Ръката на пророка

49.

— Чухте гласа му, професор Филипс — каза Тренкавел по джиесема. — Уверихте се, че е жив. Поне засега. Но достатъчно ме познавате и убеден съм, не се съмнявате, че без колебание ще го застрелям, ако се опитате да ме изиграете.

— Книгата не е у мен, Раймон. Кълна се.

— Тогава мъжът ви ще умре. Сбогом, професоре.

— Не! Чакайте!

— Слушам ви.

— У Джейми е.

Тренкавел се беше надявал да види пак своя приятел.

— Кажете му да ни чака при паметника на Бийтън — нареди той. — От Йона карайте по А осемстотин четирийсет и девет. Почти до…

— Джейми знае къде е, аз също.

— Е, тогава ще имаме удоволствието и от вашата очарователна компания. Много мило. Джейми, вие и мъжът ви.

— Ще отнеме известно време — отвърна Катлийн. — Джейми ще дойде от Тобърмори.

— Чакам много отдавна, мога да потърпя още малко. Само гледайте да носи книгата, иначе мъжът ви ще умре. И моля ви, да не вземе да ви хрумне да се обърнете към полицията. Иначе ще се погрижа съпругът ви да страда, преди да го убия.

— Обещавам, Раймон. Никаква полиция.

— Е, все пак става дума за живота на мъжа ви, професоре.

Тренкавел затвори и потупа пленника си по темето с цевта на револвера.

— Продължавай да караш. Ще ти кажа къде да завиеш.

Наведе се напред и опря ръце на предната облегалка. От топлината в купето и лекото поклащане на колата започваше да му се вие свят. Усещаше смрадта, която се носеше от тялото му — пот, примесена с кръв.

Бързо отвори прозореца, подаде глава навън и остави студения влажен въздух да облее лицето му. Почувства се по-добре. Остави погледа си да следи фаровете на джипа, чиито лъчи се отразяваха в лъщящата ниско стелеща се мъгла. Времето постепенно забави ход и спря. Той продължи да се взира в призрачната пелена и след малко оттам изплува Елен.

„Какво ще правиш, когато всичко това приключи, Раймон, след като посрещнеш бъдещето?“

„Ще живея“.

„Защо?“ — Въпросът изсвистя край ушите му.

„Ъъъ… не знам. За какво да живея?“

„Не знам, Раймон. За какво би трябвало да живееш?“

„Не знам“.

Докато минаваше през селцето Бунесан, в което цареше пълно мъртвило заради късния час и лошото време, Катлийн видя възрастна жена да бута количка край пътя.

Видът на тази старица, вършеща нещо толкова тривиално, кой знае защо й помогна да повярва в реалността на всичко това… Да се убеди, че не сънува кошмар… Но когато погледна в огледалото, жената се беше скрила в мъглата.

Катлийн отново се почувства съвсем сама и се опита да не обръща внимание на буцата в гърлото си и да се съсредоточи върху хлъзгавия път. Времето пак се разваляше. Привечерната светлина се процеждаше през дъждовните облаци и сливаше пейзажа в еднообразна сивота, която й приличаше на гъст дим. Катлийн погледна наляво и видя покритата с бяла пяна повърхност на Лох Скридийн.

После отново насочи вниманието си към тесния мокър път. Вече трябваше да наближава паметника на Бийтън.

— Намали — нареди Тренкавел и побутна шофьора по ухото с дулото на револвера. — Отбий вляво и превключи на двойно предаване. В тази кал може да затъне дори танк.

Джипът заподскача по неравния черен път към залива и Раймон скоро видя старинния паметник на Бийтън, който се извисяваше около два метра над ниските шубраци — грамада плоски камъни с груб каменен кръст отгоре, ерозирал от времето и почернял от лишеи.

Паметникът беше обозначен на картата, висяща на стената в „Китиуейк Ин“. Близо до Йона и в същото време усамотен, той се намираше на около двеста метра от А-849, на хълмисто полуостровче, вдаващо се в Лох Скридийн.

Раймон кимна. Идеално място за среща.

— Угаси двигателя и изключи фаровете — нареди той. — И се настани удобно, ще се наложи да почакаме.

Катлийн намали, зави по калния път и превключи на двойно предаване. После продължи по тинестите коловози към залива и скоро фаровете й осветиха друг автомобил. Зад него се издигаше паметникът на Бийтън. Тя спря до взетия под наем джип на Дейвид и изключи от скорост.

Раймон се приближи до нея, като държеше съпруга й на мушка.

— Угасете двигателя и фаровете — нареди той. — И слезте от колата.

Археоложката се подчини и когато слезе, срещна погледа на Дейвид.

— Добре ли си? — попита го. — Той направи ли ти нещо?

Мъжът й поклати глава и сведе очи.

— Нищо ми няма.

Тренкавел дойде при нея и седна на каменния паметник, посветен на семейство лечители от XVI век.

— Имаме време — каза той. — Хайде да си поговорим.

Катлийн се обърна към него и го погледна.

— За какво?

Още й се виеше свят от разказа на французина. Бяха я възпитали като католичка. Беше завършила и католическо начално училище, за бога! А този човек очакваше от нея да повярва, че онзи главорез Касиди е действал по нареждане на Ватикана?!

Тя опря ръце на кръста си и се наведе напред.

— Интересна история. Имате ли доказателства?

— Не — призна Тренкавел. — Обаче Иън Макгрегър пращаше информация в Рим. Нещо като ватикански шпионин.

— Откъде знаете?

— Самият той ми каза.

— Значи сте убили и него, така ли? — промълви Катлийн.

Той кимна.

— Копеле гадно!

— Да, обаче… Не сте имали удоволствието да познавате баща ми. Виж, той беше копеле от световна класа. Да се върнем на въпроса, докторе. Рим няма да се откаже само защото Касиди е мъртъв. Повярвайте ми, те ще удвоят усилията си да се доберат до книгата. Самият аз имам планове за Ватикана. Съвсем скоро ще разберат, че предсказанията на монаха са у мен. Естествено, ако сега всичко мине добре.

Раймон завъртя револвера към нея само за да подчертае думите си.

— Предупреждавам ви, докторе, те непременно ще ви потърсят. Църквата не обича излишните свидетели.

Катлийн имаше чувството, че кошмарът никога няма да свърши.

— Толкова ли ги е страх от това пророчество, че наистина да се опитат да ме убият?

— Да — потвърди французинът. — Да, страх ги е. Вие сте опасна като потенциален източник на информация. И като се има предвид, че сте професор по археология в Харвард и откривателка на книгата, няма да са в състояние да ви компрометират. Затова може да решат, че е по-целесъобразно да предприемат по-твърди мерки, за да осигурят вашето мълчание.

— Не мога да повярвам. Направо не мога.

До този момент Дейвид беше мълчал, но сега най-после се обади от сгъстяващия се мрак.

— За какво говорите? Какво пророчество?

Катлийн и Тренкавел се спогледаха, после французинът кимна към Дейвид и се ухили.

— Разкажете му.

Тя дълбоко си пое дъх и се прокашля.

— В книгата е предсказано, че през две хиляди петдесет и шеста година в една пещера в Южна Франция ще открият останките на Исус Христос — тихо започна археоложката. — След разпъването му Мария Магдалина пренесла там тялото му и…

— Чакай малко! — извика Дейвид. — Исус е разпнат в Ерусалим. В Палестина, за бога! Как така във Франция?… Ти майтапиш ли се с мен?

— Професоре, бихте ли обяснили на този Тома Неверни, че не е чак толкова невероятно?

Катлийн кимна и продължи:

— Виж, Дейвид, по времето на Христос Южна Франция била римска провинция, наричали я Нарбонска Галия. Изключително цивилизован район, но затънтен. Ако не ти се ходи накрай света, но все пак искаш да си далече от зоркото око на Рим, Нарбонска Галия била идеалното място. Пък и в тази област отдавна имало еврейски общности, сред които Мария Магдалина и другите следовници на Исус можели да потърсят убежище, носейки със себе си неговото мумифицирано тяло.

— Абсурд! — Мъжът й отхвърли тази идея, сякаш гонеше досадна муха. — Във Франция ли? Това е нелепо!

— Дяволите да те вземат, просто я доизслушай! — изсумтя Тренкавел.

Дейвид се обърна към него със зачервено лице и пламнали от гняв очи.

— Какво?! Я върви на майната си!

Дори самият вятър стихна, за да си поеме дъх. Катлийн чу само двойното изщракване от зареждането на револвера.

— Раймон — спря тя французина. — Не му обръщайте внимание!

После погледна съпруга си.

— Просто ме изслушай, Дейвид! Моля те.

След като продължи свирепо да се взира в мъжа й, Тренкавел свали ударника на револвера и отново се облегна на джипа.

— Продължавайте, професоре. Целите сме слух. — Усмивката му изчезна и той насочи оръжието си към Дейвид. — Нали?

Другият мъж се извърна и впери очи в смрачаващия се залив.

— Давай, Катлийн. Слушам те.

Тя погледна целещия се в съпруга й французин и изведнъж всичко си застана на мястото. Победата на Христос над смъртта представляваше самата основа на католическата доктрина. Без чудотворното му телесно възкресение — най-убедителното доказателство за Неговата божественост — християнското преживяване щеше да бъде обезсилено. Без Възкресението Исус нямаше да се завърне в Деня на Страшния съд. Дори св. Павел казваше: „Ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра!“25

Катлийн въздъхна и поклати глава.

— Да, после пък свети Павел…

— Защо се бавите, професоре? — подкани я Тренкавел. — Този набожен християнин чака със затаен дъх да чуе как Великден ще бъде зачеркнат от нашите календари.

Тя кимна и продължи:

— Според някои предания Мария Магдалина и други следовници на Христос — лелите му и Йосиф Ариматейски — отплавали за днешна Южна Франция и пренесли там тялото му. Слезли в днешното пристанищно градче Сен Мари де ла Мер, само на петстотин и шейсет километра от Рим покрай италианското крайбрежие. Някои ранни църковни писатели също твърдят, че Мария Магдалина и Йосиф Ариматейски отишли там — например архиепископът на Майнц Рабан, който пише за това в началото на девети век. А в средата на тринайсети век архиепископът на Генуа Яков Ворагински също пише, че Мария Магдалина отишла във Франция. Даже черквата в Сен Мари де ла Мер, „Нотр Дам де ла Мер“ която датира от дванайсети век, е издигната в чест на три Марии, Мария Магдалина и лелите на Исус Мария Яковова и Мария Клеопова, за които се смятало, че са пътували заедно с Магдалина… Местното предание разказва, че слезли в малкото пристанище, носейки „Божието съкровище в сандък с алое и миро“. През първи век, Дейвид, алоето и мирото са средства за балсамиране. Разбираш ли…

— Разкажете на съпруга си за свети Павел! — Тренкавел махна с револвера. — За това как всичко…

Изведнъж от пътя проблеснаха автомобилни фарове. След няколко секунди се появи джип „Воксхол Монтерей“, който спря до другите две коли при паметника на Бийтън. Зад волана седеше лекарят на Камерън. Джейми му каза нещо, после слезе с оранжевата кутия, в която трябваше да е книгата. Катлийн забеляза, че приятелят му не гаси двигателя.

Когато видя пилота, настроението на Тренкавел мигновено се промени.

— Bonjour, mon ami — с широка усмивка го поздрави французинът.

Джейми не му обърна внимание и като се подпираше на бастун, се приближи до Катлийн. Сърцето й бясно се разтуптя, когато погледът й срещна неговия. Макар да знаеше, че Дейвид ги наблюдава, тя не можеше да откъсне очи от шотландеца.

Камерън се усмихна и когато я докосна по ръката, между тях сякаш потече електрически ток. Катлийн усещаше, че мъжът й разбира какво се случва в момента, и това й напомни за мъката, неговата мъка, за която археоложката се опитваше да не мисли. Боеше се или по-скоро се… срамуваше да го погледне, затова сведе очи и забеляза гипсираната ръка на Джейми.

— Добре ли си? — прошепна тя.

На лицето му заигра онова познато дяволито изражение.

— „Правете си шеги с бедата чужда, като не сте я преживели вие!“

— Сега пък цитираш „Ромео и Жулиета“26?! — В гърдите й сякаш изпърха ято уплашени птици.

Той й намигна и се обърна към Тренкавел.

— Нося ти книгата, Раймон. Можеш да си тръгнеш с нея, никой няма да те спре. Взимай я и заминавай.

Французинът бързо се приближи и взе кутията, отстъпи няколко крачки назад, приклекна, остави я на земята и я отвори. Видя древния кодекс и кимна доволно.

— Благодаря, Джейми, но ако не възразяваш, искам професор Филипс да прочете едно от предсказанията на монаха. — Изправи се и занесе кутията на Катлийн. — Прочетете предсказанието, доктор Филипс. Научното ви резюме може би не е достатъчно и вашият Тома Неверни трябва да чуе самото пророчество. Прочетете го и го просветете за най-голямата измама в човешката история.

— Текстът е написан с миниатюрно курсивно писмо — възрази археоложката, взе пластмасовата кутия и погледна Тренкавел в очите. — Не мога да го прочета без микроскоп.

Французинът стисна устни и студените му черни очи заискриха като стъкло.

— Искам да прочетете откъса! — Раймон насочи револвера си към мъжа й. — Искам той да чуе думите, които ще разрушат неговия измамен свят! Или ще живее с това знание… — Разнесе се изщракване от вдигане на ударник. — Или ще умре невеж, мамка му!

— Спокойно. Раймон — тихо каза Джейми и се обърна към Катлийн. — Бележките ти са в кутията, нали? Направо прочети превода.

— Прав си — отвърна тя. — Един момент да го намеря.

Остави кутията на земята, клекна и затършува сред отделните листове на светлината на автомобилните фарове. В същото време стрелна с поглед Камерън, без да изпуска от очи Тренкавел, който пък гневно се взираше в съпруга й. После за миг срещна погледа на Дейвид, но той бързо се извърна.

— Всички изгаряме от нетърпение — изсумтя Раймон. — Защо се бавите толкова?

— Ето го — прекъсна го Катлийн. — Това е преводът за две хиляди петдесет и шеста година и…

— Добре, по дяволите! — Тренкавел размаха оръжието. — Просто го прочетете!

Тя кимна, прокашля се и почна:

— „Тялото на Исус Назорей изнесоха от гробницата Йосиф Ариматейски и Мария Магдалина и го пренесоха по море там где рона в дома си се влива положиха тялото му в пещера дълбоко в планина що името Тяло Божие носи хиляда двеста и петдесет лета след таз нощ във франкското кралство септимания ще узнае светът, че Исус не се е изправил от гроба, а е умрял е като всички люде…“ През девети век наричали Септимания днешния Лангедок — поясни Катлийн. — По онова време…

— Чакайте, професоре — обади се Раймон. — Монахът нарича планината, в която е погребан Христос, Тяло Божие, нали?

— Точно така — потвърди археоложката.

— Тяло Божие на латински с Corpus Dei — продължи французинът. — Аз съм от Лангедок и на местния диалект Corpus Dei се произнася като Corps Dien. Край моя дом, на другия бряг на река Сал, се издига планината Карду. Corps Dien… Карду… Corpus Dei… — Той се засмя. — Звучи сходно, нали? Когато се прибера, може да взема лопата и да проверя.

Тренкавел придоби замислен вид, започна нервно да се разхожда и да поглажда с пръсти цевта на револвера.

— Знаете ли — каза след малко, — сред моя народ имало… избраници, които знаели тази велика тайна… Един от най-святите им документи била карта на „нашето мистично съкровище“, както го наричали. — Раймон сви рамене. — Картата била изгубена след падането на Монсегюр, разбира се.

Катлийн присви очи.

— Дедите ви са били катари, така ли?

Все още поглаждайки цевта на револвера, Тренкавел кимна.

— Натъквала съм се на легенди за катарското съкровище, заровено някъде в лангедокските планини — каза тя. — Историците смятат, че става дума за злато и скъпоценности.

Французинът се усмихна, без да откъсва поглед от револвера.

— Е, съществуването и местонахождението на Христовия гроб в известен смисъл са имали парична стойност. През вековете Съкровището или Голямата тайна, както го наричали във Ватикана, давало на някои хора възможност да изнудват църковните власти за пари. Накрая в Рим им писнало и пратили кръстоносен поход срещу моя народ… Катарите били християни, обърнете внимание.

— Чакайте малко! — възкликна Катлийн. — Искате да кажете, че Католическата църква е организирала кръстоносния поход срещу катарските еретици, за да унищожи тази… тази Голяма тайна, така ли?

— Разбира се — потвърди той. — Запазването на тайната векове наред е обсебвало вниманието на Ватикана. — Раймон се подсмихна. — Всъщност откакто Йосиф Ариматейски и Мария Магдалина откраднали тялото.

Джейми поклати глава.

— Не знам… Всичко това звучи… — Той погледна Катлийн. — Попадала ли си на такова нещо в проучванията си?

Археоложката кимна.

— Разкази, фрагменти от разкази, местни легенди… Ето какво пише Жан дьо Жоанвил, приятел на френския крал Луи Девети. Кралят му разказал, че неколцина катарски свети мъже искали да спасят Лангедок от грабежите на северните рицари и поканили предводителя на папската войска Симон дьо Монфор да дойде и да види тялото на Христос. Монфор явно се уплашил и отказал. Кръстоносният поход на Църквата срещу катарите продължил, а малко по-късно Ватиканът създал Светата инквизиция.

— И вие смятате, че Църквата е създала ужасяващата машина на Инквизицията просто за да разкрива еретици?! — Очите на Тренкавел блестяха безумно и той избухна в смях. — Те са измъчвали онези нещастници, за да открият гробницата на Христос! — Смехът му звучеше накъсано и истерично. Накрая французинът се поуспокои. — Довършете предсказанието, професоре. Покажете ни как са ни мамили.

Катлийн отново кимна и вдигна листа към светлината.

— „Ала умря тялото му и душата му на небето се възнесе през морето потърси брата си Исуса неговият изгубен брат Йосия и в смъртта до него полегна и с Йосия погребани са писмата що написаха Петър Яков и Йоан за туй, че Исуса следваха те да чуят словото на Учителя и оттогава мечтаеха да го видят след кръста на Голгота, понеже е рекъл той, че син е Авраамов а всички що се молят на Отеца наш са Синове Божии ала Павел Тарски измислил, че видение му се явило на един път и оттогава се стремял той към собствена слава, понеже изопачил истината за словата на Учителя за Сина Божи като Творение Божие що трябвало да бъде пожертвано, но тоя Павел Тарски желаел да откъсне Господ от евреите, та само за неевреите той да остане…“

Известно време се чуваха само вълните, които се разбиваха в скалистия бряг на Лох Скридийн.

Накрая Катлийн наруши тишината.

— Според този откъс Исусовият брат Йосия по-късно дошъл в Южна Галия, починал и бил погребан до брат си. Явно с него погребали писма от трима апостоли, обвиняващи Павел, че е измислил мита за Исусовата божественост, преследвайки собствените си политически цели. По същество това предсказание намеква, че Павел си е присвоил християнската история и е дискриминирал евреите християни.

— „Намеква“ ли? — Тренкавел я стрелна с гневно святкащи очи. — Тук черно на бяло пише, че ще бъде открито не само тялото на Исус, но и събраните от брат му Йосия писма от апостолите, доказващи, че Римската църква е творение на мегаломана Павел.

— Катлийн — тихо каза Дейвид. — Знам, ти ми каза, че предсказанията в книгата са се потвърдили за близо хиляда и двеста години… — Той стоеше с гръб към тях и докато говореше, не откъсваше очи от смрачаващия се залив. — И че според всички изследвания тя наистина с написана тогава… — Обърна се и я погледна. Последните слънчеви лъчи се отразяваха в сълзите му. — Само че това изобщо не ме интересува! Не ми пука какво пише в книгата! Няма… Няма да повярвам в нещо, което, в сърцето си знам, не е вярно!

Макар мъжът й да не го демонстрираше, тя знаеше, че винаги е бил набожен християнин. Почти всяка неделя ходеше сам в малката методистка черква край дома им. Ала до този момент не беше осъзнавала реално искреността на неговата вяра. И това я накара да го почувства по-близък, отколкото през последните години.

Тя тържествуващо погледна Тренкавел.

— Виждате ли, хората ще вярват в онова, в което имат нужда, в което искат да вярват. Това е вяра, Раймон. И старият Броихан го е разбирал. Още не съм свършила с предсказанието. Чуйте и края:

— „Щото Исус като другите беше, чрез които Бог ви говори и още по-близо до вас ще бъде Творецът, понеже ярко ще пламти на вярата огънят и Господ Бог наш вечно във вас ще сияе…“

Тренкавел дълго се взира в нея, след това се обърна към съпруга й.

— Току-що чу какво ще открият след петдесет и една години. Това не поражда ли поне мъничко съмнение във вярата ти?

Дейвид поклати глава.

— Но как може да устои християнството… как може да просъществува Ватиканът, когато бъдат разрушени самите им основи? — продължи французинът. — Възкресението ни обещава живот след смъртта. Без фокуса на Павел с възкръсналия Христос целият цирк направо си събира шапитото и си тръгва. — Той се ухили. — Тогава ватиканските шарлатани ще изгубят благоговеещите пред тях тълпи. И те го знаят! — Раймон насочи треперещия си показалец към Катлийн. — Според вас защо са пратили Макгрегър да ви шпионира? Защо са прибягнали до услугите на Касиди?

Археоложката сви рамене.

— Защото са…

— Защото не вярват в собствените си убеждения или поне в убежденията на паството си… — Тренкавел се задъхваше. — Вързали са се на измислицата на Павел… защото самите те са имали нужда от реликвите, професоре! Самите те са имали нужда от фокусите! Защото… — Той рязко се обърна към Дейвид. — Защото ти имаш нужда от измамата на Павел, също като шарлатаните във Ватикана! Нали?! Нали?!

— Ти не разбираш бе, човек — меко отвърна Дейвид. — Вярата е просто решение, смело решение, да приемеш своите убеждения с цялото си сърце. Аз много отдавна реших да приема убежденията си. И тези убеждения винаги са с мен. — Той предизвикателно вирна брадичка. — Те никога не са ме подвеждали. Никога!

Цялото тяло на французина трепереше. Лицето му се сгърчи от ярост и той насочи револвера към американеца.

— Проклет да си! — изкрещя Тренкавел. — Ще започнеш да се съмняваш! Непременно!

— Успокой се, приятелю — намеси се Джейми. — Хайде, Раймон, отпусни се.

Тренкавел не преставаше да размахва оръжието си пред Дейвид.

— Раймон, вярата на този човек няма нищо общо с онова, което се е случило със сестра ти — продължи пилотът. — На този свят съществува добро и зло. Дали Христос е умрял като обикновен човек, или е възкръснал… Това не променя добротата, невинността на Елен, любовта й към теб.

Успокоителният му глас очевидно оказа въздействие върху французина.

— Елен беше толкова мила — почти прошепна той. — Тя беше много по-истинско чудо от смехотворните фокуси на проклетата Църква. Според тяхното писание Христос е възкресил самия себе си, докато Елен възкреси мен!

На последните, бързо гаснещи слънчеви лъчи Катлийн видя сълзи, стичащи се по бузите на Тренкавел. Той бавно отпусна револвера, наведе се и вдигна древния кодекс.

— Вече получи каквото искаше, Раймон — каза Джейми. — Пусни Кат и мъжа й.

Французинът се замисли за миг — устните му потръпваха, клепачите му бързо примигваха.

— Още не, mon ami. — Избърса очите си с ръкав и се обърна към Дейвид. — Преди да си тръгна, искам да разкажа на този вярващ човек за верността на жена му.

— Млъкни, Раймон! — Камерън пристъпи към него.

Дейвид разбра какво ще се случи и увеси глава.

— Хайде, Джейми — засмя се Тренкавел. — Не разваляй всичко. Той трябва да научи за вашето любовно гнезденце край Лох Ба.

— Раймон! — намръщи се пилотът. — Погледни ме!

Тренкавел се обърна към него. Все още примигваше и разтриваше слепоочието си. Беше толкова студено, че дъхът на Катлийн излизаше като пара, ала тя забеляза, че лицето на французина лъщи от пот.

— Стига, приятелю — тихо каза Камерън. — Остави тези хора на мира и си върви по пътя с проклетата книга. Вече имаш оръжие, с което да нанесеш удар на Църквата. Използвай го, щом е нужно. Просто остави тези хора на мира.

Тренкавел продължаваше да примигва често-често. Протегнатата му напред дясна ръка трепереше.

— Но. Джейми, щом предсказанието на монаха не успя да убеди този вярващ, как… как ще… Елен беше толкова красива… — Гласът му започна да му изневерява. — Нали, Джейми?

На последните слънчеви лъчи, които се процеждаха от запад и обещаваха по-хубаво утро, Катлийн видя очите на Тренкавел. В тях пламтеше лудостта на цял един живот.

— Да — промълви Камерън. — Твоята Елен е била много красива и страшно те е обичала. За бога, Раймон, върви си в мир.

— Без нея съществуванието ми носи само страдания. — Французинът притисна книгата към гърдите си. — Повече от всеки друг на света… Трябваше да я чуеш как пее „Tant m’abelis“27 — като ангел, който пее на Бог. Ако можеше да… Ти си ми приятел, Джейми. Не искам да страдаш като мен. Никой не бива да страда така.

Лицето му се сгърчи от мъката на завинаги обречените. После устните му постепенно се разтеглиха в безумна озъбена усмивка. Приличаше на задъхан вълк, помисли си Катлийн.

— Е. mon ami, живей си живота и обичай любимата си — каза той и насочи револвера към лицето на Дейвид. — Аз много отдавна изгубих и двете.

— Не, Раймон! — извика Камерън, запрати бастуна си по него и се хвърли напред.

В същия момент джипът на лекаря се понесе към Тренкавел с надут клаксон.

Отекнаха изстрели.

Докато разбере какво се е случило, Катлийн видя французина да държи книгата пред себе си, седнал с гръб, опрян на гумата на колата на Дейвид. Ококорен, със зяпнала уста, той приличаше на дете, уличено в лъжа.

Тренкавел се закашля и кодексът падна на земята до него. В скута му се стичаше кръв от огнестрелната рана в гърдите му. Той погледна Джейми и промълви:

— Защо, mon ami? Смъртта му щеше да е моят подарък за теб… сватбен подарък. — На озадаченото му лице се изписа тъга и той протегна ръка, сякаш искаше да се ръкува. Ръката му увисна във въздуха в очакване на реакцията на Камерън и накрая падна върху книгата. Черните му очи се изцъклиха и след секунди се замъглиха. От устните му се изтръгна въздишка и Тренкавел се свлече настрани.

Джейми продължаваше да стои между Дейвид и тялото на Раймон.

Катлийн пристъпи към него.

— Съжалявам, че трябваше да… О, Господи! Не! Джейми!

Той се смъкна на колене и бащиният му револвер се изплъзна от пръстите му. Пилотът политна в ръцете й и Катлийн видя на бялото му поло червено петно, което бързо се разширяваше.

Лекарят дотича при него, но Джейми махна с ръка, за да го отпрати. Отпуснал глава в скута й, той вдигна поглед към нея.

— Мъжът ти добре ли е?

Археоложката се обърна към Дейвид. Беше се подпрял на каменния кръст, пребледнял и потресен, но иначе невредим.

Тя отново се обърна към Джейми и избърса сълзите от очите си.

— Ти… ти му спаси живота.

На лицето му засия топла, почти блажена усмивка, сякаш в този момент познаваше абсолютното щастие.

Сърцето на Катлийн като че ли щеше да се разсипе на прах и тя се разплака.

Лекарят пак се приближи, но Камерън отново го спря с ръка.

— Не — изхриптя той и срещна погледа на приятеля си. — Трябва да говоря с Кат. Моля те, докторе.

Изисканият старец кимна.

— Добре, момко, разбира се.

А после се обади по джиесема си. Когато затвори, на лицето му се изписа неразгадаемо изражение.

— Медицинският хеликоптер вече идва, момко.

Джейми кимна и усмихнато погледна Катлийн. Сините му очи се вляха в нейните и той отметна кичур коса зад ухото й.

— С теб се сбъдна всичко, за което някога съм копнял, милейди. — Тихият му глас сякаш идваше от самия вятър. — Защото ми помогна отново да повярвам в мечтите.

Тя усещаше погледа на Дейвид. Искаше й се да облекчи мъката му, но нещо много по-могъщо не й позволяваше да остави Джейми. Нещо, което извираше от най-дълбоките кътчета на душата й — нещо, неизпитвано никога преди. Някаква сила… нова и в същото време натрапчиво позната, която караше всяка нейна фибра, всяка молекула от съществото й да е колкото може по-близо до Джейми.

Сълзите й потекоха още по-силно и той ги спря с длан, притисната към бузата й.

— Шшт… стига — прошепна Джейми. — Всичко ще е наред. Кат. Ще се оправиш. Искам да знаеш, че не бих заменил тези няколко последни дни и за десет хиляди без тебе.

Тя копнееше да му каже, че го обича. Че винаги го е обичала. Ала толкова се боеше от бъдещето без него, че думите просто засядаха в гърлото й.

Усмивката му бавно помръкна.

— Тази… тази книга. Струва ми се… че е създадена като напътствие… Ти… ти винаги си я смятала за… за опасна, но…

— Това вече няма никакво значение — отвърна Катлийн и избърса сълзите си с трепереща ръка. — За мен си важен единствено ти. Не трябва да говорим за тази проклета книга.

— Напротив, трябва. — Камерън я притегли към себе си. — Трябва да говорим точно за нея!

— В момента, любов моя, има значение само това… — тя го целуна по челото, — че ще се оправиш. — Вдигна поглед към лекаря. — Къде е хеликоптерът?! За бога, защо…

— Кат! — Пилотът се опита да се надигне. — Изслушай ме. Моля те!

— Какво има, Джейми? — Тя му помогна да се отпусне обратно в скута й.

— Прочете ли последното предсказание? Знаеш ли защо монахът е престанал да пише?

— Не съм чела текстовете след двайсет и първи век.

— Престанал е… да пише… защото е видял какво ще се случи през две хиляди сто осемдесет и седма година. — Той посочи лекаря. — Кенет добре владее… древния език. Нали, докторе?

Старецът се усмихна и кимна. Отиде при джипа, взе докторската си чанта, върна се и приклекна до тях.

— Не се дърпай, момко. Дай да хвърля едно око. — Повдигна полото на Джейми и огледа раната. Лицето му не издаваше нищо. Той свали меката си шапка и я натисна върху дупката от куршум, за да спре кръвта. — Продължавай да натискаш, моме. — Постави дланите на Катлийн върху импровизирания компрес и с все същото непроницаемо изражение измери пулса на Джейми. После извади от чантата си спринцовка, но Камерън поклати глава.

— Недей, Кенет. Трябва да говоря с Кат.

Лекарят се усмихна тъжно и кимна. Изправи се и се обърна към археоложката.

— Прочети последното предсказание, моме. Прочети го за онези, които ще дойдат след нас.

Пръстите на Джейми, които галеха бузата й, бяха по-леки от перца.

— Кат, обещай ми, че ще прочетеш последното предсказание, преди да решиш какво да правиш с книгата — помоли я той.

— Обещавам — промълви Катлийн. — Но ти ми обещай завинаги да останеш с мен. Обичам те. Джейми. Страшно те обичам…

Сините му очи заискриха и устните му се извиха в онази чудесна пиратска усмивка.

— Вече съм с тебе завинаги.

Произнесе го с толкова убедителна нежност, че тя му повярва.

Той прокара пръсти през косата й.

— Знаеш ли, животът и любовта не са подвластни на времето и все се завръщат при теб. И тогава… — Камерън се засмя топло — пак ще ме зърваш.

— Джейми, не разбирам какво…

Той долепи показалец до устните й.

— Просто вярвай, че винаги ще съм до теб. Винаги, Кат. Никога няма да те оставя.

Катлийн кимна и отново избърса сълзите си. Всичко… Дейвид, лекарят, дори автомобилните фарове… всичко избледня и се отдръпна в мрака около тях. Остана само мъжът, когото прегръщаше, и тяхната любов.

— Любовта ми към теб, Кат, ми върна живота — прошепна Джейми. — Всичко, каквото съм бил… каквото съм… и можех да бъда… — Усмивката му стана още по-широка. — Целуни ме де. Хайде…

И изведнъж се напрегна и тялото му ужасяващо се разтърси.

— Целуни ме, Кат. Целу…

Отпусна се и Катлийн се надвеси над него. И когато заглуши последната му дума с тяхната последна целувка, топлина обля устните й. И в този сърцераздирателен миг тя осъзна, че току-що е поела сетния дъх на Джейми Камерън.