Ще бъдеш ли тук?

18

Сан Франциско, 25 декември 1976 год.

Илена е на 30 години

16 ч. 48 мин.

Високо в небето, в сърцето на мъглата и вятъра, една птица със сребриста перушина пронизва облаците, за да се спусне над Сан Франциско. Летейки като стрела, тя прелита над Алкатрас и Острова на съкровищата, преди да кацне върху една от двете кули на Голдън Гейт. Огромен и елегантен, прочутият мост се е прехвърлил през залива с почти двукилометровия си разкрач до Саусалито. Неговите огромни колони, здраво закотвени в Пасифика, не се боят нито от ледените течения, нито от дебелата мъгла, която се увива като бръшлян около конструкцията му от огненочервен метал.

Кацнала над вълните, птицата навежда глава, за да се взре в живота на хората, които се движат в безредната си суетня двеста метра по-долу.

На моста колите се разминават и се изпреварват в непрестанен балет, организиран около шест пътни платна, отворени за движението. Всичко е един непрестанен шум, клаксони и метал, който вибрира.

Изведнъж в алеята, предназначена за пешеходци, се появява жена, крехка и деликатна, подобна на въжеиграч, който ходи по тънко въже.

Готова да падне.

Илена не би могла да обясни за какво е дошла тук. Тя просто се бе почувствала неспособна да се качи на самолета, за да се върне във Флорида. Тогава бе поискала от шофьора на таксито да я върне обратно в града. После, тъй като трябваше да отиде все някъде, тя се бе оставила на нозете си да я отнесат, където пожелаят, и те я бяха довели тук.

Застанала е на ръба, надвиснала е над бездната, измъчвана от непоносимо страдание, за което допреди малко дори не е подозирала. Всички около нея я смятат за силна, уравновесена и разумна, но този образ е само за пред хората. Истината е, че тя е ранима, обезоръжена, в плен на простичкото изречение — аз вече не те обичам, Илена, — което за по-малко време, отколкото дори е нужно за произнасянето му, бе взривило небосвода и хоризонтите й, изсмукало бе всичките й сили, цялото й желание за живот.

Приближава се до защитната ограда, за да погледне океана. Гледката е опияняваща и предизвиква замайване. Вятърът духа с ледените си вихрушки, вълните се блъскат и изхвърлят във въздуха снопове пяна, която създава впечатлението, че морето започва да ври и кипи. Елиът бе целият й живот. Какво ще представлява тя без него?

Илена се чувства слаба, изгубена. Болката, която я е обзела, е прекалено силна, непоносима и непреодолима. Внезапно мисълта, че животът продължава, я изпълва с по-голям страх от мисълта за смъртта. Тогава разбира защо нейните стъпки са я довели дотук.

И се хвърля в бездната.

Падането от височината на Голдън Гейт продължава четири секунди.

Четири секунди сетно, безвъзвратно пътуване.

Четири секунди в истинската ничия земя между два свята.

Четири секунди, в които човек не е вече съвсем жив…

… и все още не е мъртъв.

Четири секунди в празното.

Жест на свобода или лудост?

На храброст или на слабост?

Четири секунди, след които тялото се удря във водата със скорост 120 км/ч.

Четири секунди, след които…

… човек умира.

Сан Франциско, 25 декември 1976 год.

Елиът е на 30 години

17 ч. 31 мин.

През зимата нощта пада бързо.

Следобедът вече е само спомен. Навсякъде в града светлините се запалват едни след други, докато лунният сърп се възползва от дупка в небето, за да надникне срамежливо през облаците.

С отворени прозорци Елиът пътува по „Ембаркадеро“, големия крайбрежен булевард, който разделя града от морето. След всичко, което бе преживял днес, той не се чувства способен да прекара нощта сам, затворен в стъклената си къща. Страх го е да не полудее, бои се от това, което би могъл да направи…

Затова пътува като вятъра, оставяйки се на блестящите в далечината светлини да го водят през деловия квартал, където Трансамериканската пирамида — новият небостъргач, оформен като стрела — искри с хилядите си огънчета. Обезсърчен, той мисли за Илена, която би трябвало да лети в своя самолет. Как ли ще реагира тя на това брутално скъсване? Опитва се да си втълпи, че за нея нещата не ще бъдат чак толкова трудни, че тя лесно ще си намери друг мъж, който ще съумее да я обича по-добре от него, но в същото време усеща колко непоносима за него е подобна мисъл.

Кара машинално по улиците, взема няколко завоя, за да се озове в края на краищата пред паркинга на болницата. Изгубил е любовта, изгубил е приятелството. Останала е единствено работата му. Разбира се, изобщо не би могло и да става дума да оперира днес, нито дори да преглежда пациенти, защото въздействието на алкохола и дрогата все още не е напълно отминало. Но той има нужда да се озове в привична и доброжелателна среда, а тази в болницата е единствената, която познава.

Паркира на обичайното си място и излиза в нощния мрак в мига, в който с оглушителен вой на сирената и заплашително пулсиращи светлини една линейка нахлува със свистене на гумите в паркинга и спира пред входа на отделението за бърза помощ. Воден от силата на навика, Елиът се затичва да помогне на своите колеги: Мартинес и Пайк от подразделение 21, с които неведнъж е работил. Забелязва пребледнелите лица на двамата санитари, впечатлени от състоянието и раните на своя пациент.

— Какво имаме, Мартинес?

Младият южноамериканец мисли, че Елиът е дежурен, и казва:

— Млада жена на тридесет години, в кома, с травми по цялото тяло. Хвърлила се от Голдън Гейт преди около половин час…

— Оживяла, така ли?

— Не задълго, ако питаш мене…

Младата жена вече е интубирана. Сложили са й системи за преливане, както и ортопедичен апарат на врата, който скрива част от лицето й.

Елиът помага на двамата мъже да свалят носилката.

После се навежда над ранената.

И я разпознава.

Сан Франциско, 2006 год.

Елиът е на 60 години

Все още зашеметен от безумния разговор с Мат, Елиът караше, без да внимава в пътя и без да знае къде точно отива.

Какво искаше неговият приятел да каже с думите: „След това, което се случи с Илена“? Дали имаше предвид тяхното скъсване, или намекваше за нещо по-сериозно? Елиът се опита да сложи ред в мислите си. По време на своето последно пътешествие в миналото, на 25 декември 1976 год., той и неговият млад двойник бяха успели да избегнат инцидента с косатката, който щеше да коства живота на младата жена. Следователно Илена бе жива.

Защо тогава този отчаян тон, който бе усетил в гласа на Мат? Спря рязко и паркира Костенурката край един пожарен кран пред „Вашингтон парк“. Почти тичайки по тротоарите на „Норт Бийч“, успя да намери интернет кафе, където си поръча капучино, за да получи правото да седне пред компютърния екран.

С няколко движения на мишката се озова в страницата на адресен указател и започна да се рови в него. За тази цел набра името „Илена Крус“ в карето за търсене по име.

Тогава следващото каре — за търсене по населено място — започна да мига. Елиът написа „Сан Франциско“, после подаде съответната команда.

Никакъв отговор.

Разшири търсенето в цяла Калифорния, после — в други щати.

Никакъв отговор.

Илена от 2006 год, не фигурираше в указателя. Или не живееше повече на Западното крайбрежие. Или бе сменила фамилията си…

Без да се обезсърчава, Елиът написа „Илена Крус“ в търсачката „Гугъл“. Един-единствен отговор… Попаднал бе на университетски сайт, посветен на ветеринарната медицина, свързана с морските млекопитаещи. В него се припомняше, че през седемдесетте години Илена е била един от първопроходците в практикуването на терапии, станали днес нещо обичайно. Статията описваше в подробности първата анестезия на един ламантин, осъществена от младата жена през 1973 год. Непосредствено до името й специален индекс препращаше към биографска справка в края на страницата. С трепереща ръка Елиът кликна върху връзката и с ужас откри годините на раждането и смъртта й: 1947–1976!

Без повече обяснения.

С поглед, втренчен в екрана, той се опита да разбере какво се е случило.

Ако Илена все още бе жива на 25 декември 1976 год, и въпреки това интернет страницата сочеше, че е починала през същата година, би трябвало смъртта й да е настъпила през някой от шестте последни дни на тази фатална 1976 година. Но кога? Как? Защо?

Елиът излезе от кафенето и тичешком стигна до колата си.

Трябва да се прегледат вестниците от това време!

Ето какво трябваше най-напред на направи. Потегли, без дори да даде мигач, и насмалко да бъде отнесен от един „Лексус“, който се движеше в насрещната посока. Последва непозволен обратен завой и старата Костенурка се понесе към Сити Хол; където се намираше седалището на Сан Франциско Кроникъл.

Там в продължение на двадесет минути той правеше неуспешни опити да паркира, но както и можеше да се очаква, броят на свободните места в този час на деня бе по-нисък от нула. Изнервен и нетърпелив, Елиът спря, образувайки паралелна колона с ясното съзнание, че когато се върне, колата няма да бъде тук. После се втурна задъхан в стъклената сграда, която приютяваше редакцията на известния вестник, и обясни, че би искал да направи справки в архивите за 1976 год. Младата жена от рецепцията му подаде формуляр за попълване с обяснението, че молбата му ще бъде изпълнена след няколко дни.

— Няколко дни! — извика гневно Елиът.

Тя му отвърна с дежурните фрази: „почивни дни“, „намален състав“, „микрофилми“, „година, която все още не е влязла в електронните регистри“…

В ръката му се появи банкнота от сто долара; насреща му се появи обидена физиономия; към банкнотата бяха добавени още две; последва приятното известие: „Ще видя какво мога да направя за Вас“.

Четвърт час по-късно той седеше пред апарат за четене на микрофилми, на чийто екран преминаваха страниците от последните броеве за 1976 год, на Сан Франциско Кроникъл. Тъй като не намираше нищо в едрите заглавия, Елиът разгледа страниците с малки съобщения и в изданието от 26 декември попадна на малко каре, което прочете много пъти, преди да вникне в цялата му трагичност.

Стомахът на Елиът се бе свил на топка и в продължение на няколко минути той остана неподвижен на стола, почти нокаутиран от непозволения удар, който съдбата му бе нанесла току-що. После прегледа броя на вестника от следващия ден, знаейки предварително какво ще прочете.

Елиът излезе напълно съкрушен от сградата на местния вестник. В продължение на повече от час колата му бе останала, паркирана във втора паралелна колона, без да бъде вдигната от вездесъщите „паяци“. Доста нещастна утеха. Седна зад волана и се насочи към болница „Ленъкс“.

Имаше още нещо, което трябваше да прегледа на всяка цена.

Сан Франциско, 25 декември 1976 год.

Елиът е на 30 години

20 ч. 23 мин.

С опънати до скъсване нерви Елиът чакаше Илена да излезе от операционния блок. Тъй като не беше дежурен, не бяха пожелали той да бъде опериращият лекар. Пък и съзнавайки, че същия ден бе поел огромна доза хероин, той не бе настоял.

Медицинската равносметка бе катастрофална: фрактури на двата крака и двете стъпала, изкълчване на ханша и рамото, травматизъм на гръдния кош… Ударът е бил толкова силен, че бе причинил счупване и на таза, предизвиквайки тежки увреждания на съответните органи. Лекарите се опасяваха от наранявания на бъбреците и далака, докато вагинално кръвотечение подсказваше разкъсване на червата или на пикочните пътища.

Понеже не го сдържаше на едно място, той обикаляше възбудено из фоайето, връщайки се час по час пред стъклените врати, които го отделяха от хирургическата зала. Бе видял вече достатъчно, за да не храни излишни илюзии.

Самият той често бе заставал зад операционната маса в опит да върне живота на пациенти с политравми23 и трябваше да бъде реалист: на този етап шансовете за летален изход бяха по-големи от шансовете за оцеляване. Без да се има предвид, че подобни удари обикновено предизвикваха увреждания на гръбначния стълб и на гръбначния мозък. Наранявания, които в повечето случаи ви оставят изцяло или частично парализиран…

За миг образът на Илена, напълно парализирана и закотвена в инвалидна количка, премина като светкавица през съзнанието му и се наложи върху другия образ — на изящната гъвкава плувкиня, на младата жена, която до вчера се гмуркаше и плуваше редом с делфините.

И всичко това бе заради него! Той и двойникът му бяха решили, че са спасили Илена, но всичко, което бяха сторили, бе да отложат неминуемата съдба с няколко часа. Вместо да умре, удавена от разбесняла се косатка, Илена се бе самоубила, хвърляйки се от огромния мост. Каква прелест!

Бяха се опитали да измамят съдбата, но съдбата се бе оказала по-силна.

Сан Франциско, 25 септември 2006 год.

Елиът е на 60 години

22 ч. 59 мин.

Дъждът плющеше върху болница „Ленъкс“.

На третият подземен етаж, под светлината на дразнеща неонова лампа, Елиът разлистваше старите архиви с тридесетгодишна давност, търсейки медицинското досие на Илена.

Залата бе изпълнена с редици от метални стелажи, които се огъваха под тежестта на папките. В онази далечна епоха всички документи би трябвало да са подредени по ясна и добре подредена система, но днес цялото помещение не бе нищо друго, освен един гигантски бардак. Месеците, годините, отделенията: всичко бе объркано, разхвърляно, разпиляно.

Отваряйки трескаво всеки класьор и всяко досие, Елиът се опитваше да придаде някакъв смисъл на всичко онова, което бе преживял от три месеца насам. В началото наивно бе повярвал, че е по силите му да промени съдбата, и тя сега му бе припомнила за себе си. Защото отдавна би трябвало да си е дал ясна сметка: свободната воля, способността да въздействаш върху собствената си участ, не е нищо друго, освен глупава илюзия. Истината е, че нашето съществуване е програмирано и е безполезно да воюваш срещу този факт. Някои събития са неизбежни и часът на смъртта е едно от тях. Бъдещето не се гради последователно и постепенно. В основни линии човешкият път е вече прокаран и единственото решение, което можеш да вземеш, е да поемеш по него. Всичко — и миналото, и настоящето, и бъдещето — са излети в един неразделим слитък, отговарящ на страховитото название „орис“.

Но ако всичко е отдавна написано, кой държи писалката? Някаква висша сила? Някой Бог? Но защо? С каква цел?

Знаейки много добре, че никога не би получил отговор на този въпрос, Елиът се съсредоточи върху своето търсене и след час напрегнато ровене вече държеше в ръката си това, което му трябваше.

Приемният картон на Илена не бе изчезнал, но белезите на времето бяха направили неговото съдържание почти нечетимо. Печатните букви бяха избледнели, а влагата бе залепила някои страници една за друга. Елиът трескаво приближи страниците до неоновата тръба и успя да разчете най-важните части от документа.

Уврежданията на Илена бяха още по-жестоки, отколкото си ги бе представял, но противно на това, което бе прочел във вестника, Илена не бе починала от многобройните си вътрешни травми, а вследствие на спешна операция за премахването на мозъчен кръвоизлив.

Погледна името на лекаря, който я бе оперирал: д-р Мичъл.

Спомняше си го: Роджър Мичъл бе добър хирург, но…

Защо аз лично не съм осъществил тази операция?

Изненада се също така от отсъствието на данни от скенера. Анализирайки всички тези данни, успя да възстанови това, което по всяка вероятност се бе случило. Някъде около четири часа сутринта медицинска сестра бе съобщила за нарушения в движението на зениците, което издаваше наличието на хематом в черепната кутия. Подложили я бяха на спешна операция, но без успех.

Хематомът бе дълбок и на лошо място, усложнен от наличието на рана в един от венозните синуси, който нямаше как да бъде установен без преглед на скенер. Изключително деликатна операция, осъществена по спешност на една пациентка с дихателна недостатъчност и твърде нисък коефициент по скалата Глазгоу24.

Дори най-добрият хирург не би могъл да я спаси.

Освен може би, ако операцията бъде извършена малко по-рано…

Последна информация, която привлече вниманието му: часът на смъртта.

04 ч. 26 мин.

Нямаше как да не погледне часовника си.

Все още не бе настъпила полунощ.

Сан Франциско, 26 декември 1976 год.

Елиът е на 30 години

00 ч. 23 мин.

— Извадих й далака и заших част от червата — обясни д-р Роджър Мичъл на своя млад колега.

За пръв път Елиът с ужас се бе озовал от другата страна — тази на пациентите и техните близки.

— Бъбреците? — попита той.

— Не са чак толкова зле. Безпокоя се обаче от дихателната система: много от ребрата й са фрактурирани поне на две места.

Елиът знаеше какво означаваше това сведение. Подобни счупвания рязко увеличаваха рисковете от пневмоторакс, хемоторакс или дихателна недостатъчност.

— Увреждания по прешлените?

— Много рано е да кажем с точност. Може би по гръбначния стълб… Както знаеш, в този случай важи правилото всичко или нищо: може нещата да се окажат положит…

— … така може да свърши с окончателна парализа — заключи вместо него Елиът.

Мичъл леко се намръщи.

— Трябва да изчакаме. Засега не можем да направим кой знае какво.

— Няма ли да я закараш на скенер?

— Не тази вечер, имаме проблеми със софтуера: от тази сутрин програмата непрекъснато забива и трябва отново да я рестартираме. И после — пак същото…

— Мамка му мръсна! — изкрещя Елиът и стовари юмрука си върху вратата.

— Успокой се, Елиът. Сложихме я под усилено наблюдение. Една сестра ще минава на всеки четвърт час. Както и да го гледаш…

Той се канеше да каже нещо, но се сдържа.

— Както и да го гледаш? — попита Елиът, за да го накара да си довърши изречението.

— Единственото, което бихме могли да направим на този етап, е да се молим. Да се молим да не се налага да я отваряме пак твърде скоро, защото в това състояние тя няма да издържи.

Сан Франциско, 26 декември 2006 год.

Елиът е на 60 години

01 ч. 33 мин.

Елиът се качи на горния етаж, притискайки към гърдите си старото медицинско досие на Илена. Въпреки че вече втори месец, откакто се бе отказал от операциите, той оставаше административен ръководител на болницата, което му даваше право да запази своя кабинет. Щом бутна вратата, осветлението автоматично се задейства. Застана неподвижен до прозореца, наблюдавайки дъждовните потоци, които неспирно заливаха града.

После започна да крачи из стаята със съзнание, измъчвано от едничката мисъл дали в тази ситуация би могъл да направи още нещо. Прегледа за пореден път медицинското досие на Илена, след което го остави на бюрото до дъската за шах и стилните фигури с изчистени форми, изработени от полиран мрамор. Замислен, той взе две фигури от нея: конусообразен офицер и топ с цилиндрични очертания.

Конусът и цилиндърът…

Те му напомняха за една басня, която бе изучавал по време на своето следване.

Положи конуса легнал върху бюрото и го тласна с два пръста: фигурата се завъртя в кръг. Извърши същото действие спрямо цилиндъра: той се изтъркаля по повърхността и падайки на земята, се пръсна на десетки парчета.

Двете фигури бяха понесли едно и също въздействие, но бяха поели по съвършено различни траектории. Поуката от този опит: хората реагират по различен начин на един и същ удар на съдбата. Дори ако не успявам да избягам от предопределената ми съдба, аз оставам господар и съумявам да я посрещна с достойнство и твърдост.

Усетил прилив на сили след тези разсъждения, Елиът пъхна ръка в джоба, за да извади оттам флакончето с хапчетата.

Бе преживял много мъчителен ден, който изобщо нямаше намерение да свършва. И все пак в този миг той се чувстваше учудващо спокоен.

Защото човек никога не е толкова силен, както когато води своята последна битка.