Ръката на пророка

3.

Кардинал Памфили виждаше, че току-що са събудили пазача, който му отключи портата на Сикстинската капела. Старият чудак намести презрамките си и пооправи нощницата си, която повече приличаше на огромна престилка.

— Дойде някой си отец О’Нийл, ваше високопреосвещенство — съобщи пазачът, прокашля се и продължи: — Той ми нареди да запаля осветлението в капелата и да ви отключа портата. Странен час за…

— Да, да — прекъсна го кардинал Памфили. — Благодаря, синко.

— Не забравяйте да заключите, ваше високопреосвещенство. Всичко се трупа на мой гръб.

— Разбира се. Но нали виждаш швейцарските гвардейци? Според мен те…

— Както кажете, ваше високопреосвещенство. Ама тия шутове с палячовски шапки и чорапогащи хич не са наблюдателни. — Пазачът почеса двудневната четина на брадичката си. — Аз нямам нищо друго, освен работата си и ако се случи нещо… — Продължи да мърмори и след като зави зад ъгъла към Залата на свитъците.

Памфили реши да уволни този дребен недодялан селянин и влезе в капелата, където го очакваше отец О’Нийл. Тъмнокосият свещеник имаше красиво, но доста мургаво лице за ирландец.

— Моля, седнете, ваше високопреосвещенство — каза О’Нийл. — Светият отец ще дойде веднага. — Излезе припряно през задния изход и изчезна по коридора.

Кардиналът въздъхна и седна на един от сгъваемите столове. Среднощна среща в Сикстинската капела?! Поклати глава. Откакто се беше разболял, понтификът идваше тук почти всяка нощ. В този късен час негово светейшество избягваше хилядите тълпящи се зяпащи туристи и в нощната тишина този „бисер на Ватикана“ оставаше само за него.

Памфили вдигна поглед към поразителните фрески на полуцилиндричния свод. Красив, ала уморен, Бог се спускаше от небето с решително протегната могъща ръка и изпъваше дългия си изящен показалец, за да вдъхне живот и духовна благодат на своето творение — Адам. Заобикаляха го серафими и херувими. С изпълнени със страх очи ангелите сякаш теглеха Господ за дрехите, за да спрат Неговото безразсъдно благоволение.

Въпреки че беше виждал тавана на капелата безброй пъти. Памфили чак сега забелязваше… наистина забелязваше Микеланджеловия Адам. Апатично полегнал, първият човек изглеждаше преситен, докато Бог се готвеше да даде духовна благодат на своето творение. Адам вяло опираше ръка върху свитото си коляно и пръстът му се огъваше в колеблив опит да докосне този на Господ. Великият художник явно загатваше, че приемането на божествените дарове може би е прекалено голямо усилие за ленивото създание.

В пустата Сикстинска капела отекнаха гласове и го накараха да се обърне. Той ахна, като видя някога жизнерадостния понтифик отпуснат в инвалидната си количка, бутана от отец О’Нийл. Папата трепереше и главата му висеше настрани. Неврологичното заболяване малко по малко го убиваше.

Защо Бог допускаше Неговото най-свято създание да бъде унижавано по този начин?

Памфили коленичи и целуна треперещата ръка на папата.

— Нашият небесен отец, Неговият любим син и Света Богородица да бдят над ваше светейшество.

Понтификът направи опит да се усмихне и го потупа по ръката.

Памфили придърпа един от сгъваемите столове и седна до папата.

— Как сте, santissimo padre?

Старецът попи потта от леко изкривените си устни с копринена кърпичка.

— Аз умирам, Армано — дрезгаво прошепна той. — Ти как си?

— Santissimo padre! — Кардиналът стисна треперещата му ръка. — Не искам да слушам такива приказки от ваше светейшество. Вие сте силен. — Памфили сведе очи и запримигва, за да прогони сълзите си. — Вие сте…

— Седни по-близо до мен, Армано — прекъсна го папата и се обърна към стоящия зад него О’Нийл. — Ако обичаш, Патрик.

Свещеникът бръкна под инвалидната количка и извади портативен компактдиск плейър. Включи го и в черквата се разнесе последната част от кантатата „Сърце, уста, дело и живот“. Ирландецът се поклони и се отдалечи към дъното на огромната капела, като остави понтифика и кардинала насаме с Бог, Микеланджело и Бах.

Папата вдигна поглед към стенописите на тавана и се наслади на най-великото художествено постижение на всички времена.

Сред прекрасните звуци на органа, поразителната красота на капелата и с треперещата ръка на любимия му понтифик в дланта си, Памфили се почувства по-близо до Господ, отколкото в който и да е друг миг през целия си живот.

— Нощем идвам тук, Армано, за да зърна отвъдното, преди да ме призоват — отново се разнесе хрипливият шепот на папата.

Кардиналът избърса сълзите си и кимна.

— Да, santissimo padre.

Папата се завъртя в количката си с лице към Памфили.

— Музиката не е просто красива. Тя заглушава разговора ни.

— Простете, ваше светейшество?… Какво заглушава?

— Армано — каза светият отец. — Доколко може да се разчита на нашия секретен отдел в Службата за археологически проучвания?

— Напълно, sua santità. Пети отдел е най-…

— Днес следобед вашият монсиньор Пиетранджели ми прати ето това. — Той подаде съобщението на кардинала. — Доколко е достоверна тази информация, Армано?

Памфили прегледа текста.

— Информацията идва от професор, който е на служба при нас и е свързан с експедицията. Уважаван специалист и добър католик, който следи работата на археолозите още от пристигането им на Йона.

Докато понтификът препрочиташе писмото, кардиналът забеляза, че органът се е заменил с версия на същото произведение, изпълнявано на класическа китара.

Папата пусна листа на пода и скри лицето си в шепи.

— О, Армано, Армано, само да…

Свали ръцете си и в очите му проблеснаха сълзи.

— За мен, стари приятелю, това съобщение за откриването на книгата от девети век… на което повечето хора няма да обърнат никакво внимание, с най-ужасяващото събитие…

Светият отец отново се вторачи в тавана на Сикстинската капела и прибави сякаш на себе си:

— Предсказано е, макар да смятах, че…

Погледна Памфили, после насочи вниманието си към огромната фреска на задната стена, „Страшният съд“ на Микеланджело, и бавно продължи:

— Като Божи наместник на земята, трябваше да се намеся още щом научих за експедицията, обаче си мислех… Е, може би вече е късно.

— Ваше светейшество говори така, сякаш това откритие предвещава края на света.

— Възможно е, Армано. Наистина е възможно. — Папата сведе очи към треперещите си ръце. — Скоро ще проумееш… чудовищния ужас, който дебне в мрака извън Христовото сияние, ужас, готов да погълне всичко най-скъпо за нас.

— Разбира се, sua santità — побърза да се съгласи Памфили, като се чудеше дали не става свидетел на окончателната деградация на този някога здрав и жизнерадостен човек.

Папата въздъхна тежко, втренчи се в тавана на капелата и развълнувано произнесе:

— В лето Господне осемстотин петдесет и девето папа Николай Първи получил писмо от някой си Малх, епископ на ирландския диоцез Клонард. Този Малх обаче всъщност написал две писма.

— Защо, santissimo padre?

— Както казах, Малх пратил първото на папа Николай, а второто — на сестра си, игуменката на Кинвара.

— Немощният стар понтифик впери настойчив поглед в кардинала. — Преди пет години един крадец уби клетия отец Андолини заради това второ писмо, Армано.

— А онова, което пратил на папа Николай, santissimo padre?

Папата се наведе напред.

— Писмото, което епископ Малх пратил на папа Николай, още е зад тези стени. Неговото съществуване е една от най-строго пазените тайни на Ватикана.

Замълча за миг и остави кардинала да осмисли казаното. После се наведе към него още повече и присви очи.

— И заради писмото на Малх до папа Николай векове по-късно папа Инокентий Трети пратил своя кръстоносен поход срещу катарите — прошепна понтификът.

— Какво?! — възкликна кардинал Памфили, но бързо успя да се овладее. — Прощавайте, sua santità. Но катарите са били еретици, оскърбление за Господ… престъпници. Те жестоко са убили папски легат!

Понтификът насочи треперещия си показалец към него.

— Наистина ли смятате, че Инокентий е организирал толкова всеобхватна и систематична програма за изтребване на християнските отстъпници, на християнска земя, заради убийството само на един ватикански пратеник?

— Но… но самата опасност от Великата ерес, ваше светейшество… Това не е ли…

— Да, катарите и тяхната ерес представлявали заплаха за Римската църква, Армано, обаче Инокентий знаел, че тяхната така наречена Велика ерес може да бъде овладяна.

Сгърчената уста на стария понтифик се изви в крива усмивка.

— Според теб защо кръстоносният поход срещу катарите през тринайсети век е станал основа за създаването на гигантската машина, каквато е Светата инквизиция? Само за да издирват еретици ли? Зад стаите за мъчения на Инквизицията се крие конкретна причина, безкрайно по-важна от ереста.

— Каква причина, sua santità?

— Да намерят скривалището на онова, което Отците на Църквата наричали Ужасната катарска тайна, но което станало известно като „катарското съкровище“. И тази ужасна тайна се описва в писмата на епископ Малх до папа Николай и игуменката на Кинвара почти триста и петдесет години преди раждането на папа Инокентий Трети.

Памфили поклати глава, сякаш това можеше да му помогне да осмисли думите на папата.

— И ваше светейшество твърди, че писмото до Николай с тази ужасна тайна е тук, във Ватикана, така ли?

— Заключено е в подземие дълбоко под Григорианския музей.

Кардиналът беше свикнал със злощастно известния навик на понтифика да усуква. Папата отдавна прилагаше тази стратегия, за да контролира разговора. С годините и болестта обаче ставаше все по-лошо.

— Но в съществуването на това писмо са посветени само папите, нали, sua santità?

— Папа Николай съчинил тайна клетва, полагана от всички понтифици след него, заклеваща всеки нов папа да прочете писмото и да предаде информацията за неговото съществуване на следващия, който седне на трона на свети Петър.

Старецът стисна ръката на кардинала и продължи:

— Николай съчинил клетвата, за да защити Църквата и света от онова, което според мен са открили на онзи остров в Западна Шотландия.

— Древната книга, за която ни съобщава нашият човек на Йона ли?

Понтификът хвана сребърния кръст, който висеше на шията му, и го погледна.

— Най-вероятно изложение на злото, написано от самия дявол.

Сбръчканото му лице пребледня още повече. Той завъртя инвалидната си количка така, че да е лице в лице с кардинала.

— Малх предупреждава папа Николай тъкмо за тази книга… за това нещо, което са открили онези глупави археолози. И който или каквото и да я е съчинило, някак си е знаело Ужасната катарска тайна стотици години преди еретиците изобщо да са се появили.

— Но как?!

— С магьосничество, Армано. — Папата потрепери. — С магьосничество.

— Какво са знаели тези грешни еретици, santissimo padre? Каква е тяхната ужасна тайна? — Памфили внимателно постави длан върху рамото на понтифика. — Разкажете ми, свети отче. — Няколко секунди двамата духовници мълчаливо се гледаха един друг.

— Повиках те тук, кардинал Памфили, за да ми помогнеш да нося това ужасно бреме — отвърна накрая папата. — Аз съм стар и болен… Смъртта ми наближава. Бог може да ме вземе при себе си всеки момент.

— He, sua santità. Вие ще…

Старецът го прекъсна с вдигане на ръка.

— Ти често забавляваше своя понтифик с разказите си за детството си в нюйоркския ирландски квартал, Армано. — Усмивката му се стопи. — Надявам се онези сурови улици да са те подготвили добре, приятелю. Нашата Света църква повече от всякога има нужда от силите ги.

Бръкна в расото си и извади три потъмнели, изтъркани от времето ключа. Докато ги подаваше на Памфили, те издрънчаха в треперещата му ръка.

— С тях, Армано, независимо дали духовно си готов, ще отключиш Ужасната катарска тайна… Ако стане достояние на света, тя ще отнесе всички ни в гърлото на сатаната.

Папата с усилие придвижи количката си към кардинала и се наведе напред.

— А сега внимавай, скъпи приятелю…

Памфили усети дъха му — смрад на трупно разложение.

— Една от плоскостите на ламперията зад две статуи на богинята Сехмет на първия етаж в Григорианския египетски музей… — започна понтификът.