Ръката на пророка

2.

Хиляда и осемстотин метровият Пик дьо Сен Жан се издигаше високо в синьото небе на областта Корбиер в Лангедок. От построената на планинския връх стара катарска крепост на рода Тренкавел, Шато Егал дьо Дю, се разкриваше панорамна гледка към долината Мойньо.

В лозята долу червенееше грозде от сортовете каринян и сензо. Обраслите с лавандула и чимшири ливади приличаха на острови сред зелените борове и кестени. В края на долината се различаваше старата кипарисова горичка на гробището Шапел дьо Сен Соланж.

Раймон Тренкавел се надвеси от стената на замъка си и впери поглед в останките на далечния параклис от XII век. Спомни си как се бяха разхождали йод порутените му сводове с Елен…

Отърси се от спомена и се вторачи в река Од, която течеше на юг от платото Масиф Сентрал. Погледът му проследи искрящата водна лента и стигна до покритите със сняг Пиренеи. Ледените върхове и черните скали на планината бележеха южната граница на земите, които някога бяха принадлежали на Тренкавел.

Насочи вниманието си на запад, отвъд Форе Доманиал дьо Фанж и безводната област Пе дьо Сол, към руините на кацналия на една скала замък Монсегюр.

Насъскваните от папата рицари от Северна Франция бяха изтласкали неговите катарски прадеди към извисяващите се като мрачна стена Пиренеи. И те бяха дали отпор на врага именно там в планинската и на практика непревземаема крепост Монсегюр.

Защитниците удържали десетмесечната обсада на кръстоносците, ала накрая положението станало безнадеждно. Вечерта преди твърдината да падне четирима катари се спуснали с въжета по отвесната западна стена на крепостта. Според преданието тримата свети мъже и техният рицар носели документи, които щели да ги отведат при тайното съкровище на тяхната катарска вяра — съкровище, несравнимо по-скъпоценно от цяла река злато.

Тренкавел погледна писмото, което преди пет години беше откраднал от Ватикана. Очите му се насочиха към написаната на древния език на този район бележка в ъгъла.

„Разказва се за онуй, що видяхме в една планинска пещера три залеза след падането на Монсегюр…“

Баща му винаги говореше с нежност за монахинята от манастира в Леспинас. От страниците на своя дневник тя нашепваше през вековете и разказваше на своя потомък за… това.

Усети мирис на мухъл от писмото, довян от пристъп на планинския вятър. Вятърът духаше от североизток и трупаше над Пиренеите буреносни облаци, които правеха гордите върхове да изглеждат нищожни и сякаш им напомняха за реда на нещата.

Раймон се усмихна и се уви в коженото си яке. Обичаше да гледа как смиряват дързостта.

Тежката дъбова врата на укреплението зад него се отвори и отвътре надникна семейният прислужник. Макар Каосен да наближаваше шейсетте, ръстът му, черните му очи и синият тюрбан, който плющеше на вятъра около набръчканото му кафяво лице, му придаваха свиреп вид. Туарегът също произхождаше от стар воински род.

— Закуската, саид9 — каза прислужникът и се поклони.

Тренкавел кимна и погледна към искрящата повърхност на река Од, която лъкатушеше под склоновете на Пик дьо Сен Жан.

— Тя липсва ли ти, Каосен? — попита след малко. — Искам да кажа, още ли ти липсва?

Старият туарег въздъхна и отправи очи към долината. Тренкавел проследи погледа му и двамата се взряха в огъващите се под напора на вятъра клони на кестените. Когато листата им се обръщаха с по-светлата си долна страна нагоре, изглеждаше сякаш дърветата си играят със светлината.

— Да, саид, липсва ми — тихо отвърна прислужникът. — Вие обаче още имате нужда от нея.

Раймон впи пръсти в грапавата каменна стена.

— Църквата ни отне всички тях, Каосен… Майка ми, баща ми… Но… първо ни отне Елен… и това донесе страдание на всички нас.

Каосен се поклони и влезе вътре.

— Църквата ви лиши и от възможност да отмъстите за смъртта й, саид — разнесе се гласът му от мрака.

— Не задълго — промълви Тренкавел, вперил очи в древното писмо, което стискаше в ръката си. — Не задълго.

Бръкна в джоба си и извади факса, пратен същата сутрин от неговия информатор на Йона.

Откраднатото от Ватикана писмо може би му беше разкрило кога и къде ще намерят книгата… Раймон вдигна почти прозрачния лист над главата си. Това съобщение го потвърждаваше.

Пусна листа на вятъра и го проследи с поглед. Факсът се понесе покрай стената на замъка като миниатюрно хвърчило и се скри зад един от зъберите.

Вниманието му отново се насочи към кестеновата горичка в подножието на склона, която ту потъмняваше, ту просветваше по капризите на вятъра. Действаше му успокоително…

Може да бяха изтекли минути или часове, когато видя долу на двора Каосен да изкарва през главната порта камаргските коне на имението. Прислужникът подкара буйните бели животни по планинската пътека към обраслите с дива ръж и тимотейка пасища в подножието на Пик дьо Сен Жан.

Тренкавел затвори очи и зачака… Както винаги, мракът постепенно се разсея и накрая той видя любимата си близначка, своята скъпа Елен, да язди жребеца си по опърлените от слънцето хълмове. Препускаше по морави, покрити с мащерка, лавандула и желтак, докато образът й не помръкна и отново не се стопи в мрака, както толкова много пъти досега.

Когато отвори очи, по бузата му се стече ледена сълза.

Сега Елен идваше само в сънищата му… а сънищата му започваха да избледняват.

Привечер бурята пропъди слънцето и в голямата зала на Шато Егал дьо Дю се възцари мрак. Витражът от XIII век с внимателно слушащата шепнещия й гълъб Богородица тънеше в сенки.

Тренкавел допи последната глътка арманяк и погледна висящата над камината картина. Платното винаги го беше привличало, ала плашеше Елен. Художникът произхождаше от недалечното село Рен льо Шато и бе прочут с изключителната си дарба, но напълно побъркан…

Тренкавел сви рамене. Просто поредното смахнато същество в шантавата менажерия на баща му.

— Унищожете това дяволско нещо, саид.

Раймон се обърна и видя намръщено вторачения в картината Каосен.

— Знаеш ли какво се е случило с художника?

— Чувал съм историята, саид.

— Заклал любовницата си и се хвърлил в клисурата Л’Епифани, прегърнал главата й.

Туарегът потрепери.

— Аллах изобщо не е трябвало да допусне дяволът да стане толкова могъщ. — После се поклони и напусна залата.

Тренкавел си наля още малко арманяк и продължи да съзерцава картината. Сякаш чуваше мъчителните викове на предците си…

Средата на март 1244 година — двеста и петима катари, оковани и отведени от победената крепост Монсегюр на една поляна, оттогава наричана Прат дел Крамат — Поляната на изгорените. Светите войни на папата натикали невинните в дъсчена кошара и ги изгорили вкупом.

Платното изобразяваше обречените сред жълтите пламъци на ада, протегнали ръце като слънчеви лъчи към небето. Земята под умиращите гъмжеше от призрачни демони, криещи очите си от блясъка на огъня. Побърканият художник беше озаглавил творбата си „Пламъците на Божията благодат“.

След малко Тренкавел откъсна погледа си от картината и го плъзна из осветената от огъня зала. Каменните стени бяха украсени с древни гоблени, доспехи, мечове и бойни брадви — безмълвни свидетелства за поколенията Тренкавел преди него.

Очите му се спряха върху семейния им герб. На черно-белия фон имаше змия, захапала собствената си опашка и очертаваща овал, в който дръзко се изправяше на задните си крака същество с тяло на змей и лъвска глава, носещо корона със седем сияещи лъча. Създанието сякаш се пресягаше да сграбчи съзвездието Близнаци.

Под герба стоеше белият мраморен бюст на баща му. Макар да бе направен отдавна, когато Етиен дьо Тренкавел все още бе кипял от жизненост, мършавото му лисиче лице повече приличаше на посмъртна маска, отколкото на жив човек.

Раймон прокара длан по мраморното изображение, после докосна собственото си лице. Ако не бяха черните му очи и коса, все едно се виждаше в огледало. Веднъж един от детските му наставници беше казал, че имал лице на изгладнял вълк. И когато тези обидни думи го разплакаха, баща му го зашлеви, задето проявявал слабост.

Въпреки че Етиен бе починал като прояден от рак чувал кокали преди пет години, Тренкавел трябваше да овладее уплашеното дете в себе си и да призове целия си кураж на мъж, за да разговаря с това каменно изваяние.

— Е, татко, както обещава писмото, най-после откриха книгата — прошепна той и се наведе към отразяващата пламъците на огъня скулптура. — Какво има, татко? — Вдигна стиснат юмрук и изскърца със зъби. — Да, по дяволите, подготовката ми приключи. Твоят син най-сетне се превърна в тъпия ти катарски рицар! Аз съм по-велик воин от прародителя, на когото съм кръстен. Но ти… ти пак ще си… — Думите му се провлачиха като колеблива молитва и той остана пак смразен и уплашен пред леденото безразличие на бащиния му каменен поглед.

Вятърът зави в комина и разпали огъня в огромната камина. Внезапен проблясък привлече вниманието на Раймон към наследствения пръстен на ръката му.

Той се предаваше от баща на син още от 1209 година, когато неговият предшественик, виконтът на Безие и Каркасон, го дал на двегодишното си дете. Скоро след това заловили виконта по заповед на един ватикански прелат и го хвърлили в собствената му тъмница, където умрял от глад.

В белия опал на пръстена беше инкрустиран миниатюрен, съвършено изваян гълъб от аквамарин. От птицата излизаха пет усукани златни нишки, които изчезваха под венец от черен нефрит. Същата захапала опашката си змия, изработена от сребро, опасваше комбинацията от златни нишки и полускъпоценни камъни. От едната страна на пръстена пишеше на окситански „Смелост“, а от другата — „Саможертва“.

Раймон Тренкавел погледна през гранитната арка към кръглото стълбище, водещо към семейната крипта.

Думата „саможертва“ разкриваше всичко.