Право в десетката

Глава 10

Гаджето на Антон Уорд, Лорълийн Тейлър, живееше в дома на майка си на улица „Хенкок“. Исках да разпитам семейство Тейлър и смятах, че е най-добре да го направя сама. Не мислех, че имам нужда от помощ, а и не исках да ги плаша. Ставаше дума само за проучване в квартал, който не бе от най-добрите, но все още не бе влязъл в гангстерските територии.

Къщите бяха малки, плачещи за ремонт, а семействата, които ги обитаваха, големи. Населението представляваше объркана етническа смесица. Икономиката бе едно стъпало над отчаянието. Повечето жители тук имаха работа, но бяха доста бедни.

Минах покрай къщата на Франсин Тейлър, не видях никакво оживление наоколо и реших, че е безопасно да се приближа. Паркирах линкълна няколко къщи надолу, заключих го и се върнах пеша.

Къщата на семейство Тейлър поглеждаше малко по-добре от съседните. Лимоненозелената й боя бе избеляла, а капаците на прозорците бяха евтини, но добре поставени. Миниатюрната тераска бе покрита със зелен мокет. Мебелировката й се състоеше от ръждясал метален сгъваем стол и гигантски стъклен пепелник, пълен с фасове.

Поколебах се за момент и залепих ухо до вратата, преди да почукам. Не се разнесоха никакви крясъци, нито изстрели. Дори куче не излая. Чуваше се само приглушеният звук на телевизор. Дотук добре. Почуках веднъж и зачаках. След малко почуках отново.

Бременно хлапе ми отвори вратата. Момичето беше няколко сантиметра по-ниско от мен, облечено в розов анцуг, неподходящ за бременни. Лицето му беше по бебешки пухкаво. Косата му бе изправена и изрусена. Кожата му бе тъмна, но очите — леко дръпнати като на азиатка. Девойчето бе прекалено красиво за Антон Уорд и прекалено младо, за да е бременно.

— Да? — попита то.

— Лорълийн Тейлър?

— Ти си или ченге, или от социалните служби — отбеляза хлапето. — А аз нямам желание да си контактувам с никой от тях.

Лорълийн се опита да затвори вратата, но й попречих, като си пъхнах крака вътре.

— Представлявам агента, дал гаранцията на Антон. Той тук ли е?

— Ако Антон беше тук, вече щеше да си мъртва. — Диването го изрече така, сякаш би се зарадвало на смъртта ми и бързо си промених мнението за него.

— Антон трябва да се яви в съда, за да му насрочат нова дата за делото — казах.

— Да бе! Вярваш ли, че това ще стане?

— Майка ти е заложила къщата си, за да му плати гаранцията. Ако Антон не се яви в съда, ще загубите дома си.

— Антон ще се погрижи за нас.

Госпожа Тейлър дойде до вратата и аз й се представих.

— Нямам какво да кажа — заяви тя. — Говорите за бащата на нероденото ми внуче. Най-разумно е да се обърнете към него.

— Вие сте подписала документа за гаранцията му — напомних й. — Заложила сте къщата си. Ако Антон не се яви в съда, ще загубите дома си.

— Антон няма да позволи това да се случи — възрази ми Франсин. — Той има връзки.

— Няма никакви връзки — казах. — Ако остане в района, ще го заловим и ще влезе в затвора. Единствената му друга възможност е да избяга. А ако реши да бяга, няма да вземе бременна жена със себе си. Нито пък ще му пука дали ще изгубите дома си или не. А вие ще останете на улицата и без стотинка.

Това си беше чистата истина. И виждах, че Франсин я разбира. Не беше тъпа като дъщеря си.

— Знаех си, че не трябва да си залагам къщата заради него — изхленчи тя. — Но се надявах двамата с Лорълийн да се съберат и да заживеят щастливо.

— Тая дупка бездруго не струва нищо — намеси се Лорълийн.

— Скъсвам си задника от работа, за да я изплатя — скара й се Франсин. — И имаш покрив над главата. А и това ще е единственият покрив над главата на бебето ти. Не възнамерявам да го загубя заради оня кретен Антон Уорд.

— Не ме интересува кой какво си мисли — упорито заяви Лорълийн. — Няма да се откажа от Антон и ти не можеш да направиш абсолютно нищо по въпроса. Той ще се ожени за мен. И ще ме отведе от тая дупка. Имаме си планове.

Дадох на Франсин визитната си картичка и я помолих да ми се обади, ако научи нещо за Уорд. Пожелах на Лорълийн късмет с бебето, а тя ми отвърна да я целуна по черния задник. Опитвам се да не съдя хората прекалено строго, но мисълта, че Лорълийн Тейлър и Антон Уорд създават деца, ми се стори ужасна.

Върнах се в линкълна и поседях там известно време, вторачена в къщата на семейство Тейлър. Бях изяла малка купичка със заешка храна за закуска и нищичко за обяд. Умирах глад, но в колата нямаше и трохичка. Нито кексчета, нито хамбургери, нито хрупкави пържени картофи.

Разполагах с двама нови бегълци, но не се чувствах мотивирана да ги търся. Харълд Панчек бе някъде наоколо, но и за него не ми пукаше много. Интересуваше ме само Антон Уорд. Исках да го видя зад решетките. Бих предпочела някой друг да извърши ареста, но в момента се чувствах сравнително в безопасност. Затова реших да си седя на мястото.

В четири часа все още наблюдавах къщата. Бях отегчена до смърт и достатъчно гладна, за да почна да ръфам тапицерията. Звъннах на Лула, съобщих й, че съм на улица „Хенкок“, и я помолих да ми донесе нещо диетично за ядене.

След пет минути файърбърдът закова до тротоара зад мен и Лула изскочи от него.

— Какво става? — попита тя, като ми подаде хартиена торба с храна. — Пропуснах ли нещо?

— Не. Чакам да видя дали Лорълийн има среща довечера. Надникнах в торбата. Съдържаше само бутилка вода и твърдо сварено яйце.

— Трябва да стоиш далеч от въглехидратите — посъветва ме Лула. — Аз така се освободих от излишните килограми. Минах на оная, протеиновата диета. Ама не можах да издържа дълго и после трупнах всичките килца обратно. Но все пак това си остана любимата ми диета. С изключение на оня път, когато изядох цяло кило бекон и повърнах.

Изядох яйцето и изпих водата. Зачудих се дали да не изям и торбата, ама не знаех дали съдържа въглехидрати.

— Май трябва да остана с теб, в случай че обстановката се нажежи, тогава ще имаш нужда от човек, който да размаже някого.

Изгледах я накриво.

— Нямаш какво друго да правиш ли?

— Нямам. В момента съм без гадже. А по телевизията няма нищо интересно — каза тя, като извади тесте карти от чантата си. — Реших, че можем да поиграем джин-руми.

В шест часа Лула каза, че трябва да отиде до тоалетната. Понесе се към къщи и се върна след половин час. Тениската й беше обсипана с пудра захар.

— Това е адски гадно от твоя страна — скарах й се. — Изчезваш, за да плюскаш, и не ми носиш нищичко.

— Нали си на диета?

— Но не възнамерявам да се самоубия с глад!

— Е, добре де. Наистина смятах да отида до вкъщи, за да ползвам тоалетната, но сетих, че „Дънкин Донътс“ ми е по-близо. А не мога да използвам тоалетната им, без да купя понички, нали? Щеше да е ужасно грубо от моя страна.

Направих неприличен италиански жест, който не означаваше ляв завой.

— Леле, ставаш ужасно раздразнителна, когато не получиш поничка — отбеляза Лула.

След около час уличните лампи светнаха и обитателите на „Хенкок“ се приготвиха за сън. Лула и аз не можехме да играем карти в тъмното, затова се спряхме на „Двайсет въпроса“.

— Нищо не мога да се сетя — каза Лула най-после. — А и задникът ми изтръпна. Защо си толкова сигурна, че Лорълийн има среща довечера?

— Защото разполага с новини за Антон и се обзалагам, че ще ги използва, за да го накара да се види с нея.

Точно в този момент предната врата на къщата на семейство Тейлър се отвори и Лорълийн излезе.

— Много си умна — възхити ми се Лула. — Непрекъснато мислиш. И знаеш всичко за женските манипулации.

Лорълийн се огледа наляво и надясно и ние с Лула застинахме. Намирахме се едва през две къщи от нея. За щастие колата не бе под улична лампа и Лорълийн не ни видя. Беше облечена в същия розов анцуг. Не носеше чанта. Тръгна надолу по улицата.

— Ще се срещне с него — каза Лула. — И не иска майка й да знае.

Лорълийн зави зад ъгъла, а аз включих мотора на колата. Не запалих фаровете и внимателно потеглих напред. Лорълийн измина две пресечки и се настани на задната седалка на паркирана кола. От това разстояние не можех да видя кой е вътре, нито да определя модела. Забелязах само, че е средно голяма и може би тъмнозелена.

Спрях през няколко къщи и зачаках. Между мен и Лорълийн нямаше паркирани други коли.

— Прекалено сме на показ — отбеляза Лула. — Малката може да се обърне и да ни види.

Права беше, но не исках да минавам покрай колата и да рискувам Лорълийн да ме познае. По-добре да си опитаме късмета в тъмнината.

След известно време колата пред нас се заклати.

— Виж, моля ти се! — извика Лула. — Тя е поне в седмия месец, а се чука на задната седалка на малка кола. И дори не си направиха труда да се изнесат от квартала.

— Сигурно са бързали.

— Извинявай, ама това си е направо излагация. Оня мизерник можеше поне да открадне нещо с по-голяма задна седалка. Все пак го подава на бременна жена. Не са нужни кой знае колко усилия, за да гепиш кадилак. Всички старци в Хамилтън карат кадилаци. И колите им просто си седят на паркинга и чакат да бъдат откраднати.

— Според мен, не само й го подава, но прави и още нещо — отбелязах. — Никога не съм виждала кола да се клати по този начин.

— Ще съсипе амортисьорите, ако продължава така.

Страстни стонове долетяха до нас и ние с Лула свалихме прозорците си, за да чуваме по-добре.

— Или е много добър, или момичето започва да ражда — каза Лула, като се наведе напред и се взря внимателно. — Да не би да виждам луната? Какво, по дяволите, прави тоя? Как успя да си залепи задника на задния прозорец?

Гледката беше едновременно ужасяваща и интересна.

— Май е най-разумно да отидем да го гепим, преди да свърши — предложи Лула. — Ще ни бъде по-лесно да му закопчаем белезниците, когато е надървен и не може да се движи бързо.

Лула вероятно беше права, но не можех да си представя как слагам белезници на Антон Уорд, докато той чука гаджето си. Миналия месец двамата с Морели взехме порнофилм от видеотеката и в него имаше доста чукане. Е, беше интересно в известен смисъл, но все пак си беше филм, а сега Червения дявол оправяше бременната Лорълийн Тейлър, по дяволите. Нямах никакво желание да се доближавам до тях.

— Олеле — извика Лула. — Колата спря да се клати.

Проточихме вратове и се заслушахме. Пълна тишина.

— Антон не прави впечатление на човек, който ще остане при мадамата си след чукането — каза Лула.

Изскочихме от линкълна и се понесохме към колата на Уорд. Бях пъхнала белезниците в колана на джинсите си и държах фенера на Рейнджъра в едната си ръка и сълзотворния спрей в другата. Лула ровеше из чантата си и търсеше пистолета си, докато тичаше.

Поех си дълбоко дъх, помолих Господ Лорълийн и Антон да са се облекли и насочих лъча на фенера към колата.

— Какво, по дяволите? — извика Антон Уорд, чийто гол задник лъсна на светлината.

— Пфу! — изсумтях отвратено. — Мислех, че сте свършили.

— Сигурно са променяли позата — предположи Лула, като надникна в колата.

— Ти, дебела краво! — изкрещя Уорд на Лорълийн. — Ти си ми устроила капан!

И я фрасна в лицето.

Пуснах фенера и спрея и се протегнах да сложа белезниците на Уорд. Но той бе променил положението си и успях да сграбча само панталона му. Негодникът се измъкна от него, изскочи от другата врата и се понесе надолу по улицата.

Втурнах се подире му. Антон зави зад ъгъла и продължи да тича. Беше по-млад и вероятно в по-добра форма от мен, но тичаше чисто гол, като изключим чорапите му. Реших, че след малко чорапите ще го забавят, да не говорим за срамотиите му, които се вееха от вечерния бриз.

Чух тежките стъпки на Лула на около половин пресечка зад мен. Приятно ми бе да знам, че все някой бе по-бавен от мен.

Уорд профуча по тясна алея между две къщи, прескочи оградата, но падна, защото си закачи крака на нея. Изправи се, но бе загубил преднината си. Прескочих оградата и се метнах върху него.

Не беше едър, но се биеше мръсно. Затъркаляхме се по земята, като псувахме и се деряхме. Оказа се, че никак не е лесно да заловиш гол човек. Не че ми пукаше къде ще го хвана, но просто ръцете ми се плъзгаха по него. Той ме ритна в корема и аз се свлякох с вой от болка.

— Стой настрани! — извика Лула. — Пипнах го!

Тя се стовари върху Антон Уорд, повтаряйки безпогрешно номера си с Роджър Банкър.

Въздухът от дробовете на Уорд излезе със свистене, когато Лула се просна отгоре му. После Червения дявол застина. Лежеше по гръб с разперени ръце и крака, ококорил невиждащи очи.

Лула го срита леко.

— Жив си, нали?

Уорд примигна.

— Не е мъртъв — съобщи ми тя. — Кофти работа.

Закопчах му белезниците и двете с Лула го изправихме на крака.

— Предполагам, че няма нужда да го претърсваме за оръжие — каза Лула. — Това е предимството да арестуваш голи типове.

— Тръгвай — побутнах Уорд. — Връщаме се в колата.

— Никъде няма да ходя — отвърна той.

— Не се ебавай с мен — предупредих го строго. — Изяла съм само едно яйце за цял ден и съм освирепяла.

— Не само това, ами и аз нямам нищо против отново да се стоваря отгоре ти — обади се Лула. — Бездруго искам да си усъвършенствам техниката. Това е новият ми специален номер. Дори ще му дам име. Нали знаеш как Скалата кръщава техниките си: „Геройския лакът“ или „Скално дъно“? Аз пък ще нарека моята „Бомбеното дупе на Лула“.

Уорд промърмори нещо и тръгна напред.

— Мъртва си — каза ми той.

— Леле, разтреперихме се от страх — захили се Лула. — Виж само. Цялата треперя. Заплашва ни някакъв си смотан тъпак с гол задник. Да не мислиш, че ни е страх от теб? Не можеш дори да си задържиш торбестите дрехи на задника.

— Ако се ебаваш с мен, значи се ебаваш с народа — заяви Уорд. — Единствената причина кучката ловец на престъпници да не е опитала братята досега е, че я пазим за Джънкман — ухили ми се той. — А този тип много ще ти хареса. Чух, че имал специално отношение към кучките.

Завихме зад ъгъла и видяхме линкълна, но не и колата на Уорд.

— Мамка му! — изсумтя той. — Дебелата крава ми е гепила колата.

Бедствието не беше ужасяващо, само дето дрехите му бяха в колата. Двете с Лула се вторачихме в голия бандит.

— По никакъв начин не може да седне във файър бърда — каза Лула. — Не искам голият му задник да се търка в седалката ми.

Аз също не исках голия му задник върху тапицерията си. Не бях влюбена в линкълна, но той бе единственото, с което разполагах в момента.

— Ще звънна на Морели — реших. — Ченгетата могат да дойдат и да си приберат Дявола.

— Закопчала си белезници на Уорд? — попита Морели след зловеща пауза.

— Да. Помислих си, че ще искате да си го приберете.

— Трябваше да ми се обадиш, за да го арестувам.

— Забравих. Всичко стана адски бързо. Бях изненадана.

След десет минути две патрулни коли спряха до нас. Робин Ръсел излезе от първата и тръгна към мен.

— О, по дяволите, този тип е гол — каза тя недоволно. — Не ми плащат достатъчно за тази работа.

— Не сме виновни, че е гол — оправда се Лула. — Пипнахме го в действие. Беше на задната седалка на малък хюндай и чукаше като огромно куче.

Карл Констанца последва Ръсел. Погледна Уорд и ми се ухили.

— Искаш ли да ми разкажеш подробностите?

— Не — отговорих твърдо. — Развихри фантазията си.

— Джо ще умре от кеф — подхвърли Констанца.

— Къде е той?

— Чака в участъка. Страхуваше се, че ще го съдят за убийство, ако не се успокои, преди да те види.

Робин прегърна Констанца приятелски и каза мило:

— Искам да те помоля за една услуга…

— В никакъв случай.

Робин Ръсел присви очи.

— Дори не знаеш какво щях да кажа.

— Щеше да се опиташ да ме уговориш да настаня голия задник на тоя тип в моята кола.

— Не е вярно — възрази Ръсел, но после си призна. — Добре, така е — прикова очи тя в Констанца. — Какво би те накарало да го вземеш?

Констанца се ухили многозначително.

— Ти си срам за униформата — скара му се Ръсел.

— Старая се.

Ръсел хвана Уорд и го повлече напред.

— Ще седнеш върху вестника ми — нареди му тя. — И не искам задника ти да помръдне и на милиметър от него.

— Това беше забавно — усмихна се Лула. — Заслужаваше си чакането.

Бях доволна, че съм заловила Уорд, но не бих определила преживяването като забавно. Оставих Лула при файър бърда, благодарих й за помощта и се понесох към полицейския участък. Предпочитах да се прибера в апартамента на Рейнджъра и да се просна пред огромния телевизор, но трябваше да си получа наградата за залавянето. А и да си прибера разписката за Антон Уорд.

Полицейският участък не е в луксозната част на града и паркингът е на отсрещната улица и неохраняем. Беше прекалено късно и тъмно, а аз — прекалено притеснена, за да рискувам да си оставя колата на него. Паркирах незаконно на мястото, запазено за полицейски коли. Влязох през задната врата и се отправих към гишето. Уорд, окован с белезници, седеше на една от дървените пейки, все още гол. Някой беше метнал хавлиена кърпа в скута му.

— Хей, кучко — извика ми той. — Искаш ли да надникнеш под хавлията? Да видиш Голямото момче за последен път?

После започна да ми праща шумни въздушни целувки.

Вече се бях нагледала на Голямото момче по-дълго, отколкото имах желание. Всъщност не беше нито особено голямо, нито интересно. А шумните целувки ме нервираха. Приковах поглед в гишето и зачаках разписката. Не исках да видя Морели. Не знаех дали въобще е в сградата. Щеше да е чудесно, ако успеех да се измъкна, без да се натъкна на него. Реших, че времето и пространството са на моя страна.

Зад гишето стоеше новопостъпило ченге, което работеше адски бавно и старателно. Едва се сдържах да не дръпна разписката от ръката му.

— Бързаш ли? — попита ме той.

— Имам доста работа.

Най-после си прибрах разписката, завъртях се на пети и закрачих към вратата. Не погледнах към Уорд, да не би хавлията да се е смъкнала или пък да помръдва. Задната врата се затвори зад гърба ми. Изпищях, когато Морели ме сграбчи и дръпна настрани.

— Господи! — изохках, притиснала ръка до сърцето си. — Изкара ми акъла. Не се промъквай зад мен по този начин.

Истината бе, че не бях сигурна дали изпищях, защото не знаех кой е, или защото всъщност знаех много добре.

— Добре ли си? — попита ме Джо.

— Да. Струва ми се, че съм. Просто сърцето ми бие като лудо. Но това ми се случва често напоследък.

— Сега, след като видя Уорд отблизо, сигурна ли си, че той е Червения дявол?

— Да.

— И беше в колата, откъдето простреляха Газара?

— Да.

Патрулна кола спря до задната врата. Морели и аз отстъпихме встрани, докато двете ченгета извличаха Лорълийн от задната седалка.

— Какво е направила? — попитах.

— Профуча на червено в открадната кола. И дори няма книжка.

Очите на Лорълийн бяха зачервени от плач.

— Момичето изкара тежка нощ — казах на Морели. — А е бременна. Вероятно би могъл да поговориш с нея. Има вид на човек, който се нуждае от приятел.

Обадих се на Франсин и й съобщих, че Уорд е арестуван. После й казах, че и Лорълийн е в участъка.

— А сега какво? — попита Морели.

— Сега се прибирам у дома. Скапана съм от умора.

— И къде е този дом?

— Тайна.

— Мога да го открия, ако си направя труда.

— Бих ти казала, ако смятах, че мога да ти имам доверие.

Морели ми се ухили мрачно. Не можех да му имам доверие. И двамата го знаехме. Щеше да ме извлече от скривалището ми, ако решеше, че това е най-разумно.

— Имаш ли нужда от ескорт? На обществения паркинг ли си спряла?

— Не. Паркирах на мястото на шефа ти.

Морели погледна запазеното място.

— Линкълн? Какво стана с пикапа?

— Прекалено се набива на очи.

Мобифонът ми звънна в седем без петнайсет в понеделник сутринта.

— Джънкман пречука втория гангстер от списъка — съобщи ми Морели. — Не ти трябва да знаеш подробностите, но този път открихме липсващите части от трупа по-лесно, защото знаехме къде да търсим.

Информацията не ми се отрази добре на празен стомах.

Надигнах се от леглото и влязох в кухнята да поздравя Рекс. Направих си кафе и го изпих, придружено с купичка безвкусна, но здравословна попара. След две чаши кафе все още не се чувствах достатъчно мотивирана да започна деня, затова се върнах в леглото.

Телефонът звънна отново в осем. Кони.

— Не си забравила за Каръл Кантел, нали? — попита ме тя.

— Разбира се. А какво точно трябваше да помня?

— Днес е делото й.

Мамка му! Напълно бях забравила.

— В колко часа?

— Трябва да е там в девет, но вероятно ще гледат делото й чак по обяд.

— Звънни на сестра й и я помоли да отиде до къщата на Каръл. Аз ще взема Лула от офиса след половин час.

Нямах време за душ. Взех назаем от Рейнджъра бейзболна шапка и друга тениска и навлякох единствените си чисти джинси. Вече се носех надолу в асансьора, когато осъзнах, че съм закопчала последното копче на джинсите. Ура! Диетата вършеше работа. И слава Богу, защото я мразех с цялото си сърце и само си търсех оправдание да я зарежа.

Изнесох се светкавично от гаража и изтичах към колата. Сега, когато вече шофирах линкълна, можех да си позволя да паркирам по-близо. Не се страхувах, че хората на Рейнджъра ще му обърнат внимание. Още на първия червен светофар грабнах телефона и звъннах на Кантел.

— Какво? — изрева тя в телефона. — Какво?

— Стефани Плъм се обажда — отговорих с най-милия си тон. — Как върви работата?

— Дебела съм… Нямам какво да облека. Приличам на балон.

— Помниш ли, че делото ти е днес?

— Няма да отида. Не мога да си вляза в дрехите и всички ще ми се смеят. Изядох цял камион с чипс, за Бога!

— Лула и аз идваме да ти помогнем. Стой спокойно.

— Побързайте! Не издържам. Имам нужда от сол. От мазнина. От нещо хрупкаво в устата ми. Направо откачам.

Синди седеше на предната тераса на сестра си, когато спряхме до тротоара.

— Не иска да ме пусне вътре — съобщи ни тя. — Знам, че е в къщата. Чувам я да броди напред-назад.

Почуках на вратата.

— Каръл, отвори! Стефани е.

— Имаш ли храна?

Изшумолях с торбичка чипс.

— Лула и аз се отбихме в магазина на път за насам. Купихме малко чипс, за да изкараш по-лесно делото.

Каръл открехна вратата.

— Дай да видя.

Протегнах й чипса. Тя грабна торбата, разкъса я и натъпка шепа чипс в устата си.

— О, да! — изстена тя с тона на Луанда по време на телефонен секс. — Вече се чувствам по-добре.

— Мислех, че си преодоляла мераците за чипс — отбеляза Лула.

— Не ме бива в справянето със стреса — обясни й Каръл. — Сигурно е нещо хормонално.

— Психическо е — поправи я Лула. — Не си с всичкия си.

Последвахме Каръл в спалнята й.

— Направих си косата и си сложих грим. Но после отидох да се облека и откачих.

Застанахме до вратата и огледахме опустошенията. Стори ми се, че гардеробът бе експлодирал, а после диви маймуни бяха вилнели из стаята.

— Явно не си могла да решиш какво да облечеш — каза Лула, като прескочи метнатите на пода дрехи.

— Нищо не ми става! — изхленчи Каръл.

— Нямаше да е лошо, ако беше открила това вчера — смъмри я Лула. — Не се ли сети да се подготвиш?

Зарових из дрехите по пода, като търсех панталон с ластична талия, широка блуза и подходящ шал.

— Я ми помогнете малко — помолих. — Да започнем с панталона. Черното е най-подходящо. И всичко върви с него.

— Да, а и скрива целулита — добави Лула. — Черното те прави истински слаб.

След десетина минути бяхме натъпкали Каръл в черен панталон. Копчето на кръста бе разкопчано, но не се виждаше под дългата тъмносиня риза.

— Добре, че имаш такава огромна риза — каза й Лула.

Каръл се вторачи в нея.

— Това е нощница.

— Имаш ли широки ризи, които не са нощници? — попитах.

— Всичките са с лекета от оранжевото сирене по чипса — отговори Каръл. — А тези петна не се чистят лесно.

— Знаеш ли какво си мисля? — казах. — Според мен този тоалет изглежда чудесно. Никой няма да знае, че носиш нощница. Прилича си съвсем на риза. А и цветът ти отива.

— Да — потвърдиха Лула и Синди. — Цветът е чудесен.

— Добре — кимнах. — Готови сме да тръгваме.

— Аз ще взема чантата и якето й — предложи Синди.

— Аз пък приготвих голяма хавлиена кърпа, с която да я покрием, за да не се омаже със сирене на път към съда — добави Лула.

— Не мога да го направя! — изплака Каръл.

— Можеш — извикахме в един глас. — Можеш.

— Имам нужда от нова доза — изхленчи тя. — Дайте си ми дозата.

Подадох й торба с чипс. Тя я отвори нервно и натъпка гигантско количество чипс в устата си.

— Трябва да се озаптиш — посъветва я Лула. — Чака те дълъг ден и не е разумно да излапаш всичкия чипс още отсега.

Каръл притисна торбата към гърдите си, а ние я побутнахме към колата.

Оставих Кантел в съда и си тръгнах. Съвестта ми бе чиста, тъй като Синди и Лула бяха при нея. Синди държеше четири неотворени плика с чипс. А пък Лула имаше белезници и електрошокова палка. Обещаха да ми се обадят, ако възникне някакъв проблем.

Искаше ми се да остана с тях и да видя как ще се развият нещата, но се чувствах мърлява. Имах нужда от душ. А и нямах търпение да се отдалеча от чипса. Още десет минути в компанията на Каръл и щях да се сбия с нея, за да й измъкна чипса.

Минах покрай сградата на Рейнджъра, но движението там бе прекалено натоварено, за да рискувам да се затичам към асансьора. Е, добре, какви бяха възможностите ми за къпане и похапване? Едната бе къщата на Морели. Имах ключ за нея, а и някои от дрехите ми бяха все още там. Удобно, но не и разумно. Моментът не беше подходящ за връщане. Прекалено много неразрешени проблеми. А и Джънкман можеше да държи къщата под око.

По-добре щеше да е да отида у нашите. Можех лесно да се промъкна до задната врата и да съм сигурна, че никой не ме е видял.