Ще бъдеш ли тук?

12

Флорида, 1976 год.

Елиът е на 30 години

Бяха поели на път рано призори.

Вятърът духаше силно в южна посока, прогонвайки облаците от небето и отнасяйки със себе си първите нападали есенни листа. Елиът бе на волана на мощния „Тъндърбърд“ карайки по пътя към Маями, а Илена приключваше нощта на съседната седалка.

Младата жена си бе уредила два свободни дни и двамата бяха решили да си подарят един удължен уикенд в Кий Уест, където живееше чичото на Илена. Това бе краткотрайното бягство от обичайния ритъм и напрежение, което още преди години си бяха обещали, но което непрестанно бяха отлагали за някой по-удобен момент. Човек винаги има чувството, че времето е пред него…

За десети път през последните пет минути Елиът се обърна, за да се убеди, че нищо не смущава съня на неговата любима. Погледна я, сякаш бе някакъв крехък и скъпоценен предмет, над който би трябвало денонощно да бди. Равномерното и спокойно дишане на младата жена бе пълна противоположност на вълнението, което клокочеше в неговата душа.

Би трябвало да гребе с пълни шепи от радостите на кратката ваканция и от възвърналата се хармония между него и жената, която обичаше. Умът му обаче скиташе другаде, съвършено потресен от това, което неговият двойник му бе разкрил. В главата му все още отекваха някои от неговите думи и заплашителните нотки в тях: Илена скоро ще умре… защото ти я уби. Всичко това изглеждаше абсурдно, но поне засега трябваше с прискърбие да признае, че всичко, което другият му бе разказал, в крайна сметка се оказваше съвършено точно.

Бе разсъждавал през цялата нощ върху всичко това и бе стигнал до нещо, което не можеше да си обясни: ако Илена трябваше да умре, защо неговият пътешественик във времето не му бе дал повече сведения, за да му помогне да я спаси? И най-вече защо бе заявил, че това е последният път, когато се връща, за да се срещат?

— Пътя трябва да гледаш, не мене! — укорително се обади Илена, която бе отворила очи и се протягаше на седалката.

— Проблемът е, че си много по-красива от пътя…

Докато тя се протягаше към него, за да го целуне, той внезапно почувства непреодолимо желание да й разкаже всичко: ето, срещнах един човек, който идва от бъдещето и който ми каза, че ти скоро ще умреш. А сега внимавай: този човек всъщност съм аз, но когато вече ще съм на шестдесет години.

Отвори уста, но от нея не излезе нито дума. Не можеше да й разкаже подобна история чисто и просто защото в нея липсваше всякакъв смисъл. Човек може да настоява пред свой приятел или пред жената, която обича, да повярват в невероятното, но само при условие, че това невероятно остава в обсега на реалността. В дадения случай всички граници бяха преминати. И Илена би могла не повече от Мат да му бъде съюзник в битката, която той бе принуден да води съвсем сам и за която като че ли нямаше да му стигнат силите. Чувстваше се смазан от тежестта на това, което му се случваше, и отново си позволи да се усъмни в душевното си здраве.

Но периодът на униние не продължи много. Разбира се, че имаше съюзник: … своя двойник! Трябваше просто да го принуди — независимо с какви средства — да се върне отново и да го подкрепи в тази борба. Последния път му бе хрумнала идеята за татуировката като начин за изпращане на послание напред във времето. Този път трябваше да изобрети нещо друго.

Но какво?

Сан Франциско, 2006 год.

Елиът е на 60 години

След два безкрайни дъждовни дни слънцето бе се появило отново над Сан Франциско.

Елиът и дъщеря му бяха решили да прекарат деня заедно. Наеха си два велосипеда, преминаха по Голдън Гейт и цялата сутрин скитаха из полята на Марин Каунти. За болестта не споменаха нито веднъж. Сега изживяваха всяка минута с чувството за необикновена спешност, решени да се възползват в пълна сила от тази гадост живота, който ви принуждава да разберете неговата ценност точно в мига, когато трябва да го напуснете.

По пладне се спряха в Саусалито и разгънаха одеяло на плажа, за да похапнат близо до морето. Разговаряха малко, всеки се задоволяваше с присъствието на другия. Вече нищо нямаше значение, единственото важно нещо бе фактът, че са заедно.

След като похапнаха, възобновиха пътуването покрай брега, за да пристигнат в малкото градче Тибурон и се спряха пред една барака, където даваха под наем морски джетове. Анджи умираше от желание да опита, но не й достигаше достатъчно смелост да се реши на подобна стъпка. Както преди години, когато бе малка, младата жена имаше нужда от насърченията на своя баща, за да се справи със своите страхове.

Докато наблюдаваше дъщеря си, която възседна една от машините и тръгна да се отдалечава внимателно от брега, Елиът отново се зае да осмисли всичко онова, което бе преживял предишната вечер.

Благодарение на третото хапче бе успял да види отново Илена няколко седмици, преди тя да умре… До този миг всичко му бе изглеждало много просто. Връщаше се в миналото, виждаше за последен път Илена и всичко приключваше благополучно. Последното пътешествие във времето обаче не го бе умиротворило, както той бе очаквал. Точно обратното, бе разстроило още повече, развредило бе старите рани, изострило бе чувството му за вина и старите му угризения.

В никакъв случай не биваше да предупреждава своя двойник за смъртта на Илена! И за нищо на света не трябваше да се поддава на изкушението да се връща в миналото, за да изменя хода на нещата. Да, но това изкушение бе колосално. Ако глътнеше още едно хапче, можеше да спаси Илена от смъртта.

Само че човек не може да измени безнаказано миналото. Сигурен бе в това. Досега бе съумял да ограничи щетите, държейки се като прост зрител, дошъл от бъдещето, но ако го налегнеше непреодолимо желание да се намеси в развитието на миналия живот, нещата можеха опасно да се усложнят. Днес всички знаят за ефекта на пеперудата и за теорията на хаоса: при отключване на верижна реакция едно незначително събитие може да доведе до катастрофа в огромен мащаб; простото махване с крилца на една пеперуда в Япония предизвиква опустошителна буря във Флорида…

Оставаха му седем хапчета, но си даде обещание, че няма да ги използва.

Защото ако Илена не умреше, онзи Елиът от 1976 год, щеше да уреди живота си с нея. Щяха да си купят къща, щяха несъмнено да имат деца, но той никога нямаше да срещне майката на Анджи, което чисто и просто означаваше да пожертва живота на своята дъщеря.

Както и да въртеше проблема, от която и страна да го погледнеше, стигаше до едно и също заключение: спасението на Илена означаваше смъртна присъда за Анджи.

Изключено беше да поеме подобен риск.

Елиът е на 30 години

Слънцето светеше високо в небето, когато поеха по Overseas Highway, прочутата „надморска магистрала“, която продължаваше най-южната точка на Флорида по посока към Куба.

Минавайки оттук, човек оставаше с впечатлението, че се намира на края на света. По протежение на повече от двеста километра се бе разпрострял низ от острови и островчета, къпещи се в тюркоазена вода, напомняща колорита на полинезийските лагуни. Елиът и Илена бяха на седмото небе, съпровождани от пеликаните, които летяха на тяхната височина, и обсебени от усещането, че плават в открито море в купето на своята кола.

Прав като опънат конец, пътят прелиташе над води с кристална чистота, скачайки от остров на остров с помощта на десетки мостове. Бяха свалили гюрука и намерили радиостанция, която излъчваше стари рокпарчета. Движеха се много бързо, опиянени от скоростта и невероятните пейзажи, които възникваха пред погледа им.

С пристигането си в Кий Ларго влязоха в стара рибарска барака, превърната наскоро в ресторант. Заобиколени от корали и мрежи, те се насладиха на прелестните ястия, приготвени от крабове, раковини и скариди.

Малко преди да поемат отново на път, Елиът се спря пред малката пощенска станция на близкия ъгъл:

— Ще се обадя на Мат да му напомня, че трябва да храни кученцето.

— Добре, Хубавецо, докато те чакам, ще отида да купя крем против изгаряне.

Елиът влезе в сградата, украсена с морски карти, с рибарски мрежи и макети на кораби. Бе разсъждавал цялата сутрин и смяташе, че е изобретил нов начин да изпрати послание в бъдещето! На гишето изяви желание да изпрати две телеграми до Сан Франциско.

Първата започваше по следния начин:

Сан Франциско, 1976 год.

Елиът е на 30 години

Следобедното слънце, бележещо края на деня, пронизваше тъканта на ленените пердета. С китара в ръка Мат свиреше в чест на Тифани балада, която бе обявил за своя композиция: няколко акорда, „взети назаем“ от Елтън Джон, и думи, които нагаждаше към мелодията, вмъквайки час по час името на своето завоевание, за да изглежда, че песента е „посветена“ именно на нея.

— Тия номера все още ли минават? — попита Тифани, която отлично бе разбрала този вид „творчество“.

Изтегната небрежно върху дивана, тя го гледаше развеселена, отпивайки от поднесената й чаша с коктейл.

Мат остави китарата и, усмихнат до уши, се запъти към нея.

— Е, не е чак толкова новаторско изпълнението, признавам.

Тя отпи глътка алкохол и му отвърна с ослепителна усмивка.

Дори в разкаянието си този гларус разчита най-вече на своя чар — установи тя, ставайки на крака. — И най-лошото е, че всичко това минава.

Тя бе навлязла в онзи житейски период, когато вече бе престанала да очаква каквото и да било от мъжете, ала при все това продължаваше да ги обича.

Мат седна до нея, хипнотизиран от съвършената линия на бедрата и от опустошителното й деколте.

Това момиче не само има тяло на истинска русалка, но макар да си придава вид на очарователна идиотка, не й липсват и умствени качества.

Побърза обаче да прогони последната мисъл, като че ли това интелектуално измерение съдържаше в себе си нещо плашещо. Мат винаги изпитваше известен страх, че би могъл да не се окаже на необходимата висота в това отношение. Не бе следвал висше образование и се чувстваше леко комплексиран от факта, че му липсваше широка обща култура, но пък бе прекалено горд, за да си го признае.

Наведе се към Тифани и я целуна по устните.

Хайде, драги Мат, не разводнявай нещата. Съсредоточи се върху едно-единствено нещо: секса.

Бе се разглобил, за да убеди Тифани да му даде още една възможност. Това не бе никак лесно, но нещата вървяха към своя успешен завършек. Без да бърза, той удължи този прелестен миг, слагайки ръка върху бедрото на младата жена и придвижвайки я леко нагоре към…

— ИМАЛИ НЯКОЙ ТУК?

Мат подскочи като ужилен. Така никога нямаше да стигне до…

— Пощаджията! — извика гласът зад вратата. — Нося две телеграми за Мат Делюка.

Докато Тифани нагласяше роклята си, Мат, ругаейки, отвори вратата, прибра депешите и даде бакшиш на служителя.

— Те са номерирани — обясни последният. — Трябва да ги прочетете в означения ред.

Мат трескаво разпечата първия плик. В неговото съзнание телеграмите бяха свързани с лошите новини: смърт, болест, катастрофа…

Разгъна листа, за да прочете няколкото реда, напечатани върху тънки лентички синя хартия.

Бе известие от Елиът, доста дълго и оплетено, две изречения от което привлякоха вниманието му: Имай ми пълно доверие, а малко по-долу — Иди у дома по възможно най-бързия начин.

— Съжалявам, но трябва да изляза — каза той на Тифани.

Сякаш бе очаквала подобно развитие, младата жена стана от дивана, прибра си обувките и застана пред Мат.

— Ако преминеш през тази врата, да знаеш, че никога няма да легнеш с мен…

Той я погледна настойчиво. Слънцето, което хвърляше последните си лъчи, падаше под такъв ъгъл, че правеше роклята й прозрачна и подчертаваше всичките й очарователни извивки…

— Става дума за нещо спешно — обясни той.

— А аз не съм ли нещо спешно? — отговори му тя с въпрос на въпроса.

На свой ред тя впери очи в неговите и отгатна, че под външността си на плейбой този мъжкар имаше по-големи дълбочини, отколкото позволяваше да се разбере на пръв поглед. Искаше да го задържи, но за нищо на света не желаеше да отстъпва за втори път.

— Цял живот ще съжаляваш за тази си постъпка — заяви тя, разкопчавайки небрежно едно от копчетата на роклята си.

— Така е. Сигурен съм, че ще е точно така — каза примирено Мат.

— Тогава толкова по-зле за теб.

Тифани прибра своите партакеши и напусна ядно дома.

— Жалък тип! — просъска тя, трясвайки вратата.

Флорида, 1976 год.

Елиът е на 30 години

Елиът и Илена навлязоха в Кий Уест в онези следобедни мигове, когато слънцето превръща хоризонта в жарава. Бяха стигнали до крайната точка на своето пътуване: най-южната точка на Съединените щати, там, където Америка започва и завършва…

Със своите тесни улички, тропически градини и къщи в колониален стил градчето като че ли живееше извън времето. Паркираха колата край брега на морето и направиха няколко крачки по плажа сред гъмжило от чапли и пеликани, преди да стигнат до малко кафене, където местните хора имаха навика да се събират, за да бистрят политиката в сянката на застланото с плочи дворче. Имаха среща с Роберто Крус, чичото на Илена, възрастен жител на острова, който е бил момче за всичко на Хемингуей, когато великият писател е живеел в Кий Уест през тридесетте години на века. После общината бе закупила къщата, за да я превърне в музей, и Роберто бе продължил да живее в нея, изпълнявайки длъжността на пазач. Облечен в хавайска риза, пуснал гъста посивяла брада, той съхраняваше известна прилика с прочутия писател. Обитаваше малка къщурка в непосредствена близост до къщата на господаря и настоя Елиът и Илена да се настанят при него, а не в хотела. Двамата приеха и го последваха със скромния си багаж до мястото, където щяха да прекарат следващите нощи.

— Добре дошли в царството на Хемингуей! — каза той, отваряйки решетката от ковано желязо, която преграждаше достъпа до красива вила в испански колониален стил.

Докато крачеха по плочите в градината, Елиът се запита дали Мат е получил телеграмата му.

Сан Франциско, 1976 год.

Мат е на 30 години

— Привет, Нехранимайко! — извика Мат, прониквайки в къщата на Елиът.

Малкият лабрадор дотича, джавкайки радостно, очарован от новия си приятел. Мат го почеса по главата и го покани с пълна купичка кучешка храна да излезе с него в градината. С мисли, зареяни другаде, той остана дълги минути облегнат на един дънер, четейки и препрочитайки телеграмата, изпратена от неговия приятел.

Мат бе разтревожен. От няколко дни поведението и приказките на Елиът му изглеждаха лишени от всякаква логика и той се упрекваше, че не е успял да го освободи от налудничавите му фантасмагории. Сметнал бе, че ще е достатъчно да го метне на първия самолет, за да го накара да стъпи на земята, но това не се бе оказало така. Още от самото начало тази история с „пътешественика във времето“ го бе смутила и притеснила. Колкото повече минаваха дните, толкова повече някакво лошо предчувствие го караше да смята, че на неговия приятел ще се случи нещо зловещо.

Въпреки своя скептицизъм младият французин изпълни точно всички инструкции, съдържащи се в телеграмата. Елиът може би бе на път да изгуби разсъдъка си, но Мат бе решил да остане верен и почтен към своя приятел, който беше неговото единствено семейство, неговата единствена опора. Мат бе дете на службата за социални грижи. Прекарал бе детството и юношеството си в областта на Париж, прехвърлян от едно приемно семейство в друго. Едва навършил петнадесет години, той бе напуснал училище без грам багаж и се бе впуснал да си изкарва прехраната, наемайки се на всевъзможни работи без никаква перспектива и предприемайки различни удари, често не съвсем чисти. Неведнъж се бе оказвал замесен в скандали и побоища, приключвайки нощта, а често и някой друг ден в участъка. Понеже вече бе станал „познат на полицейските служби“, той бе решил да напусне Франция и да опита късмета си в Америка. Нямайки какво да губи, бе продал всичко, каквото притежаваше, за да си плати еднопосочен билет към Новия свят. На негово място мнозина отдавна биха се предали, но той бе оправен и с природно дарование да се ориентира добре в човешките взаимоотношения. Подвизавайки се отначало в Ню Йорк, а после в Калифорния, Мат тутакси се бе почувствал на място в това отворено общество, което придаваше толкова малко значение на дипломите или социалния произход.

Както бе посочено в телеграмата, Мат намери в библиотеката въпросния обемен атлас. Едно вече поостаряло, но все още великолепно издание с чудесни илюстрации, защитени от листове оризова хартия. Между страници 66 и 67 той пъхна — без да го отваря — плика с втората телеграма, след което върна книгата на мястото й върху лавицата.

Сетне отиде в гаража, порови се в кутията за инструменти, додето най-сетне откри един стар апарат за пирографиране и се върна с него обратно в къщата. Включи апарата в контакта до бюрото на Елиът, почака го да загрее, а после приближи нажеженото му острие към изработената от масивно дърво повърхност на бюрото.

Сан Франциско, 2006 год.

Елиът е на 60 години

Нощта отдавна бе паднала, когато Елиът достигна първите къщи на своя квартал. Идваше от летището, където Анджи бе взела последния самолет за Ню Йорк. Отваряйки вратата на къщата, изведнъж бе обзет от чувството на преумора и непоносима самота. Потънал в мрачни мисли, той се приближи до панорамния прозорец на своя кабинет, гледайки, без да ги вижда, светлините на пристанището, които блестяха в нощта. Къщата бе досущ като него: тъжна и ледена. Потръпвайки от студ, Елиът си разтри раменете, за да се постопли. Насочвайки се към радиатора, той изведнъж се спря. Върху работния плот на неговото бюро изпъкваше надпис, пирографиран доста грубо от неумела ръка:

Приближи се, поразен, към бюрото. Това ужасно съчетание от разкривени букви не съществуваше до тази сутрин. Противно на очакванията обаче изглеждаше патинирано от времето.

Кой си е играл да…?

Нямаше нужда да размишлява дълго, за да си отговори на този въпрос. След изненадата с татуировката ето по какъв начин младият глупак се опитваше да му изпрати ново послание. Оставаше да разбере скритото в него съдържание.

Големият атлас? Замисли се за миг, но тутакси се досети за какво става дума. Единственият атлас, който бе притежавал през живота си, бе подарък от майка му, направен само няколко дни преди нейното самоубийство. Съхранявал бе благоговейно тази книга в своята библиотека, но никога не я бе отварял. Застана пред книжните рафтове и дори се качи на един стол, за да стигне до търсеното произведение.

Страница 66?

Прелисти с нетърпение големите листа качествена хартия.

Можеше ли след толкова години…

От книгата се отрони бледосин плик и падна върху паркета.

Телеграма?

Цял век не бе получавал подобно нещо.

Вдигна я и без дори да я прегледа, разкъса трескаво двата края по фабричните пунктирни линии.

Вътре го посрещнаха, изписани с печатни букви, няколко реда текст, преминал през времето и изчакал търпеливо тридесет години, докато някой се досети да насочи поглед към него:

Сащисан от прочетеното, Елиът остави телеграмата на своето бюро. Несъмнено бе отворил кутията на Пандора и най-лошите му страхове вече се осъществяваха… Отдели няколко секунди, за да оцени създалото се положение, а после решително грабна флакончето с хапчетата, което носеше винаги със себе си, и се насили да глътне едно от тях.

Навън проблясна светкавица и изтрещя оглушителен гръм. Като в игра с огледала прозорецът на хола отрази погледа на човека, който от този миг насетне щеше да му бъде най-злият враг: той самия.