Завлякох се до спалнята, метнах си дрехите на пода, отидох до банята, за да си измия зъбите и да помириша сапуна на Рейнджъра, после се проснах в леглото.

Бях изкарала странен ден. Не че не ми се беше случвало и преди. Странните дни ми се виждаха почти напълно нормални. Тревожното в днешния бе, че опасностите около мен все повече се увеличаваха. Бях направила всичко възможно, за да запазя разума си и да потисна страха си, но май не се справях много добре. И преди се бях набутвала в рискови положения, но за първи път някой наемаше професионален убиец за мен.