Ръката на пророка

46.

Армано Памфили се погледна в огледалото и въздъхна. Вниманието му привлече украсеното със смарагди сребърно разпятие с тежка златна верижка, което висеше на шията му. Португалският кръст от XVIII век му беше подарък от епископията на Сао Пауло по случай избора му за папа.

Вдигна очи към умореното лице, което го гледаше отсреща. Беше толкова тъжно и изпито, че едва можеше да се познае.

Бяха се сбъднали всичките му мечти — и неговите, и на майка му. Сега беше папа Инокентий XIV, Христов наместник, върховен понтифик на Светата римска църква. И все пак приличаше на човек, до чиято екзекуция остават броени минути.

Само преди един ден стоеше пред олтара на „Нотр Дам“ в качеството си на новоизбран папа, развълнуван и уверен в праведността на своята кауза. Отслужи месата за богомолците, изпълнили до пръсване огромната парижка катедрала. Призова ги да бранят Църквата от заразата на модернизма. Обяви нова Свещена война.

Представи възгледите си пред Световната екологична конференция и недвусмислено отхвърли реформите на Втория ватикански икуменически събор на папа Йоан XXIII. Нападна екологичните платформи на конференцията за свръхнаселеността и прегърна принципите на Humanae Vitae, енцикликата на папа Павел VI, забраняваща изкуствения контрол на раждаемостта.

Беше хвърлил ръкавицата. Още след първото му излизане на световната сцена всички знаеха — модернистите, либералите, интелектуалният елит и всички други мекотели, — че се е появил папа воин.

Но въпреки че този ентусиазъм го бе изпълвал съвсем доскоро, той вече дори не си го спомняше.

Ватиканските агенти в Шотландия го бяха информирали за клането в замъка Бейра. За смъртта на най-скъпия му приятел, Дани. И сега папата с ужасяваща яснота съзнаваше, че е също толкова далече от онази дяволска книга, колкото и в първия момент, когато научи за нейното откриване.

Отиде до прозореца и погледна към забуления в мъгла площад. Криеше се зад ленената завеса, за да не го забележи някой от чистачите, които подготвяха Ватикана за туристите.

Отлично разбираше, че всичко, което се е случило през изтеклите векове, може да бъде отнесено от ледените ветрове на една изчезнала вяра.

Погледна надясно и видя фасадата на катедралата, построена през XVII век от Мадерно. Най-отгоре се издигаха статуите на Христос, Йоан Кръстител и всички апостоли без Петър.

На тази земя, помисли си папата, двете хилядолетия история на Църквата олицетворяваха възхода на човечеството, надхвърляха самото време и черпеха светлина от най-доброто в човешкия дух, за да огреят света. Точно тук, където били градините на христомразеца Нерон. Недалеч оттук римските войници разпнали свети Петър с главата надолу. Костите му до ден-днешен почиваха под олтара на катедралата. Тук през 324 година император Константин построил първата базилика. И пак тук на Бъдни вечер през 800 година папа Лъв III коронясал Карл Велики за император на Свещената римска империя.

В съзнанието му изплува думата romanità и понтификът тъжно се усмихна. На италиански тя означаваше хилядолетна историческа перспектива, възглед, въплътен в самия Ватикан и възприемащ човек в контекста на всичко, което е бил и може да бъде. Възглед, който завинаги щеше да бъде погубен, ако не се направеше нещо, при това бързо, за онази дяволска книга.

— Свети отче? — Памфили се обърна. На прага стоеше млад червендалест свещеник. — Имате посетител, ваше светейшество. Твърди, че е дошъл на частна аудиенция по ваша покана. Но отказва да даде каквато и да е друга информация.

— Прощавайте, Патрик. Какво казахте? Бях се…

— Извинявам се, че нахълтвам така, ваше светейшество, но този господин твърди, че сте го поканили на аудиенция. Папската му покана наистина носи вашия печат и днешна дата, но той отказва да…

— А, да, Патрик, всичко е наред. Доведете го и се погрижете да не ни смущават.

— Разбира се, ваше светейшество — отвърна свещеникът и излезе заднешком от стаята.

След малко в семплата дневна на папата влезе мъж — шейсетина годишен, дребен и доста слаб, почти мършав. Имаше светла кожа и тънки мустачки. Проницателните му очи, по-черни от въглен, сякаш поглъщаха всичко наоколо. В иначе черната му коса изпъкваше сребристосив кичур — като светкавица, разкъсваща бурно небе.

Обикновеното бяло расо на папата подсказваше за простота, докато дрехите на госта се отличаваха с изисканост. Бе с тъмносин костюм с жилетка, бяла колосана риза с висока яка и пъстра вратовръзка със златна игла и сякаш слизаше от страниците на модно списание. На кутретата си носеше златни пръстени с диаманти. През ръката му беше преметнато кашмирено палто.

Понтификът го измери с поглед и си спомни причините, довели до тази среща. Анджело Росати, новият държавен секретар на Ватикана, се беше свързал със своя братовчед и най-близък приятел Виторио Сокорсо, монсиньор на черквата „Сан Джузепе деи Театини“ в Палермо. Дядото на монсиньор Сокорсо управлявал като padrino della famiglia di Canti — кръстник на семейство Канти — и смятал този човек за доверен съветник на семейството и изключително способен изпълнител на мокри поръчки.

Мъжът се приближи, коленичи и целуна ръката на понтифика.

— Io sono molto onorato di incontrarla, sua santità. — „За мен е чест да се запозная с вас, ваше светейшество“. Типично мудният му сицилиански диалект контрастираше с напрегнатия му поглед и резките му движения.

— Бог Отец да бди над вас, чедо — отвърна Памфили.

— Благодаря, свети отче. Позволете да се представя — каза мъжът на английски. Говореше го изненадващо добре.

Папата вдигна ръка.

— Няма нужда. Кардинал Росати ни съобщи, че вие и вашите колеги сте приятели на Ватикана. И че сте un uomo d’onore.

— Като ме нарича „човек на честта“, ваше светейшество изпълва смирения и покорен слуга на Светия отец с огромна гордост. — Сицилианецът се изправи и се отдръпна на няколко крачки.

След кратко мълчание понтификът кимна в знак, че му разрешава да говори.

— Светият отец трябва да знае, че според нашите източници изчезналата професор Филипс се е върнала на Йона — започна сицилианецът. — Тя твърди, че книгата е останала у крадеца.

— Това мъчително изпитание сякаш никога няма да свърши — въздъхна Памфили и погледна през прозореца. Няколко гълъба кръжаха около египетския обелиск в центъра на площад „Сан Пиетро“.

Папата отново насочи вниманието си към своя гост.

— Тази проклета книга остави след себе си цяла върволица гробове. Сред добрите християнски войни, убити на остров Скай, е моят най-стар и най-добър приятел… — В гърлото на Памфили заседна буца.

Мъжът кимна и сведе глава.

— За славата Божия винаги са умирали достойни мъже, sua santità. — След малко вдигна студените си черни очи и ги впери в понтифика. — Аз съм грешник, santissimo padre. Човек на честта, да, но грешник. Обаче съм и практичен човек, свети отче, un uomo practico. И за разлика от достойните мъже преди мен, аз няма да се проваля.

— Ще се моля самоувереността ви да не е безпочвена.

— Не е, santissimo padre.

— Добре. Тогава установете самоличността на онзи убиец и крадец и се уверете, че книгата е у него. Открийте го и веднъж завинаги я вземете.

— Ще бъде изпълнено, santissimo padre.

След няколко секунди сицилианецът присви очи.

— Чудя се дали жената знае повече, отколкото е разказала на шотландската полиция. Ами ако вече е взела книгата? Ако изобщо е била открадната, естествено.

— Смятате, че всичко това е някаква хитра игра, така ли?

— Не знам, santissimo padre. Загинали са хора. — Мъжът се усмихна и оголи идеалните си лъскави зъби. — Ако е игра, определено е изумително зад нея да стои жена.

Папата тежко се отпусна на мекото кресло до прозореца. Искаше му се да е обикновен провинциален свещеник и най-голямата му тревога да е протеклият покрив на черквата му. Наведе се напред и отново погледна през прозореца. Видя двама полицаи от Corpo di vigilanza да се надвесват над някакъв просяк на стъпалата на базиликата „Св. Петър“ и да разговарят с него.

— Искаме да отидете на Йона — без да се обръща, произнесе Памфили. — Разберете какво знае онази археоложка и й внушете, че някои много заинтересовани страни няма да се откажат, докато не получат книгата.

— Слушам, sua santità.

— И под „няма да се откажат“ имаме предвид, че е в неин изключителен интерес да направи всичко по силите си, за да ни помогне да си върнем книгата — завърши понтификът, докато гледаше как полицаите извеждат просяка от площада през колонадата към Пиаца дел Сант Уфицио.

— Извинете, santissimo padre, точно колко „изключителен“ да й обясня, че е интересът й?

Армано Памфили се надигна, обърна се към мафиота и впери очи в него. Чуваше се единствено градският шум, малко приглушен от затворения прозорец.

— Разбирам, santissimo padre — каза сицилианецът.