Ще бъдеш ли тук?

11 Третата среща

1976 год.

Елиът е на 30 години

Панорамната зала на „Морско кафе“ позволяваше на посетителите да отпиват от своята чаша, наслаждавайки се на неподражаемата гледка към басейна с косатките, разположен няколко метра по-долу. След по-малко от четвърт час косатките убийци и техните ръководители започваха своето шоу, смесица от хореография и смели акробатични номера.

Седнал на една маса, Елиът гледаше как пейките се изпълват малко по малко за последния спектакъл на деня. Един сервитьор му донесе бутилката „Будвайзер“, която бе поръчал. Благодари му учтиво с пестелив жест.

Заведението тънеше в мек здрач. До бара дует от китарист и певица изпълняваше акустичните версии на най-нашумелите песни на Карол Кинг, Нийл Йънг, Саймън и Гарфънкъл…

Унесен в китарените акорди и все още под впечатлението от любовните часове, прекарани с Илена, Елиът не забеляза мъжа, който бе седнал току-що на съседната маса.

Пое глътка бира, после машинално запали цигара.

— А, значи ти си ми отмъкнал запалката!

Като хванат на местопрестъплението Елиът рязко се обърна към онзи, който бе произнесъл последните думи. Седнал на кожената пейка до него, човекът — за когото вече знаеше, че е неговият по-възрастен дубликат — го гледаше със закачливо пламъче в очите.

Елиът не бе изненадан от тази негова нова поява. Бе се подготвил за нея, а и тя му връщаше поизгубеното самочувствие, защото бе доказателство, че всички събития, които му се бяха случили напоследък, не бяха негово бълнуване или налудничави видения.

— Знам всичко… — едва произнесе той с треперещ глас.

— Какво знаеш? — попита го другият.

— Знам, че сте ми казали истината. Знам, че Вие, това всъщност съм… аз.

Мъжът стана от своето място, свали сакото си и седна срещу него.

— Бива си я твоята идея за татуировката — призна той, повдигайки ръкава на ризата си чак до мястото, където се редяха татуираните букви.

— Знаех, че ще я оцените.

Сервитьорът се приближи до масата им и установи, че на нея се е появил нов клиент.

— Какво ще искате, господине? — попита той по-възрастния от двамата мъже.

— Същото — отвърна събеседникът му, посочвайки бирената бутилка. — Моят приятел и аз често имаме едни и същи вкусове.

Двамата мъже не можаха да прикрият своите усмивки и за пръв път в приглушената светлина на това кафене между тях като че ли се установи някакво странно съзаклятничество. Мина почти цяла минута, без никой от тях да проговори. Всеки по свой начин се наслаждаваше на чудноватата близост, която се бе установила между тях.

Необикновено усещане, сякаш бяха намерили някой от най-близките членове на своето семейство, изгубил се от погледа им в продължение на много години.

Най-сетне Елиът не успя да сдържи напиращите в главата му въпроси:

— Мамка му, как го правите това?

— Пътешествието във времето ли? Ако това би могло да те успокои, и аз се чудя не по-малко от теб.

— Не, това е някакво умопомрачение!

— Да — потвърди възрастният лекар — това е умопомрачително…

Елиът дръпна дълбока глътка от цигарата, която бе запалил. В главата му всичко се бе разбъркало в пълен безпорядък.

— И как е там, при вас?

— Искаш да кажеш, през 2006 година ли?

— Да…

— Какво искаш да знаеш?

Въпроси, имаше купища въпроси да му зададе: десет, двадесет, сто, хиляда… Да започнем със следния:

— Как върви светът?

— Не по-добре от сега.

— Студената война…

— Свърши отдавна.

— И кой победи: руснаците или ние?

— Ако беше толкова просто да се каже…

— Не е имало трети световен конфликт, нали? Не е имало ядрена война?

— Не, но има други проблеми: околната среда, глобализацията, тероризмът и всички последствия от 11 септември…

— 11 септември?

— Да, случи се нещо на 11 септември 2001 година, в Световния търговски център в Ню Йорк.

— Какво?

— Слушай, не знам дали е добре да ти разказвам всички тези неща…

Жаден за още информация, Елиът не позволи мълчанието да вземе връх.

— Ами аз, аз как съм?

— Справяш се криво-ляво.

— Успях ли да стана добър лекар?

— Ти вече си добър лекар, Елиът.

— Не, това, което искам да кажа, е, че… Станал ли съм по-солиден? Успях ли да свикна с това, че някои пациенти умират? Научих ли се да се дистанцирам в такива случаи?

— Не, човек не привиква към смъртта на пациентите. И именно липсата на „прекалена дистанция“ е онова, което ти е помогнало в най-голяма степен да останеш добър лекар.

В продължение на няколко секунди Елиът се почувства до такава степен зашеметен, че кожата по цялото му тяло настръхна. Никога не бе разглеждал нещата под този ъгъл.

После се сети, че времето е ограничено и че няма как да постави всички въпроси, които възникваха в съзнанието му. Тогава се съсредоточи върху главното:

— Имам ли деца?

— Една дъщеря.

— А… — възкликна младият лекар, без да знае дали трябва да се радва на това. — А добър баща ли съм?

— Мисля, че да.

— А Илена? Тя добре ли е?

— Задаваш прекалено много въпроси.

— Лесно Ви е да го кажете: Вие имате всички отговори.

— Де да беше точно така…

Той отпи глътка бира и на свой ред извади кутия „Марлборо“ от джоба си.

— Да Ви върна ли запалката? — предложи Елиът, приближавайки пламъка на юбилейното „Зипо“ към цигарата на възрастния лекар.

— Можеш да я запазиш. Така или иначе, един ден тя все едно ще бъде твоя…

В дъното на залата двамата музиканти бяха започнали песента Вчера на „Бийтълс“.

— Каква музика слушате в бъдещето?

— Нищо по-добро от това — увери го неговият събеседник, потропвайки с крак в ритъма на мелодията.

— А те успяха ли да се съберат отново?

— Бийтълсите ли? Не, никога, и това няма как да стане: Ленън бе убит, а Харисън почина преди две или три години.

— А Маккартни?

— Той още е на линия.

Внезапно в заведението настъпи тишина, отбелязваща началото на водния спектакъл. С едно и също движение двамата мъже се обърнаха към огромния басейн с косатките, докато водещите програмата влизаха под аплодисментите на многобройната вече публика.

— Това е тя, нали? Нали това е Илена? — попита възрастният мъж, присвивайки очи.

— Да, днес тя замества един от участниците.

— Слушай, не мога да остана твърде дълго и след няколко минути сигурно отново „ще изчезна“. Затова не се сърди, но през останалото време, което ми остава тук, бих искал да погледам само нея.

Без наистина да разбира защо се е завърнал във времето, Елиът остана ням свидетел как неговият двойник се надигна от стола си и напусна заведението, за да се настани на един от последните редове пейки.

Елиът е на 60 години

Елиът тръгна да слиза по централния проход, за да се добере до първите редове. Басейнът бе най-големият, построен някога в целия свят, и бе разделен на три сектора, като главният водоем бе продължен от два по-малки басейна: единият бе предназначен за всевъзможните грижи около морските обитатели, а другият — за тренировки. Високата стъклена ограда с дължина повече от шестдесет метра позволяваше да се вижда как шестте косатки се движат под водата по време на представлението.

Само̀ по себе си то бе впечатляващо. С удивителна грация китообразните млекопитаещи ускоряваха своята многотонна маса, изпълнявайки поредици от скокове, от застивания на едно място и от влизания във водата, съпроводени с фонтани от пръски. Но в очите на Елиът съществуваше единствено Илена, която дирижираше подводните фигури, водейки мастодонтите покрай стъклените огради.

След всички тези години шокът да я види отново бе поразяващ. Намери я невероятно красива, почти нереална, като ангел от най-съкровените си съновидения. В продължение на тридесет години бе гледал хиляди пъти малкото снимки, които бяха останали от нея. Но фотографиите не предаваха тази поразителна хубост, която тя притежаваше.

Тогава под влияние на силното преживяване всичките му утаявани емоции изскочиха на повърхността в пълен безпорядък: съжалението, че не я е обичал достатъчно силно, че не я е разбрал по-добре, че не е съумял да я защити. После, както винаги, това усещане за безсилие и този гняв, че трябва да се подчини на времето, което лети и което разрушава всичко…

Елиът е на 30 години

Все още зашеметен от сцената, която бе преживял, Елиът бе останал да седи на масата в заведението, сякаш бе прикован за своя стол, докато неговият по-възрастен двойник гледаше представлението от пейките за зрители.

Любопитството му съвсем не бе удовлетворено, а точно обратното, всичко, което току-що бе научил, го бе изострило още повече.

Тъй като старият Елиът бе оставил сакото си върху облегалката на своя стол, младият му двойник не можа да се удържи да не пребърка джобовете му. Странно, но от това действие не почувства нито срам, нито вина: при изключителна ситуация — изключителна мярка. Тършуването му позволи да напипа един портфейл и две малки твърди кутийки.

Портфейлът не му даде Бог знае какви нови сведения, освен че намери снимката на красиво младо момиче на около двадесет години.

Моята дъщеря? — попита се той, без да почувства почти никаква емоция.

Потърси прилика с Илена, но не успя да намери никаква. Доста объркан, върна обратно снимката и се съсредоточи върху двата други предмета.

Първият представляваше малка пластмасова кутийка, издържана в черно със сребристи кантове, с малък екран и копчета, върху които бяха отбелязани цифри. Прочете надписа NOKIA над екранчето, но той не му говореше абсолютно нищо. Несъмнено името на предприятието, което произвеждаше тези апаратчета. Огледа го от всички страни, неспособен да разбере за какво точно би могло да служи, и тъкмо се канеше да го сложи в джоба на сакото, когато то започна да звъни. Изненадан, Елиът го остави на масата, без да знае как да го спре.

Колкото повече продължаваше този звън, толкова повече от клиентите в заведението се обръщаха към него, хвърляйки му погледи, в които изненадата се смесваше с неодобрението. Изведнъж в миг на внезапно просветление той разбра, че държи в ръцете си телефон и макар обаждането да не бе предназначено за него, той натисна зеленото бутонче, за да осъществи връзката с отсрещната страна.

— Ало? — каза той, поднасяйки към ухото си миниатюрната слушалка.

— О! Както виждам, трябва ти доста време, за да отговориш!

Този глас, който се преструваше, че го хока, и който идваше като че ли от другия край на земното кълбо, бе този на…

— Мат!! Ти ли си, Мат?

— Че кой друг да съм?

— Мат, къде си сега?

— В имението, къде другаде искаш да съм? Нали все някой трябва да работи, за да има производство и печалба от предприятието.

— Предприятието? Искаш да кажеш, нашето лозарско предприятие? Успяхме ли вече да го купим?

— Ааа… Има-няма тридесет години, откакто сме го купили, старче. Я ми кажи, работите при теб май не бележат особен напредък, а?

— Мат?

— Кажи.

— Ти на колко години си сега?

— Добре де, знам, че съм на повече от двадесет години. Няма да ми го повтаряш като папагал всеки ден!

— Кажи ми на колко си, за да видя.

— На колкото си и ти, старче: шестдесет лазарника…

Елиът замълча за миг, колкото да си възвърне присъствието на духа.

— Никога няма да се досетиш какво ми се случва…

— От теб човек може да очаква всичко. Всъщност ти къде си сега?

— През 1976 година и… съм на тридесет години.

— Ето пак… Добре, оставям те. Аз си имам проблеми в работата. За твоя информация касите с вино за Франция пак няма да заминат навреме заради вечните им скапани стачки — оплака се той, приключвайки разговора.

Елиът не успя да сдържи усмивката си, едновременно трогнат и слисан от този сюрреалистичен разговор. Ала изненадите не бях свършили. Разглеждайки другото апаратче, той забеляза, че около него бе намотана тънка жичка. Размота я и откри две малки капсули, закачени за краищата й, означенията ляво и дясно му позволиха да се досети:

Слушалки?

Напъха двата накрайника в ушите си, след което се зае да изучава самото апаратче. Кутията, тънка почти колкото монета, имаше малък цветен екран, както и копче в средата, представляващо очевидно някакъв вид регулатор. Елиът обърна чудноватото устройство и откри надписа:

После се зае с въпросния регулатор и на екранчето започнаха да преминават странни имена, за които никога не бе чувал: U2, R.E.M., Колдплей, Рейдиохед…

Най-сетне откри нещо, което му бе познато: Ролинг Стоунс.

На устните му се появи усмивка на задоволство. Тук той вече бе на познат терен. С пълна увереност увеличи мощността докрай, след което натисна бутончето play…

Първите китарни акорди на Satisfaction направо му разкъсаха ушите, сякаш някакъв огромен „Боинг“ минаваше през мозъка му.

Елиът изкрещя от болка и изненада, пусна апаратчето и панически издърпа слушалките от ушите си. Потресен, той бързо върна портфейла, телефона и музикалната кутия в джобовете на сакото, от които всъщност те изобщо не трябваше да излизат.

Със сигурност бъдещето изглеждаше доста сложно…

Елиът е на 60 години

Представлението вървеше към края си. В средата на басейна две огромни косатки, източени като ракети, разсичаха водата със смайваща скорост. Стигайки до края на басейна, те направиха едновременно обратен завой, засилиха се и извършиха страхотен скок във въздуха, последван от падане във водата с цялата дължина на тялото, така че от нея изригна цял гейзер от вода и пяна, която опръска зрителите от първите редове.

Елиът също получи няколко капки солена морска вода върху лицето, но, хипнотизиран от присъствието на Илена, изобщо не им обърна внимание.

За да приключи ефектно вечерта, младата жена се покатери на върха на кулата, която се извисяваше над басейна, и стисна в зъбите си една риба. В течение на няколко дълги секунди цялата публика спря дъха си, докато най-сетне Анушка, господарката на басейна, изхвърли огромното си тяло извън водата и с невероятно изящно движение прибра рибата от устата на Илена.

Залата избухна в гръмотевични аплодисменти. Илена започна на маха с ръка, за да приветства присъстващите. Обхождайки публиката, погледът й се кръстоса за миг с този на възрастния човек и тя се смути.

Каква прилика…

Съвсем спонтанно тя остави сърцето си да говори и му отправи лъчезарна усмивка, пълна с доверие и топлота. За миг времето като че ли престана да тече. Елиът се изгуби в тази усмивка и разбра, че това е споменът, който ще отнесе със себе си.

Ето, получи това, което бе поискал от стария камбоджанец: да види, преди да умре, единствената жена, която някога бе обичал. Желанието му бе осъществено и това би трябвало да го задоволи напълно.

Тогава почувства прилив на кръв, насочващ се към гърлото му, а после особен метален вкус, който изпълва устата му. Изведнъж въздухът започна да не му стига и бе обзет от характерното потреперване, известяващо завръщането му в своята епоха. Без да се бави, той стана от пейката и се отправи към кафенето.

Пристигайки при масата на своя двойник, той имаше на разположение съвсем малко време, колкото да го предупреди:

— Този път си отивам за добро, Елиът. Забрави всичко, което съм ти казал и което си видял. Продължавай да живееш своя живот, сякаш никога не си ме срещал.

— Няма ли да се върнете пак?

— Не, това бе последният път.

— Защо?

— Защото твоят живот трябва да се върне в естественото си русло. И защото аз вече получих това, за което бях дошъл.

Той трепереше все повече, но същевременно ясно съзнаваше, че не можеше да се изпари ей така в средата на залата. Елиът му помогна да облече сакото си и го последва до тоалетните.

— За какво бяхте дошли тук?

— Исках да видя още веднъж Илена, това е всичко.

— Защо?

— Страшно ми досаждаш с твоите въпроси!

Но младият лекар бе решен да не го пуска. Бе вкопчил ръцете си около врата на възрастния мъж сякаш за да му попречи да го напусне прекалено бързо.

— Защо искахте да видите отново Илена? — изкрещя той, блъсвайки го върху стената на тоалетните.

— Защото тя скоро ще умре — изрече най-сетне ключовото признание възрастният Елиът.

— Как така ще умре? Кога?

— Скоро.

— Но тя е на двадесет и девет години. Човек не умира на двадесет и девет години!

— Престани да дрънкаш глупости! Ти си лекар, знаеш много добре, че това може да се случи по всяко време.

— Но защо е умряла толкова млада?

С очи, пълни със сълзи, другият не отвърна нищо. После, точно преди да изчезне, промълви една непоносима фраза:

— Защото ти я уби…