Ръката на пророка

45.

Катлийн настани треперещия Джейми в задното отделение на хидроплана и го зави с одеяло. Пепелявото му лице лъщеше от пот и тя се боеше, че може би изпада в шок.

Мина през пилотската кабина, отвори люка към котвеното помещение и взе аптечката за първа помощ. Въпреки че представляваше просто голяма кутия за риболовни принадлежности с небрежно нарисуван червен кръст на капака, изглежда, вътре имаше доста неща.

Когато се върна, Камерън се взираше в тавана.

— Добре ли си, Джейми?

— Мислех си за Раймон. Според теб какво ще прави сега?

— Нямам представа. — Катлийн отвори кутията, видя едно швейцарско ножче, извади го и разряза крачола му. — Приятелят ти изглеждаше целият в рани, затова си…

— Кат, аз съм служил във въздушнодесантните войски, имал съм си работа с „тюлените“, със спецчастите, даже с австралийската Специална военновъздушна служба. Раймон може да ги сложи в малкия си джоб. — Очите му бяха възбудени, като че ли с видял нещо свръхестествено. — Онези типове в замъка Бейра бяха елитни командоси. И той ги очисти почти всичките просто ей така! — Джейми щракна с пръсти.

— С твоя помощ.

— Катлийн, любов моя, страшно ми се иска да можех да ти разкажа какъв супергерой съм бил тази нощ. По дяволите… — Той поклати глава. — Аз бях само подгряващ изпълнител. Какво само го видях да прави…

— Камерън въздъхна и се извърна. — Няма начин да не опита пак да вземе книгата. — Погледна я. — Бъди сигурна.

Погали я по лицето.

— Не се бой. Не мога да го обясня, обаче Раймон няма да ни направи нищо лошо. Даже заради книгата.

— Кимна към кутията с кодекса. — Разбираш ли, аз съм му приятел. — И се засмя немощно.

— Защо толкова му трябва тази книга?

— С нейна помощ иска да унищожи Църквата. Обвинява Църквата за смъртта на сестра си и майка си.

— Какво общо има Църквата…

Джейми вдигна здравата си ръка.

— Тази история е за някой друг път.

— На бас, че ще използва предсказанието за две хиляди петдесет и шеста година — каза Катлийн. — Това ще е неговото оръжие.

— Какво ще се случи през две хиляди петдесет и шеста?

— През тази година в Южна Франция…

Той докосна устните й с показалец.

— Като се замисля, скъпа, незнанието е дар Божи. Пък и за мене това няма да има значение. До петдесет и шеста или ще съм също толкова мъртъв, колкото е Юлий Цезар, или ще съм убеден, че деменцията е нова игра, която съм изобретил аз. — Посочи крака си. — Хайде, свърши си мръсната работа, докторе.

— Преди да дезинфекцирам раната, може би не е зле да пийнеш малко от това. — Катлийн му подаде уискито „Гленфарклас“, което беше извадила от аптечката.

— Благодаря. Като се има предвид какви премеждия преживяхме и раните, които получих, заслужавам някоя и друга глътка. — Той развъртя капачката и надигна бутилката.

— Знаеш ли, това уиски е прекалено хубаво, за да седи в аптечка — отбеляза археоложката.

Камерън избърса устата си с ръкав и скептично повдигна вежди.

— Ако имаш нужда от първа помощ, няма ли да искаш възможно най-хубавото уиски? — Отпи още една, по-голяма глътка и млясна с устни. — Аз определено бих искал.

На светлината на фенерчето Катлийн забеляза, че лицето му малко е възвърнало цвета си.

— Джейми, я ме погледни!

Пилотът се подчини и тя видя, че очите му не са фокусирани.

— Добре. — Катлийн наклони шишенцето с йод над раната. — Имам удоволствието да ти съобщя, че ще те боли много повече, отколкото мен.

— Виж ти каква си била шегаджийка… Ооох! По дяволите! Господи! Защо просто не ми отрежеш шибания крак и да свършим с това?!

— О, за бога, да не си мислиш, че те измъчвам нарочно?

— Абсолютно! Да, ще говоря! Всичко ще ти кажа. Ще пропея като канарче, по дяволите!

Засмя се на собствената си шега, вдигна за наздравица шишето и отпи пак.

Катлийн извади от аптечката антибиотичен крем и изстиска доста от тубичката върху дупката от куршума.

— Не знаех, че си бил такова бебе — каза, докато го превързваше.

— Е, докато ме заливаше с йода, госпожице Найтингейл24, за малко да умра в адски мъки.

Катлийн избухна в смях и залепи последното парче лейкопласт върху превръзката.

— Готов си. Сигурен ли си, че ще можеш да управляваш хидроплана?

Усмивката му се стопи и на лицето му се изписа почти тъжно изражение. В първия момент тя си помисли, че е от раната, но…

— Да — тихо отвърна Камерън. — Аз… Имаш ли ми доверие. Кат?

Тя се вгледа дълбоко в сините му очи.

— Какво искаш да кажеш с това дали… Естествено, че ти имам доверие.

Летяха в мълчание. Зората превръщаше небето в сребро. Катлийн се пресегна и стисна Джейми за ръката. През последните дни се бяха случили невероятни неща, ала тя беше сигурна само в едно: нямаше да допусне този мъж да излети от живота й.

Светът не предлагаше почти нищо сигурно. И малкото живот, който обещаваше, много често се оказваше самоуспокоителна илюзия. Тя вярваше в онова, което съществуваше помежду им, а всяко доверие, стига да е истинско, се печели трудно.

Тихият глас на Джейми я върна в тъмната кабина.

— Знаеш ли, преди малко, когато ме попита дали мога да управлявам хидроплана…

Катлийн отпусна глава на рамото му.

— А ти ме попита дали ти имам доверие.

— Този въпрос ми зададе една жена, която обичах… Много отдавна.

Тя се напрегна и се поотдръпна.

— Попитала те е дали си в състояние да управляваш хидроплана ли?

Камерън кимна.

— Онази сутрин, когато се срещнахме в Единбург… Когато ме намери в лодката… Е, по-късно ти споменах, че съм празнувал нещо като годишнина. Аз…

— Джейми, няма нужда да ми…

— Не знам какво ще се случи с нас, когато се върнем, Кат, но смятам, че трябва да ти кажа… — Той въздъхна и погледна през левия илюминатор.

— Не си длъжен да ми казваш нищо.

— Бил съм влюбен, Кат, истински влюбен, само два пъти през живота си. — Джейми се обърна и я погледна. — Втория път… Е, струва ми се, че я познаваш добре. А първия път се ожених.

Впери поглед напред и продължи с безизразен глас:

— След Войната в Персийския залив се сдуших с едни контрабандисти, пренасях марихуана от Мексико в Щатите. Бях млад и глупав.

Катлийн си представи как майка й се надвесва над празничната пуйка и казва: „Джейми, я ми разкажи какво прави, след като се уволни“.

— Запознах се с нея в Мексико — отново поде Камерън. — Казваше се Мария.

Изведнъж я прободе неочаквана ревност.

— Беше денят на сватбата ни, празнувахме. Спусна се красива ясна нощ и Мария ме помоли да я повозя.

Той се прокашля.

— Излетяхме със стария ми „Бийч“ от една малка писта край градчето Ескеда в Северно Мексико. При откъсването от земята двигателят отказа и катастрофирахме. Преобърнахме се…

Отново я погледна. В очите му блестяха сълзи.

— Никога повече не искам да изпитам такава мъка, Кат… Никога.

Погали я по бузата с опакото на пострадалата си ръка.

— Тогава си мислех, че няма да обичам никого повече от Мария… — От бездънната болка сините му очи бяха станали сиви. Храбрият му опит да се усмихне се провали. — И после, Кат, се появи ти.

— Ще се справим. — Тя прокара пръсти през косата му. — Джейми, искам да знаеш…

— Да почакаме — загледан в далечината, прошепна пилотът. — Да почакаме, докато се върнем…

Очите му пак намериха нейните.

— … към всички очаквания, с които изпълваме своя свят. Своите… чуждите…

Катлийн понечи да му каже да замълчи. Да му каже, че е наясно с ума и сърцето си. Че може да взима решения, дори такива, които радикално ще променят живота й…

И тогава онази стара, позната, предпазлива част от Катлийн Филипс, част, която изведнъж започна да не й допада особено, си помисли, че е разумно да… просто да запази мълчание.

В очите му се спусна сянка, като бързо приближаваща буря. Той се извърна и отново впери поглед напред в предутринната шотландска сивота. В кабината се възцари тишина.

Накрая Катлийн се престраши.

— Джейми, съжалявам за случилото се… С Мария, искам да кажа.

Той само кимна.

Изтекоха още няколко минути и тя попита:

— Къде ще кацнем?

Този въпрос като че ли го поободри и той се обърна и й отправи онази дяволита усмивка, която тя толкова много обичаше.

— „Хайлендър Еър“ предлага пълни услуги, милейди. Ще ви закарам, където пожелаете.

— Ако кацнем на Йона, ще можеш ли после да излетиш? Имам предвид, в това състояние?

— Разбира се. Що за обиден въпрос!

Тя не му повярва.

— Хайде да направим така. Кацни в Тобърмори. Аз мога и сама да стигна до Йона. — Катлийн посочи крака му. — Имаш нужда от спешна медицинска помощ. Раната може пак да започне да кърви. — Тя го пипна по челото. — И ми се струва, че имаш температура.

— Най-добрият приятел на баща ми е лекар — отвърна той. — Познава ме от малък. Ще ме закърпи, без да задава излишни въпроси. Ти можеш да отидеш с моя ландроувър до Финъфорт и оттам да вземеш ферибота за Йона.

— Идеално. И без това на Йона ще е истинска лудница след двудневното ни отсъствие. Няма нужда да обясняваме раните ти на полицията. Поне докато не решим какво да правим с книгата.

Джейми — започна да завива на изток — попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Спомняш ли си аргумента, който изтъкна онази вечер в ресторанта? Че книгата ще осветли нашето бъдеще? Тогава никой от нас още не беше прочел достатъчно от нея, обаче аз вече преведох голяма част от текста и…

— И сега искаш да засекретиш книгата, докато не анализираш и не класифицираш всичко, така ли?

— Мислих за това. Ще кажа на хората на Йона — на ченгетата, на пресата, даже на колегите си, — че крадецът е избягал с кодекса, двигателят ни се е повредил и сме изгубили радиовръзка, и се е наложило да кацнем в открито море, където след два дни ни е взело на буксир рибарско корабче…

— Страхотна лъжкиня си!

— Така ли мислиш? — Беше прекалено изтощена да спори и затова просто се отказа.

Последва ледено мълчание.

— Не мога да си помръдна ръката — накрая наруши тишината той. — Изтегли леко тези лостове, за да намалим скоростта.

Тя вдигна ръка към тавана и бавно издърпа лостовете.

— Стига — спря я Джейми. — Така е добре.

Звукът на двигателите се промени и той натисна щурвала напред, за да снижи хидроплана.

— Скоро ще кацнем, Джейми. Ще те помоля за една услуга.

Той я погледна изпитателно, после отново насочи вниманието си към управлението на самолета.

— Каква услуга?

— Искам книгата да остане на съхранение при теб. Ако е у мен, когато се върна на Йона… Трябва ми време. Да помисля. Това нещо ще окаже огромно влияние върху света. Ще се промени и настоящето, и бъдещето на човечеството. Трябва да реша как точно да постъпя.

— Кой ти е възложил настоящето и бъдещето на света, по дяволите? Защо решението да е само твое?

— Защото проклетата книга предсказва точната дата и точното място, където ще я открие група учени под ръководството на жена. Това съм аз, Джейми. Аз!

Той безизразно впери очи в нея, после се обърна към левия илюминатор и каза съвсем тихо:

— Почти съм си вкъщи.

Хидропланът се носеше над скалистия полуостров Арднамърхан. На сто и петдесет метра под тях вече се виждаше пристанищното градче Тобърмори — Кладенеца на Дева Мария.

Известно като най-закътаното пристанище на Хебридите, старинното селище от XVIII век се гушеше в Мълския залив. По главната му улица се издигаха сгради от отдавна отминало време, боядисани в жълто, синьо, розово и бяло.

Разположеният на север от Фърт ъв Лорн между остров Мъл и Шотландия залив лъщеше като бледо сребро на утринните лъчи. Във водите му се отразяваха кафявозлатистите есенни багри на гористите склонове на планината Морвен, издигаща се на отсрещния му бряг, край който се поклащаха пристаналите червени и зелени рибарски корабчета.

Катлийн можеше да се закълне, че току-що са скочили назад във времето.

Джейми натисна щурвала напред и хидропланът плавно започна да се спуска.

— Добре, Кат — тихо каза той. — Ще скрия проклетата книга при мене.

Археоложката се наведе към него и го целуна по бузата.

— Благодаря.

— Няма защо.

Джейми преметна на рамото си ремъка на оранжевата кутия и закуцука през буренясалия чакълен паркинг към минивана на лекаря. Катлийн изчака, докато възрастният мъж с изискан вид и засукани сиви мустаци помогне на пилота да се качи на задната седалка. Преди да затвори плъзгащата се врата Камерън й махна и й прати въздушна целувка.

Гърдите й се свиха. Тя също му махна, а после ванът излезе от калдъръмената отбивка, зави надясно към града, подмина дестилационната фабрика и се насочи към Руба Нан Гол и дома на Камерън. Нямаше го само от трийсетина секунди, а вече ужасно й липсваше.

Изправена пред страничния вход на хангара, тя се обърна и погледна хидроплана. Джейми бе спуснал колесниците, беше изкачил тромавата машина по рампата и с помощта на Катлийн бе рулирал до порутения хангар на „Хайлендър Еър“.

Вторачена в самолета, от чийто корпус се стичаше вода, тя изпита неочаквана гордост. После забеляза дупките от куршуми по издутия нос и я обзе странна смесица от облекчение и страх.

Последните две денонощия й се струваха почти непонятна мъгла. Освен… освен нощта, през която се бяха любили в разрушения замък. Спомняше си всеки задъхан миг… Всяка милувка… Всяка прошепната дума…

Заключи вратата на хангара и потръпна. Спря за миг, за да се овладее, после тръгна към очукания ландроувър на Камерън. За нейна изненада джипът запали веднага.

Докато шофираше на юг по шосе А-848, си задаваше въпрос след въпрос… Какво щеше да прави с този проклет кодекс? Какво щеше да обясни на полицията? Дали Том оздравяваше? Дали раните на Джейми бяха по-тежки, отколкото признаваше? Дали щяха да открият Иън и Мари Лорне?

Един въпрос обаче я измъчваше постоянно, връщаше се като черен бумеранг и хвърляше сянка над всички други тревоги: какво щеше да каже на Дейвид, за бога?

Перспективата да се върне към живота, който бяха водили заедно, вече й се струваше просто абсурдна. Както и перспективата да тръгне с Джейми, колкото и да го обичаше, да зареже кариерата си и да заживее в дивите тресавища на Мъл. От друга страна, не можеше да си представи, че Камерън ще се откаже от безценния си хидроплан, ще напусне любимата си Шотландия и ще се установи в Бостън като безличен съпруг на професорка.

Всяко нещо с времето си. Трябваше да реши какво да прави с проклетата книга. А и беше много по-лесно да мисли за това, отколкото за съсипания си личен живот.

Поне имаше време за размишления. Най-малко час и половина щеше да пътува по тесните лъкатушни шосета до Финъфорт, откъдето щеше да се качи на ферибота за Йона.

Не гореше от нетърпение да стигне там и да я затрупат с въпроси, които щяха да я принудят да лъже. Притесняваше се и от срещата с Дейвид — струваше й се, че той някак си ще усети истината за чувствата й към Джейми… И може би щеше да се досети какво се е случило между тях в разрушения замък край Лох Ба. В този момент Джейми й липсваше толкова много, че сърцето й щеше да се пръсне.

Погледна намръщено към слънцето, което надничаше през разкъсващата се облачна покривка. Точно сега би се радвала на една хубава шотландска буря. Щеше да подхожда на настроението й.