Ръката на пророка

37.

Заслепен от отблясъците на залива Арасайг, Тренкавел потръпна и погледна на запад. Ако не се брояха пръснатите тук-там бели облаци, яркосиньото небе приличаше на безкрайно продължение на океана.

— Провери на картата — каза му Камерън и намести авиаторските си очила. — На около хиляда и осемстотин метра под нас е остров Ег. А ей там е остров Ръм. Те имат преднина от цели осем минути преди да излетим. Дано да са се насочили на север, както смяташ ти. Иначе… Ако са обърнали и са поели на юг или навътре към сушата на изток…

— Нали се съгласи с мен? — Тренкавел вдигна бинокъла към очите си. — Понякога богинята на късмета е истинска вещица.

— По-добре си мълчи — гневно му се сопна Джейми. — Ти искаш само онази проклета книга! Те отвлякоха жената, която…

— Жената, която…?

— Няма да разбереш. Продължавай да наблюдаваш. Времето е достатъчно ясно, за да ги видим, ако изобщо са там. Особено с мигащата им сигнална светлина.

Известно време пътуваха в мълчание, после Тренкавел изведнъж се напрегна и се наведе напред. В далечината под тях слънцето се отразяваше в нещо метално. След няколко секунди зърна ритмично проблясваща точица — като алена звезда на тъмния фон на морето. Едва беше осъзнал какво вижда, когато всичко се стопи в мъглявата синева на океана и небето.

Той фокусира бинокъла и пред очите му се появи черно петънце. То обаче изглеждаше неподвижно, като буболечка, размазана на предното стъкло на хидроплана. В следващия миг петното се наклони и се раздвижи и Раймон ясно видя проблясъка на задната сигнална светлина.

— Има нещо — съобщи той. — На десетина километра в посока север-северозапад. — Тренкавел насочи вниманието си към картата в скута си. — В момента се приближава към остров Скай. Лети на север.

Подаде бинокъла на Камерън.

— Движи се много по-ниско от нас. На не повече от двеста метра над водата.

Малко след като погледна през бинокъла, пилотът напрегнато се наведе напред.

— Летателна машина е, да. Само че… — Джейми нагласи фокуса. — За бога, те са! Това е хеликоптер! — Ухилен до уши, той се обърна и за изненада на двамата, плесна Тренкавел по коляното. После моментално отдръпна ръка и се намръщи отвратено, сякаш е докоснал прокажен.

— Да се приближим към тях — каза Камерън, изтегли щурвала и леко наклони носа на хидроплана надолу. — Така ще наберем страхотна скорост.

— Към Скай ли летят? — вперил очи в картата, попита Тренкавел.

— Сигурно им свършва горивото — предположи Джейми. — Едва ли отиват много по на север от Скай.

— С каква скорост се движим?

— Четиристотин трийсет и пет километра в час, и се повишава. Настигаме ги, но пак ще имат преднина. Виж дали е същият вертолет.

Раймон правеше всичко възможно да не изпуска хеликоптера от поглед. Не беше лесно, защото хидропланът се спускаше бързо, а и целта им не оставаше неподвижна. Накрая вертолетът бавно изплува от мъгливо синия фон на океана.

Той го наблюдава няколко секунди, докато успее да различи вградения в кожух заден ротор, вертикалната като на акула опашна перка и двата му хоризонтални стабилизатора. Нямаше съмнение — това беше CA-365 „Пантер“.

— Той е — потвърди Тренкавел. — Сигурен съм.

— Продължавай да ги следиш — изсумтя Камерън. — Не искам да изгубим тия копелета.

Мъжът, който я беше ударил, се надвеси от вратата на хеликоптера и посочи надолу. После каза нещо на съседа си, който, за разлика от другите, носеше шлифер, вълнена шапка и мокасини.

Катлийн не спираше да си повтаря, че ако са искали да я убият, вече са щели да го направят. Трябваше им, за да им превежда книгата.

През отворената врата на вертолета в полезрението й се появи дивият югозападен бряг на Скай. Тъмносините заливи се врязваха дълбоко в сушата и образуваха десетки полуострови. Скалистият масив Блак Кулин се издигаше към ясното утринно небе, после стръмно се спускаше към голи бърда, завършващи с отвесни потъващи в морето скали, високи над двеста и петдесет метра. Скай приличаше на огромна крепост и те бяха откъм нейната западна стена и летяха на север.

Голата хълмиста вътрешност на острова беше осеяна с дерета и дълбоки циркуси, напомнящи кратери на угаснали вулкани. Казваха, че когато създавал Скай, Бог бил обзет от неудържим гняв.

Катлийн заслони очи от блясъка на океана и зърна в далечината тъмен каменен замък, кацнал на върха на най-високата скала. От шестте комина на главната сграда в средата на вътрешния двор се вдигаше черен дим. Заобикаляха я по-малки постройки, свързани с галерии. В четирите ъгъла на квадратната крепостна стена имаше страховити кръгли кули.

— Това трябва да е замъкът Бейра, професоре — каза Деджагър и посочи крепостта. — Известно време той ще е ваш дом.

Тя погледна мъжа с бледосините очи.

— Вие ли ще ми бъдете домакин?

— А, не. — Ъгълчетата на устните му се извиха нагоре — по-скоро мрачен рефлекс, отколкото усмивка. — Ще гостувате на господин Касиди.

— А вие сте…?

— Полковник Роуан Деджагър.

— Момчето за всичко?

Той грубо я хвана за брадичката.

— Внимавайте, професоре — процеди през зъби. — Може да паднете и да се нараните.

Тя отблъсна ръката му.

— Нищо няма да ми направите. Иначе кой ще ви преведе тази проклета книга? Някой кретен като вас ли?

Военният сви юмрук, разтреперан от желание да я удари, но се отказа и бавно отпусна ръка.

— Куражлия сте, признавам. — Ледените му очи проблеснаха. — За такава тъпа крава.

Докато хеликоптерът се спускаше и се готвеше да кацне на площадката, Катлийн се извърна и се замисли за Джейми, представи си любящото му лице. Но вертолетът се разлюля и се разтърси при кацането, а наемниците приказваха и се блъскаха, докато слизаха, и колкото и да се опитваше, образът на Джейми се изгуби в стелещия се дим на замъка Бейра.

Тренкавел наблюдаваше през бинокъла кацането на хеликоптера до планинската крепост. На площадката имаше още един вертолет.

Той кимна на Камерън и пилотът рязко зави наляво, като силно натисна щурвала напред. Бързо изгубиха височина и стомахът на Раймон се повдигна, докато хидропланът се спускаше като тирбушон. Камерън изправи носа в последния момент и Тренкавел забеляза, че устните му се извиват в едва доловима усмивка.

Когато полетяха на не повече от сто метра над вълните, пилотът посочи и каза:

— Това е Лох Ай кърт. Ей там има едно заливче… — Показа с показалец на картата, разгъната върху коленете на спътника му. — Тук… зад Стак а-Вийтейш. — Пръстът му се плъзна на север към вдадения в скалите малък пристан. — Добре е защитен и е адски трудно да го забележиш.

Извади от джоба на седалката таблица на приливите и отливите, погледна я и продължи:

— Ще кацнем по време на прилива. Можем да пристанем точно до скалата. Баща ми веднъж пристана там. Тя е висока около сто и петдесет метра, но в нея е изсечена пътека. Стигнем ли горе, до замъка е по-малко от пет километра.

Посочи на картата място, обозначено с кръстче и флагче.

— Това е замъкът Бейра. Издигнат е от клана Маккийтън в началото на осемнайсети век. Преди няколко години го купи и реновира един богат арабин. Мисля, че още е негов собственик.

— Този Касиди сигурно го е наел от арабина — предположи Тренкавел.

Камерън сви рамене.

— Възможно е. Обаче е по-вероятно да го е застрелял и да си е присвоил замъка, не мислиш ли?