Ще бъдеш ли тук?

Епилог

Февруари 2007 год.

— Господине! Добре ли сте, господине?

Когато Мат отвори очи, той се бе захлупил върху волана на своя джип. От двете страни на автомобила двама полицаи чукаха по прозорците, обезпокоени от неговото състояние.

Мат се изправи мъчително и отключи вратите.

— Ще повикам линейка! — реши единият от служителите, съзирайки ризата му, напоена с кръв.

Мат наистина не бе на себе си. Главата му бучеше, а тъпанчетата направо като че ли се бяха спукали. Излезе от колата, прикривайки с ръка очите си, за да се предпази от светлините. Всичките му крайници бяха вдървени, сякаш бе спал в продължение на месеци.

Полицаите напираха с въпросите си. След като бе пробил металните парапети, мощният автомобил бе приключил движението си върху стълбището, което се спускаше по най-стръмната улица на света. Мат представи документите си, пое цялата отговорност за произшествието, прие да извърши теста за алкохолно опиянение, който се оказа отрицателен.

Освободен от своите задължения към полицията, той напусна „Ломбард стрийт“, без да дочака пристигането на линейката.

Бурята от вечерта бе отстъпила място на хубаво утро, ветровито, но слънчево.

Замаян и зашеметен, Мат достигна до квартал „Марина“, провлачвайки леко крака си. В съзнанието му всичко се бе объркало. В този миг той не бе сигурен в нищо. Бе ли сънувал това свое пътешествие във времето? Бе ли успял да спаси Елиът?

Когато пристигна пред къщата на своя приятел, той задумка като луд по входната й врата.

— Отваряй, Елиът! Отваряй тази скапана врата!

Но къщата бе празна.

Ако времето не бе изтрило тяхното приятелство, несъмнено тяхното приятелство не можеше да е изтрило времето.

Изтощен и душевно съсипан, Мат се свлече, облян в сълзи, върху ръба на тротоара. Остана проснат така, додето едно такси не свърна на ъгъла на „Филмор стрийт“ и не спря пред него.

Илена излезе от колата, изпълнена с надежда, но Мат й отправи отрицателен знак с глава, показвайки, че се бе провалил.

Не бе сдържал думата си, не бе се оказал способен да върне обратно Елиът.

Илена пресече улицата и направи няколко крачки по посока на плажа. Голдън Гейт бе съвсем наблизо и за пръв път тя бе добила куража да погледне към този прокълнат мост, от който се бе хвърлила преди тридесет години.

Той продължаваше да се отличава с онзи магнетичен блясък, който го правеше толкова впечатляващ.

Като хипнотизирана от светлината на утрото, Илена тръгна към морето.

На брега един мъж вървеше по заливания от вълните пясък.

Когато той се обърна, Илена успя да види лицето му и сърцето й болезнено се сви.

Той беше тук.