Ръката на пророка

34.

Катлийн се наслаждаваше на ритмичното дишане на Джейми, на просмукващата се в гърба й топлина на тялото му. Тя се притисна още по-плътно към него и доволно въздъхна.

Под настъпващия прилив на осъзнаване сънливостта бавно започна да я напуска и мускулите болезнено й напомниха за предишния ден, който й се струваше сякаш преди хиляда години. Катлийн си погледна часовника. Шест и двайсет. Видя стрелките на жълтеникавата светлина на огъня, който продължаваше да гори в примитивното каменно огнище.

Надигна се на лакът, окончателно прогони съня и се вторачи в пламъците. Как можеше… Археоложката се намръщи. Огънят отдавна трябваше да е угаснал.

Сви рамене, отпусна се и пак се сгуши в тялото на Джейми. Бавно горящи дърва, усмихна се тя и настръхна от космите на гърдите му, които гъделичкаха голия й гръб. Силните му ръце я прегърнаха и отново я обля вълна от желание, въпреки сънливостта.

Случилото се предишната нощ с тях й се струваше безкрайно, увиснало в безвременно пространство. Съществуваше единствено шеметната сила на тяхната страст, дишаща тежко в мрака на паметта й.

Изведнъж в съзнанието й изскочи мисълта за Дейвид. В този момент тя го възприе като натрапник.

Макар и нежен любовник, подобно на всичко останало, Дейвид дори и в секса не се откъсваше от действителността. Движенията и милувките му бяха като запаметена наизуст програма, като репетирани, даже отмерени с метроном.

До този момент Катлийн никога не беше обръщала внимание, нито бе мислила за факта, че мъжът й си носи часовника, когато се любят. Той винаги спеше с него, като че ли тези естествени, съвсем човешки потребности някак си са свързани с насрочените му срещи. Все й се струваше, че Дейвид й е отделил място в програмата си за деня, преди или след делови ангажимент — просто поредната точка в неговия натоварен график.

От друга страна, Джейми си беше смъкнал часовника, захвърляйки го настрани, сякаш знаеше, че там, закъдето са се запътили, времето няма никакво значение.

— Добро утро — прошепна той и дъхът му погъделичка ухото й.

— Мислех, че още спиш — още по-тихо отвърна Катлийн. Кой знае защо, този момент й се струваше изключително деликатен.

— Дремех, обаче преди известно време станах и хвърлих дърва в огъня, за да кипна вода — отвърна Джейми. — Искаш ли чай?

Звучеше чудесно, ала се беше надявала…

— Естествено — каза с прекален ентусиазъм тя. — Чаят може би ще накара мускулите ми пак да се движат.

Камерън се надвеси над нея и я целуна по бузата.

— Подът на тази древна тъмница не е най-удобното легло. — Макар че пилотът се усмихна, Катлийн долови мимолетната тъга в очите му.

Докато Джейми разравяше въглените с пръчка, тя наблюдаваше мускулестия му гръб и рамене. В съзнанието й отново се мярна Дейвид — малкото шкембе и по-отпуснатата плът…

Изруга се, че прави такива сравнения. Нямаше право! Очите й отново се насочиха към стройното тяло на пилота. Добре оформено, изваяно. Силните му ръце…

Тя ахна. Сигурно си беше обул дънките още докато е спяла. Изведнъж болезнено осъзна голотата си. Странно, изпита мъчително усещане, че я е отблъснал. Докато Джейми правеше чая, Катлийн бързо се облече, като се опитваше да се прикрие зад одеялата.

Нелепа срамежливост, помисли си тя, като се имаше предвид тяхната ненаситна и лишена от задръжки страст само преди няколко часа. Ала знаеше, че причината да държи одеялото между тялото си и очите му не е срам — а гняв.

Докато си завързваше обувките, го видя да претопля кифлички на плочата върху огнището. Дори не я поглеждаше. Въпреки че огънят гореше буйно, тяхната малка тъмница беше изгубила уютността си.

— Какво има, Джейми?

— Просто си мислех, че трябва да тръгваме, това е — отвърна той и обърна кифличките с вилица. — След изгрев-слънце онези типове непременно ще претърсят замъка. — Погледна си часовника — беше си го сложил.

— Ще се съмне след по-малко от час — прибави през рамо, все още без да я погледне.

Подаде й димяща чаша чай и гореща кифличка и седна срещу нея.

— Нямам сметана и захар, съжалявам. И купих кифличките в деня, преди да заминем от Единбург. Канех се да летя до Лох Мор и да ловя пъстърва на река Търсоу.

Сви рамене.

— После се срещнахме. — Лицето му се напрегна. — Нещата никога не стават така, както очакваш.

— Да, понякога не стават — тихо отвърна Катлийн и отпи глътка чай. — Тъкмо това е въпросът.

Последвалото мълчание тежеше като камък.

Тя впери очи в чашата си и завъртя чая.

— Отдръпването няма да реши нищо.

Джейми нахлузи полото си и потопи твърдата кифличка в горещия чай.

Катлийн се намръщи. Той не й обръщаше внимание! Понечи да му го каже, когато пилотът остави чашата и се наведе напред.

— Виж. Кат, седях тук и се чудех дали трябва да ти го кажа, обаче…

— Кажи го.

— Това… ъъъ… — Камерън огледа осветената от пламъците тъмница. — Не очаквах да се случи, това е. — Очите му изведнъж станаха сурови. — А може би не биваше.

— Заради Дейвид ли? — Тя прие думите му като обвинение. — Това се случи между нас с теб, Джейми. Между нас. Угризенията не…

— Не става дума за угризения — прекъсна я с вдигната ръка той. — А за самосъхранение… За моето самосъхранение.

Това място, помисли си Катлийн, тяхното място… толкова уютно, толкова блажено допреди съвсем малко… Сега отново се превръщаше в такова, каквото си беше — студена и самотна тъмница.

Джейми въздъхна.

— Кат, ако си позволя да хлътна още повече… Ако продължим, ще потъвам все по-дълбоко в нещо, което може би не ми се полага. Знам, снощи казах, че никога няма да искам от тебе нищо повече — и няма, по дяволите. — Сините му очи се вледениха. — Няма, Катлийн.

Прокашля се, изгълта горещия чай и заби поглед в празното ламаринено канче. Накрая го остави и се премести до нея.

— Няма да бъда с теб само от време на време, Кат. Не мога така. — Обхвана лицето й в шепите си. — Веднъж вече изгубих скъп човек — каза прегракнало. — Това едва не ме уби. Всеки миг, в който съм до тебе… аз… Скоро ще стане късно и…

От очите му бликнаха сълзи. Той се усмихна тъжно и отметна един кичур зад ухото й. После я целуна по челото, извърна се и се вгледа в огъня.

— Ще отида да се грижа за баща си в Тобърмори.

Бързо заобиколи от отсрещната страна на огнището и почна да си стяга багажа.

Катлийн усети, че по бузата й се стича сълза. Обзе я мрачно облекчение, моментално заменено от угризение. В сърцето я прободе ледена болка, сякаш кръвоносните й съдове бяха замръзнали при мисълта, че неговата смелост е платила цената за нейното малодушие.

Смътно си спомни онази Катлийн Филипс, която строго управляваше своето бъдеще. Ако сега срещнеше на улицата тази жена, сигурно нямаше да я познае. Избърса сълзите си и забеляза, че ръката й трепери.

Погледна Джейми — половината му лице беше огряно от златистата светлина на огъня, другата половина тънеше в сянка. Искаше й се да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото й.

Той хвърли поглед към нея и продължи да събира вещите си.

Катлийн го наблюдаваше безмълвно. Сякаш изтече цяла вечност, макар че сигурно бяха минали само секунди. И тогава нещо — не можеше да каже какво — я накара да се обърне.

В сенките на кръглото каменно стълбище зърна движение и в мига, в който усети погледа на натрапника, чу смеха му. Джейми светкавично се метна към револвера си.

— Спокойно, летецо! — От сумрака се разнесе изтракване на зареждано оръжие. — Хвърли револвера.

Камерън пусна револвера на пода и пристъпи към гласа.

— Кой си ти, по дяволите?

— Професор Филипс, или кажете на любовника си да се успокои, или ще му събирате мозъка в чаена чаша.

Тя хвана Камерън за лакътя.

— Моля те, Джейми.

Мъжът отчасти излезе от сенките.

— Ти?! — Камерън насочи показалец към него. — Но… но аз мислех…

— Джейми, кой…

— Не ме ли познахте, професоре? — Мъжът се приближи до огъня и насочи автомата си към тях.

Катлийн забеляза съвършената му физика и черните му очи. Бяха леко дръпнати, сякаш предците му са дошли от азиатските степи.

— Това е убиецът на Том — заяви пилотът. — Човекът, когото смятахме за мъртъв.

— Аз съм доста жилав, летецо. — Погледът на мъжа падна върху кутията с книгата. — Виждам, че сте оценили по достойнство удобната ми кутия.

— С онези от хеликоптера ли си? — попита Камерън.

— Не. Те явно са ми конкуренти.

— За книгата ли? — Катлийн посочи оранжевата кутия. — Защо ви е? Тя е ценна само като…

— Уникално тълкуване на бъдещето ли? — ухили се непознатият. — Не знам защо им е на онези другите, но аз съм напълно наясно какво означава тя — власт, каквато човечеството едва ли може да си представи. И която може да разклати самите основи на нашето познание. — Черните му очи се присвиха. — Католическата църква например. Тя съществува от… Откога? От две хиляди години? Не смятате ли, че отдавна се е изчерпала?

— За какво говориш? — попита Джейми.

Очите на мъжа заблестяха яростно и Катлийн за миг си помисли, че ще застреля Камерън на място.

— Какво се случи с Каосен? — процеди онзи.

Джейми и Катлийн се спогледаха и попитаха почти едновременно:

— С кого?

— С моя прислужник… с моя приятел Каосен. Какво се случи с него?

— Заедно ли бяхте на яхтата? — Археоложката впери очи в него.

Той кимна.

— Сами ли бяхте?

Пак кимване.

— Беше злополука — тихо каза тя.

— Злополука ли? От него бяха останали само зъбите! Злополука?!

— Той стреляше по нас! — гневно каза Камерън. — Яхтата се появи изневиделица. Едва успях да издигна хидроплана.

Мъжът се облещи.

— Искаш… искаш да кажеш, че си го блъснал с хидроплана ли?

Възцари се пълна тишина. Дори пращящият доскоро огън сякаш уплашено беше притихнал. Непознатият ги пронизваше с поглед, очите му искряха на светлината на пламъците. Показалецът му ритмично почукваше спусъка на автомата.

Накрая им даде знак с дулото на оръжието.

— Хайде, тръгваме.

Двамата понечиха да вдигнат раниците и спалните си чували.

— Оставете ги — нареди мъжът. — Ритнете кутията и револвера към мен.

Джейми се подчини и се пресегна към якето си.

Онзи вдигна автомата.

— Не, летецо. Хвърли ми го.

Камерън му го подхвърли. Непознатият го хвана, претърси джобовете му и му го подхвърли обратно. После се обърна към Катлийн.

— А сега твоето.

След като повтори процедурата, той приклекна, вдигна револвера и кутията и тръгна към стълбището.

— Вие ли застреляхте онзи човек на върха? — попита археоложката, докато се обличаше.

Отговорът му се забави няколко секунди.

— Бяха ви замислили нещо, което не ми допадна.

— Какво кавалерство! — изсумтя Джейми.

Мъжът насочи автомата си към него и оголи зъби в злобна усмивка.

— Недей да изпитваш търпението ми, летецо. С удоволствие бих те прерязал наполовина, обаче видях самолета ти скрит в едно заливче. Щом си успял да убиеш приятеля ми с тъпия си хидроплан, спокойно можеш и да ме измъкнеш оттук с него.

— А ако откажа?

— Тогава просто ще убия професора. — Завъртя автомата към Катлийн. — Знам хиберно-латински и всъщност нямам нужда от нея.

— Вчера уби човек, за да я спасиш, а сега искаш да ме накараш да повярвам, че…

— Онези свине щяха да я изнасилят. Всички ще умрем все някога, но никой не бива да бъде унижаван така. Един куршум с кух връх между очите й… По дяволите, тя няма да усети абсолютно нищо. — Мъжът се усмихна и сви рамене. — Направо ще е хуманно в сравнение с естествената смърт на много хора.

Няколко секунди Джейми безмълвно се взира в него, а после прошепна:

— Ти си тотално побъркан.

— Не съм мислил много за това — засмя се непознатият. — Но сигурно си прав. Имах страхотен треньор. — Усмивката му изчезна. — Хайде, сбогувайте се с любовното си гнезденце. Качваме се. И без резки движения.