Ръката на пророка

51.

Последно плаване към Йона… Катлийн се наведе над парапета на ферибота и впери очи в пенливата диря на кораба, после се обърна срещу студения западен вятър.

Както винаги, островът сякаш се движеше. Изящни лимоненожълти снопове слънчеви лъчи огряха хълма Дун И, после обагриха в топазено ливадата под него. Тя на свой ред потъна в сянката на приближаващата се буря и слънцето посребри хълмистата пустош.

Въпреки променливата светлина, бързо носещите се облаци и високите вълни, които оставяха впечатлението за постоянно движение, Йона продължаваше да е здраво закотвен в миналото. Преди хиляда и четиристотин години св. Колумба построил своя манастир на скалистите склонове. Войни и шотландски танове пренасяли на Свещения остров телата на мъртвите си вождове и крале и ги погребвали в древното гробище Религ Одран. А днес… Катлийн преглътна буцата в гърлото си и избърса една сълза от окото си. Днес нейният Джейми също щеше да бъде погребан на Йона — при поетите — войни и кралете.

Тя отправи поглед към кълбящите се на запад облаци и прошепна:

— Прочетох последното предсказание, Джейми. Монахът пише, че ще се случи след сто осемдесет и две години. Сто осемдесет и две…

Впери очи в тъмните гънки на облаците още по-напрегнато.

— Ние просто сме предопределени да…

— Ето я пак, Ема, сама си мърмори.

Катлийн се обърна и само след секунда страхът и мъката в сърцето й вече бяха изчезнали. Ужасно се радваше да види Том. Не беше съзнавала колко много й липсва, докато не видя Ема да му помага да слезе от вана на паркинга във Финъфорт.

— Не знам какво щях да правя без твоите остроумия — усмихна му се тя.

О’Брайън избута инвалидната си количка до нея.

— Остроумия ли? Остроумия?! — Той поклати глава.

— Нещастна, тънеща в невежество жено, нито капчица ум ли нямаш, че не познаваш такива съвършени бисери на мъдростта? Трябва да четеш повечко.

Катлийн се засмя, почти забравила мъката си. После Ема постави ръка на рамото на Том и археоложката отново изпита вече познатата тъпа болка на празното място, където по-рано беше сърцето й.

И все пак двамата бяха прелестна двойка. Радваше се за своя най-добър приятел, но… Видя как О’Брайън нежно целува дланта на Ема. Сърцето й се късаше, когато се намираше в близост до току-що влюбени… Тя прехапа устна. Наистина се измъчваше.

Катлийн запримигва, за да прогони сълзите, прокашля се и каза:

— Томи, какви ги вършиш, по дяволите? Трябва да си в болницата и да не мърдаш от леглото! — Намръщи се и размаха показалец. — Винаги съм знаела, че си малко смахнат, но да се вдигнеш и да дойдеш чак тук?!

— Уф, недей сега да ни разваляш удоволствието от срещата с това мърморене — отвърна той и вдигна ципа на якето си. — И като си помисля, че се канех да ти благодаря задето ни посрещна във Финъфорт! — О’Брайън сърдито скръсти ръце. — Май няма да го направя.

— Кат, и аз му се карах, и докторите го убеждаваха, но не ни послуша — включи се Ема. — Щом чу за погребението на Джейми, край. Заяви, че ще дойде, и толкова.

Том погледна геоложката с престорен гняв.

— Карала ми се била тя… о, да, това е точната дума.

Катлийн се наведе и го целуна по челото. Той й действаше невероятно ободряващо.

— Идиот такъв — усмихна му се тя и го прегърна. — Идването ти означава много за мен. В момента ужасно се нуждая от твоето присъствие. Но ти го знаеш, нали?

О’Брайън нежно я погали по бузата.

— Разбира се, че го знам. — Ухили се. — Един за двама…

Катлийн също се усмихна.

— И двама за един.

Опита се да удължи този момент, да задържи усмивката си, но скоро усети, че лицето й помръква. Видя го в тъжните очи на Том, когато двигателят на ферибота забоботи малко по-тихо и корабът опря нос в кея на Йона. В същия миг небето обгърна острова в мрачните сенки на бурята и задуха още по-студен вятър.

Когато спуснаха рампата, Катлийн избърса очи с опакото на ръкавицата си и погледна О’Брайън и Ема.

— Време е да се сбогуваме с един добър приятел и неговия баща.

Докато вървяха по кея, Том се обърна към геоложката.

— Чакай малко, миличка. — Ема спря и О’Брайън вдигна поглед от количката си към Катлийн. — Трябва да поговорим с теб за нещо.

Катлийн знаеше за какво.

— Какво стана с книгата, Кат?

Тя пъхна ръце в джобовете на палтото си.

— Така и не я намериха.

За пръв и единствен път си позволяваше да излъже своя най-добър приятел.

Той повдигна вежди, сви устни и леко наклони глава.

— Според теб какво се е случило с нея? — попита Ема.

— Нямам представа — отвърна Катлийн, като се опитваше да не гледа Том. — Онзи побъркан все твърдеше, че е у нас. Когато му казахме, че не е, направо обезумя.

— Защо си е мислил, че е у вас? — О’Брайън не откъсваше очи от нея.

— Просто беше луд, Том!

Той дълго се взира в лицето й и накрая кимна.

— Е, уместно загадъчен край за една извънредно загадъчна книга.

Катлийн се съмняваше, че й е повярвал, но не можеше да му признае истината. Поне засега. Откакто бе прочела последното предсказание, плановете й за книгата на монаха се бяха променили. Планове, с които О’Брайън можеше и да не се съгласи. А нямаше нито време, нито сили да спори с него.

Извървяха останалата част от кея в мълчание. Когато слязоха на калдъръмената улица, към тях се приближи дребен мъж с тънки мустачки. В черната му коса изпъкваше сребрист кичур.

— Извинете… Доктор Филипс?

Говореше с италиански акцент.

— Да? — Тя спря и се обърна към него. — Аз съм доктор Филипс.

— Може ли да поговорим?

Ема също спря. Кой знае защо, появата на непознатия накара Катлийн да се зарадва, че приятелите й са с нея.

— Кой е този, Кат? — попита О’Брайън и изгледа мъжа с подозрение.

Тя леко сви рамене и попита непознатия за името му.

— Името ми няма значение. — Той махна с ръка. — Но е важно да поговорим, доктор Филипс. — Отвърна спокойно на ледения поглед на археолога. — Отнася се за нещо много лично.

Катлийн се поколеба, после го огледа.

Носеше идеално ушит черен костюм с жилетка и пъстра вратовръзка — явно целеше да прави впечатление с вида си. Драматично наметнатото на раменете му жълто-кафяво палто само потвърждаваше преценката й, а златните пръстени с диаманти, които блестяха на двете чу кутрета, я доказваха окончателно. Когато непознатият застана до нея, Катлийн видя, че са еднакви на ръст.

— Знам, че сте тук по тъжен повод — продължи той и пълните му устни се извиха в хладна усмивка. — Обещавам да не ви отнема много време.

Катлийн се обърна към Ема и Том.

— Идвам след малко.

— Сигурна ли си? — попита О’Брайън, като не преставаше да наблюдава непознатия.

— Успокой се, Томи. Вървете, ще ви настигна.

Том кимна и Ема забута количката му по уличката.

Мъжът си сложи печалната маска на погребален агент.

— Жалко за господин Камерън. Какво казвахте вие американците? — Той повдигна показалец. — А, да, „само добрите умират млади“.

— Какво искате?

Черните му очи проблеснаха като късчета обсидиан и мъжът се приближи още повече.

— Къде е книгата, доктор Филипс?

— Знаете ли причината, поради която Ватиканът толкова много се интересува от тази книга? — попита тя.

Изненадата се появи и изчезна от лицето му само за миг, ала потвърди подозренията й.

— Нямам никакви връзки с Ватикана, доктор Филипс — отвърна той. — Не знам защо си мислите така.

Стоеше толкова близо до нея, че я лъхна сладкият дъх на одеколона му.

— Вижте сега — каза мъжът и лицето му се напрегна. — Някои могъщи сили няма да се спрат пред нищо, за да получат тази книга. — Пак й отправи ледена усмивка и прибави: — Ако съдействате за нейното връщане обаче, ще се погрижа вашата катедра да получи щедро дарение. Вие също ще бъдете възнаградена.

— А ако откажа?

Непознатият се обърна към залива, като придържаше наметнатото на раменете си палто за яката, за да не го отвее силният вятър.

— Вашият отказ несъмнено ще предизвика гнева на човека, за когото работя. — Рязко се извъртя и я прониза с поглед. — А неговият гняв понякога не знае граници.

Катлийн се огледа. Наоколо нямаше жива душа, освен двама рибари, които насочваха лодките си към средата на залива.

Тя уви по плътно на шията си шала на Джейми с червено-черното каре на рода Камерън — подарък от Кенет.

— Беше ми интересно да си поговорим — погледна си часовника, — но вече трябва да тръгвам.

Пронизващите му очи проблеснаха.

— Защо просто не ми кажете къде е книгата, доктор Филипс?

— Не знам.

— Лъжете.

— Нима?

— Да. И играете опасна и глупава игра.

Тя продължи да го гледа още няколко секунди и отвърна:

— Църквата иска да я скрие по понятни причини. Нали така?

— За какво говорите?

— А, ясно. Вие сте обикновен изпълнител. — Катлийн поклати глава. — Трябваше да се сетя.

Изведнъж непознатият я сграбчи за ръката.

— Писна ми от лъжите ви!

Дръпна я към себе си. Горещият му дъх вонеше на бекон.

— Там, откъдето идвам, жено, щяхме да ви отрежем езиците и на двамата и да ги хвърлим на кучетата.

Разкъсващата мъка от загубата на Джейми. Страшната болка, която бе причинила на Дейвид. Ужасът, който беше преживяла, и пълното й изтощение… Всичко това възпламени светкавично растящо огнено кълбо от нажежен до бяло гняв. И когато достигна апогея си, гневът се взриви.

Катлийн нададе животински рев и с всички сили заби юмрук в диафрагмата на мъжа. Последва свиреп ритник в пищяла му. В мига, в който въздухът напусна дробовете му през зяпналата му уста, мъжът получи съкрушително дясно кроше в лицето.

С изхвръкнали от орбитите очи и окървавени устни, непознатият се олюля и се опита да отстъпи, но тя го настигна и го блъсна силно. И още веднъж. Той се препъна в бордюра на кея и се удари в стълба на една улична лампа. Само това го спаси да не падне във водата.

— Дръж си мръсните ръце далече от мен, гадняр нещастен! — надвика вятъра Катлийн.

Мъжът трескаво се мъчеше да си поеме дъх, като в същото време придържаше палтото на раменете си и разтриваше ритнатия си крак.

— Кучка! — изкрещя той. — Porca puttana28! — Опипа устната си, погледна кръвта, останала по пръста му, после и вратовръзката си.

— Ти… цялата си я омазала с кръв! Това е коприна бе! Мамицата ти…

Все още приведен над пищяла си, мъжът изкуцука заднешком няколко крачки и успя да смъкне палтото от раменете си.

— Vaffancula, zoccola! — запсува на италиански, докато бъркаше в страничния си джоб. — Fregna! Stronza!

Яростно блестящите му черни очи се вторачиха в Катлийн. Задъхан, мъжът закуцука към нея със сгърчено от болка лице. Изведнъж нещо в ръката му отрази сивкавата светлина и след миг тя видя острия връх на нож.

Археоложката заотстъпва и хвърли поглед назад. Ферибота отдавна го нямаше. Зад нея оставаха само още няколко метра до водата.

Той се ухили и оголи лъскавите си бели зъби.

— Beni е mali, ’n cera pari.

Искаше да каже, че лицето й издава мислите й.

— Няма къде да избягаш, а, кучко? — Мъжът се приближи още повече, после спря и присви очи.

— Какво? Да не те втресе от миризмата на смърт? — Гласът му трепереше от ярост. — Защо си пъхаш ръцете…

— Просто предпочитам огнестрелното пред хладното оръжие!

Непознатият се вцепени и беззвучно отвори и затвори уста, зяпнал револвера в ръката й.

Както я беше учил баща й. Катлийн изпъна ръка и се прицели с револвера на Джейми — още един подарък.

— Хвърли ножа във водата!

Той моментално се подчини.

— Не ми се ще да те застрелям, обаче ми писна. Затова си затвори устата и ме слушай внимателно.

Направи две крачки към него и той заотстъпва, без да откъсва очи от револвера.

— Предай на човека, за когото работиш — тя замахна с оръжието, — че ако се случи нещо с мен или с някой мой близък, катастрофа, удавяне… — Посочи с показалец към небето. — Ако ни удари гръм, гарантирам ти, че книгата ще бъде прочетена пред света!

— Значи е у тебе!

Тя се усмихна и бавно разлюля револвера наляво-надясно.

Онзи вдигна палтото и го наметна на раменете си.

— Не знаеш с какви сили си играеш.

— А ти не ме познаваш! — Катлийн посочи към отсрещния бряг на залива. — Какво си мислиш, че правих във Финъфорт тази сутрин? Че просто посрещах приятелите си ли?

Мъжът свъси вежди.

— За какво говориш?

— Цяла нощ сканирах онази проклета книга и подробно обясних за какво става дума в нея. Качих всичко на дискове и ги пратих с инструкции по специален куриер до свои доверени колеги из целите Съединени щати.

Той се ухили подигравателно.

— И с какво ще ти помогне това?

— Разговарях по телефона с неколцина близки приятели и им дадох паролата за файловете. Ще очакват веднъж седмично да им се обаждам, за да потвърдя, че съм добре.

— А ако не им се обадиш? — Черните му очи проблеснаха.

— Ще изчакат три часа и ще съобщят паролата на колегите ми, които от своя страна ще отворят пидиефите, записани на дисковете. Ще разпечатат книгата и ще я пратят до „Ню Йорк Таймс“, Си Ен Ен, „Уошингтън Поуст“, Ем Ес Ен Би Си и Фокс Нюз. Заедно с обяснението и списък на преводачите от хиберно-латински.

Мъжът я зяпна и се вкамени.

— Блъфираш — изсумтя накрая.

— Нима? — Катлийн вирна предизвикателно брадичка. — Ами провери тогава, и книгата ще стане водещ репортаж по всички телевизии и вестници в целия свят. — Бяха й омръзнали преструвките му с неговия тайнствен работодател. — И после можеш да обясниш на папата как така светът изведнъж е разкрил малката тайна, която Ватиканът крие от над хиляда години. — След кратка пауза продължи: — Виж сега, както и да ти е името, всички тези взаимни заплахи всъщност нямат никакво значение.

— Какво искаш да кажеш?

Тя още го държеше на мушка, но малко поотпусна ръката си.

— Съобщи на папата, че съм прочела книгата и никъде в нея дори не се намеква, че съдържанието й някой ден ще стане обществено достояние. В нея е предсказано само откриването й — защо да не пише също, че всички ще научат за нея?

Мъжът я погледна все едно се е побъркала.

— Какво?! За какво говориш…

— Каквото и да предсказва тази книга, със сигурност щяхме да видим нейния отпечатък върху бъдещето — поясни Катлийн. — А аз не видях такова нещо. Не го видях, защото книгата и нейното съдържание завинаги ще останат тайна.

Той разтърси глава, сякаш се опитваше да я проясни.

— Какво е щяла да предскаже самата книга?…

— Просто предай на папата каквото ти казах. Той ще разбере.

Въздъхна и прибави:

— И аз съм католичка. И също като Ватикана не искам книгата да стане публично достояние. Стига да ме оставят на мира, никой няма да научи за нея.

Известно време мъжът я гледаше втренчено, после отново разтегли устни в студена усмивка.

— Li fimmini hannu li vudedda pirciati29.

— Е, аз пък мога да пазя тайна.

Той я зяпна, смаян, че знае италиански.

— Нещата може да не свършат дотук — накрая заяви мъжът и се уви по-плътно в палтото си. — Човекът, за когото работя… — Той сви рамене. — Добре де, папата! Папата, porca Madonna30! Той страшно ще се разочарова от отказа ти да ни окажеш съдействие. Неговите възможности…

— Стигат отвъд гроба, така ли? — Все още насочила револвера напред, Катлийн направи крачка към него, развеселена от припряното му отстъпление. — Добре, чуй какво ще ти кажа тогава, дребосъко. Едно от предсказанията, които преведох, се отнася за идния двайсет и първи януари, деня на света Агнеса. Само след няколко месеца.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Предай на папата, че не е зле да се помири с Бог преди тази дата.

— Какво?!

Катлийн прехвърли револвера в лявата си ръка, бръкна в джоба на дънките си и извади един лист.

— Предупредиха ме тези дни да очаквам посещение от Ватикана, затова реших да нося това предсказание със себе си. Слушай внимателно.

— „След хиляда и двеста лета, сред лед, сняг и зимни мъгли, в главата на светия отец папа Инокентий Четиринайсети кръв ще потече там, где кръв не бива да има. В деня на света Агнеса ще почине той и на Светия престол папа Йоан Двайсет и четвърти ще се възкачи“.

— Сега пък самия папа ли заплашваш?!

— Това е написано от монах, който е живял на този остров през осемстотин и шеста година.

— Искаш да кажеш, че идния януари папата ще умре от удар, така ли?

Тя се усмихна.

— Спомни си вашата сицилианска поговорка: Contra lu Celu nun vali difisa — Не можеш да се защитиш от гнева Божи.

— Ти си побъркана богохулна курва! — Мъжът разтърси юмрук. — Сетила си се откъде идвам, значи знаеш по колко опасен път вървиш. Би трябвало да…

— Просто предай на папата каквото ти казах. И запомни: само да се опитате да ми направите нещо, светът ще научи за книгата. Съмнявам се, че това ще се хареса особено на понтифика или неговия наследник.

Погледна си часовника и каза по-спокойно:

— Вече наистина трябва да тръгвам. — Посочи с револвера към края на кея. — Застани там, ако обичаш.

— По дяволите, кучко, какво…

— Не се ебавай с мен. — Археоложката вдигна ударника.

Презрителната маска незабавно падна от лицето на сицилианеца, той кимна и закуцука. Когато стигна до ръба, се обърна към нея.

— Наистина ли ще ме застреляш?

— Не, само ще те поизкъпя.

Той се ококори ужасено.

— Не, почакай, аз…

Катлийн наведе револвера, стреля и проби дупка в дъските точно пред краката му.

Сицилианецът отскочи назад и се олюля на самия ръб на кея, като размахваше ръце и се опитваше да запази равновесие, но не успя. Разнесе се силен плясък, последван от плюене, кашляне и крясъци.

Тя само сви рамене, пъхна любимия револвер на Джейми в джоба си, слезе от кея и продължи към калдъръмената алея, известна като Сраид нам Марбу — Улицата на мъртвите.

И изведнъж се закова на място. Намираше се пред развалините на древния манастир, където Джейми я беше прегърнал за пръв път. В очите й бликнаха сълзи и в гърлото й отново заседна буца.

— Винаги ще те обичам, Джейми Камерън — промълви тя.

Сякаш в отговор, вятърът застена из зеещите прозорци и разроши косата й. И както бе правил Джейми, тя прибра един кичур зад ухото си… и още по-силна болка прободе сърцето й.

Придружен от тътена на приближаващата се буря, до нея се донесе писък на гайди, свирещи „Каква благодат“. Погребението започваше.

Катлийн дълбоко си пое дъх и избърса сълзите си, погледна още веднъж към руините и се затича към древното гробище Религ Одран.

Там, при другите поети — войни в свещената земя на Йона, тя щеше да положи тленните останки на мъжа, когото обичаше най-много в живота си.